понеделник, 28 септември 2015 г.

Белязани от съдбата - 2 част

Стефан Стамболов
Васил Друмев (митрополит Климент)

Респектират грижите за стопанския напредък (със Закона за насърчаване на местната индустрия, 6 ноември 1892 г.), за образованието (със Закона за народното просвещение, 10 декември 1891 г. и откриването на Висшето училище през 1888 г., за което той внася доклад в Парламента на 5 декември), издействаните берати за български митрополити в Скопска и Охридска епархия (23 юни 1890 г.), както и още на двама владици за Велес и Неврокоп (12 април 1894 г.), утвърждаването на монархията (с промяната на член 38 на Конституцията, 19 декември 1892 г., годежа на Фердинанд с Мария Луиза, 30 януари 1893 г., сватбата им на 30 април с.г. и раждането на престолонаследника Борис III, 31 януари 1894 г.). Към големите Стамболови успехи ще изтъкнем трайните приятелски българо-турски отношения, при които страната ни не само се еманципира от руската опека до 1886 г., даващо основание на някои изследвачи да се твърди, че става дума за революция, продължена с други средства, но и дори да демонстрира учудваща дипломатическа ловкост с предложението за дуалистична българо-турска монархия (меморандумът от 15 декември 1887 г. и януари 1894 г.), вариантът за българо-румънска монархия (януари 1887 г.), отбиването на сръбските (чрез Никола Пашич 1889 г.) и гръцки (от Трикупис -1891 г.) амбиции за подялба на Македония, както и опипване почвата за подобряване българо-руските отношения чрез конфиденциалната среща между Стефан Стамболов и приятелят на руския престолонаследник Николай Александрович княз Долгоруки в края на септември 1889 г., проучвателната среща със С. С. Татишчев в София през 1890 г. и преговорите Стамболов - Нелидов с посредничеството на Великия везир Кямил паша (21 февруари-8 март 1890 г.), които пропадат поради оставката на германския канцлер Бисмарк. Това ни дава основание да смятаме, че през време на своето управление премиерът е държал сметка за необходимостта от нормализиране на българо-руските отношения. За съжаление конюнктурата в този период в общоевропейски план, както и неотстъпчивостта и липсата на компромисни действия от страна на официалните власти на двете страни пречат на подобряването им. Показателна в този аспект е декларацията на Стамболов относно състоянието и перспективите на руско-българските отношения, поднесена в парламента на 30 октомври 1889 г.: "И денят, когато дойде да се помирим с Русия, ще бъде за мене радостен ден!







...обаче жертвите, които се искат за това помирение, са толкова големи и невъзможни, щото ако някой път Българский Народ ги направи, то ще бъде равнозначюще да подпише сам той своята смъртна присъда. А това той никога няма да направи".
В интерес на истината още предната година Стамболов прави дързък опит за нормализация на връзките с Руската империя, предлагайки в писмо от 9 септември 1888 г. чрез посредничеството на емигранта Антон Теохаров, да се детронира княз Фердинанд и постигне помирение с Русия, чрез 200-300 000 рубли. Ръководителят на Азиатския департамент Зиновиев, след оказан натиск от по-висшите инстанции, не разрешава отпускането на парите и не поема протегната ръка на българския премиер.
Маркираме и разграничаването от доскорошните съратници П. Р. Славейков и Дим. Ризов, без да се забравя драмата около екзекуцията на Светослав Миларов и 5-годишния затвор за Петко Каравелов (15 юли 1892 г.), загубата на верни помощници и сътрудници като Сава Муткуров (умрял на 3 март 1891 г.), финансовия министър Христо Белчев (убит на 15 мартя 1891 г.), дипломатическия ни агент в Цариград д-р Георги Вълкович, прободен с нож в гърба от Георги Вълков (Мерджан) на 14 февруари 1892 г. и оставката на просветния министър Георги Живков (19 ноември 1893 г.). Логично е дори британският вестник “Таймс” да констатира: “Тези, които познаваха Стамболов от дълго време, не можеха да не забележат, че душевното му равновесие бе нарушено. Притежаваше все същата смелост и увереност, същата яснота на мисълта, същия язвителен хумор, същата сърдечност, жизненост и остроумни отговори, но ако някой го заговореше на тази тема (убийството на Вълкович), той веднага ставаше нащрек “ (7 юли 1895 г.).
Като цяло политиката на Стамболовото правителство с всичките му лъкатушения и грешки се явява етап от борбата за национално самоопределяне и в главното е продължение на кабинета на Петко Каравелов и колкото и парадоксално да звучи и на Климент, избягвайки ревностно руската опека и сляпото русофилско идолопоклоничество, осъществявайки обществено-икономически просперитет с динамични и твърди действия и прилагайки формулата на коалиционно управление при решаване на важните държавни въпроси - ликвидирането на разбойниците, грижи за народното просвещение и църквата и толериране на поборниците за свобода. Това ни дава основание да твърдим, че не съществуват принципни идеологически различия в действията на двамата противници, че причината за разпадането на някогашната голяма и славна Либерална партия ще търсим преди всичко в личностните противоборства и най-вече в намесата и съобразяването с могъщи външни политически фактори.

******

Точно в усилните години (1886 - 1894) се задълбочава конфликтът между управляващата Народно-либерална партия и висшето ни духовенство. Знае се, че либералите са подозрителни към синодалните старци още от 27 април 1881 г., когато всички те (с изключение на Климент) подкрепят с въодушевление преврата на Батенберг. Нормализирането на отношенията между държава и църква продължава 5 години и е увенчано с успех с приемането на екзархийските правила за Южна България, шест дни преди преврата на 9 август. Включването на Климент като глава на “временното революционно правителство” отново раздухва кризата в отношенията духовенство - официална власт, която перманентно ще се проявява при управлението на Стамболийски (7 октомври 1919 - 9 юни 1923 г.), Г. Димитров (23 септември 1946 - 2 юли 1949 г.), отстранил Екзарх Стефан на 4 септември 1948 г. и особено от 1992 г. с продължилия до днес църковен разкол.
За определен период от време (края на 1886 - началото на 1887 г.) Стамболов е неочаквано снизходителен към подстрекателските изяви на Климент и съмишлениците му.
Неприязнената демонстрация на митрополитите започва от 22 декември 1886 г., когато Св. Синод се събира в София на заседание, което продължава до Великденските празници на следващата 1887 г. Синодът не се представя на регентите (“Това го правят лукавите калугери с очевидната цел да дискредитират правителството и да станат приятни на московците”, Стамболов, “Дневник”), а в същото време върховният орган на българската църква продължава да счита руския император за роден покровител като за целта в храмовете името му се споменава заедно с това на баща му, Царят Освободител.
Митрополит Климент се държи предизвикателно спрямо държавната власт, което се проявява отчетливо при посрещането на новоизбрания български княз на 10 август 1887 г., когато казва: “За укрепването на българския престол, за славата и честта на българската корона, за преуспяването и напредъка, за постигането на едно трайно и честито бъдеще - за всичко това е необходимо да се изравни пропастта, която така нежелано и неочаквано се изкопа между освободени и освободители...”
Тъкмо след 10 август чашата на търпението на Стамболов прелива, заменена с крути действия, които точно съответстват на наблюдението на Константин Иречек за нравите у нас: “Тия страсти омрачават съжденията и чувството на справедливост. Политическите противници не само се мъчат да изтикат, но също да разрушат доброто, което те са направили или започнали и освен това самите тях да оставят без хляб”, поради което “хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже низко се струполяват от свойт пиедестал” (Константин Иречек, "Княжество България", ч. 1).
Правителството иска смяната на екзархийския делегат митрополит Климент и му нарежда в срок от една седмица да напусне София. Стига се до ексцесията пред Софийската митрополия на 9 ноември 1887 г. с опита за линч над епископа от групата на Димитър  Петков, Захарий  Стоянов и Захари Градинаров, до протеста на Климент пред министъра на външните работи и изповеданията на 10 ноември 1887 г., до телеграмата на екзарха, с която се нарежда делегатството и ръководството на Софийската епархия да бъде предадено на митрополит Кирил и до екстрадирането на владиката в Търново на 5 декември 1887 г. За отстраняването му от столицата способства и заклеймяването на католическата литургия в чест на Фердинанд, отслужена в православен храм, наречена от него “престъплението в Калофер”, от юни 1888 г., като при завръщането му в Търново “русите му изпратиха дар от 50 000 рубли, за да подсилят опозицията му срещу Фердинанд” (Стивън Констант, “Фердинанд Лисицата”).
