Спомен за Грета Гарбо

Грета Гарбо

С много парадокси се сблъсква всеки изследовател на творческия път и житейска съдба на най – ярката филмова звезда на 20 век Грета Гарбо.Приказно красива и нещастна в личния живот, с шеметна кариера, приключила внезапно , с доброволно оттегляне в самота, засилващо манията но нейните стари филми...

Родената на 18 септември 1905 г. в Стокхолм Грета Густафсон я очаква живот на редова бюргерка.

На 16 години продава шапки в централен столичен магазин, мечтаейки за артистична кариера.

Снима се като манекен в търговска кинореклама, което й дава възможност да застане пред камерата на Ерик Петчлер в неговата комедия „Баронът – мошеник”(1922).

Днес никой не помни тази стандартна продукция, но благодарение на нея през същата 1922 г. Грета Густафсон е приета за студентка в Кралската театрална академия.

Само след 2 години като стажантка тя ще попадне в полезрението на прочутия Мориц Стилер, открил драматичния талант и поразяващата красота  на младата надежда, ангажирайки я за ролята на Елизабет Дона в прочутата си „Сага за Йоста Берлинг”(1924).

Стилер измисля артистичния й псевдоним Грета Гарбо, шлифова таланта й и грижливо я подготвя за ролята, която, ако и да не е главна, е възлова и на нея се крепи идейно – смисловия център на над тричасовата сага.

Гарбо осъзнава какъв шанс е получила от съдбата, работи упорито, вкл. и с партньорите  си Торстен Хамарен – Хенрик Дона и Ларс Хансон – Йоста Берлинг и с първата култова реплика, която отправя към съпруга си Хенрик Дона – Торстен Хамарен,  след своето завръщане от Италия – „Защо поздравяваш тези животни?”,  влиза през парадната врата на филмовия бизнес.

Играта й в сагата на Стилер е нюансирана и убедителна и  още в тази си първа знаменита изява Гарбо разкрива силата на прословутото си хамелеонско превъплъщение на лирична героиня, привличайки образа към собствения си натюрел.

Защото в „Сага за Йоста Берлинг” тя е не толкова младата шведка, бореща се за личното си щастие, колкото универсалната жена с нейните амбиции и стремежи, готова да ги преследва , пренебрегвайки закостнели и обременяващи я условности.

След Стилер Гарбо попада в екипа на Георг – Вилхелм Пабст, ангажирана като скромната чиновничка Грета Румфорт в знаменитата „Безрадостна улица”(1925).

При Пабст Гарбо разкрива непосредствено и завладяващо облика на младата германка, мачкана от еснафската  среда, но тук  също се усеща амбицията на Гарбо да избяга от местното и  националното , търсейки глобалните обобщения за нерадостната женска съдба.

А тях  може да разкрие с целия си блясък само в Холивуд.

Американската си кариера Гарбо дължи на Дейвид Селзник през 1925 г., същият, който 14 години по – късно ще привлече в Холивуд и Алфред Хичкок.

Печалното е, че в САЩ изхвърлят Стилер като недостатъчно сръчен и адаптивен, а звездата на Гарбо засиява веднага със завиден блясък.

След пробното участие в „Пороят”(1926) на Монта Бел, разумният риск на „Метро Голдуин Майер”,  следва шумният успех на двете качествени мелодрами – „Изкусителката”(1926) на Фред Нибло по романа на  Висенте Бласко Ибанес и „Сатана и плът”(1926) на Кларънс Браун, с когото занапред тя ще създаде най – добрите си и физиономични роли.

Задачата й в „Изкусителката” е сложна и отговорна.Като Елена тя трябва да пресъздаде възхода и падението , и най – важното катарзиса на своя персонаж, който в края на живота си – като  алкохолизирана развалина, все пак осъществява покаянието си пред Бога в присъствието на голямата си любов Мануел Робледо – Антонио Морено.

Доста по -  енигматична и зловеща като излъчване е Фелицита в „Сатан и плът”.

