Да си спомним за Сидни Лъмит

 

 Сидни Лъмит се ражда във Филаделфия на 25 юни 1924 г., но израства в Ню Йорк.

Родителите му са емигранти от полско – еврейски произход.

Барух Лъмит е роден във Варшава и е актьор, сценарист, режисьор и продуцент, а майката Юджиния е танцьорка, но умира, докато Сидни е все още дете.

Сидни Лъмит завършва Колумбийския университет.

На 11 години прави дебюта си като актьор на Бродуей в постановката по Сидни Кингсли „Без изход“, а през 1939 г. се появява  и в игралното кино – „Една трета от нацията“ на Дъдли Мърфи експериментира, да изгражда тв специфика, да интерпретира драматичен текст, пък бил той и класически и с удивителна работоспособност да заснеме повече от 500 постановки , между които и постижения които „Този имот е осъден“(1958), , „Цялото кралско войнство“ (1958) , „Семейно.

Втората световна война прекарва в Индия и Бирма, отстранявайки проблеми с радарите, а като се завръща от фронта организира собствена актьорска трупа през 1947 г., става неин режисьор и преподава актьорско майсторство от 1948.

Упорито и всеотдайно поставя пиеси, но само „Калигула“ (1960) на Алберт Камю се радва на успех.

От 1948 е асистент, а от 1951 и режисьор – постановчик в тв компания SBS.

Може да се каже уверено, че той, заедно с Юл Бринер,чийто асистент – режисьор е, е сред създателите на щатските тв програми.

В телевизията остава до 1960 г., работи интензивно – 14 часа седмично за драматични спектакли, ограничен брой декори и минимални бюджети, но има възможност да щастие“ (1959),„Историята на Сако и Ванцети“ (1960) и „Разносвачът на лед идва“ (1960), за която печели „Еми“ през 1961 г.

С четири брака и четири деца, от които две доведени, Лъмит е все така плодовит и на голям екран.

В актива си има около 50 филма, някои от които са правени за поддържане на формата и получаване на поредния хонорар, но има и такива, които са признати за безспорни филмови образци.

Дебютира с прекрасната драма „12 разгневени мъже“  през 1957 по пиесата на Реджиналд Роуз с незабравимия Хенри Фонда като съдебен заседател № 8, веднага превърнала се в модерна класика.

Лъмит ще продължи да снима до 2007 г., умирайки на 9 април 2011 г.

Във филмографията си има и истински шедьоври – „Дългият път на деня към нощта“ (1962) с Катрин Хебрън и Ралф Ричардсън, „Могилата“ (1965) с Шон Конъри и Хари Андрюс,“Серпико“ (1973) с Ал Пачино и Джон Рандолф, „Кучешки следобед“ (1975) с Ал Пачино и Джон Казале, „Тв мрежа“ (1976) с Фей Дънауей, Уйлям Холдън и Питър Финч, „Присъдата“ (1982) с Пол Нюмън, Шарлот Рамплинг и Джак Уордън, „Фатален грях“ (1993) с Ребека де Морни, като по скромното ми мнение последният му значим филм е съдебната драма „Виновен“ (2006) с Вин Дизел, за която навремето написах възторжено  ревю.

Лъмит е снимал и качествени  комерсиални филми като „Групата“ (1966) с Кандис Берген, „Убийство в Ориент експрес“ (1974) с Албърт Фини, Лорън Бакол, Ингрид Бергман, Шон Конъри,Жаклин Бисе, Антъни Пъркинс , Джон Гилгуд,“На следващата сутрин“(1986) с Джейн Фонда и Джеф Бриджес, „Глория“ (1999) с Шарън Стоун, има и неудачни постановки като „Змийска кожа“ (1960) с Марлон Брандо,Джоан Удуърд и Ана Маняни, „Власт“ (1986)  с Ричард Гиър, Джули Кристи ,Дензъл Уошингтън и Джийн Хекман или  гангстерската драма „Семеен бизнес“(1989) с Матю Бродерик, Щон Конъри и Дъстин Хофман, към която имах големи очакания, както и полицейската кримка „Нощ се спуска над Манхатън“ (1997) с Анди Гарсия, Лена Олин и Ричард Драйфус…

Лъмит е номиниран пет пъти за „Оскар“, но получава само почетен приз  за цялостен принос през 2005 година.