Въпрос на време е конфронтацията да се засили и изроди. В края на 1888 г. Св. Синод решава: “Принц Кобургски, като избран мимо волята и одобрението на Русия, е незаконен и следователно името му трябва да бъде изхвърлено от черковните ектении и Светата литургия”, а още на първата архиерейска служба в София в неделята срещу Коледа митрополитът Константин Врачански не споменава името на княза и забранява на свещениците да сторят това.
Стамболов реагира светкавично - уведомява за инцидента екзарха и предприема решителни действия срещу архиереите “най-строго, като със смутители”.
Тъй като Йосиф I не отговаря на премиерското искане старците да спрат да се занимават с въпроси от компетенцията на Великото народно събрание, се стига до разгонването на синодалните архиереи на 30 декември 1888 г. от столицата.
Подобно на останалите митрополити и Климент отказва да признае легитимността на княз Фердинанд, “а това се взимало от властта и нейните поддръжници за предизвикателство” (Ю. Трифонов), след което по нареждане на Стамболов не му е позволено да напусне престолния град на епархията си - Търново.
Позицията си Търновският митрополит мотивира в писмо до екзарха: “Борбата, Ваше Блаженство, не беше между мене и правителството. Тази борба, каквато и да е била в началото си, обърна се на борба за запазването или съсипването бъдещето на отечеството. Църквата не можеше да не вземе участие в тази борба” (4 декември 1887 година).
Синодът е разгонен по две причини - тъй като синодалните старци отказват да се представят на княза и на министъра на външните работи и изповеданията и защото правителството смята, че е нарушен чл. 24 от Екзархийския устав (Климент и Константин Врачански не са управлявали епархиите си четири години, като делата на Търновската епархия се ръководят от наместника Стефан хаджи Радков), но същевременно стимулира брожението на стамболовите противници Т. Бурмов, М. Балабанов, М. К. Сарафов, А. Франгя, Пант. Кисимов, Ив. Ев. Гешов, д-р Моллов, д-р Ст. Данев, Ив. Грозев, Ив. Славейков, които в обръщение до Екзарха от 5 януари 1889 г. изтъкват: “Ваше Блаженство! Вам като върховен началник на Православната Църква на целия български народ възлагаме надеждите си да се застъпите за опазването святостта и достолепието на праотеческата наша Православна Църква, в недрата на която се е съхранил целокупен многострадалний наш български народ, чрез която е политически оживял, и с която очаква закрепването на този живот за по-светло и честито бъдеще”.
Дебненето между официалната власт и църквата води до лишаването на духовенството от участие в политическия живот на страната (III сесия на V ОНС, с приетия на 24 ноември 1889 г. чл. 16 от новия избирателен закон), до съкровеното желание на премиера да смени екзарха с Григорий Доростоло-Червенски, а като генерална репетиция за бъдещия директен сблъсък Стамболов - Климент се използва “случаят Енчев” на 28 май 1889 г. в Свищов. Тогава по време на служба Климент допуска открито предизвикателство срещу властта в своето слово: “Дерзайте, братя и чада! Краят на големците тамо (в София - б. м.) наближава; часът на отмъщението скоро ще удари!”, на който призив споменатият учител Янко Енчев според Димитър Маринов репликира: “Той ни проповядва ненавист, крамола и отмъщение - но ние не бива да го последваме; нека не послушаме гласа му; нека не вървим по него; нека се престорим, че не познаваме гласа му. Нека го опростим - но да не вървим след него”, в следствие на което се стига до разкарването на владиката между Свищов и Търново, което той “пренесъл с чудно търпение” (Ю. Трифонов).
Явно дрязгите с държавната власт додяват и на екзарха, който в писмо до Григорий Доростоло-Червенски съобщава мнението си, че “за да има мир в Църквата и съгласие с правителството ще трябва да се пожертва митрополит Климент, като се избере вместо него в Светия синод Самоковският митрополит Доситей”. След тази промяна през 1890 г. борбата на архиереите с кабинета поне външно е смекчена, което слага край на цезаропапистките стълкновения у нас. Помирението с правителството започва от пролетта на 1889 г. със сондажа на Димитър Петков и Захарий Стоянов при екзарх Йосиф I (на 11 април), след което със съдействието на Григорий Доростоло-Червенски Стамболов скланя да се проведе извънредна сесия на Св. Синод в Русе през пролетта на 1890 г и на редовна през есента на същата година. През юни 1890 г. владиците се съгласяват името на княза да се споменава, присъстват на откриването на парламента и се представят на държавния глава (27 октомври 1890 г.), който, придружен от Стамболов им връща визитата същия ден. Правителството внася в парламента и законопроект за изменение на екзархийския устав по желание на Синода, но през 1891 г. се разбира, че промените не удовлетворяват исканията на духовенството и са приети, така че нарушават чл. 39 на Конституцията(Петко Ст. Петков, “Управлението на Стефан Стамболов и православната църква в княжество България 1887 - 1894”).
“Идилията” приключва на 19 декември 1892 г., когато се променя член 38 на Конституцията, одобрен и от ВНС на 17 май 1893 г.
Митрополитите не желаят да разсъждават държавнически в контекста на сблъсъка на интереса на силите в Европа, те не предполагат, че така се заздравява династията, а следователно и независимостта на България, а не са и допускали, че държавният глава ще върне жеста само след три години, когато на 23 януари 1896 г. с Манифест ще провъзгласи, че престолонаследникът Борис влиза в лоното на Православната църква, за което ще бъде отлъчен от папа Лъв ХIII (като дванадесет години след това папа Бенедикт ХV ще вдигне анатемата от него).
Синодалните старци виждат в промяната на Конституцията единствено концесия за католика и австриеца в ущърб на Русия, пренебрегване на православието, подигравка спрямо каноните на църквата и чувствата на народа. Като че ли най-директен в чувствата си е Климент, който в писмо до Константин Врачански от 12 януари 1893 г. отбелязва: “В един такъв важен въпрос, какъвто е религията на Българския Княз и на Българската княжеска династия, от който въпрос се интересува целият народ, а най-много църквата, господствующа наречена (вероятно за смях) в страната, и за който въпрос дават право и на турци, и на евреи, и на цигани, и на гърци да си дават мнението и гласът, а на църквата и нейните служители - отричат това право! Ще рече, църквата на Православният Български народ, заедно с всичките свои висши и низши служители не струва, и то в работи не чисто политически, ами повече религиозни!”.
Борбата срещу изменението на член 38 е подета от самия екзарх с окръжно от 29 декември 1892 г. до всички митрополити. В писмо от 16 януари 1893 г. Климент дава мнението си на Негово Блаженство: “Повече от вероятно е според нас, че ще се вземат всички позволени и непозволени мерки, да се узакони предложеното изменение, макар и последствията да са гибелни, колкото за църквата и народът, толкова повече за Князът и династията му...”
Неразбирането на Стамболовата политика води до фаталния директен сблъсък между премиера и Търновския митрополит. Климент отказва да почете годежа на княза, но за православната неделя, съвпаднала с рождения ден на Фердинанд (14 февруари 1893 г.) отслужва литургия и молебен, след което произнася емоционална реч, донесла му по-късно толкова големи неприятности. С пълно съзнание за последствията от нея, авторът на “Събрание на правилата” (1888 - 1894 г.) защитава православието и индиректно засяга правителството, заявявайки: “Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществуване на народът, който и да е той, макар и с най-високо положение, макар и да се казва, та и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра - Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог на чистото и трайно народно съществувание, той не е и не може да бъде приятел на народът си, защото подкопава единствената най-ягка и незиблена основа на съществуванието и преуспяванието му; той му е враг и жесток враг.
...Да не забравяме никогаж: има Православие у нас, има Български народ, няма Православие - няма Български народ”.
Очаквана е и реакцията на Стамоболов и неговите партизани. Неприязънта на премиера към бившия му приятел, която лъха от дневниковите му записки (“Аз и Муткурова си обърнахме гърба към тоя предател и не поискахме не само да вземем нафора, но още и да видиме неговото подпухнало от пиянство и разврат (намек за красивата румънка Мита в Браила и за гуляите с жени в Киев - б.м.) лице”, 12 януари 1887 г.) и от много показателната му брошура в традицията на Ботевата “Политическа зима” - “Изповедта на България” от октомври 1889 г., в която Климент се щура в облика на разтреперан монах, дошъл да съобщи, че руският цар желае България да се разкае за враждебността си спрямо руския народ, а страната ни да храни признателност към освободителката си Русия и да бъде с нея в приятелски отношения, избива в груби репресии, довели и до неговото падане от власт.
