 |
| Васил Друмев (митрополит Климент) |
 |
| Стефан Стамболов |
В катедралния храм “Рождение на
Пресвета Богородица” се намира плоча,
указваща гроба на Търновския митрополит Климент с надпис: “На православната
вяра, на българската църква, на славянството като братство, за пресвета правда
и свобода посвети целия си живот”.
На километър и половина западно
от митрополията, на входа на Самоводската чаршия се издига импозантния и
грубоват постамент на Стефан Стамболов, дело на скулптора Ненко Маров. Вероятно
не се е търсила символика в разположението им, но е повече от показателно, че
на надгробната плоча срещу храма противостои страховитият монумент на чаршията.
Така се очертава координатната система на знаковото присъствие на две
неординерни съдби и ярки личности, близки като дух, манталитет и поведение, със
сходни възгледи за устройството на освободеното отечество, работили в съгласие
от 1878 до 1886 г. и станали след това големи врагове, сблъсквайки се в една
битка без победители. Битка в името на България, от която всъщност е
облагодетелстван княз Фердинанд, в едно силно историческо време, с герои,
превърнали се “в светли символи, в знаци, които след това съграждат езика на
националната идеология”, като са “основа за сравнение на сюжетите на новото
историческо развитие” (Михаил Неделчев, "Академично слово за народните
будители").
Съдбовният антиномичен тандем
Стамболов - Климент съдържа всички илюзии, комплекси и надежди на изявените ни
възрожденци, доживели раждането на нова България и всички най-характерни черти
на нашите балкански нрави, свързани с нетърпимостта, следването на чужди модели
за развитие, синдрома на нестаналата България и несъобразяването с реалностите
в Европа. Всъщност, изтъквайки причините и последствията от техния конфликт,
можем да установим с болка невъзможността да бъде осъществена грандиозната
възрожденска национално-обединителна програма, начената през схизматичната 1870
и погребана окончателно на 29 септември 1918 година.
Като изключим възрастовата
разлика в полза на Васил Друмев (който според йеромонах Павел Стефанов
("Родът на Васил Друмев") е роден през 1838 г. в с. Драгоево, според
Юрдан Трифонов през 1841 г. ("Васил Друмев - Климент Браницки и Търновски.
Живот, дейност и характер"), докато Росен Тахов в "За рождената дата
на Васил Друмев" приема с уговорки, че тя е 1 януари 1841, а Стамболов на
31 януари 1854 г. в Търново (приликите
в житейската биография на двамата протагонисти са много повече от очакваните,
при това те са същностни, релевантни, докато се пресекат пътищата им през 1878-79
година). Друмев заедно
с приятеля си В. Д. Стоянов още като юноши по време на Кримската война копаят
табии, като Стоянов крои и планове как да посрещнат руските войски. Малко
по-късно В. Друмев вече е стипендиант в Одеската духовна семинария (17 май 1858
г.), борейки се срещу униатската дейност на Драган Цанков. Завършва през юни
1865 г., когато получава научна степен “кандидат на богословието” за
дисертацията си “Гръко-римските закони за престъпленията против вярата и
църквата” в обем от 253 страници. Тя е приета от екзаминаторите му като
удовлетворяваща ги, защото според Юрдан Трифонов членовете на комисията са
чакали “да намерят в нея догматично изложение на законите, а не историческо”,
поради което не са дооценили амбициозния труд.
Друмев се завръща от Русия с
висше образование като подготвен и ерудиран представител на възрожденската ни
интелигенция, като оформен писател и отявлен русофил.
През 1860 г. той вече е вкусил
успеха с отпечатването в “Български книжици” в Цариград (кн. 13-22) на своята първа
повест “Нещастна фамилия”, първа оригинална и сполучлива и за новата българска
белетристика. Освен нея той публикува преводи - “Нравствени разсъждения с
невинен юноша”, “Привидения”; разкази - “Царица Семирамида”; стихотворения - “Я
гледайте, братя мили!”; учебник (в съавторство) - “Другар за децата”. Във
вестник “Съветник” (1864, бр. 8-41) печата незавършения си роман “Ученик и
благодетели”, а осем години по-късно в Браила излиза и една от най-популярните
и завършени в художествено отношение драми в родната литература - “Иванко”. В.
Друмев насочва усилията си в книжовната дейност след като окончателно е
преодолял увлечението си по революционните методи на борба с участието си в
Българската легия в Белград през 1862 г., когато едва не получава смъртна присъда
за неподчинение от самия Г. С. Раковски и е спасен от Стефан Караджа. Той
сътрудничи активно на вестниците “Дунавска зора” и “Турция” и е редактор на
“Периодическото списание” на Българското книжовно дружество (от 1 октомври 1869
до 14 юни 1873 г.), където се изявява с впечатляващо разнообразни материали на
нравствено-религиозни и културно-литературни теми - “За отхраната”,
“Животоописание на Стойко Владиславов Софроний”, с рецензии - на И. С.
Владикиновите “Позорищни дела”, за Войниковото “Ръководство за словесност”, за
учебници по български език, етика, история и катехизис.
Най-важна от този период си
остава неговата статия “Намисването на светската власт в черковните работи”
(кн. ХI - ХII на “Периодическото списание”, 1876 г.), представляваща по-голямата
част от въведението към киевската му дисертация. Тя е симптоматична и
емблематична за отношението светска - духовна власт и независимо че примерите,
приведени от книжовника са от първите векове на хилядолетието, е любопитно като
компендиум от размисли за бъдещи изяви на митрополит Климент.
През 1870 г. Васил Друмев е
директор на българското училище в Браила, на 16 юни 1873 г. митрополит Григорий
Доростоло -Червенски го ръкополага за йеродякон под името Климент в румънския
манастир "Башъкьой", на 21 април 1874 г. в русенския храм "Св.
Троица" се провежда епископската хиротония на архимандрит Климент, който
става и викарий на митрополита в управлението на Русенската, а по-късно и
Доростолска епархия със седалище в Тулча като епископ Браницки. По време на
Априлското въстание, независимо че в епархията му няма стълкновения с
поробителя, наместникът на митрополит Григорий изпълнява стриктно указанията на
българската Екзархия за запазване реда и спокойствието и за неутралитет на
българската църква към размириците, поради което сред паството му е
господствало мнението, че и той е туркофил. (По-късно създава и ръководи
Петропавловската семинария край Лясковец (1878 - 1884 г.), издава списание
“Духовен прочит” (1881-1882 г.), временно управлява Търновската епархия (от 24
декември 1878 г.), а от 12 юни 1884 г. до смъртта си - 10 юли 1901 г. е
каноничен Търновски митрополит).
Руско-турската война заварва
Климент като висш духовник, ръководещ Доростоло-Червенската епархия,
замествайки титуляра Григорий, намиращ се в Цариград при екзарх Йосиф I и
ползващ се с доверието на Русчушкия валия Кайсерли Ахмед паша. То е спечелено
благодарение и на окръжното писмо до християните от епархията, изпратено на 2
юни 1877 г., носещо подписа на Григорий, но написано от Климент, в което
българите се съветват да останат лоялни поданици на турската власт. В
напрегнатите часове на очакваното нахлуване на руските войски в Дунавска
България и неизбежната обсада на стратегически важната Русчушка крепост,
Климент е посетен на 12 април от господин Крилов, първи секретар на руското
генерално консулство, който “дойде в Митрополията и без много заобикалки, но
под условие да бъде тайно, съобщи ми, че в него същия ден, през вечерта, от
страна на Русия щяла да се провъзгласи войната и непосредствено след това
прибави, че получили от г. Непокойчински (генерал-лейтенант, началник-щаб на
Дунавската армия, б. м.) цифрен телеграф да предложат на мене да побягна в
Букурещ, като взе да ми доказва, че в Букурещ при главният военен руски щаб щял
съм да бъда повече полезен на народът си, отколкото ако стоя тук. Това
предложение ме смути доста” (“Наставаха тежки времена...”). Това е първото
открито признание на руската връзка на Климент, за която по-късно той ще понесе
много хули и страдания. Истината е, че независимо от примамливото предложение,
Климент не емигрира, спазвайки християнския закон пастирът да не изоставя
стадото си в тежки мигове. Заедно с цялото население в обсадения осем месеца
град и той понася страданията на войната и руския обстрел от Гюргево. При
капитулацията валията Кайсерли Ахмед паша се държи цивилизовано и достойно,
като заявява пред събраните турци и християни, че войната е свършила, всеки
може да си отиде в дома, за да се заеме с всекидневните си задачи и награждава
епископа с ордена “Османие” IV степен. При влизането на Тотлебен в Русчук на 20
февруари 1878 г. Климент държи в църквата прочувствена реч на руски,
предизвиквайки сълзи в очите на всички присъстващи, като отбелязва: “След дълги
очаквания и съмнения, след дълги страдания и страх, ние накрая виждаме вас,
храбрите и благородни руски воини сред нас и вие ни носите желания мир...”.
