Уважаеми господин Михайлов

Отдавна не съм влизал в обяснителен режим, но сега, заради Елин Пелин, се налага.

Прочетох внимателно написаното от Виолета Божилова ( „Акад. Державин върнал Елин Пелин в литература“ ) и бързам да я успокоя, че не се съм сътворил  текста си със злоба.

Както и че не създавам  пасквили, които  с леки промени да  публикувам в различни пенсионерски издания.

За утеха на г – жа Божилова ще посоча, че изследвам отдавна творчеството на Елин Пелин, че за него съм писал неколкократно, като най – важната си статия „Патинирана класика“ публикувах в сп. „Сезон“ през 1998 г.

В нея подробно се занимавам с неуспешния опит на класика ни да доведе до завършек своя роман „Нечиста сила“, написан първоначално като повест през 1909 г.

Претендирам да познавам наследството му в детайли и припомням, че обичам не само класическите му разкази до войните, но и трите му повести, прекрасните му сборници „Под манастирската лоза“ (1934) и „Аз, ти, той“ (1936), както и голяма част  от детските му творби, сред които откроявам „Дядовата ръкавичка“( 1937).

Но, за да бъда правилно разбран – посочвам ясно и категорично – уважавам не само творческите достижения на родния класик, но и умението му в тогавашната неблагоприятна обстановка ( като че ли днешната е по – различна!), да пласира и продава своя продукт на най – добра цена.

Темата за българския писател и парите е болезнена и щекотлива, но не бива да се заобикаля.

Елин Пелин има таланта и самочувствието  да се пазари трудът му винаги да бъде възнаграден по възможност най – високо.

За тази му способност му завиждам!

Защото е доказателство, че и преди настъпването на сегашната демокрация у нас е имало хора с бизнесменско мислене.

И за да успокоя напълно г – жа Божилова ще призная, че умишлено съм спестил няколко фрапиращи подробности около битието на Пелинко.

Нищо не споменавам за златната писалка, която царят му подарява, чрез човек от своята свита, нито за височайшето му присъствие на писателския юбилей на 6 май 1922 г., не коментирам хонорарите, които е взимал като сътрудник на най –популярното наше седмично сатирично издание до 9 септември 1944 г. вестник „Щурец“, а е известно, че Райко Алексиев го ангажира срещу почти двойно по – голямо от получаваното дотогава  заплащане, нито давам гласност на желанието му при ПРЕПЕЧАТВАНЕТО на повестта му „Гераците“ през 1912 г. в официоза „България“ да получи максимално високо възнаграждение като за ОРИГИНАЛНА творба, която се публикува за първи път…

Но, Бога ми,не мога да изтрия от съзнанието си последното му публично представяне пред писателите – прозаици на 3 май 1949 г., изпълнено със самодоволство и грижливо цитиране на суми, които е получавал за своите разкази.

Точно от него научих, че българин, американски възпитаник, му е предлагал 5000 лева за превод на повестта „Гераците“, но Елин Пелин, въпреки че  строял къща и са му трябвали пари, не се съгласил…

За сведение на госпожа Виолета Божилова нито един посочен от мене факт не е измислен или изсмукан от пръстите.

Нито един! Включително, че Пелинко е получавал храна от Двореца.

Ползвал съм както лични признания на писателя, така и спомени,аргументирани надлежно  от негови съвременници и публикации в българската преса.

Не съм изопачил истината, нито съм искал да развенчая образа на обичания ни прозаик.

А кокали не гриза, тъй като не съм канибал.

Но как да отрека, че Елин Пелин е галеник на всички партии и режими или да си затворя очите, че с него другаруват и се съветват вождовете преди и след 9 септември – независимо дали  се казват цар Борис III или Георги Димитров?

Чудно ми е и как академик Державин е върнал през 1945 г.Елин Пелин в родната ни литература.

Той не се ли застъпва за Михаил Арнаудов?

Отбелязвам само, че Елин Пелин не е излизал от класическото ни художествено наследство и че според меродавни изследователи последните си стойностни разкази „Тотка“ и „Грях“, публикува съответно през 1935 и 1937 г.

Ако за завръщането му се има предвид „шедьовъра на соцреализма“ „Врабчетата на стрина Дойна“( 1948) или откъслекът „Щетинското ханче“( 1946) е по  - добре да замълча.

Защото „Щетинското ханче“ – неговата най – зряла и завършена късна творба, е всъщност преработка на въведението му към романa, започнат близо 40 години по – рано, докато „Врабчетата…“ са образец на слагаческа и конюнктурна проза, която именно помрачава облика на големия наш творец.

Толкова засега.

Борислав Гърдев