Още на 15 февруари 1893 г. се извършва нападение на митрополията, в което се проявяват най-много Ив. Стамболов, Ив. Халачев, З. Градинаров, Ст. Николов, Коста Динов и Калчо Пасков, при което фанатизираната и наелектризирана тълпа качва владиката на файтон, за да го откара в Петропавловския манастир. Същия ден Стамболов уведомява Търновския окръжен управител Щърбаков, че “Народа, който е изгонил Климента, трябва телеграфически да поиска от Екзарха и правителството да се даде Климент под съд и накаже за развратния му и бунтовнически живот и да заявят, че Климент е развратник и размирник, че не могат да го търпят за свой пастир и не го искат да живее в епархията им, като поискат да се назначат избори за нов митрополит”. В отсъствието на Климент Търновската митрополия е запечатана, а 55 писма, писани до него от разни лица са изпратени на 25 март с.г. от Щърбаков на Стамболов. При обиска и значителна част от архива на митрополита изчезва.
И тъй като екзархът по никакъв начин не би приел подобна хъшовска подмяна на Търновския митрополит, бившият му другар и действащ премиер прави необходимото за подготовката на процеса, насрочен за 8 юли 1893 г.
Делото срещу Климент Браницки е една от големите сензации и истинска съдебна драма за България от края на ХIХ век. Тя предизвиква огромен интерес, превръща се в първостепенно обществено и медийно събитие, отразена е подробно от българската преса, както и от Юрдан Трифонов, Стилиян Чилингиров (“Процесът срещу митрополит Климент”) и Петър Пешев (“Спомени от процеса на митрополит Климент” в "Климент Търновски. Васил Друмев. Изследвания, спомени и документи").
В тези свидетелства скрупольозно е пресъздадена както битката в съдебната зала (читалище “Надежда”), така и защитните речи на Пешев и Климент и припрените санкции на управляващите.
Ив. Халачов, З. Градинаров и Ив. Стамболов разбират, че желанието на министър-председателя за углавно преследване на митрополита няма да издържи в съда. Нещо повече в телеграма до Стамоболов, предадена чрез Щърбаков, от 26 февруари 1893 г. те съобщават в дълга шифрограма: “Да може да се подигне срещу му углавно наказание за тези му произнесени думи в публично място, съгласно чл. 66 от отоманския закон, изисква се това възбуждание на народа да е определено да стане с оръжие, чрез помощта на което като единствено средство само може да се достигне на злонамерена бунтовническа цел, обаче той, като не е приканил и възбуждал народа в словото си с оръжие в ръка да стане и накаже виновниците според него в предателство на вярата, излиза според моето мнение, че отсъствува за това или за таквози едно обвинение по чл. 66 от наказателния закон най-главното и необходимо основание - оръжието, в какъвто случай мисля, че владиката даден под съд един ден ще бъде оправдан, а от друга страна за нас, които го прогонихме, едно морално наказание нанесено върху ни, чрез една оправдателна присъда за владиката.
...С други думи Климент според мнението и на други тук лица от юридическа страна няма основание да се преследва по чл. 66, който в дадения случай можеше да се приспособи, а от фактическа страна като всеки политически размирник и немирник е заслужил наказание, което и населението на 15 того му наложи”.
Противниците на Климент в бързината си пропускат и тази подробност, че висше духовно лице не може да се съди в граждански съд без разрешението на Св. Синод, като пренебрегват в тази насока и намесата на екзарх Йосиф I.
Премиерът осъзнава важността и отговорността на задаващия се процес. Той сякаш предчувства съдбоносния му характер за неговото управление и затова с типичния си грубоват и динамичен маниер подготвя делото така, че при всички случаи владиката да бъде осъден. Това обяснява и определянето на съдебния състав, съобразно нуждите на момента - председател Панайот Антонов и членове Иван Давидов и Стефан Тодоров, наскоро преместени в Търново. Така се изяснява и печалната роля на прокурора Ганю Иванов Чолаков, третият от поканените прокурори, съгласил се да обвини владиката точно по чл. 66 от отоманския закон, някогашен Климентов храненик, с чието съдействие Чолаков завършва Петропавловската семинария и Юридическия отдел на Новорусийския университет. Ясно е и защо народното възмущение срещу неблагодарния обвинител ескалира дотам името му да стане нарицателно, като пример за падение и да послужи на Алеко Константинов за подтик при създаването на знаменитата му книга, спомогнала много за неговото увековечаване като “Ганю Балкански”.
Опитите на Климентовите защитници Марин Гайдов, Теодор Теодоров и Петър Пешев да направят отвод на тримата съдии и на някои от съдебните заседатели заради участието им в събития, насочени срещу владиката, пропадат, но предизвикват възхищение със своята логичност и смелост.
Четейки внимателно протоколите от обвинителните и защитни речи, както и журанлистическите интерпретации в “Свободно слово”, “Работник”, “Народна воля”, “Народен приятел”, “Свобода”, изследвачът настръхва от атмосферата на омраза, нетърпимост и партизанска острастеност. Балканските нрави и комплекси лъсват в най-непривлекателния си вид, а основните противници Стамболов и Климент демонстрират познатите си качества на неотстъпчивост, целеустременост и непреклонност.
Ясно е, че углавно дело №207/1893 г. е една от нелицеприятните страници от нашата следосвобожденска действителност, но тя е и закономерен резултат на едно седемгодишно преследване, довело до този сблъсък, чрез който показното съдене на видно духовно лице цели всъщност заздравяване на разклатеното вече и губещо влияние сред обществото (най-вече заради своята твърдост) Стамболово управление. Нужно е да отбележим, че дори и в такава ненормална ситуация премиерът прибягва до услугите на съда, а не на наемни убийци, но същевременно се подразбира, че с подобни непремерени и непрецизирани ходове Стефан Стамболов ускорява собственото си падане от върха на политическата власт. Седем години преди това за действително престъпни деяния той прощава на Климент, използвайки го в шахматното си надхитряване с генерал Каулбарс, а през лятото на 1893 г. с всички възможни средства преследва публичното унижение и осъждане на някогашния си ментор, забравяйки, че тъкмо Климент е човекът, който през 1893 - 1894 г. може да спомогне за оставането му на власт като се включи в конфиденциални преговори с Русия. Нещо, от което с охота ще се възползва след две години бившият Стамболов съратник Константин Стоилов. Именно това ни дава основание да допуснем, че съденето на Климент е началото, а несъстоялият се дуел с военния министър полковник Савов (заради “мръсните гащи” на госпожа Савова) е гротесковият финал на славното и драматично осемгодишно властване на Стефан Стамболов.
Без да се впускаме в подробности по предаване на речите на тримата защитници отбелязваме, че в своето защитно слово от 10 юли 1893 г. Климент е на нивото на своя сан и убеждения. Речта му е премерена, стройно мотивирана, въздействена и изпъква като образец на целенасочено внушение. Лайтмотивът на Климент е, че на 14 февруари 1893 г. е държал църковно, а не политическо слово, че не е обидил правителството и княза и че смята за свой дълг защитата на праотеческата православна вяра.
На въпроса за промяната на конституцията той изтъква: “Колкото за изменението на чл. 38 от Конституцията в такъв смисъл, в какъвто се предлагаше, аз пред никого не съм криел и пред вас няма да скрия, че така също съм бил и съм противен, защото виждам с подобно изменение на тоя член едно голямо зло. Каквото и да казват, Православната наша вяра има доста големи опасности от подобно едно изменение на речений член.”
При огромния залог на процеса съдът няма време да влиза в безплодни казуистики и след 15-минутно съвещание, противно на слушателските очаквания, на 24 юли осъжда Климент на 15 години затвор или вечно заточение с право да се апелира в двуседмичен срок и да заплати 196,20 лв. разноски на хазната.
След произнасяне на присъдата митрополитът е набързо откаран в Петропавловския манастир. По инициатива на д-р Васил Берон се написват две прошения до княза и съпругата му с молба за неговото освобождаване, но те имат за последици само преместването на духовника през нощта на 11 срещу 12 август 1893 г. в Гложенския манастир “Св. Георги”, където условията са значително по-сурови, отколкото в Лясковската обител, в която Климент е по-скоро въдворен в познатото си обкръжение, отколкото в затвор. Любопитно е да се експонира само част от писмото му от 4 юни 1893 г. до Димитър К. Друмев, за да разберем за какво става дума: “Завчера г-н Церовский праща голямо парче осолена моруна (няма кой да я сготви), 4 кутии цигари и 15 шишета бира, ама не от оряховската, а от фабриката на х. Славчовите...и още 4 кутии сардели. Стойчо донесъл 1 кутия с маслини, 5 кутии сардели, едно шише ракия и една кутия краставички”.
