сряда, 7 октомври 2015 г.

Познавах една красива и млада жена



Тя се правеше на малко страшна и недостъпна, на високомерна и надута, но само си мислеше, че е такава…
Несменяемите в службата я възприеха като стихийно бедствие. Защото им размести местата. За кратко…
Излъчваше топлота и нежност, но и скрита печал.
Всички я мислеха за много щастлива, но не познаваха нито нейната същност, нито сърцето й.
За колегите си тя бе заместничката на шефа, който бързо я прокуди, обвинявайки я в предателство.
Съчувстваха й, но не й помагаха – да се оправя сама, никой не я е карал да се вре между шамарите….
В личен план нещата изглеждаха още по – непоклатими.
Имаше си гадже от шест години, Кирил – левент, най–добрият между нас.
Е, беше и комплексар, правеше големи глупости, буйстваше, но му прощаваха…
Той сигурно я обичаше по свой си начин, но осъзнаваше разликата в класите.
Знаеше, че тя не е за него, но тъй като бе първият, Съдбата му бе помогнала.
До един прекрасен ден, когато мадамата  -   Даниела, взе, че тръгна с друг.
Шумна  афера се получи, а на всичкото отгоре конкурентът  - Красен, беше богат, честолюбив и по своему ларж.
Приятелите на момъка направиха всичко възможно да върнат госпожицата в правия път.
Без мен, разбира се. Аз гледах с насмешка панаира и искрено съжалявах девойката, че няма право на личен избор.
Мина време. Заработихме заедно, помагахме си.
Като последен наивник взех, че се влюбих в нея. Бях с 20 години по–възрастен, но постъпих адски глупаво. Тя ми открадна  сърцето.
Отначало връзката беше щастлива, после зацикли, а след това несменяемият й обожател изпадна в поредната си емоционална криза, започна да пие, да се бие, да прави смешни философски прозрения.
Животът взе да се повтаря като в тъп латиноамерикански сериал. За капак тя си прибра гаджето под крилото – предполагам  от  милост.
Това окончателно ме разби. Разбрах, че нямам място в нейния свят.
Установих, че тя не може да счупи рамката, в която от години се беше натикала сама.
Че може би не ме е обичала, а следвала, заради милостивото си сърце.
Но нали се знае, че любовта по милост най-боли? Искаше да си останем приятели, без никога да си зададе въпроса как низвергнатият понася мисълта, че любимата му спи с друг, докато той трепери пред монитора в очакване на съобщение от нея.
Точно тогава я провокирах към откровение – да ми обясни с думи прости как се вижда отстрани.
Писмото й много ме изненада, поради което и досега го пазя на лично място в своя архив – „Такава съм. Срамежлива, добра, състрадателна, милостива и може би заблудена. Не мога да бъда нахална и досадна.
Мъжът, който ме обича, е мой много близък приятел. И искам такъв да остане. Защото тези, които ми се пишеха на приятели, ме карат сега да страдам, а той бе до мен,  дори, когато го ударих жестоко. Тика ме, бута ме  да изляза от своето убежище, което ми е омръзнало и опротивяло до болка, но не мога да напусна точно сега.
Знам, че е жалко, че може би е безсмислено да се крия, но съм си избрала този път и трябва да го извървя до края.
Дори и да страдам повече, отколкото сега, дори да ме мъчи спомена за миналото, дори и да сънувам неща, които са били и които знам, че няма да се върнат – ще вървя до края и то сама.
За себе си искам само този, който ме обича, да продължи да ми бъде приятел, да остане до мен, за да знам, че има на кого да разчитам и с кого да споделя болката си.
Разбирам, че за него е много мъчително и е жестоко от моя страна да искам да ми е приятел, след като той желае повече .
Изборът е негов. Аз няма да спра да го уважавам, да го ценя и харесвам, дори и да се откаже от мен.“
Търпение трябваше, но и то се изчерпа. По коледните празници настъпи раздялата – тежка, мъчителна, болезнена.
Тя се опита да се шегува с мен, да ме насърчи, да ми помогне.
Как, с какво, кога?
Като се съберем напук на всички, като й предложа брак и избягаме на село при дядо или като я накарам да изпълнява функциите на милосърдна сестра?
Невъзможно, смешно, глупаво…
Накрая не издържа и ме пресрещна в коридора на офиса.
Попита ме с горчива усмивка – „Как си?“
„Добре съм!“ – излъгах я аз.
След това реших да я атакувам в упор, защото усещах, че няма да се измъкне толкова лесно.
„Скъпа, замисляла ли си се някога, дали това, което правиш е правилно или не?“
Тя мълчеше съучастнически и това ми даде стимул да продължа: “Отговори ли си на въпроса дали някой тук видя в теб личността със своите качества и способности, или те възприеха като някаква вихрушка – долетяла и отминала? А в личен план – по–щастлива ли си отпреди и докога ще я караш така? Мен ме заеби…
Имаш си безценен обожател, но къде са твоите лични и близки приятелки и приятели? Или и ти действаш на принципа – приятелите на моя приятел, са и мои приятели, а неговите ухажорки са ми врагове?
Но това не те ли обезличава, не се ли превръщаш в нечия сянка?
Не правиш ли вече прекалено големи компромиси ?
В името на какво?
И дали този твой избор няма да те удари един ден като бумеранг?“
Красавицата мълчеше, хапейки устни.
Този път дори усмивката избяга от лицето й.
Личеше си, че не може да ми отговори, а аз с болка разбрах, че повече няма какво да си кажем.
Такъв е животът…


Няма коментари:

Публикуване на коментар