Никита Михалков много
добре съзнава своя знатен произход, знае какво дължи на своите родители -
поетът Сергей Михалков и Наталия
Кончаловска, внучката на великия руски художник Василий Суриков.На тях той
посвещава прекрасната си изповедна дилогия „Баща“ и „Мама“ през 2003 г.
Но това не му пречи да намери точното си място в изкуството, да разработи своята главна
тема в киното и да я защитава със страст, темперамент и много талант като
актьор повече от пет десетилетия, а като режисьор вече 45 години.
Той учи в актьорската
школа на театралното училище "Шчукин" през 1963-1966 г. и още в
първата учебна година става знаменитост с главната роля в киното при Георгий Данелия в
"Крача из Москва"(1964).
Режисьорският факултет
във ВГИК при прочутия Михаил Ром завършва през 1971 г., след което за изненада
на всички номенклатурното дете отслужва военната си служба в атомна подводница
в Камчатка.
След демобилизацията си
се жени за втори път (след проваления брак с колежката си Анастасия Вертинска) за манекенката Татяна Соловьова, от която има две дъщери Ана
(1978) и Надя (1987) и син Артьом (1975).
Михалков упорито търси
собствен път в киното. Опитва късмета си като сценарист на свои колеги, където
най-големият му успехи са "Транссибирският експрес" (1977) и
„Моят любим клоун“(1986) , не се отказва от
актьорската си професия, в която през годините регистрира серия от ярки и
запомнящи се изяви в "Червената палатка" (1969) на Михаил Калатозов,
"Сибириада" (1979) при брат си Андрей Михалков-Кончаловски,
обезсмъртил се като откривателя на тюменския нефт Алексей Устюжанинов,
"Гара за двама" (1982) и "Жесток романс" (1984) на Елдар
Разянов,“Персона нон грата“(2005) на Кщищоф Зануси, без да пропускаме и изключителните му
превъплъщения в собствените продукции "Изпепелени от слънцето" (1994),
"Сибирският бръснар" (1999) , "Статски съветник" (2005),“12“(2007),
„Предстояние“ и „Цитадела“(2010 – 2011).
Големите си успехи и
престижът си като творец Никита Михалков защитава най-вече като
режисьор-постановчик и продуцент от 1989 г., когато създава обединението
"Трите Т" ("Творчество, другарство, труд").
Той намира своя път с изследване тайните на руската душа и
драматичните колизии, през които минава родината му, търсейки лек за болките й (
Да си спомним само великолепното му изследване „Сантиментално пътeшествие
из моята родина“, 1995) и осмисляйки критично-любовно нейните грешки и успехи, опирайки
се на двата основни стълба на руската стабилност - църквата и силната
(монархическа) власт.
След дебюта си
"Един спокоен ден в края на войната" (1970) той разкрива пълноценно
потенциала си през 70-те-80-те години на миналия век, когато почти всяка година
представя нов свой филм, на който по правило е и сценарист, жонглира с
жанровите схеми, дръзко-хулигански представя Гражданската война като екшън -
"Свой сред чужди, чужд сред свои" (1974) и мелодрама - "Робиня
на любовта" (1976), дава своя трактовка на света на Чехов и Гончаров в
"Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) и „Очи черние“(1987)
и "Няколко дни от живота на Обломов" (1980), доказва, че е майстор на
камерната пхсихологическа драма в "Пет вечери" (1979) и "Без
свидетели" (1983), че за него няма тайни в трагикомичната мелодрама -
"Роднини" (1981).
За разлика от повечето
свои колеги (като Алексей Герман или Егор Климов) Никита Михалков посреща
критично Горбачовата перестройка. На знаменития 5. конгрес на съветските
кинематографисти през май 1986 г. той прави неочаквано остро иконоборческо
изказване в защита на поругания корифей Сергей Бондарчук, признавайки обективно
неговите заслуги за съветското кино с класики като "Съдбата на
човека", "Война и мир" и "Те се сражаваха за
родината".(Да не забравяме, че се е снимал в епопеята му „Война и мир“ през
1967 г. и че ще помогне за довършването на “Тихият Дон“, четейки задкадровия
текст през 2006 г!).