В Гложенския манастир на владиката не се позволява да кореспондира свободно, а един стражар е плътно прилепен към него. В добавка пастирът не може да спи спокойно и е буден произволно.
Защитниците на Климент подават апелативна жалба срещу присъдата на Търновския окръжен съд и делото се гледа в Търновската апелация. Отново бързо се намесва Стамболов за отлагането му за септември 1893 г., за да може той или ресорния министър Панайот Славков да дойде в Търново. През септември председателят на Търновския апелативен съд Каназирски е уволнен и заменен с прокурора при Пловдивската апелация Минков, а за член на същия съд е назначен дотогавашния прокурор при Софийския окръжен съд Драмов, верен Стамболов поддръжник. На 29 октомври 1893 г. делото се гледа в Апелативния съд с председател Минков и членове Драмов и Зъбов. Защитниците на митрополита предлагат отлагането му поради отсъствието на подсъдимия. Предложението е отхвърлено, поради което те и голяма част на публиката напускат заседателната зала. Обвинението, че Климент е подбуждал населението към въоръжен бунт е отхвърлено, но той е осъден за оскърбление на княза и за заплаха на българските министри с присъда №76, прочетена на 10 ноември 1893 г. на три години тъмничен затвор, заменен с ходатайство от княза с двегодишно заточение. Жалбата пред Върховния касационен съд в състав -  председател Ст. Зографски и членове Згурев, Д. Тошков и В. Маринов, отправена от д-р Константин Стоилов не дава резултат и въпреки заключението на главния прокурор П. Данчев, е оставена без последствие. На 9 февруари 1894 г. съдът потвърждава присъдата на Търновската апелация. Следва развръзката, а тя е неочаквана и интересна. По доклад на правосъдния министър К. Помянов, заел поста на 19 ноември 1893 г. и по внушение на двореца с цел скорошно свършване на борбата с висшето духовенство, се очертава становището за опрощаване наказанието на митрополита. В мотивите си магистратът Помянов изтъква високото положение на Климент, литературните му заслуги и дългото лежане в предварителния затвор, който по характера на наложеното наказание, следва да му се зачете. С указ №77 от 1 март 1894 г. Фердинанд, имащ в не по-малка степен от премиера си доводи да мрази Климент постановява: “Да опростим съвършено на Търновския митрополит Климент наказанието му тригодишен затвор, на което е осъден от Търновския апелативен съд от 10 ноемврий 1893 г. под №76, по обвинението му в нанисане оскърбление и клевета против Особата Ни и в презрение, оскърбление и заплашване министрите на Българското княжество при произнасянието слово на 14 февруари 1893 г. в Съборната църква в гр. Търново”. Друг е въпросът, че Стамболов отказва да изпълни княжеския указ, поради което Климент Браницки остава в Гложенския манастир, като е съществувала и реална възможност екзархът да капитулира пред премиерската неотстъпчивост и пред желанието му неговият противник, след като се представи на княза и правителството, да се върне в Търновската епархия и да се занимава само с църковни работи. В противен случай се предвижда “Св. Синод да го отстрани завинаги или за 5-6 години и да назначи някое духовно лица за негов заместник, за да не страдат интересите на църквата и населението” (според протокол на Св. Синод №1 от 17 май 1894 г.). Това би бил последния успешен ход на всесилния властник в борбата му срещу русофила Климент, но времето, обстоятелствата, а и значителна част от обществото в лицето на съединената легална опозиция на Стоилов - Радославов вече не са на негова страна. Това той разбира много скоро след приетата от Фердинанд (11 поред) оставка на същия 17 май 1894 г. Вероятно затова още на следващия ден, преди да бъде сменен от Стоилов, той нарежда на полицейските власти да освободят интернираните по места негови политически противници: "Предлагам ви да освободите от полицейски надзор всичките интернирани, находящи се в окръга, като им съобщите, че са свободни да идат гдето обичат".
Конфликтът между държавата и църквата води до резултати, които имат дълготрайно въздействие у нас. Насаждат се “политически подозрения към пастирската дейност на духовенството”, а това води до “формализирането и профанизирането” на църквата. “Насилственото отчуждаване на църквата от обществено-политическия живот (провеждано в различна степен от повечето следосвобожденски правителства и достигнало до крайни измерения при управлението на Ст. Стамболов) я принуждава да се затвори в себе си, да се самоизолира, като ограничи максимално мирското присъствие в управителните си тела” (Петко Ст. Петков).
В дните на гонения на негови симпатизанти на фона на лицемерния княжески рескрипт от 20 май 1894 г. (“Като нямам друго средство да Ви покажа Моята най-сърдечна признателност, която винаги Съм се стараел да Ви засвидетелствувам, чрез настоящото най-тържествено Ви заявявам, че за всичко, което сте направили за напредъка и вътрешното развиване на страната, за уякчаванието и подобряванието отношенията с вънкашния свят, съседните нам държави, за всичките заслуги, които с примерен патриотизъм сте извършил за Мен Лично, за верноподаническата Ви поддръжка на Моята Корона и Династия за всегда ще запазя чувствата на Нашето Монарше към Вас благоволение, на Нашата безпределна Височайша благодарност и приятелска привързаност”), на обяснения пред анкетната комисия за разследване на престъпните му деяния, оглавявана от 26 ноември от д-р Цачев, късането на портретите му, чувайки крясъците на тълпата “Долу!” още от 18 май 1894 г. и на социалистите “Под съд тирана и шайката му” (Г. Кирков, "Избрани произведения", т. 1), както и реално очертаваща се опасност за физическа ликвидация (“Кроежът за убиването ми”, 16 март 1895 г.), Стамболов осъзнава не само че е загубил играта, че е победен от Стоилов и Григор Начович, но и че е възможно да плати много скъпо за неотклонно следваната от него самобитна политика. Сигурно в тези безсънни нощи, седмици и месеци той е направил равносметка на своите достижения и грешки и сигурно след 20 октомври 1894 г., когато на руския трон застава Николай II, е разбрал, че идва времето за помирение с Русия, което е логично да се осъществи с помощта на Климент. Възможно е да си е спомнил за съвместните инициативи, свързани с отбелязване двегодишнината от приемането на Търновската конституция (17 април 1881 г.), срещата им с княз Батенберг на 21 март 1883 г., както и действията им за възстановяването на конституцията в периода 1881 - 1883 г. Осъзнал е и горчивата истина, че политическите му врагове ще оберат плодовете на очертаващата се благоприятна конюнктура.

********

От лятото на 1894 г. Стамболов битува в новото амплоа на опозиционер и журналист в "Свобода" ("За знание", "Да се затрие, да го няма!", "По ареста на г. Стамболова", "Конституцията е нарушена", "Башибузлука на правителството със законите", "Знамение на времето"). С тревога наблюдава безцеремонното преследване от правителството на Стоилов на негови поддръжници и партизани с подменяне ръководния състав на окръжните и общински съвети под безучастния поглед на княз Фердинанд, когото неколкократно в своите статии подканя като арбитър при съблюдаване на законите. Осъзнавайки, че в предстоящите избори за VІІІ Обикновено народно събрание, Народно-либералната партия ще бъде подложена на най-големи преследвания и унижения, ръководството й начело със Стефан Стамболов, на 1 септември 1894 г. решава да бойкотира изборите. Това е един благороден донкихотовски акт, но по този начин се открива фронт и срещу правителството, и срещу двореца, без да се разчита на съюзници, каквито биха могли да бъдат някогашните съпартийци и настоящи либерали и демократи. Освен това лидерите на партията не осмислят негативното отражение на бойкотирането на парламентарната надпревара върху клиентелистката им камарила, която остава без облагите на депутатското си представителство.
В същото време Климент отново изгрява на родния хоризонт като политическа и медийна звезда. След освобождението си митрополитът е посрещнат бляскаво първо в Ловеч на 22 май, след това на 24 май и в старата столица, където около 20 000 души от града и епархията го причакват на Марно поле. Близо до Девическата гимназия (сега “Васил Друмев”) е издигната триумфална арка с надпис: “Правдата и невинността винаги побеждават”. Владиката държи кратко слово, в което моли да се забрави миналото, да не се мисли за отмъщение, всички да се групират около княжеския престол, за да работят за културното и икономическо възмогване на България.