Стефан Стамболов също учи в
Одеската семинария през 1870-1872 г., успява да се снима с участниците в
Църковно-народния събор на 24 юли 1871 г., обявен е за наследник на Левски и
като апостол организира Старозагорското и Априлското въстание. През 1875 г.,
след като е сътрудничил на в-к “Знаме” (бр. 13, 16 и 21), издава заедно с Ботев
сбирката “Песни и стихотворения” (допълнена от “Песни и стихотворения от Стефан
Стамболов”, Гюргево 1878 г.), емигрира след погрома на Априлското въстание,
силово става член на БЦБО (и като такъв признава правото на Русия да бъде
решаващ фактор за нашето освобождение, което де факто е окупация на България,
според Политическата програма, приета от първото Българско народно събрание на
19 ноември 1876 г.: "За да се гуди в действие тая програма и да се
предвари вторично кръвополитие, нужна е външна военна окупация на Турция, при
която ще се състави първото българско привременно правителство") и
редактор на органа му “Нова България” (от 52 до 75 брой), в който блясва яркият
му и темпераментен публицистичен талант. Поради отпечатаната в началото на май
1877 г. във виенския вестник “Политише кореспонденц” фалшификация “Възвание към
българския народ” с добавката “А дотогава се подчинявай на временното
национално правителство, избрано от патриотите”, дело на Григор Начович, заедно
с останалите членове на БЦБО преживява унизително низвергване и изхвърляне от
живота на емиграцията и участие в актуалните политически борби, поради намесата
на шефа на руското военно разузнаване в Румъния и бъдещ български военен
министър Пьотр Паренсов.
Със започването на военните
действия членовете на БЦБО разбират от княз Черказки, че ще получат назначения като
преводачи към различни военни части или чиновници по администрацията. Стамболов
отказва служба и му е съобщено, че ще бъде под надзор. Така членовете на
последния вариант на БРЦК са изхвърлени от дейно участие в назряващите важни за
страната събития и “вече напълно частни лица, се завърнали убити в Букурещ”
(Константин Терзиев, “Стефан Стамболов”). Любопитна е съпоставката между
заплахата към известния с хъшовско-нихилистичното си мислене Стамболов от
страна на княз Черказки и изключителното доверие, с което епископ Климент се
ползва пред официалните руски власти, научавайки от тях за началото на войната,
тайна, чието разгласяване във военно време е можела да бъде наказана само със
смърт.
Това ни дава основание да
смятаме, че още от пролетта на 1877 г. Климент е бил човек, на когото русите
безусловно са вярвали, вероятно и заради това че при избора му за епископ
положително отношение към него ще да е имал и могъщият константинополски
посланик граф Игнатиев.
През войната Стамболов е
кореспондент на "Одеский вестник" (бр. 248/1876, бр. 18/1877 ),
особено интензивно сътрудничи на либералния всекидневник "Наш век",
където е поканен лично от Владимир Немирович Данченко - от бр. 94 до бр. 120 и
на петербургския вестник “Новое время” (бр. 497, 642/1877 г.) и като такъв
изпраща поредица от проникновено написани материали, в които пулсира огненото
дихание на военното всекидневие (“Още на 14 ноември в Търново се разнесе
слух...”).
Съществуват твърдения, че в току
що освободена България, освен борба с неприятеля, някогашният апостол
организира и шайка за ограбване на турските села, използвайки удостоверение,
издадено му от княз Наришкин от 27 юни 1877 г. да изпълнява интендантска
функция до края на август (а от 1 септември е писар-преводач). След като влиза
в полезрението на руските власти, той я напуска, “става подрядчик и се обогати.
Тоя човек с тънък мирис знаеше моментите на бързите забогатявания и наглите
сполуки” (Иван Вазов, “При Враждебненския мост”). Това свидетелство, както и
казаното от Драган Цанков, че по време на окупацията като търновски
вицегубернатор е искал да вземе Стамболов за войник при набора, но последният
набързо се записал за учител по руски език в Търново, с подадена молба от 23
юли 1878 г. и се спасил (Константин Иречек, “Български дневник”, т.2), фиксира
детайли от гримасите на епохата, в която бивши революционери избират или висши
духовни санове, или службогонството, като въпросът за достоверността за
изнесените факти все пак подлежи на допълнителна компетентна проверка.
*********
Към момента на откриване на
Учредителното събрание в Търново Климент и Стамболов вече са ревизирали
миналото си и имат готовност да започнат градежа на новоосвободена България.
През пролетта на 1878 г. пътищата
им се пресичат на панихидата, отслужена от Климент и много други свещеници пред
гробовете на Цанко Дюстабанов, Иван Панов Семерджиев, Павел Бобеков и Бачо
Киро, на която прочувствено слово произнася Стефан Стамболов в местността,
където сега се намира “Паметникът на обесените”.
На 4 април откриваме имената им
заедно със Софийския митрополит Милетий, Илия Шиваров и др. в българската
депутация, която трябва да изкаже о б щ
е н а р о д н а б ла г о д а р н о с т на Царя Освободителя
Александър II и на главнокомандващия руските войски Великия княз Николай Николаевич.
На 16 април 1878 г. в Сан Стефано пристига българската депутация от 70 души.
Митрополит Милетий от името на българския народ предава на Николай
Николаевич адрес подписан от 250 000
души, с който се благодари за освобождението. На Царя Освободител е поднесен
златен кръст върху сребърен полумесец, окачен на трицветна лента, облепена в
златна пражка, на която е написано - отдолу 1393 г., отгоре 1878 г. 19
февруари, а на другата страна: "Царю Освободителю - българский народ"
(Петър Пешев, "Историческите събития и деятели от навечерието на
освобождението ни до днес с бележки за живота ми"). Според Юрдан Трифонов,
а това е отбелязано и от в-к “Марица” (1878 г., бр. 17, 21, 22 септември, 6
октомври) “Князът похвалил българския народ и му препоръчал да докаже чрез
мъдро поведение, че заслужава поднесените за него жертви”. И още: “Към епископ
Климент той показал особено внимание: питал за него и когато му бил представен,
водил дълъг разговор”. Така ще бъде до 1895 г. включително - при всички
напрегнати и драматични ситуации спрямо освободителката българските
правителства ще изпращат с благодарствени (21 юли-2 август 1879 г. за на
изказване благодарност към Царя Освободител от българския народ за
освобождението му) и помирителни мисии делегации, начело с Климент. В тях обаче
никога повече няма да фигурира Стефан Стамболов.
До започване работата на
Учредителното събрание той участва в основаването на Славянското
благотворително дружество (създадено на 17 август 1877 г. като член) и на
комитет “Единство” (основан на 29 август 1878 г. в който е секретар заедно с Д. П. Иванов и Н.
Лазаров). С митрополит Натанаил Охридски създават Централен македонски комитет,
поставил си за цел да се бори срещу решенията на Берлинския договор и да
подготви Кресненско-Разложкото въстание в Македония (Комитетът функционира от
ноември 1878 до средата на юни 1879 г.). Представлявайки го, без редовен мандат
и като частно лице, от групата на т.нар. депутати - сираци, го откриваме “между призваните да решават
съдбините на България” (К. Терзиев) в родния му град. Веднага прави впечатление
с огнената си реч на 8 февруари 1879 г. в училището до църквата "Св.
Никола", явяваща се оценка на българския народ за берлинския диктат, влиза
в полезрението на оформящия се роден политически елит и става свидетел на
неизбежното разцепление в него. Според свидетелството на Григор Начович ( в
“Бил ли съм партизанин”): “В Търново стана и разцеплението. Тоз час Цанков и
Каравелов привлякоха около себе си всичките гладници и нехранимайковци с
дипломи и без дипломи. На тяхното чело се издигна още от първия ден и славният
Стамболов с ментора си Климента...”