Не случайно тя едва не проваля кариерата на любимия офицер  Тео фон Харден – Джон Джилбърт, а на финала на повествованието заплаща с живота си за своите греховни увлечения...

В тази изтънчена мелодрама  Гарбо среща своя любим Джон Джилбърт.

С него тя ще се снима и в „Кралица Кристина”(1933), предизвиквайки необяснимия гняв на пролетарския ни бард Никола Вапцаров ( в „Кино” , „Моторни песни”, 1940 - „Един размазан Джон целува страстно Грета”), но през 1927 г. тя пренебрегва необяснимо своето щастие, отказвайки да се появи на брачната церемония с любимия Джилбърт.

11 години по – късно отново ще замечтае за брак с прочутия диригент Леополд Стоковски и  отново няма да чуе сватбения марш.

Гарбо ще се оттегли в уединение и самота и едва в края на живота си ще разбере грешката, която е допуснала, признавайки , че не е доволна от това, което е сторила дотогава...

1927 г. е важна за нея , тъй като за пръв път се докосва до света на литературната класика с екранизацията на романа на Толстой „Ана Каренина”, в която под заглавието „Любов” ,  под режисурата на Едмънд Гоулдинг и с партньор Джон  Джилбърт - Вронски създава поредната си значима и филигранно поднесена роля.

Любопитни и интересни са изявите й в „Аферистката” и „Мистериозната дама” от 1928 г.

Като Диана Фурне , в партньорство с Джон Джилбърт – Невил Холдернъс и под режисурата на Кларънс Браун Гарбо разкрива пълноценно щедрия си талант на губеща лейди, готова да прости всичко на своя любим, докато в „Мистериозната дама” на Фред Нибло  създава образ на елегантната  и неустоима шпионка Таня Фьодорова, която първоначално проваля кариерата на своя любимец Карл фон Раден – Конрад Нагел, а в последствие , с риск на живота си , открадва от касата на съпруга си, шефът на руското разузнаване във Варшава – ген.Александров – Густав фон Зайфертитц,  секретните документи, с които печели не само реабилитацията на Раден, но и неговото сърце.

Това е един от малкото филми в биографията на Гарбо, които приключват с хепи енд за нейната героиня.

Сещам се още  за „Нарисуваният воал”(1934) на Ричард Болеславски.

А от „Любов” (1927) започва и поредицата от образи на рускини, които тя създава на екран с много топлота и обич – „Мистериозната дама”(1928), Гранд хотел”(1932), „Ана Каренина”(1935), „Ниночка”(1939) , превръщайки я в майстор на интерпретацията на екзотични красавици –  полякиня – „Мария Валевска”(1937),  холандка – „Мата Хари”(1931),италианка – „Каквато ме желаеш”(1932),  шведка – „Ана Кристи”(1930) и „Кралица Кристина”(1933), французойка – Съблазнителката”(1926) ,  „Целувката”(1929), „Вдъхновението”(1931), „Дамата с камелиите”(1936),  австрийка – „Нарисуваният воал”(1934), като колкото и да е куриозно най – рядко играе американки, но с не по  - малък успех в „Сюзън Ленокс – нейното падение и възход”(1931) на Робърт Леонард и „Двуликата жена”(1941) на Джордж Кюкър.

Всъщност възходът на Гарбо в звуковото кино тръгва залпово през 1930 година с излизането на „Ана Кристи” на Жак Фейдер, с когото вече успешно е играла в „Целувката” и „Романс”на Кларънс Браун, в който за пореден път след „Черни орхидеи”(1929) на Сидни Франклин работи с любимия си постоянен партньор Луис Стоун – Корнелиус Ван Тюл.

Звукът стимулира кариерата на Гарбо.

Тя вече е прелъстила камерата, която разкрива на запленената публика екзотичната студена красота на звездата,  умело боравеща както с жестовете, така и с неустоимия блясък на очите си, перфектното  стройно тяло и загадъчния висок, но малък бюст, по който въздишат всички мъже на планетата .

Да, това е зов на пола, но и още нещо – красотата на Грета Гарбо е израз на особеното й душевно състояние.

Това  е печална красота, пронизана от страдание, самота и отчуждение, от липсата на разбиране и общуване, „опозиционна хубост”(Бейла Балаж) на подтисканата жена, в която милионите фенове откриват болезнен и пасивен протест.

Звукът добавя още придобивки за звездата – ниският й дрезгав глас, оцветен от скандинавския акцент, се съчетава блестящо с изградената за нея представа като мистериозната чужденка в Холивуд.

Уви, тя не се снима в главна роля в цветен филм!

Публиката жадно поглъща всяка нейна изява, вестниците се пълнят с пикантерии за

нейните интимни преживявания и лъскав начин на живот.

Дори българските й фенове през 30 – те години на миналия век са  осведомени подробно за огромния й хонорар от 33 000 долара седмично, който е получавала, за кащата й,  за условията, които е поставяла на продуцентите, за сюжетите, към които е имала пиетет, за постоянните режисьори като Кларънс Браун и актьори  от ранга на Джон Джилбърт и Луис Стоун, без които нито един проект не е можел да се осъществи.

В мемоарите си „Изповедта на един актьор”(1982) Лорънс Оливие чистосърдечно си признава, че не установява контакт на пробните снимки на „Кралица Кристина”(1933) с дивата, тя не го одобрява и той отпада от  продукцията.

Така е постъпвала и с други кандидати на славата, но никой от тях не се обижда.

Такива са били правилата на играта във „фабриката на сънища” и всеки е търсел упорито  своето място под слънцето.

Гарбо е съзнавала къде е нейната сила – в качествените мелодрами и исторически суперпродукции, в които непременно е  трябвало да бъде център на вниманието.

Тя изгражда устойчивия легендарно – митичен образ на вечната жена, на загадъчната страдалка, която и когато преживява падение, и когато е на върха на обществената пирадмида, предизвиква възторг и  внимание .

Това не означава, че актрисата се затваря в обичайното си амплоа на екзотична красавица  - прелъстителка, която се бори с кахърните  страсти по поредната си неосъществена любов.

Когато е необходимо Грета Гарбо  пропява – в „Двуликата жена” (1941) , и дори смело се впуска в примамливия и опасен свят на комедията.

В политическата сатира на Ернст Любич „Ниночка” (1939) тя буквално  е неузнаваема като сталинската емисарка в Париж Ниночка Якушова, а в „Двуликата жена”(1941) като ски – инструкторката Карин Бьорг Блейк, борейки се за любовта на Лорънс Блейк – Мелвин Дъглас, дори се принуждава да извае тайна нейна сестра – близначка, в която Лорънс се влюбва страстно...

Точно с тази роля и  под режисурата на Кюкър, започва и неочакваната драма на Грета Гарбо.

Филмът излиза, постига нужният успех, но е посрещнат остро от критиката, останала разочарована от изявата на „божествената”.

Чувствайки се самотна и предадена, Гарбо решава да се оттегли...

До този момент тя е постигнала почти всичко в целулоидния свят – 4 пъти е номинирана за „Оскар” – за „Ана Кристи”(1930), „Романс”(1930), „Дамата с камелиите”(1936) и „Ниночка”(1939) като почетното отличие ще й бъде връчено за 50 – годишнинанта й и нейните „незабравими изпълнения”, получила е наградата на нюйоркската асоциация на кинокритиците за изявите си в „Ана Каренина”(1935) и „Дамата с камелиите”(1936), осъзнала е, че изпълненията й спасяват баналното съдържание на доста от филмите й.

 Решава се на опасен, но заслужаващ уважението ни ход – да се оттегли от фалшивия блясък на Холивуд и да се насочи към по – благородна кауза.

 Гарбо съзнателно и убедено се поставя в услуга на британското разузнаване пред ръководителя на филиала на „Интелиджънс сървис” за САЩ Уйлям Стивънсън.Използвайки връзките си в шведския и датски кралски двор, тя осигурява канал и спасява хиляди евреи в Швеция от Дания , жертвайки  и лични пари.

Без за това да се шуми или да е направен филм от мащаба на „Списъкът на Шиндлер” (1993) на Спилбърг.

Грета Гарбо е готова да отиде в Берлин и да убие Хитлер, докато той гледа  „Дамата с камелиите”,като същевременно подпомага извеждането на научното светило Нилс Бор от Дания в Швеция и осигурява дивесионна група, която унищожава завода за тежка вода в Норвегия, за която  акция Антъни Ман  засне през 1965 г.прочутия си хит „Героите на Телемарк”

Така тя осмисля живота си до 1946 г.

През 1949 г. е поканена на тържествения 25 годишен юбилей на „МГМ” , което е нагледно доказателство, че все още никой не я е отписал от играта.

Гледал съм кадрите от юбилея в „Това е развлечение!”(1974) на Джак Хейли младши, помня огромните маси, отрупани с блюда и актьори, не съм забравил и дикторския глас – „Бяха се събрали толкова здезди, колкото нямаше и на небето!”

На една от ложите, леко отчуждено, но все пак дружелюбно усмихната стои и Грета Гарбо...

Осъзнавала ли е, че този жест на студиото е последният й шанс да се завърне в киното?

Защото , дори в Холивуд, колкото и да си привелегирован, ти трябва да връщаш вложените инвестиции.

Позволената ти е почивка от 4 – при Джак Никълсън до най – много 9 години – при Марлон Брандо или Уорън Бийти .

След това или се завръщаш в занаята, или отпадаш, колкото и да си прочут.

Гарбо не пожелава връщане – ако не броим появяването й като самата нея в „Адам и Ив”(1974)  на Питър де Ром.

Вероятно  осъзнава, че времето й е минало, което досякъде е вярно,  ако трябва да сравняваме екранното й излъчване с това на Мерилин Монро през 50 – те и 60 – те години на миналия век,  въпреки че точно липсата й на екран стимулира кариерата на сънародничката й Ингрид Бергман, която дори печели „Оскар” за главна женска роля  - на Пола Олквист в „Газова светлина”(1944), тъкмо с роля, сякаш създадена за Грета Гарбо,  и  остава на екран до смъртта си през 1982 г.

Мисля си, че американската и световната публика щяха да приемат с разбиране  отшелничеството на Гарбо, ако тя се беше върнала пред камерите и бе попаднала на качествени сценарии и добри постановчици.

Тя избира самотата, не ходи на премиери, не раздава автографи, не отговаря на писма на почитатели и дори се дискредитира с връзки с жени от ранга на Мими Полак, Марлен Дитрих и За За Габор и увлечения по младия Марлон Брандо...

Всичко това й е простено.

Гарбо жертва кариерата си на велика звезда, но запазва ореола си на недостижима примадона.

Рискува да потъне в самота, но не е забравена.

Постоянно се пише за нейното завръщане, за нейните амбиции и мечти, а липсата на нови заглавия се компенсира с преоткриването на старите й филми, като това влияе на интереса на публика и специалисти към  личностна  и изкуството й .

Гарбо умира на 15 април 1990 г. в нюйоркския си апартамент.

По това време , прехласнати по стартиралата демокрация у нас ,  не обърнахме внимание на загубата, сполетяла седмото изкуство.

А едва наскоро, готвейки се за този закъснял портрет на любимата ми кинозведа, попаднах на откровението й с 33 годишна давност, споделено пред сп.”Бунте илустрирте” – „Обърках сташно живота си и сега е късно да се направи каквото и да било...Вървя сама и премислям миналото.Не съм доволна от това, което направих в живота ”.

Признавам, че тези нейни думи ме стъписаха.

Оказа се, че и прочутите също плачат, че няма пълно щастие, че успехът винаги идва заедно с лишенията и компромисите.

Но така се оставя име в най – популярното изкуство.

Печели се имидж, слава, касов успех,  световна известност, а творбите с твое участие остават и за следващите поколения, които осъзнават след второто гледано заглавие каква голяма и талантлива звезда се е подвизавала на екрана между 1922 и 1949 година.

Незабравимата и божествена Грета Гарбо...

Борислав Гърдев