В София Климент пристига на 10 юни. И тук му е устроена грандиозна манифестация. Пред Синодалната палата речи държат д-р Стоян Данев и Георги Кърджиев, след което на 12 юни митрополитът се представя на благодетеля си Фердинанд. Срещата е необходим сондаж за монарха, чрез който той се убеждава, че руският фаворит го признава безусловно, а това е ясна индикация какъв трябва да бъде следващия ход на княза - помирение с Русия посредством депутация, водена от самия Климент. Механизмът се задейства с решение на парламента на 17 май 1895 г. да се изпрати делегация за полагане венец на гроба на Царя миротворец Александър III. И понеже е необходимо единия от членовете да е митрополит Климент, премиерът Константин Стоилов с писмо от 8 юни 1895 г. моли Синода за съдействие. Същият на заседание от 10 юни излиза със становище, че за сближаването на България и Русия “и Църквата трябва да вземе участие в нея (депутацията) с двама делегати архиереи” - митрополит Климент и архимандрит Василий, доверено лице на Григорий Доростоло-Червенски и княза. Повече от ясно е, че Климент е включен по политически съображения, но той се съгласява с мисията, за да се избегне в страната още една династическа криза и за да се поласкае руското самолюбие, "като същевременно ще даде на Русия да поправи грешката си спрямо България" (Петко Ст. Петков, "Търновският митрополит Климент и възстановяването на дипломатическите отношения между България и Русия (1894-1896)".
В делегацията начело с Климент влизат още председателят на парламента Т. Теодоров и депутатите д-р Д. Моллов, Ив. Вазов, Ив. Ст. Гешев, д-р П. Минчевич и П. Наботков. Тя заминава на 15 юни за Петербург през Виена. В руската столица Климент е посетен от помощник-прокурора на Св. Синод Саблер, на 23 юни е при министъра на външните работи княз Лобанов-Ростовский, който тактично приема и цялата делегация на 27 юни. Тогава се обсъжда въпросът за по-скорошното възстановяване на добрите отношения между България и нейната освободителка. На следващия ден 28 юни депутацията е в Петропавловската крепост и след тържествената панахида Климент и председателят на парламента Т. Теодоров полагат венци на гробовете на Александър II и Александър III. Климент произнася очакваната реч с благодарност от българския народ към императорския дом и руския народ. Следват аудиенции “у разни официални лица” (Ю. Трифонов), докато дойде сакраменталната дата 5 юли, когато “станало представянето пред самия император Николай II в Петерхоф. За него депутацията приготвила специален адрес до Царя и великолепна икона на Св. Никола” (Ю. Трифонов). За атмосферата и резултата от срещата може да се обърнем към очевидеца Иван Вазов. Той ни оставя един великолепен мемоар “Митрополит Климент при царя”, отпечатан във вестник “Мир”, бр. 993 от 14 юли 1901 година. Склонни сме да му се доверим, въпреки че може би неволно бърка датата на височайшия прием (8 вместо 5 юли - вероятно от вълнение или поради изневяра на паметта).
Вазов проникновено пресъздава обстановката в Петерхофския дворец, изяществото и блясъка на могъщата империя. Не му отбягва и сюблимността на историческия момент, както и изтъкването на основния герой в драмата от висшата политика: “При съществуващите още неправилни, лоши отношения на България с Русия, депутацията надали би била приета от самия император, ако не присъстваше на челото й славния наш архипастир; надали би се постигнало тъй лесно и помирението, ако дядо Климент не беше подкрепил това усилие на княза и на Стоилова с блясъка на името си, с авторитета на словото си, в което русите б е з у с л о в н о вярваха”. Това е важно пояснение, както и дребната подробност, че на аудиенцията при царя в кабинета му не е поканена цялата делегация, използвана за необходимия фон, а единствено Климент. Никой не се чувства обиден и пренебрегнат, защото се знае кой е човекът на Русия, приел да осъществи помирението. Всъщност на тайната беседа Николай II е искал да се осведоми от доверения си първоизточник за ситуацията в България и за иноверните пропаганди у нас. След като разбира, че българското духовенство се бори с чуждите вероизповедания, а насилията от Стамболовото време са вече забравени (?) и князът желае помирение с великата освободителка, самодържецът разпитва за престолонаследника, казвайки между другото: “А защо княз Фердинанд не направи, малкият княз да приеме православието?”, на което митрополитът отговаря, че и това ще стане в близкото бъдеще, естествено с неговата мъдра намеса.
Следват нови срещи, интервюта (в “Петербургская газета”), овации, трапези с “чер хайвер, сардели, пилета, водка, вино, чай. Руското прочуто гостолюбие” (прелюбопитно е присъствието на подобни светски удоволствия на нашия владика по време на Петровите пости), неизменното целуване ръката на дядо Климент и задържане на влака при Волочиск на 18 юли 1895 г., за да може митрополитът да отслужи литургия и молебен за цар Николай II в църквата с “Многая лета” за Киевския митрополит Платон и Търновския Климент. “Службата много тържествена, много задушевна. Като гледаме това благочестие на руския народ и тая почит и симпатия към родствените гости, ний сме покъртени дълбоко, очите ни се наливат със сълзи”. И финалът: “Жандармский капитан стана, посочи барата и рече:
- Здесь наша граница!
Па като се обърна към Негово Високопреосвещенство, каза тържествено:
- Владико! Благословите русскую землю!
Дяда Климент благослови из прозореца Русия, която остана зад нас”. (Иван Вазов, “Как минахме руската граница”, сп. “Българска сбирка”, год. III, 1896 г., кн. 1).
Умилително и патетично. И толкова показателно, че заслужава да бъде отразено във фейлетон на Алеко (“Бай Ганьо в депутацията”, написан на 31 юли 1895 г.)...
За сметка на това в родината ни се разиграват не по-малко важни и съдбоносни събития. Стефан Стамболов предусеща, че примката на заговора за отнемане на неговия живот се стяга около врата му и тъй като в София не е можел да разчита на непробиваема охрана приема предложението на свои приятели от Търново да се укрие там със семейството си докато утихнат страстите. За съжаление избухналата епидемия в старата столица спира бившия премиер, ускорявайки фаталната развръзка. На 3 юли 1895 г. той написва последната си статия, посветена на паметта на някогашния си съюзник и учител по демокрация П. Р. Славейков, починал два дни преди това (“Дядо Славейков”, в-к “Свобода”, бр. 1 701, 1895 г.).
Същият ден, след 19,30 часа срещу него и Димитър Петков е извършен атентат (за който ще се мълви, че е изискан от Русия чрез българската депутация начело с Климент и Теодор Теодоров като едно от желанията й за помирението с България и че той е устроен от братя Z/Иванови/, на които за награда правителството отпуска на нищожна цена хиляда пушки и патрони от държавните складове, според становището на Петър Пешев). След стрелбата по телохранителя Гунчо Стамболов скача от файтона и побягва към “Юнион клуб” като попада на Халю (Михаил Ставрев) и Талю (Атанас Цветков), които с ятагани се нахвърлят върху бившия премиер, знаейки отлично от Григор Начович, че носи ризница, удряйки го по лицето и ръката, която се опитва да извади револвер. На 5 юли - денят на приема при руския император - на името на умиращия Стамболов започват да пристигат съболезнователни телеграми от английската кралица Виктория, от австро-унгарския император Франц Йосиф, от румънския крал Карол, от княз Фердинанд. Европа оценява много високо постигнатото от българския държавник като мненията във водещите издания варират от : "...Стамболов е един велик човек. Той е горд и непоколебим, твърд и силен. Наричаха го тиранин, но той се бореше за свободата...Стамболов стана жертва на една историческа трагедия..." през "...това е един от най-достойните мъже на България..." до "...Стамболов бе един човек, когото България втори път няма да роди...Той бе най-великия държавен мъж на България..."
На същия 5 юли Стамболов се прощава с жена си Поликсения, заръчвайки й да се грижи за децата и да отбягва двореца, който не носи щастие и според Александър Беровски в "Корона и кръв" прави горчивата равносметка на своя живот: "Един грях сторих и няма да си го простя, задето позволих на княз Фердинанд да стъпи на българския престол". В стаята е Димитър Петков, следващият виден шеф на Народно-либералната партия и бъдещ министър-председател, няколко лекари и мнозина приятели на семейството. Към 4 часа на 6 юли, на четвъртия ден след раняването си Стамболов издъхва в безсъзнание, влизайки в редицата от съдени и ликвидирани наши бивши премиери, в чийто край засега е Андрей Луканов, убит на 2 октомври 1996 г.