Това автоматично го изключва от ръководните
органи на съюза и настройва срещу него критиците, адепти на перестройката и новото
мислене, начело с покойния днес Виктор Дьомин.
Михалков търси спасение
в коопродукцията с Италия по Чехов "Очи черни" (1987) с Марчело
Мастрояни в главната роля, която се радва на шумен успех по света, вкл. в
България, но предизвиква отрицателни отзиви в тогавашния СССР.
Знаейки накъде отива
страната му, Михалков регистрира своето продуцентско звено и посреща подготвен
дивия капитализъм от 90-те години на миналия век.
Той не изпада в миманса,
не хленчи за някогашните спокойни години, а се залавя здраво за работа. Не само
снима нови филми, но и прави всичко възможно те да печелят симпатии по света и
отново да привлекат зрителите в киносалоните.
Прощъпалникът е новелата
„Автостоп“(1990).
Задача, която за мнозина
се вижда безнадеждна, но с която с чест се справя Никита Михалков.
Затова не е случайно, че през 1991 г. за
проникновената си монголска притча "Угра - територията на любовта"
той печели Златен лъв във Венеция, наградата НИКА и номинацията за най-добър
режисьор за 1992 г., за "Ана от 6 до 18" (1993) е отличен с
"Феликс", а "Изпепелени от слънцето" (1994) му носи съвсем
заслужено и "Оскар" за най-добър чуждоезиков филм.
Постепенно с
режисьорските си успехи Никита Михалков се превръща и в човек-институция. От 21
май 1993 г. е председател на Управителния съвет на руския фонд за култура, шеф е на Съюза на руските кинематографисти от
1998 г., съпредседател е на руския съвет на земското движение. С него общуват
като с равен патриарси и президенти на федерацията, някогашният премиер Виктор
Черномирдин дори го примами за кратко да е депутат през 1995 г. от
правителствения блок "Наш дом Русия", днес е фаворит на Путин...
За човека във властта
самият режисьор размишлява в двата си най – дискутирани и критикувани
документални филма – „Генерал Кожугетич“(2005) и „55“(2007),
посветени на министър Сергей Шойгу и
президента Путин.
Хубаво е, че покрай
огромните си обществени ангажименти Михалков не застина в позата на
кинематографичен император, не парадира с положението си, а продължава да снима
и да изследва сложните протуберанси, преживени от любимата му Русь в
"Сибирският бръснар" (1999) - може би най-личният му и съкровен
проект, обяснение в любов към Отечеството, където не се двоуми да се появи в
одеждите на самия Цар Освободител Александър II, в проникновеното
документално изследване за съдбата на емигрантите "Руски избор"
(2003) , при разкриване на страшната народна драма в мигове на върховно
изпитание – „Предстояние“ и „Цитадела“(2010 – 2011),в критичното осмисляне кървавия край на Гражданската
война в „Слънчев удар“(2014) и при поднасянето на своята версия на
популярна световна класика – „12“(2007)…
На 70 години Никита
Михалков е в завидна кондиция и в отлична форма. Доказа го с феноменалното си
изпълнение на енигматичния полицейски бос Пожарски, борещ се настървено с
терористите-народоволци в бляскавата екранизация на Филип Янковски по романа на
Борис Акунин "Статски съветник" (2005), на която е продуцент и главен
художествен ръководител, демонстрира го и при реализацията на такъв скъп за
него и труден за осъществяване замисъл, какъвто е екранизацията на Бунин „Слънчев
удар“(2014)…
От щастливеца и
белязания от съдбата Никита Михалков руското и световното кино са в правото си
да очакват нови шедьоври и незабравими срещи пред екрана. Както го е
демонстрирал досега и както ще го прави и в бъдеще.
Защото го може и понеже
е призван.
Няма коментари:
Публикуване на коментар