Влиятелните критици Полийн Кейл  и Андрю Сарис по принцип не харесваха филмите му, но  Лъмит с натрупан опит, неизтощима виталност и неизчерпаема енергия снима до 83 годишна възраст, отстоял до край позицията си на разказвач на истини, когото меродавните фактори упорито не искат да чуят…

Борислав Гърдев

Предизвикан коментар

                              Предизвикан коментар

Признавам си, че отдавна съм се отказал да влизам в полемики, осъзнавайки тяхната безсмисленост по нашите географски ширини.

Но опусът на Юлияна Методиева „(Не) само поради финансова оскъдица „Вина“ е слаб сериал“ ме извади от равновесие.

Не знаех, че госпожата,защитаваща малцинствата у нас чрез Хелзинкския комитет е  киноман, че и кинокритик.

Загадка е защо е решила да си публикува творението първо в „Стършел“ – вероятно да громи със средствата на сатирата откритите в сериала недъзи, а след това и в сайта „Маргиналия“ – сигурно защото е четен и  има голяма аудитория.

Само ще напомня на Методиева, че „Вина“ не е нискобюджетна продукция, дори за нашите телевизионни условия.

Сериал, с който БНТ оглавява класациите по зрителски рейтинг, съвсем не се прави с малко пари.А и режисьорът и креативният продуцент Виктор Божинов обича да работи по проекти, които са добре финансирани. Защото е най – добър в професията си.

Защо й е нужно на Юлияна Методиева да преразказва сериала не знам, но не мога да разбера как самата тя не е осмислила чупките в сюжета.

Игуменката сестра Пелагия на Светлана Янчева се оказва изцелена от рак не само и защото усърдно се е молила, но и тъй като има първоначално сгрешено лекарско заключение.

Защо тогава да не измоли от патриарха  - живият все още Неофит – благословията му за възстановяването на каменната църква, чийто основи под формата на каменен кръст съгражда на финала дядо Станко – Димитър Селенски?

Да не би госпожа Методиева да иска жителите на градчето в югозападна България да забравят православните си корени и да живеят като безбожници?

Сравнението  с кичозния филм на Иля Велчев – „Завръщане от Рим“(1977), а не „Рим“ е най – малкото неуместно.

В сериала на Велчев доктор Евгени Милев – Милен Пенев губи съпругата си, докато във „Вина 2“ Цвета Бончева – Параскева Джукелова се отказа от фаталното привличане в италианската столица и се връща при съпруг, дъщеря и семейство.

Не мога да разбера завистта на Методиева към продуцентите на сериала от БНТ – оказали се „големи хитреци и популисти“, а и не откривам прословутата „откровената и безвкусна пропаганда“ в сериала.

Естествено е, семейството и църквата да са над всичко, дори, когато в същия сериал ставаме свидетели на греховната любов в тройката Никола – Велислав Павлов - Катина – Ева Данаилова – Виола – Изабела Иванова, необходима за спасяване на семейните устои и бизнес.

Не мога да подмина с мълчание грозната й подигравка с читалищата  - или вероятно училищата?  - „за учениците до 4 клас“ – от чийто бели стени „задължително ни гледат Делю войвода,някой мустакат хайдутин, Раковски, Ботев, Караджата и Левски…“

А кой трябва да е там – Робин Худ, граф Монте Кристо, Риналдо Риналдини  или пан Володийовски?!

Така и не разбрах от писанието на Методиева защо „Вина“ е слаб сериал.

 А той не е …

Осъзнах друго – защитавайки правата на малцинствата и на различните, Методиева се опитва да налага на широката аудитория своите сектантски представи за кино и култура, попадайки в собствената си клопка да остане в малцинство и неразбрана.

Госпожо Методиева, не сме 1992 г. и няма как да се прехласваме по предизвикателните  ви писания, които помним още от времето на вестник „1000 дни“…

А „Вина“, първи и втори сезон, вече се гледа  в канала HBO MAX, а там разбират от кино, нали?

Борислав Гърдев

Да си спомним за Джоузеф Лео Манкиевич

 

                                                                                      Да си спомним за Джоузеф Лео Манкевич

 

Джоузеф Лео Манкевич е от любимите ми режисьори и продуценти от старата гвардия на класическия Холивуд.

Винаги гледам с удоволствие неговите филми и се възхищавам на творческото му умение да е майстор в използването на ретроспекциите,  остроумен диалогист и добър ръководител при работата с талантливи и обичани актьори, които обикновено наричаме суперзвезди.

Роден на 11 февруари 1909 г. в Уилкс – Баре, Пенсилвания,в семейство с немско – еврейски произход,той завършва Колумбийския университет в Ню Йорк през 1928 г.

През същата година е нает от „Парамаунт“ за преводач и американски  дистрибутор на немската фирма „УФА“.

Опитва късмета  си като диалогист и сценарист за „Парамаунт“, а след това мъдро решава да се пренасочи към продуцирането на пълнометражни филми.

Има остър нюх за зрителските потребности и за качествено кино и за кратко се утвърждава като перспективен продуцент в „МГМ“ с „Ярост“ (1936) на Фриц Ланг със Спенсър Трейси, „Филаделфийска история“ (1940)на Джордж Кюкър с Кари Грант и Катрин Хепблърн, „Жена на годината“ (1942) на Джордж Стивънс със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн …

Вместо овации и признание той напуска „МГМ“ заради спор за актрисата Джуди Гарланд с  боса Луис Майер и се прехвърля при Дарил Занук в „20 век Фокс“, където  и продуцира „Ключовете на царството“(1944) на Джон Стал, в който Грегъри Пек прави една от първите си значими главни роли на отец Франсис Чизхолм.

Настъпва момента на истината, когато Манкевич решава да се насочи към режисурата.За 26 години режисира 22 филма, от които един телевизионен  - „Коледа за още една Коледа“ през 1964 г. и един документален – „Кинг – филмов запис от Монтгомъри до Мемфис“, с премиера на 24 март 1970 г. и посветен на Движението за граждански права в САЩ и неговият лидер доктор Мартин Лутър Кинг.Жени се три пъти и има четири деца.

Натрупал опит, авторитет и престиж, внезапно спира да снима след 1972 г, независимо че филмите му печелят 21 отличия,вкл. и 4 награди „Оскар“.

Вероятна причина за прекратяване на кариерата му – страда от болезнено дерматологично заболяване, водещо до разцепване на върховете на пръстите му, поради което му се налага често да режисира , маскиран с бели монтажни ръкавици.

За последно се включва  във филмовия бизнес като член на международното жури на кинофестивала в Берлин през 1983 г.Умира на 5 февруари 1993 от сърдечна недостатъчност в Бедфорд, Ню Йорк.

Гледал съм по – голяма част от неговите филми .

В тях е налице преди всичко солиден професионализъм от постановъчна гледна точка, вкус към добре разказаната история, към ярките и правдиви характери.

Трудно е да посоча слаб негов филм, тъй като тези, които съм видял са всичките на високо ниво.

Снимал е в различни жанрове – драми – „Писмо до три съпруги“( 1949), „Всичко за Ева“(1950),“Хората ще говорят“ (1951),„Внезапно, през миналото лято“ (1959), комедии – „Гърненце с мед“ (1967), мюзикъли – „Момчета и кукли“ (1955),мелодрами – „Босоногата графиня“(1954),трилъри – „Бягство“(1948),“Пет пръста“ (1952), уестърни – „Живял един нечестен мъж“ (1970), екранизации на модерна класика – „Тихият американец“ (1958),исторически суперпродукции – „Юлий Цезар(1953), „Клеопарта“(1963),във филмографията му има и превъзходен образец на комичен трилър – „Копоят“(1972)…

Работи с първокласни актьори – най – често с Рекс Харисън – неговото алтер его, но също така с Кърк Дъглас, Бет Дейвис, Кари Грант, Монтгомъри Клифт, Катрин Хепбърн,Оди Мърфи,Ричард Уидмарк, Сидни Поатие, Майкъл Редгрейв, Марлон Брандо,Джийн Симънс, Франк Синатра,Рита Хейуърт,Клиф Робъртсън, Стърлинг Хейдън,Ричард Бъртън, Лиз Тейлър,Хенри Фнда, Майкъл Кейн, Лорънс Оливие…

Вероятно на днешната публика той е най – известен с епоса си „Клеопатра“, около който вече шест десетилетия се вихрят клюки и куриозни интерпретации, въпреки че според мен това е една от най – стойностните и правдиви исторически драми, които са правени някога, но любителите на стойностното кино е добре да си припомнят и гледат и неговите безупречно поднесени драми, в които си проличава неговото майсторство на режисьор и творец от „Писмо до три съпруги“ и „Без изход“ (1950) до „Внезапно, през миналото лято“…

Във филмите му няма тържество на спецефекти и компютърна графика, но има стойностни сюжети, стабилна режисура, напрегната интрига и винаги превъзходни артистични интерпретации.

Те, разбира се, са рожба на времето, в което са създадени, но със своите качества и интерпретирани проблеми засягат сетивата на публиката и са интересни за гледане и от всеки ценител на качественото и стойностно кино, което, нека не се заблуждаваме, все по – рядко се появява на екран…

Борислав Гърдев

 

 

Любов на Бродуей

 

                                        Любов на Бродуей    

На 4 май 1949 г. е премиерата на „Любов на Бродуей“на режисьора Чарлс Уотърс , по сценарий на Бети Комдън, Адолф Грийн и бъдещият автор на бестселъри Сидни Шелдън ( „Кръвна връзка“,1977, „Диамантената династия“ 1982).

Това е последният дуетен филм на знаменитата двойка Фред Астер и Джинджър Роджърс и първият, заснет в цвят и пожънал голям касов успех в размер на 4,42 млн.долара.

В интерес на истината партньорка на Астер е  трябвало да бъде Джуди Гарланд, но тя е отстранена в последната минута за чести отсъствия заради зависимостта от лекарствата, които взема по лекарско предписание.

Дълъг 109 минути, филмът се гледа на един дъх и доставя голямо удоволствие на истинските ценители на киното.

Джош – Астер  и Даяна Баркли - Роджърс са успешен, макар и спорен музикално – комедиен екип и звезди на поредица от мюзикъли.

Даяна се чувства ограничена в рамките на музикалната комедия, дразни се на иновативните решения на съпруга си и иска да стане драматична актриса.

Появата на драматурга Жак Пиер Бареду – Жак Франсоа катализира действието…Даяна преживява неочакван и закономерно неуспешен флирт с него, напразно надявайки се да стане театрална знаменитост в новата пиеса на Бареду.

Отношенията на съпрузите са подложени на сериозна криза, но на финала разумът надделява и двамата танцуват вдъхновено, с искрящ любовен поглед в очите си…

Без да блести с особена оригиналност сюжетът все пак увлича, актьорите са на завидна висота – тук включвам и Оскар Левант като Езра Милър,в танцовия номер „Обувки с крила“, Астер е зашеметяващ, в добавка запомняме и песента „Не могат да ми отнемат това“

на Джордж и Айра Гершуин.

Операторската работа на Хари Страдлинг е безупречна, номинирана за „Оскар“, както при разкриване страстите на героите, така и при пресъздаването на неповторимите им танцови номера ( Споменавам само финалния „Вие познавате ритъма на Манхатън“), с които „Любов на Бродуей“ и сега впечатлява.

Вероятно на отделни зрители филмът на Уолтърс („Лили“, 1953) ще се окаже стерилен и сладникав, но за неизкушените той ще достави истинска наслада най – вече с лансирането на неподправената екранна емоция.

Наистина какво повече може да желаем?

Борислав Гърдев

Филмът може да се гледа на rezka.ag

 

Някои го предпочитат горещо и винаги много смешно

 

Въпреки неудачната първа пробна прожекция, на която е притеснен и самият Джак Лемън – Джери, Били Уайлдър не пристъпва към презаснемане или премонтиране на своя филм.

Защото вярва в неговия потенциал и  знае, че ще стане хит.

След премиерата му на 19 март 1959 г. критиците и историците на киното вече не се страхуват да го обявят  и за шедьовър.

Смятам, че не са сгрешили – „Някои го предпочитат горещо“ е и шлагер, и истинска класика.

Той е заснет с много вкус в черно – бяла гама от Чарлз Ланг, получил за работата си „.Оскар“, в лудешко темпо – монтажът е дело на Артър Шмид, с прецизно поднесената музика на Адолф Дойч и майсторски написаната история  от Уайлдър и постоянният му сценарист  И.А.Л.Даймънд.

Самият Били Уайлдър ръководи снимките с такт и ентусиазъм, използва една камера, за да снима бързо и монтира без груба намеса от страна на студиото „МГМ“.

Историята , поднесена ни на екран е и много смешна, но и на моменти кървава и страшна.

Джо – Тони Къртис  и Джери  - Джак Лемън – двама чикагски музиканти, стават свидетели на клането  в Деня на свети Валентин на 14 февруари 1929 г.

Те трябва да избягат от града и от гангстера, виновен за касапницата – Спатс Коломбо – алтер егото на Ал Капоне – Джордж Рафт.

Искат да изнесат концерт извън Чикаго, но единствената работа , която намират е в женски музикален състав, която се отправя на турне във Флорида.

Джо се превръща в Жосефин, а Джери в Дафни, заместващи саксофонистка и басистка.

Във влака двамата попадат в привлекателна женска компания.

Джо се увлича по Шугър Кейн Колавчик – Мерилин Монро, пееща и свиреща на укулеле, а Джери става обект на ухажване от милионера Осгуд Филдинг III  - Джо Браун.

Двамата мъже се опитват да запазят скрита своята самоличност, Спатс  Коломбо се появява на среща с другите престъпни босове, накрая музикантите бягат , за да се спасят с  яхтата  на Осгуд, на която ставаме свидетели на култов финален диалог между двете влюбени двойки.

Първо Джо си признава на Колавчик, че е измамник и прост саксофонист, но тя предпочита да бъде заведена от него  в света на милионерите при сладкия край на близалката.

При другата двойка диалогът е още по-забавен.

-Аз съм Осгуд Филдинг III.

-Аз пък съм Пепеляшка II.Ти не разбираш, Осгуд.Аз съм мъж!

-Е, никой не е съвършен.

За първи път гледах филма като войник във филмотечно кино „Дружба“, което по – късно се прекръсти на „Одеон“.

Беше преди обедна  неделна прожекция, от 11 часа.

Салонът се напълни постепенно, но след касапницата на 14 февруари 1929 г. и появата на двамата музиканти, преоблечени в женски дрехи на жп гарата залата се огласи от мощен смях, който продължи неотстъпно до края на прожекцията.

Спомням си, че като излязох от салона и тръгнах към площад „Славейков“ стомахът ме болеше от дългото хилене.

В моята класация като ефективност и качество на хумора „Някои го предпочитат горещо“ заема челна позиция, заедно с „Тутси“ (1982) на Сидни Полак с Дъстин Хофман в главната роля на Дороти Майкълс.

Винаги, когато имам време и възможност го гледам с най – голямо удоволствие.

Не усещам кога минават 121 минути и винаги чакам финалната реплика на Джо Браун – „Е, никой не е съвършен“, за да прихна в смях.

Отчитам не само постановъчното майсторство, но и свършената работа от актьорите.

Мерилин Монро като Шугър Кейн Колавчик има проблеми със запомнянето на репликите, някои сцени изискват да се снимат с 47 дубъла, но на екран изпълнението й е изкусително и възхитително едновременно.

Тони Къртис   - Джо с много старание доказва, че е първокласен  клоун, а Джак Лемън открадва шоуто като Джери, създавайки първата от знаменитите си роли при Уайлдър – след това ще се появят „Апартаментът“ (1960), „Сладката Ирма“ (1963), „Курабийка с късметче“ (1966), „Аванти!“(1972), „На първа страница“ (1974) и „Приятелче, приятелче“ (1981).

Забавен, трогателен, безумно смешен, динамичен и пълен с обрати ,„Някои го предпочитат горещо“  предлага приятни емоции, гледа се с интерес и остава в съзнанието ни като един от безспорните комедийни шедьоври в историята на седмото изкуство.

Борислав Гърдев

Филмът може да се гледа на filmisub.com