Погребението на 8 юли 1895 е скандално, петнящо името на България и изпълнено с ганьовски ексцесии - църквата "Св. Крал" посреща шествието без звън, тъй като са отрязани вървите на камбаните й, тълпа смъква венците от каляската, малтретира свещениците и успоредно с панихидата на гробовете на Паница, Карагюлев и екзекутираните преди три години съзаклятници, се нахвърля върху опечалените, спряна все пак от отделение полицейска конница. Спускатето на тялото на покойника в гроба е съпроводено от дивашки викове, последвано от юдинско-пиянско хоро на хлапаците-демонстранти около гроба и оскверняването му с безсрамни и просташки проклятия. Съществувала е вероятност трупът да бъде изваден през нощта и насечен на късове, дори малко по-късно гробът е бил взривен без да се засегнат тленните останки на бившия министър-председател.
Какъв контраст и какви низки страсти!
Липсата на официални лица се дължи на желанието на княза, което той телеграфически изразява от Карлсбад до Константин Стоилов на 8 юли: "...Считам за свой дълг да отдам на знаменития покойник почести, достойни за заслугите му, чрез уреждане на национално погребение. Обаче, въпреки моите състрадателни и любезни постъпки, необяснимото поведение на фамилията - тежката скръб на която разбирам и почитам; крайните обиди, отправени от партизаните на покойния срещу мене и моите съветници, недостойните клевети, които считам унизително да изтъквам: безпримерните нападки, на коита Ние сме изложени в Европа от злонамереността на едни и заслепението на други, ми налагат длъжността да ви съветвам да се въздържите от всякакво участие в погребението на бившия министър-председател. Предвиждам, че това решение, което трябваше със скръб да взема, ще даде на нашите противници повод да ни отправят нови хули, но аз мисля, че това решение, което обстоятелствата ни налагат, е едничко достойно за честта на господаря и неговите съветници пред народа, който им е дал доверието си.
Напълно и повече от всякога солидарен с моите верни съветници, на които стойността ценя, горд да носи заедно с тях тежкия товар на подозрението и несправедливостите, черпящ сила в правотата на една либерална и просветна политика, аз чакам хладнокръвно утихване  бурята, уверен, че моето правителство ще изпълни докрай длъжността си, ще открий и ще накаже примерно убийците на покойния Стамболов".
Дело № 1103/1896 г. възбужда вниманието на общественото мнение. Съставът, който го гледа от 9 до 18 декември 1896 г. в "Славянска беседа", с председател Пасаров, членове Вакарелски и Миронов, прокурор Л. Георгиев и помощник-прокурор Александър Малинов осъжда организатора на убийствито Наум Тюфекчиев и съучастника - файтонджията Мирчо Ацев на 3 години обикновен затвор при зачетен предварителен арест, докато Боне Георгиев е освободен, тъй като съдът го намира за невинен, а Михаил Ставрев (Халю) чрез бягство се измъква от наказателна отговорност.
Днес е трудно да се отговори на въпроса давал ли си е сметка Климент каква е цената на помирението с Русия (княз Борис III минава в православното лоно, а митрополитът “и в този случай указал голяма услуга на държавата с тактичното и предупредително отнасяне към княгиня Мария-Луиза, на която майчините и религиозни чувства разбирал и правилно оценявал”, Ю. Трифонов, а “Македонското въстание по искането на Лобанова беше спряно”, Ив. Вазов).  Факт е, че на помазването на престолонаследника на 2 февруари 1896 г. присъства митрополит Климент, който след това е изпратен в Русия да благодари на Николай ІІ "за великото му монарше благоволение" (Георги Кандиларов, "Кратки спомени за Негово Високо Преосвещенство митрополит Климент").
Апологетът му Юрдан Трифонов пише, че Климент след страданията си “охотно опростил всички” свои гонители, без лицето Ганю Чолаков.  Той разбира, че в деня на най-големия си дипломатически триумф неговият бивш приятел и гонител лежи на смъртно легло с отрязани китки на ръцете, което го кара да направи скръбното заключение: "Мъка ми е, че нашите първи хора биват убивани на улицата", но неговият непомръкнал здрав разум му диктува да признае качествата на държавника Стамболов, въпреки преживените страдания.
Разбира се,  като искрен идеалист той се е радвал на обрата (“Само това е у нас, че в последньо време всинца се заловихме да спасяваме България и да я примиряваме с Русия. Дано да не се оправдае мъдрата поговорка: Много баби - хилаво дете”, в писмо до Петър Друмев от 5 март 1894 г.), смятайки за свой дълг да постигне дълго лелеяното примирение: “В мене же не е ставал никакъв переворот и аз не направих никакъв скачок.
Да кажа пак комуто следва, че ликуването на народа по повод Стамболовото падане (трябва да послужи - б.м.) за помирението ни с русите, ...., че това помирение трябва непременно да се направи. И представи си! Този път не ми се разсърдиха!...”, в писмо от 31 октомври 1894 г. до Петър Друмев).
В реда на нещата е да се ползват и облагите от новата власт - Петър получава служба в София (писмо до Райна Друмева, 7 септември 1895 г.), самият митрополит става председател на БКД (1898 г., сменен от Ив. Евстр. Гешов), на който са редовни членове и двамата със Стамболов, според ПСП на БКД, кн. 10, 1884 г., стр. 198-200, и съдейства за новобългарския превод на Библията (след решение на Св. Синод с протокол от 20 октомври 1898 г.), възлага на Ив. Де-в превода на "Кратка повест за антихриста" от Владимир Соловьов, която излиза като "Късичка повест за антихриста" в "Библиотека" - приложение на "Църковен вестник", 1901,  кн. I  и II и получава даже карта за безплатно пътуване по БДЖ от министъра на външните работи и изповеданията Стоян Данев на 5 април 1901 г. Пише рецензии за “Правила за разглеждане на родствата” от Дос. Ковачев, “Бракоразводните дела пред епархийските духовни съдилища” от Г. Стрезов и вероятно, преглеждайки незавършените си разкази и новели “Защо?” (опит за нравствено-психологическа драма), “Богдан и Златка” (заявка за български вариант на "Клетниците"), “Цар Тодор Светослав”, “Цар Иван Александър” (на нивото на Вазовите търсения и достижения) чувства, че абдикацията му от литературата, подобно на Стамболов, му носи страдание, че е трябвало да наблегне много повече на изящната словесност и на духовните изяви, а не на политико-партизанските страсти. Да бъде по-смирен и нравствено озарен като преподобните Неофит Рилски и Антим I.
В залеза на живота си Климент присъства в Търново на погребението на първата жена на Христо Иванов Големия - Мария (между 16 и 24 октомври 1890 г.), поддържа приятелски отношения с Фердинанд, често държи на ръце престолонаследника Борис Търновски, отслужва панихида след смъртта на Мария-Луиза, изпращайки надлежно писмо от 21 януари 1899 г. до княза като опит за утешение в голямата му загуба. По същото време (18 януари) е съставено правителство начело с водача на Народно-либералната партия Димитър Греков, доминирано от либералите-радослависти, което управлява до 1 октомври с.г. Митрополитът е притеснен от правителствената рокада и в частен разговор с Греков му напомня да не повтаря грешката от 15 февруари 1893 г., за да не се стигне отново до 18 май 1894 г. Премиерът Димитър Греков успокоява Климент, че репресии срещу него повече няма да има.
На 26 март 1899 г. митрополитът е отново избран за член на Св. Синод, но това е неговия горчив триумф, тъй като присъства само на две негови заседания - на 27 март и на 2 ноември 1899 г., принуден е да замине на лечение във виенското предградие Пуркерсдорф в санаториума на професор Бенедикт. Болестта му е сериозна, свързана с болки в ухото, зашеметяване, неравен вървеж, раздвояване в погледа. През лятото на 1900 г. силите му го напускат и той се прибира при семейството на братовчедка си Мария Петкова. Макар и на легло е посещаван от археолога Сьор, извършващ разкопките на Трапезица и от Страшимир Добрович, довереното лице на княз Фердинанд.
На 10 ноември 1900 г. Св. Синод принудително приема оставката му, което много го огорчава, тъй като губи възнаграждението си като синодален член.
Краят настъпва бързо - на 7 юли 1901 г. митрополитът се чувства зле, има остри мъчителни болки, но е в съзнание. Малко преди неговата кончина владиката е посетен от Фердинанд в дома на братовите му дъщери на улица "Аспарух" № 1. Князът коленичва пред леглото на умиращия и целува и двете му ръце (Петър Величков, "Васил Друмев платил скъпо заради русофилството си"). Умира на 10 юли в 17,30 часа. Телеграмата до търновската митрополия за кончината му е подадена в 20 часа на същия ден от протосингела йеромонах Варлаам. Такава изпраща на 10 юли в 19,30 часа и митрополит Доситей: "Високопреосвещений св. Търновски митрополит Климент днес в пет и половина часа се представи о Господа. Наредете да се отслужи утре панихида във всички градски църкви за успокоение душата на блаженопочившия". Заупокойната литургия е отслужена в Съборната църква “Св. Крал” на 11 юли. В Търново ковчегът пристига на 13 юли в 12,30 часа, а тленните му останки са погребани на 14 юли в нартика на Съборната църква “Св. Богородица”. Управлението на митрополията временно се поема от Василий Доростоло-Червенски, а по-късно от митрополитите Антим и Софроний.
Скоро след това се решава от инициативен комитет да се издигне негов паметник. Идеята е на Константин Величков. Почетният председател на комитет "Митрополит Климент" Антим изпраща през декември 1904 г. специална покана да се доизкара гроба и да се въздигне надгробен паметник на неговия предшественик. Такъв не е изграден заради земетресението от 1 юни 1913 г., което разрушава църквата и затрупва гроба, като “тури въздигането на паметника в зависимост от изграждането на църквата” (Ю. Трифонов), която е възобновена през 1935 г. (Според в-к "Мир", "Богословите в Търново", бр. 7828, 4 август 1926 г. гробът на митрополита се намира в притвора на новата църква "Св. Богородица".) Главната причина обаче е липсата на събрани достатъчно средства. Според Търновския митрополит Софроний комитетът до 6 март 1941 г. е осигурил 230 000 лв.
Сравнително тържествено и представително за военновременните условия е честването 100 годишнината от рождението на Климент, което първоначално е предвидено за 11 май 1941 г. Поради започналите военни действия на Балканите се решава "тържеството да се отложи за есента, когато ще могат да се устроят народни тържества в разширените граници на Царство България", а "Възпоменателният лист ще се издаде по-рано, за да го имат комитетите в цялата страна навреме. В Търново честването е на 23 ноември 1941 г. и на него освен панахида и божествена литургия за починалия, се организира литературно-музикална програма и излиза специален брой на "Търновски епархийски вести".
През 1951 г. монаси разкопават гроба на Климент в двора на катедралния храм “Рождение Пресвета Богородица”. Отваряйки цинковия ковчег, присъстващите установяват, че тялото на митрополита е запазено, но чудото трае кратко, тъй като при съприкосновението с кислорода започват много бързо разложителните процеси. От двора мощите му се пренасят в сградата на храма, където се съхраняват и днес в складово помещение.
Годишнини свързани с рождението и смъртта на Стамболов се честват регулярно от негови съмишленици от Националлибералната партия и почитатели. Излиза поредица книги в негова памет: Биман, "Стамболов", 1896 г., "Политическите убийства на Ст. Стамболова и Д. Петкова или двете позорни дати в България", 1907 г., "Стефан Стамболов - кога и защо се обяви против Русия", 1915 г., "Стефан Стамболов като революционер, общественик и държавник", 1921 г., "Стефан Стамболов и делото на стамболовизма", 1925 г., "Стамболов. 19 юли 1895 - 19 юли 1925 г." с автор Никола Генадиев, статията "30 годишнината от смъртта на Стефан Стамболов" на Димо Кьорчев, "Диктаторът", 1935 г. на Антон Страшимиров, сборникът "Стефан Стамболов. Революционер и книжовник", 1987 г., "Моят Стамболов", 1999 г. от Иван Радев.
Колкото до паметниците - Стамболов е желаел да има такъв срещу Търново, близо до гарата, “една тънка пирамида 30 метра висока”.
Той получава два паметника през 1995 г. за 100-годишнината от смъртта си - единият в София в градинката срещу “Кристал”, а другият във В. Търново на входа на Самоводската чаршия. Климент не е уважен с паметник в днешната или старата българска столица.
Историята отрежда всекиму своето - успоредно с бума и интереса към всичко написано и казано от и за Стамболов постепенно се възражда и вниманието към делото на Друмев - Климент, преимуществено в академичните среди, при това не само в опростено черно-бяла схема - като стойностна личност или "голям негодник". Стъпки в тази насока са честването на 25-годишнината от смъртта му с издаването на сборника "Климент Търновски. Васил Друмев. Изследвания, спомени и документи" под редакцията на проф. Арнаудов, научната конференция, посветена на 150-та годишнина от рождението на Васил Друмев (митрополит Климент), проведена на 28-29 октомври 1991 г. в Шумен, както и монографията на Петко Ст. Петков "Климент Браницки и Търновски (Васил Друмев) - архиерей и държавник. 1878-1901" (2000 г.). Доколко е справедливо и заслужено вниманието към тях ще трябва да се произнесат заинтересованите специалисти. Приживе и двамата са декорирани подобаващо - Ст. Стамболов с орден “Св. Александър” и военен орден "За храброст" I степен и Климент - “Св. Анна” II степен, два пъти “Св. Анна” I степен, “Св. Равноапостолен Княз Владимир” II степен (всичките руски) и българският "Св. Александър" I степен.
Не е без значение да приведем и диаметрално противоположните оценки за делото на Климент в Русия и у нас.
От официална Русия - в специална съболезнователна телеграма от 12 юли 1901 г. до българското правителство по повод кончината на митрополита, Николай II изтъква, че основанията за неговото съчувствие са "забележителните заслуги на архипастира в полза на истинските национални интереси на българите". ("Архив внешней политики России", ф. 151, оп. 482, дело 1313, л. 104 - граф Ламсдорф до Юрий Бахметиев от 12 юли 1901 година) и в България - антрефилето "Климент" във в. "Нов век" (година III, бр. 334 от 11 юли 1901 г.): "Дядо Климент умрял. Бог да го прости! Голям предател беше!
...Климент беше най-разваления политикан, покрит под расото и килимявката, най-отвратителния изменник на Отечеството и короната; най-големия оскърбител на църквата и кръста; най-големия развратител на духовенството". (автор - д-р Петър Гудев).
Климент и Стамболов - две ярки, самобитни и емблематични личности, два силни характера, с толкова близко и сходно битие - като мъже, творци и политически фигури, борили се всеотдайно, упорито и неотклонно за България. Единият, стремейки се да я откъсне от орбитата на Русия, с политическата си дарба създава “темелите на най-значимата до 1919 г. държава на Балканите - България” (Андрей Пантев, "Български държавници") и другият, който през гонения и интернирания прави всичко възможно да я примири и прикрепи към нея, се съизмерва с великите сили в света. При съответното спазване на правилата и съобразяването с баланса на силите вероятно преследваната цел е била възможна за постигане - но със саможертвата на Стамболов и чрез помиренческите мисии на Климент, за когото вече върви подписка за канонизирането му за светец.
Такава е стойността на европейската еманципация за приемането ни сред факторите на голямата политика. А това, че България е била в състояние да я заплати говори, че е имала съзнание за задачата, която трябва да осъществи в края на ХIХ и първата половина на ХХ век. Друг е въпросът че мисията й завършва с три национални катастрофи. За тях Климент и Стамболов нямат вина. Те само трасират пътищата за едно бъдещо развитие. Бедата е, че следовниците им не успяват да приложат отговорно в практиката най-ценното от техните усилия и успехи. За което днес само може да се съжалява.


БИБЛИОГРАФИЯ

“Авантюрите на руския царизъм в България”, Варна, 1991 г., стр. 49, 60-61.
Александър Беровски, "Корона и кръв", С. 1993 г., кн. 1 и 2.
Йордан Борисов, "Епископ Климент Браницки (Васил Друмев) като викарий на Доростолския и Червенски митрополит Григорий (1873-1878)" във "Васил Друмев. Климент Търновски в културната и политическа история на България", Варна, 1992 г., стр. 154-158.
“Български държавници 1878-1918”, С., 1992 г., стр. 123-140.
Български екзарх Йосиф I, “Дневник”, С., 1992 г., стр. 185, 233, 262, 269-270.
Български конституции и конституционни проекти, С., 1990 г., стр. 20-36, 84-99.
Величко Георгиев, Стойко Трифонов, “История на българите 1878-1944 в документи”, том 1, 1878-1912, част първа, С., 1994 г., стр. 101-102, 376-380, 390-391, 558, 562.
Иван Вазов, “Събрани съчинения”, том 6, 1976 г., стр. 51-54, том 10, С., 1977 г., стр. 181-196, 201-205, 210-213, 427-430, 506-507.
Петър Величков, "Васил Друмев платил скъпо заради русофилството си", в-к "Монитор", бр. 65, 20 март 1999 г., стр. 60.
Христо Въргов, “Конституцията на Българската православна църква (История и развой на Екзархийския устав 1871-1921)”, С., 1921 г., стр. 108-110, 612-613.
Юлия Денчева, "...Моето име и моята чест са "Климентовите възпитаници", в-к "Неделник", год. ІІ, бр. 22, 29 май 1996 г., стр. 6.
Александър Джувара, "Руссия и българската криза", сп. "Български месечник", год І, кн. 4-5, 1998 г., стр. 224-242.
Васил Друмев, “Съчинения”, том 2, С., 1968 г., стр. 374-378, 380-396, 403, 437, 442-446, 586-587, 594, 600, 606.
“Енциклопедия България”, том 1, 2, 3, 4, 6, С., 1978, 1981, 1982, 1984, 1988 г., стр. 783; 417; 227; 397; 327.
Константин Иречек, “Княжество България”, част I, Пловдив, 1899 г., стр. 354-359.
   Константин Иречек, “Български дневник”, том 1, 1879-1881 г., том 2, 1881-1884 г., С., 1995 г., том 1, стр. 68-86, 128, 136, 160, 369-372, 396, 416, 426-428, 438, 444, 448; том 2, стр. 38, 68, 192-195, 206-207, 215-216, 339, 340, 345-346, 398, 425-426, 465-467, 497, 500, 519.
Георги Кирков, “Избрани произведения”, С., 1950 г., том I, стр. 27-28.
“Климент Търновски. Васил Друмев. Изследвания, спомени и документи. За 25-годишнината от смъртта му, под редакцията на проф. М. Арнаудов”, С., 1927 г., стр. 215-228, 235-250, 311-396, 479-480.
Марин Ковачев, "Реликва с образите на хора, които историята не ще забрави", "Светлик", бр. 11, 28. ХІ 1987 г., стр. 4.
Стивън Констант, “Фердинанд Лисицата”, С., 1992 г., стр. 135, 179-180, 196-200.
Алеко Константинов, “Избрани творби”, Подбор, редакция, предговор и приложение Стефан Елевтеров, С., 1974 г., стр. 235-251, 289-292.
Димо Кьорчев, “Трийсетгодишнината от смъртта на Стефан Стамболов”, в-к “Независимост”, год. V, 18. VII. 1925 г., стр. 1.
Красимир Кънчев, "Взаимоотношенията между епископ Климент Браницки и митрополит Григорий Доростолочервенски до 1879 г. в Русе" във "Васил Друмев. Климент Търновски в културната и политическа история на България", Варна, 1992 г., стр. 159-167.
“Литературен архив, том V, Из архива на Васил Друмев Климент Търновски”, С., 1973 г., стр. 216-217, 264, 269-307, 405-409, 421-423.
Димитър Маринов, “Стефан Стамболов и новейшата ни история”, С., 1992 г., том 1, стр. 48-214, 272-336, том 2, 197-198, 220-225, 244-260, 375, 405-406.
Георги Марков, “Българската история вкратце”, С., 1992 г., стр. 193-200.
Рихард фон Мах, "Из българските бурни времена", С. 1992 г.
Митрополит Климент (В. Друмев), “Автобиографични бележки”, сп. “Духовна култура”, 1951 г., кн. 9-10, стр. 5.
Митрополит Климент, Окръжен архив В. Търново, ф. 74К, оп. 1, а.е. 51, 389.
Стилян Найденов, “Чудесата с мощите на Васил Друмев”, вестник “Борба”, год. VIII, бр. 214, 5. ХI. 1998 г., стр. 2.
Научен архив на БАН, ф. 54, к., оп. 1, а.е. 55, л. 1-5.
Михаил Неделчев, “Академично слово за народните будители”, в-к “Литературен форум”, бр. 34, 3. ХI. 1998 г., стр. 1-12.
“Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област”, Русе, 1993 г., стр. 137-138.
Проф. Г. Ст. Пашев, “Възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения”, Годишник на СУ, Богословски факултет, том ХХIII, 1945-1946 г., стр. 17-82 (67-79).
Проф. Г. Ст. Пашев, “Търновският митрополит Климент (В. Друмев), църквата и държавата, Годишник на СУ, Богословски факултет, С., 1949 г., стр. 3-33 (223-259).
Петко Ст. Петков, “Климент Браницки и Търновски като министър-председател на Княжество България”, сп. “Исторически преглед”, кн. 5/1994-1995 г., стр. 118-132.
Петко Ст. Петков, “Управлението на Стефан Стамболов и Православната църква в България (1887-1894)”, сп. “Епохи”, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, 1994 г., кн. 1, стр. 63-74.
Петко Ст. Петков, "Търновският митрополит Климент и възстановяването на дипломатическите отношения между България и Русия (1894-1896)" във "Васил Друмев. Климент Търновски в културната и политическа история на България", Варна, 1992 г., стр. 145-153.
Петко Ст. Петков, "Климент Браницки и Търновски (Васил Друмев) - архиерей и държавник. 1878-1901", 2000 г.
Петър Пешев, “Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес с бележки за живота ми. Чуто, видяно, преживяно”, С., 1993 г., стр. 109, 220, 232, 295, 310-313.
Иван Радев, “Столица на оцелелите”, С., 1984 г., стр. 110-183, 253-317.
Иван Радев, "Моят Стамболов", В. Търново, 1999 г., стр. 185-186.
Симеон Радев, “Строителите на съвременна България”, С., 1973 г., том 1, стр. 58, 187-189, том 2, стр. 13, 19-20, 27, 180, 197-199, 334, 545-546.
Списание “Духовен прочит”, март 1881-февруари 1882 г., кн. I-ХII.
Стефан Стамболов, “Дневник”, С., 1991 г., стр. 138-142.
"Стефан Стамболов пред Народното събрание. Избрани речи", съставител Надя Бояджиева, С., 1995 г., стр. 62-68, 113-120.
Стефан Стамболов, "Публицистика" 1875-1895 г., С., 1996 г., стр. 251-264, 282-582; Димитър Иванов, "Стефан Стамболов като публицист", стр. 5-132.
Стефан Стамболов, “Запомни ме, живот!!!”, В. Търново, 1994 г., съставителство проф. д-р Иван Радев, стр. 174-178, 189-197.
Никола Станев, "История на нова България 1878-1941", София, 1992 г., стр. 46-103.
Йеромонах Павел Стефанов, “Родът на Васил Друмев”, вестник “Литературен форум”, бр. 38, 1. ХII. 1998 г., стр. 10.
Захарий Стоянов, "Кои са виновните на девятий август?", В. Търново, 1886 г., стр. 1, 5-7, 49-51.
Захарий Стоянов, "Коронованите нихилисти в България", Русе, 1886 г., стр. 14, 32.
Захарий Стоянов, "Какво направихме в Търново?", Русе, 1886 г.
Захарий Стоянов, “Превратът през 1881 г.”, С., 1994 г., стр. 154-156, 231-232.
Захарий Стоянов, “Съчинения”, том 3, Публицистика, С.,, 1983 г., стр. 319-321, 325-329.
Захарий Стоянов, “Неиздадени съчинения”, том I, стр. 271-274, 294.
Антон Страшимиров, “Диктаторът”, С., 1993 г.
“Съвременна българска енциклопедия”, том 2, 4 а, 5, В. Търново, 1994, 1995 г., стр. 134-135; 524-525; 600-606;545.
Росен Тахов, "За рождената дата на Васил Друмев" във "Васил Друмев. Климент Търновски в културната и политическа история на България", Варна, 1992 г., стр. 185-189.
Драган Тенев, “Животът на Вазов”, С., 1984 г., стр. 262, 292-293.
Константин Терзиев, “Стефан Стамболов”, С., 1993 г.
Юрдан Трифонов, “Васил Друмев. Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и характер”, С., 1926 г.
Ст. Цанков, “Българската православна църква от Освобождението до настояще време”, Годишник на СУ, Богословски факултет, том ХVI, С., 1939 г., стр. 42, 109-113, 157-164.
Георги Кокеров, "Стефан Стамболов", В.Търново, 2015 г.

Борислав ГЪРДЕВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар