Филмови близнаци

"Завръщане"

Такива се оказват  след гледането  на  „Завръщане“ на Алесандро Гонзалес Иняриту , по книгата на Майкъл Пънк „Възвръщенецът“ и „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино.

Двата филма си приличат много – те са планински уестърни, разказват за сходна епоха – времето след края на Гражданската война в САЩ, експонират близки проблеми,с приблизително еднакво времетраене  са – 156 и 168 минути, но същевременно са  различни като реализация и  въздействие .

"Омразната осморка"

„Завръщане“ е химн на човешката сила, устойчивост  и апотеоз на непоколебимото желание за справедливост.

Започнал като ловен пикник, с прекрасно поднесени от оператора Емануел  Любецки  зимни пейзажи и натрупани ценни кожи, той се изражда в драма на оцеляването, когато групата военни трябва да реши кой ще се грижи за ранения от свирепа мечка гризли Хю  Глас – Ди Каприо.

Както може да се предположи оставените  от Андрю Хенри  -  Домнъл Глийсън  Джон  Фицжералд – Том Харди  и Джим Бриджер – Уил Полтър, предпочитат собственото си спасение.

Но става така , че Глас въпреки всички препятствия оживява, приспособява се към дивата среда и успява да се върне във форта при своя командир, за да се включи след това в преследването на омразния и подъл Фицжералд.

Иняриту гради стегнато и драматично повествование, изпълнено с обрати  и умопомрачително напрежение.

Филмът се превръща в оne man show и подобно на „Корабокрушенецът“, 2000 на Робърт Земекис Леонардо Ди Каприо обсебва неусетно и плътно екрана, карайки ни с трепет да следим всяка негова стъпка по пътя на избавлението му.

Освен че е драматичен и напрегнат, „Завръщане“ ненатрапчиво включва и важна, но позабравена за американското кино тема – за мъчителното  социално приобщаване на хора от други етноси .

Глас е чистокръвен янки, но е женен за индианка и има син от нея.

В този аспект в очите на част от  колегите си той е непълноценен индивид, далечен родственик на Джек Краб от легендарната сага на Артър Пен „Малък голям човек“, 1970.

И именно защото е попил в себе си мъдростта и непримиримостта на червенокожите, Глас успява да се пребори с дивата среда.

Ди Каприо не идеализира своя герой, който по своему е също суров, жесток и примитивен.

Но като всеки голям актьор акцентува на неговия несломим дух и на стремежа към справедливост и уважаване на достойнството му.

Тук е най – ценното достижение на звездата при интерпретацията на образа, а това, че ролята е изисквала свръхчовешки усилия, напомнящи Робърт де Нировия  Джейк Ла Мота от „Разяреният бик“, е само пикантна подробност, която би помогнала на актьора в борбата за спечелването на  „Оскар“.

„Завръщане“  е хомогенно реализиран спектакъл, осъществен със замах  от Алесандро Гонсалес Иняриту, оператора  Емануел Любецки и композитора Рюичи Сакамото.

Ди Каприо ни поднася най – доброто си изпълнение в своята богата кариера, а негов достоен съперник е Том Харди като Фицжералд.

Вярно е и още нещо , забелязано от бдителни фенове преди мен.

„Завръщане“ не е толкова притегателно раздиплен и многопластов като „Вавилон“, 2006.

Той набляга на една основна страст, която експлоатира безупречно и докрай.

Но дори и този недостатък се превръща в преимущество за филма, тъй като именно такава тоналност и  внушение са му най – присъщи за негово емоционално въздействие.

Не крия, че очаквах с огромно нетърпение „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино.

Не отричам, че той ми е любим режисьор.

Тарантино не прави постоянно шедьоври.

Изненадвал ме е  неприятно – с „Разходка смърт“, 2007, например.

Оставал съм също  неудовлетворен и разочарован  – „Гадни копилета“, 2009.

Но винаги съм очаквал с нетърпение всеки негов спектакъл, защото знам, че е от малкото американски постановчици, който се стреми да развива киното като зрелище и изкуство и винаги предизвикателно да казва нещо ново или да поднася познат сюжет по неочакван, любопитен и интересен начин.

Признавам, че „Омразната осморка“ ме изненада и успях да я осмисля бавно и след сериозно общуване с нея.

Отначало при първото гледане ми се стори тромава, досадна, изпълнена  с кръв и безкрайни пукотевици, със самоцитати и зловеща ирония.

Второто гледане даде ключ към загадката на „Омразната осморка“.

Помогна ми и едно интервю на майстора  преди премиерата на филма му,              в което с привидно безгрижен тон посочи, че в творбата му има много диалог  и насилие, но и материал за размисъл и че именно това го прави типично негов филм, на Тарантино.

„Омразната осморка“ е типичен кинороман, разделен на пет глави, като за пълноценното разкриване  на действието и характерите , постановчикът дори използва задкадров  текст, включвайки се сам в доизясняването на  поведението на героите си.

Дори си мисля, че подобно на „Гадни копилета“ и „Омразната осмица“ трябва да се издаде като книжно тяло и че като роман той ще има не по малко  почитатели в сравнение с екранния си първообраз.

„Омразната осморка“ е разточителeн и ефектен проект.

Той сякаш завършва моделът на киното на Тарантино, събирайки под шапката му любимия оператор Робърт Ричардсън, култови актьори, направили кариера благодарение на киномага като Тим Рот, Майкъл Мадсън, Кърт Ръсел и Самюел Л.Джаксън и атмосфера, която ни препраща към зората на творческото му развитие, когато стана  звезда в кинорежисурата с „Глутница кучета“, 1991 и „Криминале“, 1994.

Освен всичко друго Тарантино гради грандиозен и убийствено педантичен с изобличителната си сила спектакъл, стремейки се да надмогне и преосмисли класики като „Дивата банда“, 1969 на Сам Пекинпа, „Маккейб и мисис Милър“, 1971 на  Робърт  Олтман  и „Добрият , лошият и злият“, 1966 на Серджо Леоне.

„Омразната осморка“ е монументален епос като „Имало едно време на Запад“, 1968 на Леоне, без положителен герой, без пример за подражание.

Той напълно изчиства романтичното лустро за Дивия запад и превръща епопеята по неговото завладяване  в кърваво  приключение, в което героите  не са това, за което се представят и в наистина екстремни обстоятелства разкриват зловещия си лик.

Пионерите, покорителите на Запада са всъщност цинични престъпници,  измамници и  хладнокръвни убийци, мислещи единствено за собственото си оцеляване и просперитет.

Независимо какво име носи – дали е Освалдо Морбай – Тим Рот, Маркъс Уорън – Самюел Джаксън, Джо Гейдж – Майкъл Мадсън или Дейзи Домаргю– Дженифър Джейсън Лий, във всеки дреме инстикт на престъпник, беглец от закона и мошеник.

Маркъс Уорън  се пъчи с  адресирано до него писмо от самия президент  Ейбрахам Линкълн, но дори и тази ценност, оказала се фалшификат,  не може да промени представата ни за него и ние трудно бихме го възприели като почтен военен, а не в истинската му същност на брутален килър и хитрец.
На финала, при повторното четене на посланието на Линкълн, се усеща скрит цов за приобщаването на негрите към каузата на свободата и проблемите на нацията, но в окървавените ръце на шерифа Крис Меникс - Уолтър Годжинс и този алтруистичен импулс носи единствено злодейска шега...

В „Омразната осморка“ присъстват  красиво и въздействено заснети от Робърт Ричардсън зимни  пейзажи, но величествената природа е само ням свидетел на грубите  и отблъскващи човешки страсти, на играта на живот и смърт, която персонажите на Тарантино играят с видимо увлечение и удоволствие.

Така Дивият запад в неговата трактовка губи окончателно своя екзотичен романтичен ореол и от развъдник на легенди и герои  се превръща в  отблъскваща забава , напомняща  руска рулетка.

С „Омразната осморка“ Тарантино търси съизмерване с най – големите майстори в жанра – с Джон Форд , Уйлям Уайлър и Серджо Леоне.

За тази цел дори пренебрегва свойствената за филмите си атрактивност, за да натовари   постановката си  със смущаващи обобщения, свързани с изменчивата и поддаваща се на опасни изкушения човешка природа.

По тази причина е поканен и композиторът – легенда Енио Мориконе, поднесъл ни за пореден път незабравими композиции и четири семпли балади, образец на класическото кънтри, в които се чувстват „ноктите на лъва“.

В тази опера на смъртта се открояват няколко убедителни актьорски интерпретации – Кърт Ръсел като ловецът на глави Джон Рут, Самюел Джаксън – като Маркъс Уорън, Тим Рот като злодея Освалдо Морбай, Деймиън Бишир - Боб и , разбира се, Дженифър Джейсън Лий, разкрила пълноценния си драматичен талант като Дейзи Домаргю.

Не искам да сравнявам директно двата филма, нито да противопоставям режисьорите им.

Всеки от тях си има своите достойнства и  верни почитатели.

И ще се бори за своята публика и за очакваните награди.

Защото, истината е, че каквито и възражения да имаме от естетически характер, „Завръщане“ и „Омразната осморка“ са най – доброто и качественото, което американското кино може да ни предложи в момента.

Може би това не е най – добрата реколта, вероятно и очакванията са били други, но действителността е такава и ние ще трябва да се съобразим с нея.

Отделяйки общо три часа, за гледане творбите на Алесандро Гонсалес Иняриту и  Куентин Тарантино.

Повярвайте , струва си.

Борислав Гърдев

„Завръщане“, 2015, 156 мин., реж.Алесандро Гонсалес Иняриту, разпространение „20 век Фокс“

„Омразната осморка“, 2015, 168 мин., реж.Куентин Тарантино, разпространение „Уайнстайн къмпани“

"Сянката на Александър Велики"

Антон Дончев

„Сянката на Александър Велики“ на Антон Дончев се появява осем години след излизането на „Трите живота на Кракра“.

В новия роман впечатлява на първо място ярко наситеният сладостен слог .

Писателят умее да балансира между самоцелната маниерност и плавно течащото, но винаги криещо изненади повествование, обагрено с впечатляващи и отврояващи се образи и картини.

Той не се примирява с общоизвестното, приетото, клишираното.

Дори в тази отговорна тема – за Александър Велики и неговите помисли и стремежи, той дири своята гледна точка, ниша и дискурс, държейки сметка за постигнатото у нас от Яна Язова, Цончо Родев и Стефан Дичев.

В романа Александър е монолитен, внушителен, човечен, стръвно преследващ целите си, но присъстващ само в реминисценции като плод на шестмесечно откъсване на сянката му Лизимах от света, когато, като птицата Феникс, възкръсва – фрагментарно, лаконично, осезаемо, без да са забравени основните му легендарни достижения – победите при Тир и Гавгамела, срещата с египетския жрец в оазиса Сиуах, смъртоносният преход през пустинята Гедрозия, стремежът му да обедини Запада и Изтока -  Балканите, Персия и Индия в един свят – държава с единен народ.

Така образът му става по – плътен и по – завладяващ, но и като че ли изплъзващ се, поддаващ се на нови интерпретации, трудно уловим в метаморфозите си.

Интересни са писателските обобщения за персите и траките – победени, но непокорени народи със своя житейска философия и изконна устойчивост спрямо превратностите на съдбата.

Любопитен прийом е сагата да са движи през често конфликтното общуване между Лизимах – прероденият Александър Македонски и сянка на великия завоевател и съпругата му – египтянката Арсеное.

Много плътен и убедителен е образът на Сизигамбис, майката на цар Дарий, с която Лизимах има силна и греховна връзка.

Дончев познава отлично материята, но упорито се стреми да даде своя трактовка на събитията с хилядолетна давност, като постоянно търси и открива мястото на траките и великите им богини Бендида и Хестия в увлекателно поднесения сказ.

И естествено, не би бил той, ако не вмъкне поредното си евристично и примамливо хрумване, че още в древността, в Египет, преди Христос, се чувства необходимостта народите да имат един Бог, сътворил света и посочил нравствените им норми, към които трябва да се стремят.

Третата част на повествованието е най – зряла и излята в класически завършена форма.

В нея творецът разсъждава за бързопреходността на земната слава, за предпазването от суетата, за извечната борба, започната от Александър Велики срещу хаоса, за ред и законност на земята,нещо, което успява да постигне в своята Тракия само Лизимах, тъй като покорявайки тракийските вождове и царе, ги превръща в свои съюзници, а не във врагове и роби.

Финалът е един удивителен преход от древността към родното Средновековие, като в изповедта на монаха Антоний – персонаж със същото име и важна функция откриваме и в „Трите живота на Кракра“ – се търси връзката с великите сенки от древността, но се държи сметка и на актуалните веения от 13 век, свързани с катарите и албигойците, със съзнателния отказ от техните подмолни съпротивителни практики, връщане към православното лоно и знаменателното откритие за правия път на Бог и увереността, че над разораната  от Александър Велики и Лизимах пустиня  „се простира Царството Божие!...“

 „Сянката на Александър Велики“ е силен и вдъхновено написан роман, който ще допадне на всеки ценител на качественото историческо четиво у нас.

Борислав Гърдев

Антон Дончев, „Сянката на Александър Велики“, 2015, роман в три части, изд. „Стандарт“ и „Захарий Стоянов, ред.Иван Гранитски

"Мостът на шпионите"

"Мостът на шпионите"

Той се казва "Глиникер" и се намира в Берлин.

На него двете свръхсили през Студената война без много шум и след мъчителни пазарлъци си разменят взаимно заловените агенти.

Но всъщност „Мостът на шпионите“ на Спилбърг обръща малко , но  съществено внимание на импозантното съоръжение.

На преден план е съдбата на американски адвокат от Бронкс  Донован, специалист по застрахователни казуси, който без собствено желание внезапно нагазва в мътните води на Голямата политика.

Джим Б.Донован на случаен принцип е определен от колегите  си да бъде защитник на заловения руски шпионин Рудолф Абел – Марк Райлънс.

Оттук  сюжетът на филма тръгва стремглаво напред.

Ченгета и съдии желаят претупан процес, с който врагът да получи смъртно наказание.

Донован обаче е продукт на американската демократична правова система.

Дори в жестоките години на Студената война той се бори за правата на своя клиент, протестира срещу обиска, направен без прокурорска заповед, обжалва смъртната присъда пред Върховния съд на САЩ и накрая в миг на провиденческо просветление предлага на съдията по делото  Байърс – Дейкин Матюс  спасителен ход.

Смъртната присъда да бъде заменена със затвор, като Абел се запази за евентуална бъдеща размяна със заловен американски шпионин.

Историята, независимо че почива на реални събития, е можела да бъде реализирана като напрегнат екшън в стил Джеймс Бонд – първият филм за Бонд – „Доктор Но“ излиза през 1962, последният „Спектър“ го гледахме съвсем скоро.

Можело е да се направи и бравурно изпълнено с обрати и романтика криминале в комична окраска, каквото ни предложи Гай Ричи с „Мъжът от U.N.C.L.Е “.

Спилбърг и сценаристите му Мат Чармън, Джоел и Итън Коен залагат на човешката драма в конфликта.

Не знам дали са гледали шедьовъра на Сава Кулиш „Мъртъв сезон“ (1968), разказващ аналогична история или по – скоро са се придържали към стилистиката на романите на Джон Льо Каре – особено натрапчиви са асоциациите с „Шпионинът, който дойде от студа“(1963), с екранизация от 1966 , но са създали пределно достоверен, реалистичен, изпълнен със спотаена болка и тъга филм, в който конфликт на тихия фронт, предвещаващ глобален сблъсък и катастрофа, лежи на плещите на редови американски адвокат, изпратен с посредническа мисия като частно лице, принуден  да направи невъзможното – в Източен Берлин да размени Абел за двама американски граждани – Франсис Гари Пауърс – Остин Стоуел и студентът по икономика Фредерик Прайър – Уил Роджърс.

Облягайки се на стабилната и функционална драматургия, която умело балансира върху преживяванията на Донован, преплетени умело с драмите около Абел, Пауър и  Прайър, Спилбърг прави следващия си важен и необходим ход – да възложи възловата роля на Донован на своя  приятел и изключителен актьор Том Ханкс.

Ханкс  е вече  на възраст, догодина ще чества 60 – годишен юбилей, погледът му излъчва носталгия, тялото му е натежало, говори по – бавно, но все така убедително, целенасочено и ясно и въпреки това е на абсолютна висота.

Изгражда правдиво и достоверно , с топлота и достойнство образа на адвоката Донован, който всъщност е квинтесенцията на представата ни за добрата същност на Америка – порядъчност, честност, смелост,увереност в демократичните ценности, неафиширан, но мотивирано отстояван патриотизъм.

Наблюдавайки го сгушен в шала си, след открадването на балтона му, закрачен непоколебимо към съветското посолство в Източен Берлин, се сетих за великата сянка на Джеймс Стюарт, източена зад него.

Сякаш легендарният мистър Смит от шедьовъра на Франк Капра от 1939 г. се беше прехвърлил от Вашингтон в източногерманската столица и със същия си оптимизъм и вяра в демократичните американски принципи бе готов на нов 23 часов дебат за отстояване на убежденията си.

Харизмата и талантът  на Ханкс вършат своето очаквано чудо.

Филмът се гледа с интерес и внимание, без да има престрелки, гоненици, автомобилни каскади и начупени витрини.

Но има надлъгване, сложни преговори, сондажи, напрежение, непоносимо очакване.

Защото и залогът е огромен – два човешки живота срещу един.

По тази причина и хепи ендът идва след добре свършена, но много напрегната и изтощителна работа, вследствие на което героят Донован  се прибира в къщи, без да бъде посрещнат с овации дори от близките си, които знаят, че е на лов за сьомга и мигът на неговия триумф, в който  всепроникващата телевизия го обявява за национален герой,  го проспива, проснат напреки на леглото в семейната спалня, но с чувство на изпълнен граждански дълг.

Този детайл говори повече от всякакви патетични доводи и може да бъде изваян само от ръката на  Стивън Спилбърг.

А че Спилбърг е майстор, намиращ се във върхова форма  е извън всякакво съмнение.

Вярно,напоследък снима по – рядко и интересите му са все в историята – „Мюнхен“( 2005), „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“( 2008),“Боен кон“ (2011),“Линкълн“( 2012), но и с новия си филм доказва, че е класен автор, умеещ да разказва умело и ненатрапчиво, постигайки внушения с чисто кинематографични похвати – споменавам само мълчаливото дебнене между пасажерите и Донован в метрото, обрамчващо филма – в началото, когато е намразен като защитник на руски агент и на финала, когато вече е знаменитост, смразяващите сиви тонове, в които е представен Източен Берлин – прекрасен оператор е Януш Камински! -  в момента на изграждането на Стената -  и особено онази шокираща сцена, в която пътуващият във влака Донован става безпомощен свидетел на убийството на младеж, пожелал да прехвърли стената и застрелян като улично куче от войниците на ГДР.

„Мостът на шпионите“ бележи още една съществена промяна – няма го постоянният филмов композитор на Спилбърг Джон Уйлямс, но за сметка на това Томас Нюман е достоен негов приемник и композициите му са на висота.

Същото може да се потвърди и за постоянният монтажист на големия режисьор – Майкъл Кан, съумял да вмести тази напрегната сага в рамките на 142 минути.

След изчитането на финалните надписи се замислих върху иронията на историята.

Филмът го гледах само дни след парижките атентати, но веднага си дадох сметка за неговата навременност и актуалност.

Двоумях се само дали в днешното озъбено и агресивно време правителствата на великите сили биха  използвали доброволец като Донован и дали  услугите му щяха да  са толкова ползотворни.

Сигурен съм в едно – дори сега, при толкова пролята кръв и трупове на невинни граждани – примерът на смелия адвокат Джеймс Донован трябва да ни е ориентир и модел – за поведение, доблест и борба с предизвикателствата в живота ни.

Борислав Гърдев

„Мостът на шпионите“, 2015, 142 минути, реж.Стивън Спилбърг, производство Dream  Works,20  th Sentury Fox, разпространител „Александра Филмс“

Уди Алън на 80 години

Не е за вярване, че на 1 декември Уди Алън Кьонигсберг, прочутият драматург, сценарист, режисьор, актьор и музикант, става на 80 години.

Толкова е плодовит, активен и целеустремен, че просто е трудно за осмисляне фактът, че още от 1953 г. той пише срещу 20 долара седмично вицове за Дейвид Олбър, че след завършване на гимназия през същата година сключва петгодишен договор  с прочутата агенция „Уйлям Морис”, че от 1958 г. работи като сценарист за Шоуто на Сид Сийзър, а от 1960 г.за Шоуто на Гари Мур, получавайки по 1700 долара седмично, през 1964 г. цената му вече скача на 5000 долара седмично като комик, а на следващата година излиза и първият игрален филм по негов сценарий – комедията „Какво ново, котенце?” на реж.Клайв Донър.

През 1966 г.прави своя пробив в литературата –на 20 януари в сп.”Ню Йоркър” излиза „Кореспонденцията Госаж – Вардебедян” ( по – късно ще издаде 3 сборника с разкази и фейлетони – „Квит сме”,1971,  „Без перушина”, 1975 и „Странични ефекти”, 1980) и в театъра – на Бродуей на 17 ноември 1966 г. е премиерата на пиесата му „Не пийте водата!”, поставена от Станли Прейджър и играна 598 пъти .( Той ще напише общо 6 пиеси).

През 1968 г. започва снимките на пръвия си самостоятелен филм, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля – ексцентричната комедия „Вземай парите и бятай”.

Започва бавното изкачване на филмовия Олимп.

Смятаният за интелектуалецът на американското кино всъщност няма нито висше образование, нито специална квалификация във филмовия бизнес.

Алън обаче упорито се самообразова.

Той поглъща руската и американската литературна класика в лицето на Толстой, Чехов, Хемингуей, Фокнър, Фицжералд, Стайнбек, гледа филми още от тригодишна възраст и усърдно следи развитието на колосите Ингмар Бергман, Акира Куросава, Федерико Фелини, Жан Рьоноар, Жак Тати, Рене Клер, Станли Кубрик...

В света на комедията негови учители са на първо място братя Маркс – царете на фарсово – ексцентричното комично зрелище, Бъстър Кийтън, Лоръл и Харди и Чарлс Чаплин.

С основание твърди, че в сравнение с творбите на Бъстър Кийтън филмите на Чаплин „са много по – забавни и много по – интересни”.

От Чаплин той се учи на драматургическо и режисьорско майсторство, на умението адекватно да се пласира пред камерата, да направлява творчески екип, да работи с актьори, да осигурява нужното му финансиране и когато е необходимо дори да пише филмовата музика за продукцията – както става с „Поспаланко” през 1973 г.

Уди Алън първоначално минава през етапа на атрактивните и ексцентрични комедии, в които  преосмисля и осмива всички онези стожери, смятани за основата на световната литературна и филмова класика.

Творбите му са забавни, но и лековати, изпълнени с цитати и абсурдни обрати, на тях можем и да се смеем от сърце, но и да се прозяваме от скука – зависи от нагласата, с която  гледаме „Банани”(1971), „Всичко, което бихте искали да знаете за секса”(1972), „Поспаланко”(1973) или „Любов и смърт”(1975).

Коренната промяна настъпва с авторския му филм „Ани Хол”(1977), за който печели 4 награди „Оскар”, вкл.за филм и режисура.

Уникалното е, че той научава за триумфа си на сутринта, след като се завръща от ангажимента си  в „Бара на Майкъл”, където свири на саксофон и след като по телефона чува възторжения вик на филмовия си агент!

Със стария образ на Уди е свършено окончателно и безвъзвратно ( подобно на малкия човек Чарли, загубил се завинаги след „Великият диктатор”, 1940) – няма го ексцентричния аутсайдер, на преден план  изпъква вече нюйоркския, а по – късно и европейския заможен интелектуалец от средната класа, страдащ от истински или въображаеми психични проблеми, търсещ смисъла на своя живот, често изпадащ в житейска и творческа криза, в невероятни конфликтни ситуации, от които с големи усилия се измъква с помощта на поредната си красива спътничка и муза, която може да се казва Марго Хемингуей, Даян Кийтън, Миа Фароу, Скарлет Йохансон или Марион Котияр.

По – късно критиците ще ги нарекат негови музи, с две от тях ще живее продължително време – Кийтън и Фароу, с Фароу дори ще стигнат до съд след като я сменя за осиновената си дъщеря Сун И, но скандалите около личния му живот никога не са пречели на неговата кондиция и творческа продуктивност.

След „Ани Хол” американската и световната кинокритика започва да възприема Уди Алън насериозно.

Той си извоюва уникално място във филмовата индустрия.

Снима срещу солидни хонорари ( 3, 75 милона долара през 1981 г.!) по същество студийни филми, които си избиват разходите основно в Европа, но винаги за него има осигурено финансиране.

Работи постоянно, непрекъснато, с удивителен ентусиазъм, при него суперзвездите се съгласяват да работят срещу смешни възнаграждения, творбите му задължително се показват на най – реномираните фестивали в Кан или Венеция, тях ги очакват като събитие в целия свят и ги рецензират най – влиятелните кинокритици.

А Алън реализирва софистицирани философско – сатирични комедии, енциклопедия на човешките фобии и комплекси, сменяйки ги с откровени драми или забавни комедийни опуси, които буквално ни карат да се скъсваме от смях.

И така вече пет десетилетия.

Снима  за телевизията – през 1971 г. за WNET Channel 13  „Мъже в криза” , през  1994 г., когато екранизира своята пиеса „Не пийте водата” за  АBC и през 2015 за Amazon Studios, сериал с продължителност 6,5 часа, а без никакво прекъсване пуска на екран „като добре препечени курабийки” своите филми, които вече надминаха цифрата 50 !

Еднакво е добър като постановчик на чисти драми като „Интериори”(1978) , „Септември”(1987), „Другата жена”(1988), „Престъпления и прегрешения”(1989), „Алис”(1990), „Сенки и мъгла”(1991), „Мач пойнт”(2005), „Мечтата за „Касандра”(2007), „Син жасмин“ ( 2013) , „Почти нормален“(2015), на проникновени мелодрами, стъпили стабилно на неговите спомени от детството и младостта –„Манхатън”(1979) „Спомени от звезден прах”(1980),”Бродуейският Дани Роуз”(1984) „Пурпурната роза от Кайро”(1985), „Радиодни”(1987)  и „Едипово разтройство”(1989), на мюзикъли „Всеки казва : „Обичам те!”(1986), на драматични комедии като „Зелиг”(1983) и „Мелинда и Мелинда”(2004), както и най – вече на неговата запазена марка – бляскавите философско извисени и бравурни творби, които по Чаплинов аналог бих определил като комични мелодрами, където е неговатая сила и които най – много се харесват от многобройните му фенове .

В дългия списък аз поставям „Секс комедия в лятна нощ”(1982), „Хана и нейните сестри”(1986), „Съпрузи и съпруги”(1992), „Мистериозно убийство в Манхатън”(1993), „Куршуми над Бродуей”(1994), „Могъщата Афродита”(1995), „Дребни мошеници”(2000),  „Проклятието на нефритения скорпион”(2001), „Холивудски край”(2002),”Животът и всичко друго”(2003) „Скандал”(2006), Вики Кристина Барселона”(2008) , „Каквото и да е” (2009) , „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010),“Полунощ в Париж“ (2011), „На Рим с любов“ (2012), „Магия в полунощ“ (2014)…

При такава продуктивност и работоспособност се получават и повторения – на образи, сюжети, филмови локации, дори на така любимите ни афористични и остроумни негови обобщения.

При него също настъпва срив, допуска гафове с недоизчистения жанрово „Да разнищим Хари”(1997), черно – белият „Знаменитост”(1998) е   творески каприз на самодоволен мастер, ехидно наблюдаващ панаира на суетата на добре познатите й звезди, „Сладък и гаден”(1999) се оказва с ограничен потенциал и е интересен най – вече за своя създател, за да стигнем до голямото разочарование „Мелинда и Мелинда”(2004), неуспешният опит на Уди Алън да разкаже двукратно една история – като комедия и драма.

Това налага емиграцията му в Европа, приключила през 2008 г., когато след заснети четири филма и презаредени батерии,  се завръща в родния си Ню Йорк ( да не забравяме, че той винаги се е възприемал като момчето от Бруклин със своите хокейни и   баскетболни пристрастия), за да реализира  „Каквото и да е” (2009) , „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010) , „Син жасмин“(2013), донесъл му „Оскар“ за оригинален сценарий, „Почти нормален“(2015)…

Пишейки за Уди Алън си давам сметка за удивителното и уникално съчетаване на щедър талант с подходящи условия за неговото развитие , каквито, оказва се, днес могат да предложат само САЩ и Западна Европа, при това за ограничен брой свои любимци.

Уди Алън е един от тях.

Той е привелигированият хроникьор на човешката комедия от 60 – те години на миналия век досега.

Работейки в шоубизнеса толкова дълго  Алън изминава трънливия път от наемник – писач на скечове до пълноценен автор на своите творби.

Такива щастливци в целулоидния свят са наистина много малко – сещам се за Чаплин и Кубрик и именно поради това продължавам да подкрепям креативните търсения на този бруклински мъдрец ,  да чакам с нетърпение всеки нов негов филм , знаейки добре, че Уди Алън има с какво да ме изненада .

Дори на тази нетипична за него патриаршеска възраст.

Борислав Гърдев

България в криза

Ситуацията в България през втората половина на 1990 г. е напрегната и взривоопасна.

Проведените на 10 юни избори за 7 ВНС са спечелени от БСП.

Разочарованието сред младата опозиция от СДС е огромно, но независимо от гражданското неподчинение и студентските окупационни стачки , лумнали още от 11 юни 1990 г. лидерът на СДС д – р Желев признава изборните резултати.

Съществуват съмнения за манипулации, за 500 000 фалшиви гласа, с които бившите комунисти печелят 211 мандата, но всичко заглъхва към края на лятото.

Нещо повече – в интервю за вестник „Начало“, орган на АСП, Желев дори се изтърва да каже, че е по – добре БСП да управлява, за да си сърба сама надробената от нея попара.

Луканов като опитен икономист и управник, спечели си славата на реформатор, след свалянето на диктатора Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. съзнава            , че ще му е много трудно сам да прави непопулярни икономически реформи. Ако и да е премиер от 5 февруари 1990 г.

Той е сред малцината, знаещи какво го очаква голяма част от населението, ако дръзне да реформира системата.

 Изготвена е стратегия  за действие, дело на известната  двойка американски експерти Ран – Ът,помогнали на родния екип, ръководен от проф. Иван Ангелов  , която е в обем от 600 страници и е готова  на 9 октомври.

Премиерът обаче не иска сам да прави прехода към пазарна икономика и упорито търси сътрудничество със СДС за съставяне на коалиционeн кабинет.

Опозицията отказва да дели отговорността с управляващите и се налага на 21 септември 1990 г. Андрей Луканов да представи второто си самостоятелно правителство.

Докато е на  власт той отлага започването на реформите.

Неговите усилия са съсредоточени основно в трансформирането на политическата власт на бившите комунисти в икономическа с раздаването на куфарчетата с пари за новоназначените червени милионери, в разграждането на репресивния апарат, където дейно му помага вътрешния министър Семерджиев, който за благодарност след това става и вицепрезидент, а като последствие хиляди бивши служители на МВР са освободени, създавайки гръбнака на бъдещата мутренско – олигархическа мафия у нас.

Досиетата на бившите агенти на ДС са старателно почистени, изнесени или унищожени, а като капак на всичко и в резултат на бушуващата  у нас икономическа криза се стига и до мораториума по плащането на външния ни дълг от 12 април 1990 г.

Положението през  есента на 1990 г. у нас е видоизменено в сравнение с лятото на същата година.

БСП е в изолация, ако и да управлява.Тя е принудена да отстъпи част от властовите си ресурси, за да тушира частично общественото недоволство.

Важен етап от този процес е сдаването на президентския пост на опозицията.

Първо действащият президент /председател / Петър Младенов , съратник на Луканов  от 10 ноември 1989 г., е елегантно отстрелян с майсторски поднесения на 14 юни  тв компромат с прословутата му реплика –„Най – добре е танковете да дойдат!“, довел до оставката му на 6 юли, а след това се стига и до сделката на контактната група във ВНС,чрез която на 1 август лидерът на СДС Желю Желев става президент, а като компромис той предлага за свой заместник ген.Атанас Семерджиев.

СДС се разделя с безспорния си водач и морален стожер, а властта в съюза е поета от буйния и непредвидим д – р Петър Берон, оказал се костелив орех за бившите комунисти, докато не бъде отстранен от бившия си ментор Желев в разгара на политическата криза на 2 декември  с обвинението, че е чел досието му, в което фигурира като агент на ДС  Бончо.

Два дни по – късно по искане на Петко Симеонов НКС на СДС гласува оставката му и Берон е сменен от Филип Димитров.

 Логично на следващата година, след като подписва конституцията,Петър  Берон напуска и СДС.

Усещането за нетърпимост и нищо не случване от лятото на 1990 г. ескалира до подпалването на Партийния дом на 26 август, като  два дни по – късно полицаите  набързо ликвидират  и прочутия Град на истината.

Установената патова и паритетна систуация  се точи още три дълги месеца.

Помня много добре какво представляваше България по онова време, в частност нейната столица.

В София за пръв и последен път в НДК се проведе  фестивалът на българския игрален филм.

Присъствах на повечето премиерни прожекции.Атмосферата бе унила и тягостна.

Видях с очите си отнасянето от хеликоптера на  петолъчката от Партийния дом под ободрителните възгласи на събралото се множество на 4 октомври и помня, как , прибирайки се, към дома на моите роднини в квартал „Надежда“, крачех по улиците на смълчания град, който в условията на суров режим на тока , бе придобил призрачния облик на окупиран от зъл нашественик мегаполис.

Неизбежен бе и следващият сблъсък.

Получил президентската власт СДС се прицели и в изпълнителната.

Сега, от дистанцията на изминалите години, ми е ясно, че това е било едно романтично изсилване, гонене на невъзможна  мечта.

Опозицията нямаше мнозинство във „великия парламент“, а и общините бяха в ръцете на кадри на БСП.

Въпреки това усещането за нетърпимост и непоносимост към установеното статукво, така добре описано в „Задочните репортажи“ от Георги Марков, роди поредния конфликт.

Във ВНС текат безконечни спорове около основните закони, касаещи бъдещето ни – департизирането на държавния апарат и Законът за земята.

След дълги обструкции и караници е приет компромисен Закон за земята  на 12 март 1991 г.

Преди това обаче започва втората окупационна студентска стачка на 5 ноември , която се оказва много по -  решителна , безкомпромисна и радикална от лятната.

Окупирани са основните университетски центрове  и важни пътни артерии в страната.

Студентите са подкрепени от синдикатите, въпреки че новоизбраният президент Желев все пак ги призовава да прекратят стачните си действия, тъй като политическите сили търсят изход от кризата.

На 1 ноември в емоционална реч Луканов заявява в парламента, че неприемането на неговата правителствена програма означава неминуем икономически и политически крах на страната.

На 10 ноември, точно година след свалянето на Тодор Живков, успоредно с бденията със свещи, ръководени от отец Христофор Събев, БСП провежда многохиляден митинг в подкрепа на кабинета.На него Луканов си изпуска нервите и нарича протестиращите негови опоненти „погромаджии, сини щурмоваци и неофашисти“

И това в разгара на незабравимата „Луканова зима“, когато от 5 часа сутринта се редяхме на опашки, за да получим срещу купони мляко, хляб, сирене и колбаси, а след това хуквахме  към бензиностанциите, улучвайки пускането на тока, за да си  напълним тубите с нафта!

Чашата на търпението прелива и на 26 ноември „Подкрепа“ обявява обща стачка.

Лидерът на синдиката д – р Тренчев решително призовава  хората  – „да напуснете работните си места и да защитите устоите на бъдещето и демокрацията в страната“.

Вестник „Дума“ излиза със симптоматично  заглавие „България работи, „Подкрепа“ стачкува“, но след като е окупиран за цял ден „Орлов мост“ в столицата, а в битката се включва и бургаския гигант „Нефтохим“ за всички става ясно, че дните на Лукановото правителство са преброени.

На 28 ноември стачкуват 700 000 души в 80 града,а правителството се опитва да умилостиви студентите, вдигайки  набързо стипендиите им  със 75%.

На 21 ноември СДС в нарочна декларация подкрепя обявената от „Подкрепа“ стачна готовност.

Помня добре налудничавата еуфорична обстановка от онези неповторими дни.

Огромните митинги пред храм – паметника „Александър Невски“, появата на барети в парламента, което предизвика страхотен скандал и мънкането на вътрешния министър Пенчо Пенев, че не знае кой ги е повикал, искането на оставка на правителството на Луканов, срещу което се обяви само Румен Воденичаров, мигновено изключен от СДС, както и блестящият стихотворен експромт на парламентарния доайен Йосиф Петров, съумял в най – драматичния момент на 29 ноември при подаването  на оставката на премиера , да го изпрати с благите думи – „Честит ти имен ден Андрей, честита и оставка!“

Отпушеното народно недоволство  ражда нов кабинет.

Той ще бъде наречен „правителство на националното съгласие и на надеждата “.

Ще го оглави на 20 декември /до 8 ноември 1991 г./ юристът Димитър Попов, същият, срещу когото се отправят само преди месеци жестоки обвинения, че като секретар на ЦИК на изборите от 10 юни има вина за фантомните 500 000 гласа, с които БСП е спечелила.

Съмненията обаче са забравени .

Правителството не е доминирано от СДС, както се иска на опозицията, но все пак сините получават ключови министерства – на финансите – Иван Костов, на индустрията, търговията и услугите  – Иван Пушкаров и вицепремиер Димитър Луджев.

За дързостта си да заеме министерското кресло без партийната благословия Пушкаров е изключен от БСДП лично от д – р Петър Дертлиев.

Правителството на Попов успокоява страната , освобождава цените на стоките на 1 февруари 1991 г., успява до лятото на 1991 г. да овладее инфлацията след премиерския вопъл – „За Бога, братя, не купувайте!“, с временните тричленни управи вкарва в местната власт представителите на опозицията и  стартира процеса по преобразуване на държавните и общински предприятия в еднолични търговски дружества с постановление № 179 от 13 септември 1991 г.

Постепенното изтласкване на БСП от политическата власт продължава през цялата 1991 г.

Върхушката на бившите комунисти печели важна стратегическа победа с приемането на несъвършената, но все пак демократична по дух конституция на 12 юли 1991 г. и гласуваният впоследствие на 16 август Закон за Конституционния съд.

Срещу основния закон  обаче се обявява групата на 39 – те  депутати от СДС, които напускат парламента на 14 май 1991 и обявяват гладна стачка, продължила от 10 до 19 юли. Разцеплението в СДС приключва – тогава – на 18 юли с появата на СДС – либерали.

Ядрото около 39 – те формират „Национално движение за демокрация СДС“.

След приемането на конституцията е въпрос на време разпускането на вече излишното Велико народно събрание.То приключва своята дейност на 2 октомври .

11 дни по – късно се провеждат по системата „две в едно“ оспорвани избори за 36 ОНС и за кметове и общински съветници.

Спечелени са „ с малко, но завинаги“ от СДС – движение, което сформира кабинет на Филип Димитров, подкрепяно първоначално и от ДПС на 8 ноември 1991 г.

„Правителството на реформата“ започва дейността си при небивал ентусиазъм,  засилил се   след победата на президентските избори на 19 януари 1992 г., на които е избрана двойката Желю Желев – Блага Димитрова.

Кабинетът  ще падне  след поискания от Филип Димитров  вот на доверие на 28 октомври 1992 г., но това е вече съвсем друга история.

Която обаче има връзка с перманентната криза, тресяща ни вече четвърт век, с несвършващия преход, пропиляната енергия на народа и  неполучената възможност за водене на справедлив и достоен живот.Съмнение, което започна да се загнездва в съзнанието ни още тогава – през студените зимни  дни на 1990 година.

Борислав Гърдев

По дългите улици на писателското майсторство

Миролюб Влахов

Прочетох с внимание новия сборник „Дълги улици“ на Миролюб Влахов.

Облъхна ме нещо знайно, добре написано  и интересно поднесено.

Познати герои и проблеми.Провинцията във фокус, привидно приветлива и без крещящи проблеми, но населена от хора обременени, носещи своите тегоби и най – вече болката по несподелената, неполучилата се любов.

Хора, които заради мечтата си умират нелепо ( „Еленко тръгна след мечта“), жертват се за децата си  ( „Вечер след смяна“, „Лодка от борова кора“) , не случват на партньори ( „Дълги улици“), но са готови щедро да покрият разходите им ( „Полет в „Плаза Холидей“) или дори да живеят в паралелни светове, преследващи мечтата си за второ висше образование и иновации в макроикономиката ( „Тайният аромат на лятото“)…

Разказите – всъщност това са умело конструирани новели – се четат на един дъх.

Сюжетите са привидно банални и едва ли не скучни , но се възприемат като откровение.

Така е при големите автори – Чехов, Роалд Дал, Джон Ъпдайк, Елин Пелин, Емилиян Станев – прелистваш страниците  и се унасяш.

Откриваш зад безхитростно поднесения наратив ярки образи, чешити, аутсайдери и мечтатели, дори и такива, присъстващи само като силует и двигател на повествованието – Руслан от „Полет в „Плаза Холидей“, потъваш в техния свят и те ти стават близки и значими.

Няма неочаквани обрати, липсва екшън, но разказът те увлича.

В него има двойно дъно, спотаена тъга, скрити тайни и мечти, внушения и обобщения, изненадващи със своята оригиналност и зрялост при експонирането си.

Личи, че Влахов е извървял дълъг път към писателското майсторство и вече ми звучи като късния, класически изчистения и убедителен Константин Константинов.

Без да го копира или следва пряко.

И това е личен искрен комплимент.

Защото не всеки „разказвач на истории“, за какъвто скромно се представя авторът, може да поднесе ненатрапчиво и убедително своите творби с психологически уплътнени персонажи и пластично богатство на изказа.Да ни радва,тревожи и възвисява.

За пореден път съм раздвоен при възприемането на книга на Миролюб Влахов.

„Дълги улици“ е зрял и премислен продукт, разкриващ възходящото развитие на създателя си, но същевременно знам, че томчето ще достигне до обидно малък брой читатели, а прозаикът заслужава – вече ! – много по – широка и благодатна аудитория.

И още нещо – независимо че носи щемпъла на престижно издателство в сборника се откриват очебийни  коректорски грешки – малки и не толкова определящи, но са като буца катран в каца с мед.

Дразнят, но това са неизбежните пропуски на растежа, от които никой не е застрахован.

Категорично те не могат да помрачат задоволството ми, че пред моите очи израства талантлив творец, на когото пожелавам дръзновение и нови успехи и в примамливия, но труден свят на новелата.

Борислав Гърдев

Миролюб Влахов, „Дълги улици“, разкази, 2015, изд.“Абагар“, ред.Владимир Шумелов

Изкуплението "Орлов мост"

Владимир Зарев

Прочетох с интерес „Орлов мост“ на Владимир Зарев.

Не крия, че чаках романа му с любопитство, за да разбера ще задържи ли нивото на „Разруха“, „Светове“ и „Законът“.

Удовлетворен съм – Зарев е създал силен и стойностен епос.

Той притежава рядкото качество да твори висока литература, ползвайки злободневни теми.

Но успява ловко да избегне клопките на публицистичната казуистика и плъзгането по повърхността на събитията.

Търси в  привидно до болка познати проблеми и конфликти, с които пресата и телевизиите ни  заливат ежедневно – като например протестите от зимата на 2013 г. срещу правителството на Борисов – важните обобщения, необходимите послания и убедителните персонажи, посредством които създава важни творби, а не конюнктурни бестселъри, които се забравят през следващия сезон.

Негови доброжелатели се чудеха защо се е заловил с проекта „Орлов мост“, съмняваха се, че ще успее, предполагаха, че ще създаде евтин булеварден текст за проститутки и убийци, който ще срине репутацията му.

Нещо повече – допускаха, че се е изчерпал и вече няма какво съществено да каже на верните си читатели.

„Орлов мост“ ги опроверга категорично.

Защото е ярко постижение, създадено с внимание и много любов.

Без да е разточително – обхватен като „Законът“, в рамките на 310 страници романът  възкресява времето на възторг и погнуса, когато голяма част от народа ни се вдигна срещу безобразията на управниците ни, за да ги предупреди, че повече така не може да се живее и трябва да се сложи спирачка на корупцията и лъжата.

Спомням си релефно онези тревожи и възторжени дни, преживени скоро, но и толкова отдавна.

Хубаво е, че този епизод от новата ни история вече има своя художествена интерпретация, защото преломът от януари 1997 г.остана без летописец.

Чрез съдбите на Юлия и Павел Премянов  Владимир Зарев за пореден път реди тъжен и горестен пъзел, експонирайки абсурдите и безумията на безкрайния ни преход.

Размишлява за пропилените надежди, прекършените съдби, обезсмисления ни живот, жестокото ограбване на държавата и народа ни и за несъстоялото се у нас гражданско общество.

Писателят осторожно и деликатно лансира лайтмотива за изгубените надежди, търси и намира ефектна развръзка, чрез която въздействено  - силно постига очакваните внушения.

Чистата и наивна Юлия олицетворява България и по – точно нейната най – добра част, в която липсва  пошлост и поквара, но и  верен ориентир, по който да  поеме и преодолее несвършващата криза.

Павел Премянов е безупречно изграден и силен персонаж, приел ИЗКУПЛЕНИЕТО , за да скъса с миналото си, в което компромисите, лъжите, големите пари, гоненето на професионалната реализация на всяка цена, властно доминират.

Със своята рицарска и донкихотска постъпка поема вината върху себе си, всмуквайки до откат злото и омразата, постигайки избавлението си с цената на  живота си.

В „Орлов мост“ има  сурови и шокиращи сцени, в които неизменно присъства Павел – обесването на майка му, мелето и раняването му на Орлов мост, мъчителните усилия да спаси от лудостта и безмълвието собствения си баща, катастрофата…

Те не са включени в повествованието заради съмнителен сензационен ефект, а защото са същностно необходими.

Чрез тях осъзнаваме болката и драмата на Премянов – отличникът в университета, любимецът на адвоката – корифей Карагеоргиев, ужасно бедният, но и свирепо мотивиран младеж, държащ да стане Бог в правото, за забогатее и да има яхта и щастливо семейство.

Непомерните амбиции имат своя цена и Павел добре знае това.

Защото е призван и е готов да я плати.

Интересното е, че не го възприемам като жертва, а по – скоро като упрек към обществото.

Защо е допуснало така да протече животът му, как никой не го разбира и подкрепя, защо в стремежа си да задържи до себе си голямата  любов Юлия, трябва да стигне до края, преследвайки едновременно загубеното си съвършенство и невинност?

Най – важният, измъчващ писателя въпрос – „Защо отново се провалихме, загубвайки нашата България и кой ще платки за щетите, нанесени от управляващите ?“ – остава без отговор.

Нашето общество отново бе укротено, озаптено и омиротворено.

Забравихме за протестите, високите цени на тока и живите факли.

Не разбрахме и кой опорочи народния гняв, купувайки го и всявайки раздор в редиците му.

Финалът на „Орлов мост“ е миньорен и лишен от фалшиво – бодрячески оптимизъм.

Юлия – а и ние – ще трябва да  гради  съдбата си без Павел, да промени своя и на дъщеря си Виктория живот, да открие смисъл и нова спасителна национално – обединителна кауза, заради която си струва  да се бори.

Написан увлекателно и стегнато  и без ненужна риторика „Орлов мост“ е образец на качествена художествена литература, черпеща живителни сокове от животрептящите наши социални проблеми.

С него Владимир Зарев защитава успешно и безапелационно позицията си на един от най – добрите родни белетристи.

Борислав Гърдев

Владимир Зарев, „Орлов мост“, роман, 2015, изд.къща „Хермес“, редактор Валентин Георгиев

Властелинът на руското кино на 70 години

В последните години Никита Михалков доби облика на господар, на лидер на руското кино. Дали това ни харесва или не - но е факт, че той е безспорният авторитет сред руските кинематографисти, народен артист на Русия от 31 години, носител на високо ценения орден "За заслуги към отечеството", с който на 21 октомври 1995 и 2005 г. - съответно трета и втора степен, го наградиха последователно Елцин и Путин, лауреат на отличието  "Сергей Радонежски", първа степен, връчен му от патриарх Алексий Втори през 1995 г., без да забравяме, че е почетен и като рицар на Големия кръст , на премията "Виторио де Сика" на 10 февруари 2004 г., че печели „Златен лъв“ във Венеция и „Златен орел“ в Русия за своя шедьовър „12“ през 2007 година…

Никита Михалков много добре съзнава своя знатен произход, знае какво дължи на своите родители - поетът Сергей Михалков и  Наталия Кончаловска, внучката на великия руски художник Василий Суриков.На тях той посвещава прекрасната си изповедна дилогия „Баща“ и „Мама“ през 2003 г.

 Но това не му пречи да намери точното си  място в изкуството, да разработи своята главна тема в киното и да я защитава със страст, темперамент и много талант като актьор повече от пет десетилетия, а като режисьор вече 45 години.

Той учи в актьорската школа на театралното училище "Шчукин" през 1963-1966 г. и още в първата учебна година става знаменитост с  главната роля в киното при Георгий Данелия в "Крача из Москва"(1964).

Режисьорският факултет във ВГИК при прочутия Михаил Ром завършва през 1971 г., след което за изненада на всички номенклатурното дете отслужва военната си служба в атомна подводница в Камчатка.

След демобилизацията си се жени за втори път (след проваления брак с колежката си Анастасия Вертинска) за манекенката Татяна Соловьова, от която има две дъщери Ана (1978) и Надя (1987) и син Артьом (1975).

Михалков упорито търси собствен път в киното. Опитва късмета си като сценарист на свои колеги, където най-големият му успехи са  "Транссибирският експрес" (1977) и „Моят любим клоун“(1986) , не се отказва от актьорската си професия, в която през годините регистрира серия от ярки и запомнящи се изяви в "Червената палатка" (1969) на Михаил Калатозов, "Сибириада" (1979) при брат си Андрей Михалков-Кончаловски, обезсмъртил се като откривателя на тюменския нефт Алексей Устюжанинов, "Гара за двама" (1982) и "Жесток романс" (1984) на Елдар Разянов,“Персона нон грата“(2005) на Кщищоф Зануси,  без да пропускаме и изключителните му превъплъщения в собствените продукции "Изпепелени от слънцето" (1994), "Сибирският бръснар" (1999) , "Статски съветник" (2005),“12“(2007), „Предстояние“ и „Цитадела“(2010 – 2011).

Големите си успехи и престижът си като творец Никита Михалков защитава най-вече като режисьор-постановчик и продуцент от 1989 г., когато създава обединението "Трите Т" ("Творчество, другарство, труд").

Той намира своя път  с изследване тайните на руската душа и драматичните колизии, през които минава родината му, търсейки лек за болките й ( Да си спомним само великолепното му изследване „Сантиментално пътeшествие из моята родина“, 1995) и осмисляйки критично-любовно нейните грешки и успехи, опирайки се на двата основни стълба на руската стабилност - църквата и силната (монархическа) власт.

След дебюта си "Един спокоен ден в края на войната" (1970) той разкрива пълноценно потенциала си през 70-те-80-те години на миналия век, когато почти всяка година представя нов свой филм, на който по правило е и сценарист, жонглира с жанровите схеми, дръзко-хулигански представя Гражданската война като екшън - "Свой сред чужди, чужд сред свои" (1974) и мелодрама - "Робиня на любовта" (1976), дава своя трактовка на света на Чехов и Гончаров в "Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) и „Очи черние“(1987) и "Няколко дни от живота на Обломов" (1980), доказва, че е майстор на камерната пхсихологическа драма в "Пет вечери" (1979) и "Без свидетели" (1983), че за него няма тайни в трагикомичната мелодрама - "Роднини" (1981).

За разлика от повечето свои колеги (като Алексей Герман или Егор Климов) Никита Михалков посреща критично Горбачовата перестройка. На знаменития 5. конгрес на съветските кинематографисти през май 1986 г. той прави неочаквано остро иконоборческо изказване в защита на поругания корифей Сергей Бондарчук, признавайки обективно неговите заслуги за съветското кино с класики като "Съдбата на човека", "Война и мир" и "Те се сражаваха за родината".(Да не забравяме, че се е снимал в епопеята му „Война и мир“ през 1967 г. и че ще помогне за довършването на “Тихият Дон“, четейки задкадровия текст през 2006 г!).

 Това автоматично го изключва от ръководните органи на съюза и настройва срещу него  критиците, адепти на перестройката и новото мислене, начело с покойния днес Виктор Дьомин.

Михалков търси спасение в коопродукцията с Италия по Чехов "Очи черни" (1987) с Марчело Мастрояни в главната роля, която се радва на шумен успех по света, вкл. в България, но предизвиква отрицателни отзиви в тогавашния СССР.

Знаейки накъде отива страната му, Михалков регистрира своето продуцентско звено и посреща подготвен дивия капитализъм от 90-те години на миналия век.

Той не изпада в миманса, не хленчи за някогашните спокойни години, а се залавя здраво за работа. Не само снима нови филми, но и прави всичко възможно те да печелят симпатии по света и отново да привлекат зрителите в киносалоните.

Прощъпалникът е новелата „Автостоп“(1990).

Задача, която за мнозина се вижда безнадеждна, но с която с чест се справя Никита Михалков.

 Затова не е случайно, че през 1991 г. за проникновената си монголска притча "Угра - територията на любовта" той печели Златен лъв във Венеция, наградата НИКА и номинацията за най-добър режисьор за 1992 г., за "Ана от 6 до 18" (1993) е отличен с "Феликс", а "Изпепелени от слънцето" (1994) му носи съвсем заслужено и "Оскар" за най-добър чуждоезиков филм.

Постепенно с режисьорските си успехи Никита Михалков се превръща и в човек-институция. От 21 май 1993 г. е председател на Управителния съвет на руския фонд за култура,  шеф е на Съюза на руските кинематографисти от 1998 г., съпредседател е на руския съвет на земското движение. С него общуват като с равен патриарси и президенти на федерацията, някогашният премиер Виктор Черномирдин дори го примами за кратко да е депутат през 1995 г. от правителствения блок "Наш дом Русия", днес е фаворит на Путин...

За човека във властта самият режисьор размишлява в двата си най – дискутирани и критикувани документални филма – „Генерал Кожугетич“(2005) и „55“(2007), посветени на министър Сергей Шойгу и  президента Путин.

Хубаво е, че покрай огромните си обществени ангажименти Михалков не застина в позата на кинематографичен император, не парадира с положението си, а продължава да снима и да изследва сложните протуберанси, преживени от любимата му Русь в "Сибирският бръснар" (1999) - може би най-личният му и съкровен проект, обяснение в любов към Отечеството, където не се двоуми да се появи в одеждите на самия Цар Освободител Александър II, в проникновеното документално изследване за съдбата на емигрантите "Руски избор" (2003) , при разкриване на страшната народна драма в мигове на върховно изпитание – „Предстояние“ и „Цитадела“(2010 – 2011),в критичното  осмисляне  кървавия край на Гражданската война в „Слънчев удар“(2014) и при поднасянето на своята версия на популярна световна класика – „12“(2007)…

На 70 години Никита Михалков е в завидна кондиция и в отлична форма. Доказа го с феноменалното си изпълнение на енигматичния полицейски бос Пожарски, борещ се настървено с терористите-народоволци в бляскавата екранизация на Филип Янковски по романа на Борис Акунин "Статски съветник" (2005), на която е продуцент и главен художествен ръководител, демонстрира го и при реализацията на такъв скъп за него и труден за осъществяване замисъл, какъвто е екранизацията на Бунин „Слънчев удар“(2014)…

От щастливеца и белязания от съдбата Никита Михалков руското и световното кино са в правото си да очакват нови шедьоври и незабравими срещи пред екрана. Както го е демонстрирал досега и както ще го прави и в бъдеще.

Защото го може и понеже е призван.