Редом до митрополита, избран от
Русенско за депутат, в комисията за обсъждане въпроса за обединението на
българския народ, се подвизава и Стефан Стамболов - заедно с Палаузов,
Каравелов, Йосиф Ковачев, Драган Цанков, П. Р. Славейков, Помянов, д-р Берон,
д-р Моллов и Балабанов, която решава да се изпрати мемоар до европейските сили,
без да се прекъсва работата на събранието. Авторът на текста на български е Стамболов,
а френският превод е дело на Тодор Шишков. Мемоарът е готов на 13 март и е
подписан от 120 депутати. На 22 март петчленна депутация, включваща и
Стамболов, го връчва на “всичките представители на силите. Навсякъде
депутацията бе приета с любезност, като беше приет и самият мемоар”. (Димитър
Маринов, “Стефан Стамболов и новейшата ни история”).
Още веднъж Стефан Стамболов ще е
сред действащите лица в Учредителното събрание - при отхвърляне предложението
за сенат на бурното заседание на 27 март, подкрепяйки Каравелов и Славейков в
борбата им за еднокамерен парламент. Благодарение намесата на Драган Цанков и
императорския комисарски представител Лукианов, предложението на консерваторите
е отхвърлено, компрометирайки ги в очите на българското общество.
Активна роля в същия период играе
и митрополит Климент. На 10 февруари той произнася прочувствена реч на
признателност към руския народ за освобождението ни, молейки Дондуков-Корсаков
да предаде благодарностите на Учредителното събрание на цар Алекандър II. След
един месец (10 март) е избран в 15-членната комисия за преглед на руския проект
за конституция, пледирайки за образователен и имуществен ценз, както и за
създаване на сенат, предложения неприети от мнозинството, а с помощта на
Варненско-Преславския митрополит Симеон съдейства и за формулирането на член 39
на Конституцията, касаещ единството на българската Църква и съборността на
върховната духовна власт - “Българското Княжество от църковна страна, като
съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на
Св. Синод - Върховната духовна власт на Българската Църква, гдето и да се
намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единението си с
Вселенската Въсточна Църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата”. (Климент
обаче енергично се противопоставя на опита на кабинета на Драган Цанков да
приеме Закона за черковното управление в Българското княжество, даващ
възможност на миряните да участват в ръководството на Църквата. Не е случайно
присъствието му редом до Антим Видински, Григорий Доростолочервенски, Симеон
Преславски, Милетий Софийски, Иларион Кюстендилски, Доситей Самоковски,
Натанаил Охридски, Кирил Скопски, епископ Евстатий, архимандритите Константин,
Кирил и Методий и свещеник Тилев на аудиенцията на 4 декември 1880 г. при княз
Александър Батенберг с молба да не се утвърждава разискваният и приет от
парламента проектоустав, неутвърден от монарха.)
Климент отново излиза на преден
план след приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. и
свикването на първото ВНС на следващия ден. Със сведенията предоставени му от
канцеларията на императорския комисар Дондуков-Корсаков не се отличават с
изчерпателност и обективност, но и никой от депутати не ги търси, данните са
необходими за нещо друго - прагматично и прозаично - за одобрение на
предварително определения руски фаворит за български владетел. Климент се
справя безупречно със задачата си, без да подозира, че след седем години, пак
по внушение от Русия ще изпълни следващата главна роля в спектакъла, режисиран
от Петербург, и ще оглави правителството, което ще детронира любимия на народа
княз Батенберг.
Звездата на Стамболов ще изгрее
отново в изборите за I ОНС (21 октомври 1879 г.), когато е избран за депутат в
нарушение на чл. 86 от Конституцията (ненавършени 25 години). Преди това опитва
чиновническо поприще като помощник-началник на отделение при МВР в
правителството на Тодор Бурмов (22 май - 19 юли 1879 г.) и “още тогава задаваше
безпокойство на консерваторите”, разбирайки че “искат да се отърват от мене, но
не смеят...предлагат ми стипендия да ида да се уча в Париж, та дано умра там,
но да имат да вземат...” (Иван Вазов, “София на 1880 г.”), с пламенна реч на
покрития Враждебнески мост изпраща княз Дондуков при отпътуването му от София
(28 юни 1879 г.), научава за избора на Александър I за български княз (възкачил
се на престола на 27 юни) и се прибира в Търново, където се подвизава като
адвокат по углавни и граждански процеси, без да обръща гръб на политиката и на
Либералната партия. Той е неин депутат във II ОНС (23 март - 18 декември 1880
г., на което е и подпредседател от 20 октомври, заплашвайки през пролетта (9
април) консерваторите с план за преместване на столицата от София в Търново,
останал неосъществен поради своята радикалност и неуместност), но в обществото
битува мнението, че като че ли се е дистанцирал от партизанските страсти на
столицата, захващайки се отново да издава вестник “Свободен печат” (от 7 март -
20 юни 1881 г.), продължавайки търсенията си в художественото слово от времето
на "Остен" (бр. 3, 5, 6,8/1879 г.) и "Целокупна България"
(бр. 9, 31/1879 г.), като стихотворенията "Народен цвят",
"Обикновена любов", "Долабан войвода", "Мене ми се
чини", "Премина младостта ми" възвръщат известността му като
поет. Независимо, че излиза в Търново "Свободен печат" е амбициозен
седмичник, пълноценен орган на Либералната партия и благодарение на полемичните
статии на неговия редактор, особено след преврата на 27 април 1881 г. -
"Государствения преврат в София", бр. 10, "Търново 5 юний",
бр. 12, "Към подкомисарите", бр. 13, допринася за избирането на
четирима опозиционни либерални депутати за Второто велико народно събрание в
Свищов (1 юли 1881 г.).
А епископ Климент се изкачва на
политическия връх още в края на 1879 г. начело на правителството (24 ноември
1879 - 24 март 1880 г.), назначено от Батенберг съгласно чл. 152 на Търновската
конституция, след като на Петко Каравелов е възложено съставяне на кабинет с
непременното участие на Григор Начович и Димитър Греков. Мнозинството на
Либералната партия отхвърля това условие, а Каравелов предлага на княза чисто
либерална листа, която не е приета. Новоназначеният министерски съвет начело с
Климент според съвременните разбирания можем да определим като служебен.
Изборът му е изненада и за духовниците. Бившият екзарх и Видински митрополит
Антим му цитира 81 апостолско правило: “Епископ не Епископ в людских вещей
строении себя влагая”, но Браницки се оправдава с довода “мене принудиха”,
трудно прикривайки ламтежа си по “светската слава и светската суета” (Димитър
Маринов). Впрочем по това време той съсредоточава в ръцете си толкова власт,
каквато никой български държавник не е можел и да мечтае - през януари 1880 г.
той е едновременно княжески наместник (регент), управляващ Търновската епархия,
ректор на Петропавловската духовна семинария, директор на Търновската девическа
гимназия, просветен министър и председател на Министерския съвет (за което
получава, освен регламентираната заплата и равностойността на 4 000 лв.).
Климент е като многоръкия Шива, “макар да уверявах, че не е моя работа да
ставам министър, та и не усещам в себе си да съм способен за такъв пост”.
Епископът сякаш не разбира, че с включването си на върха на държавната йерархия
отчасти дискредитира Църквата, като я политизира. Наистина все още не са
наложени Каравеловите ограничения за избора на владици за депутати (втора сесия
на II ОНС, 1880 г.), както и отнемане правото на избор на всички духовници
(трета сесия на V ОНС, 1889 г.), но причините за налагането им ще търсим
най-вече в подкрепата на висшия клир на първия държавен преврат, извършен от
Батенберг на 27 април 1881 г.
В своя автопортрет “Дядо Климент
(Прочутият)” той посочва като причина за оттеглянето си спречкването с
Икономов, Начович и Греков “по въпросите, отнасящи се до точно изпълнение
предписанията на Конституцията”, но го измъчват и нападките на либералния орган
“Целокупна България”, обвиняващ го във властолюбие.
Оценката на съвременниците му за
неговото краткотрайно премиерстване е противоречива. Според строгият критик
Симеон Радев “Помирителният ефект, който се очакваше от новия кабинет, не се
произведе. Климент показа пълна безпомощност в своята задача. Добри намерения
наистина не му липсваха, но неговото безкрайно тщестлавие го хвърляше в
най-променчиви настроения и даваше на политиката му несериозен вид. Това бе
толкова по-печално, че Климент считаше себе си призван за велики дела и се
сравняваше в душата си с Ришельо, с когото приликата му се заключаваше само в
това, че и той, както прочутия френски държавник, бе калугер без религия и
автор на една постредствена драма.
Впрочем и един човек с по-големи
политически качества не можеше да успее на мястото на Климента. Либералите бяха
разярени от разтурянето на Събранието и нищо не можеше да ги уталожи.” И още:
“През неговото (на Батенберг) отсъствие Климент бе се забавлявал да играе на
владетел. Пред къщата си той бе поставил двама часовои да стоят лице срещу
лице, както пред вратите на двореца; На Богоявление той бе приемал парада на
войската, благославяйки войниците, както прави папата, когато пред него
дефилира гвардията му. Докато амбициозният епископ упражняваше фантазията си
върху етикета, либералите бяха успели да издържат голяма победа в изборите. Те
се връщаха в Събранието с едно болшинство, по-многобройно, по-екзалтирано. За
едно ново разтуряне на камарата не можеше да се мисли: трябваше да се
капитулира” (“Строителите на съвременна България” т.1).
Вероятно от тогава е налице и
една своеобразна раздвоеност в неговото съзнание - както в общественото поприще
желае да е известен като епископ Климент и княжески фаворит, загърбвайки
книжовните постижения на Васил Друмев, така и на политическата сцена, ако и да
демонстрира праволинейно русофилство и заиграване с консерваторите, по душа си
остава привърженик на либералите и техен скрит коз, но на принципа “Свой сред
чужди, чужд сред свои”. Това му дава основание да заяви: “До 9 август аз се
ползувах у либералите с пълно доверие и не еднъж съм бил провъзгласяван за
почетен председател на главното им бюро” (“Дядо Климент (Прочутият)”), което се
потвърждава и от Симеон Радев: “При учредяването на България и в първите години
след Освобождението архиереите поддържаха, със изключение на Климента,
консервативната партия” (“Строителите...” т. 2). А това е поредното
доказателство за политизирането на Църквата ни в първите години след
Освобождението. Същото не притеснява Климент и той отбелязва в прав текст:
“Нашите борби не са друго, освен кипение. Всичко непотребно и вредително,
всичко леко и не за в работа, ще изплува отгоре, но и ще се махне...ще остане
само чистото и полезното, туй, което се казва в собствения смисъл на думата н а
р о д”. (“Реч на официалното тържество в НС по случай 1 000 г. от смъртта на
Методий”, 6 април 1885 г.)
Разбираема е пристрастността на
Симеон Радев с 30-годишна давност да критикува министър-председателя Климент.
Но все пак е необходимо да посочим и това, което успява да направи. Със своето
правителство той преследва една главна, но за съжаление неосъществима цел -
сближение между либерали и консерватори. Основните задачи, които стоят пред
държавата - модернизация, бъдеща независимост и национално обединение могат да
се осъществят с национален консенсус, а неговият кабинет е с ограничен мандат и
без парламентарна подкрепа. Въпреки това кабинетът полага грижи за настаняването
и прехранването на бежанците в Княжество България и започва борба с
разбойниците в Източна България, като през пролетта на 1880 г. са налице и
определени резултати, признати от княз Батенберг. За решаването на този много
важен и наболял проблем пречи неустановеността на границите по това време,
както и законодателна решимост на липсващо парламентарно мнозинство.
Министерският съвет събира
ежемесечни сведения за състоянието на земеделието в страната, осъществява
строга данъчна политика, полага грижи за развитието на образованието - създава
се първото земеделско училище край Русе, финансово се подпомага
приспособяването на ново помещение за библиотека и възстановяването на
Петропавловското богословско училище край Лясковец (ДВ, бр. 16, 19, 16 декември
1879 - 1 януари 1880 г., закрито на 5 септември 1886 г.). Обсъжда се
създаването на Учебен съвет, като съставна част на бъдещия училищен закон,
върху който работи дошлия в България Константин Иречек.
За новата финансова 1880 г. е
завишен военния бюджет - по 795 564 франка на месец. Върховният съд получава
право да издава тълкувателни решения, които окръжните съдилища са задължени да
прилагат вместо постоянно да се допитват до правосъдното министерство. Така на
практика се осъществява разделението на властите. За развитието на
българо-румънските търговски връзки се открива търговско агентство в Тулча.
Финансово е осигурена издръжката на Екзархията, като са изплатени исканите от
Йосиф I извънредни 20 000 франка за преместване на седалището му от Пловдив в Цариград.
В административната част кабинетът “Климент” се ръководи от програмата си,
публикувана в “Държавен вестник”, бр. 30, 5 март 1880 г.: “Чиновниците ще бъдат
обезпечени от произвола на висшите началства и никой от тях не ще се изважда от
служба без съд и приговор на надлежно съдебно място, освен в случаи на доказана
неспособност и нерадения. Извадените веднъж по съдебно решение по никакъв начин
не ще бъдат употребявани вече на правителствена служба”. По времето на
Климентовото управление няма политически уволнения, като елемент на търсения
консенсус са привлечени на работа видни либерали като Георги Тишев, Петко и
Иван Славейкови, а уволнението на началника на телеграфите А. Головин, както и
след това на генерал Паренсов, освободен с княжески указ на 21 март 1880 г.,
говори за усилие за безпристрастно управление. Правителството не успява да
осъществи помирение между либерали и консерватори, но е безспорен факт, че е
подготвило провеждането на свободни и демократични избори за II ОНС, в което
Климент е избран за депутат от Търновски и Шуменски окръг (ДВ, бр 23, 26 януари
1880 г.), като на премиерския пост застава Драган Цанков (24 март - 28 ноември
1880 г.).
За постигнатите добри резултати
като премиер епископът получава специални благодарности от Батенберг и официалните турски власти. Награден е и от
руския император Александър II с орден “Св. Анна” I степен (Петко Ст. Петков,
“Климент Браницки и Търновски като министър-председател на княжество
България”).
Климент демонстрира достойна
позиция като духовник и гражданин при суспендирането на Конституцията и
държавния преврат от 27 април 1881 г. Любопитно е, че Стамболов реагира на
похищението на българската свобода с публикуваното във вестник “Независимост”
(бр. 63, 2 май 1881 г.) стихотворение “Заплакала гора Витош”, среща се в
Митрополията с Климент, където се разбират да не правят демонстрации като
подготвят примирителен адрес до княза, противопоставя се на революционните
попълзновения на съпартийците си на 2 юли 1881 г. в Русчук, а прозорливостта си
демонстрира в разговор след това с руския дипломатически агент Хитрово в
Търново, предупреждавайки го за предстоящия разкол между консерваторите и
русите, докато на 12 юни Климент начело на около 2 000 души търновци причаква
княжеската свита на кръстопътя до село Присово (вероятно става дума за Дебелец
б.м.) като му поднася адреса, подписан от 400 търновски граждани, в който се
пожелава Батенберг “да запази основния закон от сяко нарушение и да остане
дълго на българския престол”. Показателна е реакцията на монарха. Той не само
отказва да мине по улиците на ненавистното му Търново, избрало за второто ВНС в
Свищов четирима опозиционери (Славейков, Каравелов, Сарафов и Цанков), но и
високомерно отронва: “Аз не вярвам във вашите чувства. Дали вие ме обичате или не,
това остава да покажете в Свищов”, след което “без да подаде даже ръка на
преподобния Климента, който стоял насреща му, потеглил за Елена”. Довчерашния
княжески регент е пренебрегнат и унизен, защото “се обявява против “Задачата”
(Захарий Стоянов, “Превратът през 1881 г.”). Това е документирано и от
Константин Иречек в неговия “Български дневник”, том 1: “В Дебелец бил и
Климент, князът не му подал ръка, бил много студен към него”. Иречек уточнява,
че причината за подозрителното поведение на княза е била интригата на Горбанов
и д-р Цачев, а планираното посещение в старата столица е отменено с телеграма
от София.
Монархът постепенно осъзнава
грешката си. Затова му помага и срещата с търновската депутация, водена от
Климент и Стамболов на 21 март 1883 г., на която е поставен въпросът за
възстановяване на Конституцията, както и преговорите, водени между Драган
Цанков и Стамболов и Икономов, Балабанов и Начович от 12 до 30 август 1883 г.
На 30 август Батенберг издава
манифест, с който известява на народа, че под председателството му се създава
комисия, която да изработи проект за конституция за одобрение от ВНС. Тя е
обявена с указ от 31 август и в нея влизат и Стефан Стамболов, и Климент. Тъй
като Стамболов настоява за възстановяване на Търновската конституция, той
заедно с Драган Цанков напуска комисията. Юрдан Трифонов твърди, че останалите
членове излизат със същото становище. Именно поради това се свиква на
извънредна сесия III ОНС на 4 септември 1883 г. На 6 септември княз Александър
I издава манифест, с който възстановява “приетата от Търновското учредително
събрание конституция”, превръщайки извънредната сесия в обикновена заседателна
като “призовава депутатите да се произнесат върху измененията, които трябва да
претърпят глава ХIII и дял I от глава ХIV, т.е. относително народното
представителство” (Димитър Маринов). В подкрепа на възстановената конституция
се провеждат митинги. Такъв има на 25 септември 1883 г. и в Софийската
митрополия, ръководен от Климент.
След възстановяването на
Конституцията Климент демонстрира още веднъж висок граждански морал пред княз
Александър І, когато като каноничен Търновски митрополит (одобрен след избор на
Св. Синод на 12 юни 1884 г.) по време на I сесия на IV ОНС (27 юни - 9 юли 1884
г.) в Търново връща на княза връчения му висок орден “Св. Александър” I степен
за неговите заслуги към Църквата, книжнината и държавата. Отличието му е дадено
в нарушение на Конституцията, чийто чл. 59 разрешава на княза да учреди орден
за награждаване "само на военни лица". По време на режима на
пълномощията Александър Батенберг създава ордена "Св. Александър" -
за военни и граждански лица. Князът формално не нарушава конституцията, тъй
като тя е отменена от ІІ ВНС, но
епископът не приема ордена, понеже не е съгласен с извършения от монарха държавен
преврат. Постъпката му е резултат на внушение най-вече на неговия приятел
Стефан Стамболов, председател на IV ОНС (30 юни 1884 - 26 август 1886 г.). И
въпреки че Батенберг моли митрополита да го задържи, “той не се съгласил и
държал пред княза кратка, но великолепна реч, в която изтъкнал своето уважение
към него и нуждата свето да се пази Конституцията” (Юрдан Трифонов).
Хармоничните взаимоотношения със
Стамболов не са помрачени и през бурната 1885 г.
Известно е, че на 6 септември в
Пловдив се извършва съединението на княжество България с Източна Румелия като
се формира временно правителство начело с д-р Георги Странски. Актът е признат
от княза, премиера Петко Каравелов и председателят на парламента Стефан
Стамболов. На заседанието на Народната събрание на 10 септември е отпуснат
извънреден кредит от 5 млн. лв., нужен за мобилизацията и е приет адрес до царя
с молба Александър III “да вземе под високото си покровителство делото за
съединението на Северна и Южна България”. Адресът трябва да се предаде на
руския дипломатически представител Кояндер на 11 септември, но последният не
позволява да му бъде прочетен, предизвиквайки гневният Стамболов да произнесе
пророческите думи: “Като отказвате да приемете адреса на българския народ,
пъдите ни от вас; но помнете добре, ще дойде ден, когато вие ще отворите и
двете врати на агентството, но не ще има никой да влезне” (Димитър Маринов).
Поради опасност от турска инвазия
в Източна Румелия на 11 септември парламентът решава да се изпрати депутация
при Александър III с молба за признаване на Съединението. Делегацията в състав
Д. Папазоглу, Д. Тончев, Ив. Герджиков, Ив. Евст. Гешов и Климент заминава на
13 септември от България, на 18 е вече в Копенхаген, където се намира царят,
представя се на външния министър Гирс, а на 21 септември е приета от самия
император. С него разговаря Климент. Не му е било лесно, независимо, че се е
срещал с баща му след приемането на Търновската конституция на 29 юли 1879
година. Наложило се е да използва целия си такт и дипломатическо умение,
наблягайки умишлено на имперското самочувствие: “Только Ты Один, Государь можеш
предовратить эти несчастия от освобожденной русскою кровью Болгарии, и мы к
тебя приподаем и коленопреклонно умоляем защитить и спасти нас. Сжалься - ж,
Государь, сжалься над несчастним болгарским народам, не оставляй его в эты
тяжелые для него минуты!”.
Ако и суровият император да не
одобрява нетърпеливостта на българите, поставила Русия в неудобното положение
на нарушени клаузи на Берлинския договор, Александър III не прибягва до
скъсване на отношенията, независимо, че във думите му прозира студенина към
освободения народ, за сметка на сърбите: “О разъединении теперь и речи быть не
может, но как и в какой форме будет соединение, это вопрос, которой нуждно
решать. Ваш необдуманный поступок поднял на ноги всех племен Балканского
полуострова, в особености сербов. Вы знали, что Ваше желание о соединении были
нашим желанием, но мы хотили устроить это тихо и смирно, тем более, что
румелийцам ничего были в руках болгар.”
Все пак и приемането на
делегацията е успех, който говори за гъвкавостта на Климент и за огромното
доверие, с което той се ползва в най-висшите сфери на руската държава. Друг е
въпросът, че в писмото си, подписано и от Иван Евстратиев Гешов, до министър
Илия Цанов с дата 23 септември, той не споменава за най-важното - че царят
завършва срещата с думите: “но пока у вас это правительство (Батенберг) не
ждите от меня ничего, ничего, ничего”, може би защото и Каравелов, и Стамболов
са очаквали подобна констатация.
Съвсем не е маловажно да
допълним, че депутацията е била поканена да посети Петербург от вестник “Новое
время” (същият, за който Ст. Стамболов изпраща кореспонденции по време на
Руско-турската война), но визитата не се осъществява поради опасенията на
външния министър Гирс от открита демонстрация пред Европа на русофилски чувства
от страна на българските официални представители. Натрупаният опит ще бъде
пропилян още на следващата година с преврата на 9 август, сложил началото на
десет годишната криза в отношенията между двете страни. Главно действащо лица в
детронацията на княза и във възстановяването на дипломатическите отношения ще
бъде митрополит Климент...
През втората половина на
септември 1884 г. екзарх Йосиф I делегира Климент за свой представител пред българското
правителство и управляващ временно Софийската епархия. Изборът не е случаен -
за негова съединителна връзка с изпълнителната власт и за председателстващ Св.
Синод е необходим човек с влияние сред управляващата Либерална партия. Такъв е
митрополит Климент. В преговори с правителството на Каравелов той не успява да
уреди трудния въпрос със заплащане труда на свещениците, но осъществява
прилагането на приетия на 4 февруари 1883 г. Екзархийски устав и в Южна
България (3 август 1886 г.).
Нееднозначно е тълкувано
поведението на Климент по време на Сръбско-българската война (2 - 16 ноември
1885 г.). От една страна той получава правото от Министерския съвет да се
разпорежда като ковчежник на финансовото министерство и да отпуска за неотложни
нужди суми в размер на 400 000 лв., с която задача се справя достойно, което е
характерно и за ръководството му на Червения кръст от 18 септември 1885 г., при
което, започвайки практически от нулата, благодарение на неговата активност,
дружеството успява да изпълни хуманната си мисия по време на войната, а след
нея разполага със санитарни материали в складовете си за 150 000 златни лева и
с резерв от около 60 000 лв. (по отчет от 27 октомври 1887 г., когато започват
хулите срещу Климент и той е само негов почетен член), а от друга свиканата в
Софийската митрополия на 7 ноември сбирка с участието на П. Р. Славейков, М.
Балабанов, В. Стоянов, С. Златев, с пледирането Климент да търси подкрепата на
Александър III, да се детронира княза в очакване на руски императорски комисар,
е пример за неадекватни действия на русофилския български политически елит в
съдбоносни за страната ни дни. Те се допълват и от личното желание на
митрополита да посрещне първия влязъл в столицата сръбски отряд, за да съобщи
на началника му, че София трябва да се третира като открит град. (Още повече,
че същият човек ще бъде начело на гражданството, очакващо победителя Батенберг
в столицата на 14 декември 1885 г.!) Независимо че дори такъв изявен противник
на Климент като д-р Вълкович не приема замисъла за свалянето на българския княз
от посочените господа: “Постъпките на П. Отца Климента, за да свали княз
Батенберга, когато сърбите наближавали до София, са бламират от всички; тогава
обаче се извинявал, че то било за да се спаси София, с жертва на онзи, който
стоеше изложен на неприятелските огньове за народната чест” (Сб. на БАН, кн.
12, 1919 г.), не друг, а бъдещият му защитник пред Търновския съд Петър Пешев в
спомените си “Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението
ни до днес с бележки за живота ми” (1929 г.) подозира Климент в опит за
национално предателство: "Опасността бе толкоз голяма, щото бе разпоредено
да се пренесе хазната и архивата в Орхание, чуждите дипломати взеха решение да
искат от българското правителство, за да се избегне кръвопролитието да не се
съпротивлява в столицата; по подбуждение на руските дипломати някои русофили с
Митрополита Климента начело, обсъждаха в митрополията как да посрещнат сърбите,
за да ги омилостивят".
В съпоставка изпъкват достойните
и храбри действия на председателя на парламента Стефан Стамболов, пренасящ като
доброволец - куриер заповедите на командването до първата линия на сражаващите
се части, задача, невъзложена му от никого, но изпълнена “безупречно” и
предизвикала у критично настроения към него Данаил Николаев “възхищение от
изключителната храброст на човека”, както и заслуженото му награждаване с
войнишкия кръст “За храброст”. Не е за пренебрегване и фактът, че именно
Стамболов настоява армията да продължи настъплението си към Ниш с риск да
срещне австрийски войски, с цел оставането в държавните ни граници на Пирот и
държи на обезщетение от вероломно нападналата ни Сърбия, предложение неприето
от княза и Петко Каравелов.
********
В живота на всеки изтъкнат
политик и духовен първенец има дати и събития, поставящи на изпитание, както
силите и способностите му, така и неговите нравствени качества и възможността
адекватно и умело да преценява критичните ситуации, намирайки начин за тяхното
преодоляване. В името на държавата, която ги е оторизирала, или в неин ущърб.
Точно в такива съдбовни мигове проличава реалната стойност на всеки от
изявените й лидери - дали те остават на висотата на обществените изисквания и
национални интереси или се сгромолясват гротескно като временно откроили се
фигури, лобиращи за чужди сили.
В такива върхови изпитания се
рушат установени връзки, приятели се намразват и стават врагове, отпадат
сантиментални скрупули, в ход се пускат прийомите на тоягата и юмрука, а
историята безпристрастно отрежда кой е правият, защитил с чест каузата на
отечеството и кой е недостойният.
За Стамболов и Климент Браницки
такава съдбоносна дата се оказва 9 август 1886 г., денят в който офицерската
русофилска клика на Р. Димитриев, Ат. Бендерев и П. Груев извършва държавен
преврат, детронира владетеля Александър Батенберг и поставя България под
върховенството на руския император, предшествайки триумфа на съветския
империализъм на 9 септември 1944 г. Ако игнорираме мнението на някои от
съвременниците (Димитър Петков в "Независима България") за лупингите
в обществените изяви на Климент и оставим без коментари язвителната оценка на
Захарий Стоянов за първото му министерстване (“Какво направи (той - б.м.)?
Положително нищо, а вреда, колкото искате”, “На принципистите”, в-к “Свобода”,
1888 г., год. II, бр. 129), трудно ще пренебрегнем участието му заедно с
Цанков, Бурмов, Балабанов и Сукнаров в депутацията в София на 2 март 1886 г.,
молеща от името на българския народ руският цар да го избави от Батенберговото
тегло и “да вземе България под свой протекторат” (Д. Маринов), докато за 9
август не можем да бъдем безпристрастни. Особено на фона на написаното от
Климент в неговите нравствено-филосовски трактати. Не за друго, а защото
откриваме смущаващо разминаване между думи и дела, което ни дава основание да
го считаме или за прононсиран демагог, или за кабинетен интелектуалец със
стеснен и еднопосочно ориентиран кръгозор, не държащ сметка за реалностите в
страната и Европа. Защото е прекрасно да се твърди, че “Във взаимното зачитане
на основите на вярата от една страна и на реда и законността от друга, се
изгражда животът в организираната общественост”; че “Ако на челото на
Правителството всякога блестят п р а в о
с ъ д и е и ч и с т а н р а в с т в е н о с т и ако те
съпровождат всякогаж всички негови действия” тогава “то става оръдие на
добродетелта”; и най-вече “Както на челото на правителството трябва да блещи
всякогаж висока нравственост, така също нравствено чисти трябва да бъдат и
държавните мъже и въобще чиновниците.
Нравствено нечисти хора не трябва
никогаж да заемат служби, правителствени било или граждански, защото такива
хора, като минат на служба, съдействуват твърде много за развала на
нравствеността в обществото.
...Господарственият мъж, който не
умее да предвиди влиянието на своите действия върху духът на народа, не е
достойн да се допира нито до един от драгоценните интереси на человечеството.
От всичко това ние виждаме, че държавните мъже и въобще чиновниците трябва да
бъдат хора не само високо образовани, но и високонравствени” (сп. “Духовен
прочит”, VI - VII, в "Обществото и неговото възпитателно значение") и
че “Грешките на държавника, когато той греши като държавник, в провеждането на
държавните работи, лягат с всичката тежест на последствията върху народа, върху
държавата” (Г. Ст. Пашев за “Иванко”, във "Възгледите на Търновския
митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в
неговите художествени произведения"), а животът фрапантно да те
опровергава.
Малко преди съдбоносните събития
от началото на август Климент моли на 24 юли 1886 г. Йосиф I да го освободи от
делегатска длъжност, за да се завърне в Търновската епархия, но вместо
разрешение получава известие, че е избран за член на Св. Синод и остава в
София. Това и предопределя включването му в бъдещото правителство.
Няма да се впускаме в подробно
описание на преврата и неговите последици, само ще маркираме ролята на двамата
бивши приятели и сетнешни антагонисти в събитията, оказали съдбоносно
въздействие върху развитието на България.
Безспорно това е един
антиконституционен и антидържавен акт, извършен бързо и подготвен амбициозно от
политиканстващата хунта. Захарий Стоянов в "Кои са виновните на девятий
август?" визира кои са виновниците от правителствените среди - Петко
Каравелов, Илия Цанов, майор Никифоров, включвайки и Климент, който е бил между
посветените, а от офицерите майорите Стоянов и Груев и капитаните Бендерев,
Дмитриев, Вазов, Паков, заедно със Струмския полк (и с подкрепата на руските
дипломатически представители Богданов и полк. Сахаров - б.м.). Превратажиите
манипулират държавния глава със заплаха за война със Сърбия, която трябва да
започне на 20 август, в същото време външният министър Илия Цанов преговаря в
руското консулство за гаранции от империята. Те обаче пропускат да проведат
сондажи сред водещите ни политически фигури, разчитайки на тяхното съдействие и
никой не се сеща, че след като се детронира държавния глава и изпрати в Рени,
трябва да се избере регентство от Велико народно събрание. Идеята за
екзекуцията на Батенберг е осуетена от русенската масонска ложа "Дунавска
звезда", на която военният министър Константин Никифоров е член. Много е
комичен начинът на съставяне на “временното революционно правителство” (Г. Ст.
Пашев, "Търновският митрополит Климент (В. Друмев), църквата и
държавата"). Климент, “предупреден от по-рано”, чака в олтара на църквата
“Св. Крал”, провежда се молебен, след който светиня му “благослови подвига на
тоя ден и каза на народа да иска прошка от Русия за обидата, която й нанесъл
един неверен княз”. (Това го заявява човекът, допринесъл в най-голяма степен за
избора на Батенберг!). И още: руският дипломат Богданов съобщава на Груев за
получената от Петербург телеграма, “в която се посочва: “Желательно было бы что
бы в состав членов правительства вошел митрополит Климент. Можете заявлять
болгаром, что Россия будеть попрежнему руководиться относительно них с
чувствами безкористного доброжелательства”. Под впечатлението на тоя съвет на
Русия се състави правителството на Климента” (Симеон Радев).
От това нещастно правителство,
“някакво подобие на правителство” (Георги Марков, "Българската история
вкратце"), "правителство партизанско" (Груев), свалило Батенберг
по настояване на Каравелов (независимо, че в бъдеще той бяга от отговорността
си) и обявило военно положение, е останала една “Прокламация към българския
народ”. От нея, освен че научаваме имената на героите - Др. Цанков, Т. Бурмов,
К. Величков, Хр. Стоянов, В. Радославов (някои от които не са били и
предизвестени), че “днес часа на 2 по полунощ, княз Александър Батенберг се
отрече за всякога от българския престол” и че “животът, имотът и честта на
българските граждане, както и на чуждите поданици, живеещи в България, са
напълно гарантирани”, се прокрадва надеждата за закрепване на власт: “Нека Българскийт
народ бъде твърдо убеден, че Великийт Руски цар, покровител на България, няма
да остави отечеството ни без своето мощно покровителство и защита”.
Документът, написан от Климент,
говори красноречиво за автора и целите му и може да се сравни по размера на
лъхащото от него падение само с аналогичното “Заявление от водачите на
българската опозиция до комисаря на руското правителство в София Каулбарс, 17.
Х. 1886 г.”, подписано от Т. Бурмов, М. Балабанов и Др. Цанков: “Съжалявайки
искрено за пагубната и безразсъдна насоченост на княжеството в последно време,
долуподписаните обещаваме да спазваме неотклонно както в качеството си на
обикновени граждани, така и като обществени дейци следната програма:
1. При никакви условия и никога
да не допускаме на престола на княжеството някои от принцовете Батенберг.
2. Да избираме княза съгласно
съветите и указанията на руското императорско правителство.
3. Да осъществяваме
международните отношения и да изпълняваме задачите на княжеството именно според
съветите и с подкрепата на Русия.
4. Да устройваме и подготвяме
българската войска според плановете и началата, одобрени от руското
императорско правителство.
5. Да развиваме вътрешното
устройство на България въз основа началата на православното християнство, като
внимателно отстраняваме от него нелепостите на демокрацията.
6. Да възпитаваме юношите и
народа в духа на християнската нравственост и с тази цел внимателно да
отстраним крайните елементи от учебните заведения и да обуздаем дейността им
сред народа.
7. Да уважаваме свято законите и
да им се подчиняваме безусловно.
8. Да вземем сериозни мерки, за
да се поставят съдилищата в условия, гарантиращи свято безпристрастие и
справедливост при раздаването на правосъдие.
9. Да се обезпечат всички
намиращи се на държавна служба лица със справедливи и безпристрастни закони
относно приемането и уволняването им от служба, както при повишение и излизане
в пенсия.”
Логично “в царския двор радостта
бе еднакво голяма, както и на улиците на Москва”, резонно е “лютото
задоволство”, което “просия по жестокото руско лице на Алескандра III” (С.
Радев), тъй като “С предварително удобрен от руското правителство план, княз
Батемберг бе детрониран и извлечен от България” (Димо Кьорчев
"Трийсетгодишнината от смъртта на Стефан Стамболов").
Но върхът на деградацията са
следващите действия на митрополита: “Подир обед (на 9 август) се получи една
телеграма от Климента, която просеше милостта на Русия; след два дена друга
депеша от временното правителство, която заявяваше, че не иска вече чужденец за
княз и че желанието на България било да си остане автономна област под прямото
покровителство на руския цар” (С. Радев). С тези си необмислени постъпки
Климент дискредитира не само себе си като йерарх и политик, но и българската
политическа класа и духовенство, тъй като “Освен Климента никой от тях
(архиереите) не бе в душата си привърженик на Русия” (С. Радев).
Логично е да последват крутите
действия на Стефан Стамболов, някогашен организатор на митингите срещу преврата
на Алекандър Батенберг от 27 април 1881 г.
А оценката му за стореното от
Климент е дадена с телеграмата от 10 август 1886 г.: “Поздравявам те. Увенча се
политическата ти кариера и с нов венец. Да ти е честито. Народът няма да
забрави, че ти си, който заби ножа в сърцето му. Да живееш!”.
С нищо не можем да оправдаем
митрополита през първата половина на август 1886 г., изявяващ се като
литературния си герой Иванко. Не само с молбите на правителството му
“Господарят Император да приеме българския народ под покровителството си, да
даде указания и съвети за осъществяване на пълното съединение на двете Българии
и да получи взаимообразно парична помощ - от окупационния фонд от над 1 милион
франка” (съгласно телеграмата на дипломатическия агент Богданов до руския
външен министър Гирс от 9 август 1886 г.), но и със съзнателното приемане
перспективата на една задунайска губерния “по общото ходатайство на временното
правителство и главнокомандващия българската армия (Петър Груев) за назначаване
на императорски комисар (княз Долгоруков), който да управлява временно
княжеството до свикване на Велико народно събрание на основание на
съществуващата конституция с определен от Александър III за военен министър в
България генерал-майор барон Николай Василиевич Каулбарс” (според шифрованата
телеграма на началника на азиатския департамент до управляващия консулството в
Русчук от 10 август 1886 г.). Това желание и самите руснаци не са го крили:
“Ако дойде работата до окупация, то ние ще съумеем да укрепим фактично
влиянието си (ала Босна), ако пак стане чрез война, то ние ще завоюваме
България като Полша” (А. И. Дуков).
Всъщност това е една съзнателно
следвана цел, която владиката ще преследва не само на 9 август, но и след това,
привличайки за съучастници в свалянето на Стамболов и изпълнението на руските
планове такива фигури като Васил Радославов (двукратно), полковник Данаил
Николаев и Илия Цанов - в края на април и на 23 септември 1887 г., пет дни
преди изборите за V ОНС, за чийто неизбежен провал царското правителство
напразно пропилява повече от 1 милион рубли! Вероятно не е лишен от основание
Димитър Маринов да нарече Климент “сляпо оръдие на руската дипломация и глава
на всички руски хора у нас; при него се вършеше всичко, което бе насочено срещу
независимостта на България”.
Непредубеденият изследовател
трудно би преценил обективно усилията на Климент, поставени в услуга на чужда
държава. Във всяка една страна и по всяко законодателство подобни постъпки не
могат да се характеризират по друг начин освен като измяна. Изключваме
уникалния случай, в който любовта към родината е равносилна на преклонение към
страната, желаеща анексирането й, какъвто наблюдаваме в тридневното
премиерстване на митрополита. Той оглавява кабинета след отказа на Каравелов и
защото България остава без монарх и премиер. Заставайки начело на страната, едновременно се стреми да подобри
българо-руските отношения и чрез молба
подтиква Петербург към предприемане на мерки “за предпазване границите
на Северна и Южна България срещу неприятелско нашествие”, искайки “съвети и
указания по въпроса за осъществяване на пълното съединение на двете Българии”.
В този момент не е възможно да се реализира тази амбициозна задача. Неуспехът
на Климент се дължи както на липсата на военна и обществена подкрепа, така и на
нежеланието му да влезе в открит сблъсък със силите на Стамболов (Петко Ст.
Петков, "Климент Браницки и Търновски като министър-председател на
княжество България").
В противовес на безплодните
усилия на Климентовото революционно правителство са действията на Стефан
Стамболов. На 10 август в Търново той произнася пламенна реч в защита на княза
и срещу преврата ("Намериха се изчадия сред българския народ, които
опозориха навеки Отечеството. Тези предатели изкопаха гроб и в този гроб искат
да погребат и княза, и България. Честта, сърцето, умът и кръвта на България
искат връщането на княза. И ние няма да бъдем достойни синове на Отечеството,
ако отпуснем мишци в борбата, която ще водим дотогава, докато измием позора от
лицето на България и нейните честни синове"). С енергични усилия и
подкрепата на Сава Муткуров той отправя Прокламация до българския народ (11
август 1886 г.):
“В името на българский княз
Александър I и на Народното събрание обявявам за изменически и вън от законите
на страната привременното българско правителство во главе Климента, и всеки,
който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по
военните закони. Назначавам за главнокомандующи на всичките български войски
бригадния командир Муткурова и заповядвам на всичките граждански и военни
власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди. Призовавам доблестний
българский народ да защити Короната и Отечеството от предателите, които искат
да свалят от престола нашия юначен и любим княз. Нека Всевишний укрепи
десницата на народа и войската, за да запази честта, правата и славата на
Отечеството и на избраний от народа монарх.
Да живее България, да живее
българский княз Александър I!”
И до превратаджията Климент: “От
името на княза и Народното събрание заповядвам ви в 24 часа да сложите властта
и да се подчинявате на главнокомандующия на българските войски подполковник
Муткуров инак ще бъдете застреляни заедно със съучастниците си”, който веднага
се вслушва в съвета му като “сложи от себе си властта” (Д. Маринов) на 12
август със следните мотиви, адресирани до все още главнокомандващия майор
Груев: "Тъй като след оставката на княз Александра вие ни натоварихте да
приемем властта над страната, то ние бяхме длъжни, в името на отечеството и в
интереса на реда и тишината, да приемем поканата ви. Предвид обаче на съобщението
ви да се оттеглим, ние пак за благото на страната с пълно готовност слагаме в
ръцете ви властта, с която ни бяхте натоварили"; сменен за четири дни
(12-16 август) от временното правителство на Петко Каравелов; съставя
наместничество с П. Р. Славейков и д-р Н. Странски (16 август), връща Батенберг
в България (17 август) и стимулира избора на ново правителство, начело с Васил
Радославов (16 август 1886 - 28 юни 1887 г.). А когато разбира, че Александър I
е слабохарактерен и отстъпва пред руския натиск, не се противопоставя на
абдикацията му, но след като последният назначава регентите Стамболов, Муткуров
и Петко Каравелов на 25 август 1886 година.
На въпроса на Климент защо е
настоявал монархът да се върне, Стамболов отговаря усмихнато: “За да взема на
ръце войската. Връщането на княза употребих като знаме, чрез което да примамя
войската на своя страна”.
Триумфът на Стамболов настъпва на
1 септември 1886 г. Сесията на парламента утвърждава неговата политическа линия
и избира за председател на Народното събрание Стамболовата кандидатура Георги
Живков, бламирайки фактора Петко Каравелов, когото първият регент е следвал от
разкола с Драган Цанков (25 юли 1884 г.).
Разбира се, този триумф е
съпроводен с много безсънни нощи, с нечовешко хладнокръвие, с война на депешите
с военните гарнизони в страната, с потушаване въстанието на Набоков в Бургаския
гарнизон (23 октомври 1886 г.) и разгром на четата му (24 декември 1887 г.), с
безконечни сондажи със сюзерена Турция (Гадбан ефенди, Кямил паша), с обтягане
отношенията с Русия, довели до появата на двата клипера “Забяг” и “Памят
Меркурия” на 14 октомври 1886 г. на варненския бряг, салютирайки го с пет
гърмежа, с дебатите в III-то ВНС (19 октомври 1886 г) относно бъдещия княз,
играта на “котка и мишка” с генерал Каулбарс, докато той “скъса с нас
отношенията си и си отиде за голяма наше удоволствие” (Стефан Стамболов,
"Дневник") на 6 ноември 1886 г., отхвърляне варианта “княз Мингрели”
(22 ноември 1886 г.), вкарването на 19 февруари 1887 г. в Черната джамия на
Петко Каравелов (подал още на 15 октомври 1886 г. оставката си като регент и
заменен на 1 ноември от Георги Живков), Илия Цанов, Михаил Сарафов, Димитър
Ризов, майор Никифоров, Александър Людсканов и разтрела на сливнишките герои
Олимпий Панов и Атанас Узунов на 22 февруари 1887 г. заради бунтовете в Русе и
Силистра, коствали на Александър III 300 000 рубли. Следва разпрата с премиера
Радославов (27 юни 1887 г.) и замяната му с кабинета Стоилов (28 юни - 20
август 1887 г.) и изборът от III ВНС на Фердинанд I за княз на България (2
август 1887 г.).
Съдбата на Климент не е така
трагична като тази на Олимпий Панов. Спасява го санът му на екзархийски
представител, телеграмата на Батенберг от 17 август да не се предприемат
никакви репресии спрямо превратаджиите и инструкцията на Стамболов до майор
Христо Попов: “Не нападайте метежниците, докато за това не получите от Н.
Височество особена заповед. Пратете им посланик, който да им обяви, че който от
тях се подчини доброволно, с него Н. Височество ще постъпи благосклонно”.
Известен е диалогът на
митрополита с дошлия да го арестува на 18 август 1886 г. поручик Айранов:
“- Срамота е за мундира ти -
забеляза архиереят.
- А за расото не е ли срамота, че
си станал предател?” (С. Радев).
След като е изведен на улицата,
Климент се съпротивлява на арестувалите го, но един от войниците го удря с
приклада на пушката си в рамото с думите: "Върви, попе, твойта мамка
предателска! Черна капа, черна душа". След тази недостойна сцена Климент е
изпратен с усилена стража в Буховския манастир “Св. Архангел Михаил”, откъдето
е освободен на 24 август от победителят при Гургулят майор Христо Попов и
подполковник Сава Муткуров.
Изпълнявайки функциите на
екзархийски делегат, Търновски митрополит, управляващ Софийската епархия и
председател на “Червения кръст” той е извън полезрението на правителството до
края на 1886 г. Може би защото е човекът на Екзарх Йосиф I за България,
вероятно защото осъзнава, че превратът е дело на русите “, а нас ни оставиха да
им чистим фъшкиите”, а най-вече тъй като Стамболов все още има нужда от него,
знаейки отлично позициите му в Петербург и използвайки го с мисия като
регентски пратеник при генерал Каулбарс за споразумение по избора на български
княз, “което за жалост не могло да се постигне” (Ю. Трифонов).
За ролята си в преврата по-късно
(1893 г.) Климент ще търси оправдание и в това, че “правителството...се състави
от налаганията на Каравелова, Стоилова и др. В това правителство взеха участие
и лица, които отпосле, след контрапреврата, когато аз бях провъзгласен за
предател, станаха премиер-министри (Радославов), други и сега заемат високи
държавни постове (председателят на касацията Христо Стоянов)”, но неизвестно
защо забравя, че заради него екзархът е принуден “да изпроводи енциклик до
цялото духовенство, с което да го покани да се държи далеч от партизанските
борби” (писмо на д-р Вълкович до Григор Начович).
Трудно обяснимо е друго - след
като така леко се измъква от репресиите, защо от декември 1886 г., когато
председателства Св. Синод, Климент Браницки започва открита, флагрантна борба
срещу държавната власт, достигнала връхната си точка с процеса в Търново на 8
юли 1893 г.?
Периодът от 1886 до 1894 г. е
време на възход и сгромолясване на Стамболов, в което той изгражда своята
философия и тактика на държавник и очертава контурите на трайното си присъствие
в българската история (показателно е и самопризнанието, което той прави в реч
пред VII ОНС на 17 ноември 1893 г. в отговор на запитването на народния
представител Петър Пешев по политическите процеси и присъди, преследвания и
интернирания в страната: “Аз не съм от фарисействующите политикани - аз не
прецеждам комарите, пък да гълтам камилите, но направо вървя към целта си.
Когато видя нещо по моето вътрешно убеждение, че то трябва да се направи за
спасението на Отечеството, ще го направя, макар даже да е запретено от
законите; а пък вие сте тук, Господарят на страната е тук - нека ме съдят,
стига аз да съм бил убеден, че е било необходимо да зема въпросната мярка. От
делата си не се боя, защото всичките дела в моята публична деятелност са
насочени за осигуряването и запазването правата и свободата на нашия народ...”)
Отрязъкът до пролетта на 1894 г.
е белязан от напрегнат труд в името на България, разкриване на заговори,
законодателни инициативи, международен престиж, укрепване на монархията и
икономически просперитет на страната. Между най-ценните достижения трябва да се
изтъкнат успокояването на държавата и преодоляването на политическата
нестабилност (с отстраняването на Каравелов, Радославов; Стоилов и Начович - 12
декември 1888 г.) и потушаването на офицерските русофилски бунтове на 17-19
февруари 1887 г., ликвидирането на бандите и мародерите (като тази в Белово) с
приетия Закон за изтреблението на разбойничеството, вотиран от V ОНС на 1
декември 1887 г., завземането на линията Вакарел - Белово (5 юли 1888 г.),
амнистията за политическите престъпници и емигранти, без Бендерев и Груев (18
декември 1888 г.), парирането опитите за преврат с разкрития заговор на Коста
Паница на 31 януари 1890 г., екзекутиран за това на 16 юни 1890 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар