четвъртък, 19 ноември 2015 г.

Уди Алън на 80 години


Не е за вярване, че на 1 декември Уди Алън Кьонигсберг, прочутият драматург, сценарист, режисьор, актьор и музикант, става на 80 години.
Толкова е плодовит, активен и целеустремен, че просто е трудно за осмисляне фактът, че още от 1953 г. той пише срещу 20 долара седмично вицове за Дейвид Олбър, че след завършване на гимназия през същата година сключва петгодишен договор  с прочутата агенция „Уйлям Морис”, че от 1958 г. работи като сценарист за Шоуто на Сид Сийзър, а от 1960 г.за Шоуто на Гари Мур, получавайки по 1700 долара седмично, през 1964 г. цената му вече скача на 5000 долара седмично като комик, а на следващата година излиза и първият игрален филм по негов сценарий – комедията „Какво ново, котенце?” на реж.Клайв Донър.
През 1966 г.прави своя пробив в литературата –на 20 януари в сп.”Ню Йоркър” излиза „Кореспонденцията Госаж – Вардебедян” ( по – късно ще издаде 3 сборника с разкази и фейлетони – „Квит сме”,1971,  „Без перушина”, 1975 и „Странични ефекти”, 1980) и в театъра – на Бродуей на 17 ноември 1966 г. е премиерата на пиесата му „Не пийте водата!”, поставена от Станли Прейджър и играна 598 пъти .( Той ще напише общо 6 пиеси).
През 1968 г. започва снимките на пръвия си самостоятелен филм, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля – ексцентричната комедия „Вземай парите и бятай”.
Започва бавното изкачване на филмовия Олимп.
Смятаният за интелектуалецът на американското кино всъщност няма нито висше образование, нито специална квалификация във филмовия бизнес.
Алън обаче упорито се самообразова.
Той поглъща руската и американската литературна класика в лицето на Толстой, Чехов, Хемингуей, Фокнър, Фицжералд, Стайнбек, гледа филми още от тригодишна възраст и усърдно следи развитието на колосите Ингмар Бергман, Акира Куросава, Федерико Фелини, Жан Рьоноар, Жак Тати, Рене Клер, Станли Кубрик...
В света на комедията негови учители са на първо място братя Маркс – царете на фарсово – ексцентричното комично зрелище, Бъстър Кийтън, Лоръл и Харди и Чарлс Чаплин.
С основание твърди, че в сравнение с творбите на Бъстър Кийтън филмите на Чаплин „са много по – забавни и много по – интересни”.
От Чаплин той се учи на драматургическо и режисьорско майсторство, на умението адекватно да се пласира пред камерата, да направлява творчески екип, да работи с актьори, да осигурява нужното му финансиране и когато е необходимо дори да пише филмовата музика за продукцията – както става с „Поспаланко” през 1973 г.
Уди Алън първоначално минава през етапа на атрактивните и ексцентрични комедии, в които  преосмисля и осмива всички онези стожери, смятани за основата на световната литературна и филмова класика.
Творбите му са забавни, но и лековати, изпълнени с цитати и абсурдни обрати, на тях можем и да се смеем от сърце, но и да се прозяваме от скука – зависи от нагласата, с която  гледаме „Банани”(1971), „Всичко, което бихте искали да знаете за секса”(1972), „Поспаланко”(1973) или „Любов и смърт”(1975).
Коренната промяна настъпва с авторския му филм „Ани Хол”(1977), за който печели 4 награди „Оскар”, вкл.за филм и режисура.
Уникалното е, че той научава за триумфа си на сутринта, след като се завръща от ангажимента си  в „Бара на Майкъл”, където свири на саксофон и след като по телефона чува възторжения вик на филмовия си агент!
Със стария образ на Уди е свършено окончателно и безвъзвратно ( подобно на малкия човек Чарли, загубил се завинаги след „Великият диктатор”, 1940) – няма го ексцентричния аутсайдер, на преден план  изпъква вече нюйоркския, а по – късно и европейския заможен интелектуалец от средната класа, страдащ от истински или въображаеми психични проблеми, търсещ смисъла на своя живот, често изпадащ в житейска и творческа криза, в невероятни конфликтни ситуации, от които с големи усилия се измъква с помощта на поредната си красива спътничка и муза, която може да се казва Марго Хемингуей, Даян Кийтън, Миа Фароу, Скарлет Йохансон или Марион Котияр.
По – късно критиците ще ги нарекат негови музи, с две от тях ще живее продължително време – Кийтън и Фароу, с Фароу дори ще стигнат до съд след като я сменя за осиновената си дъщеря Сун И, но скандалите около личния му живот никога не са пречели на неговата кондиция и творческа продуктивност.
След „Ани Хол” американската и световната кинокритика започва да възприема Уди Алън насериозно.
Той си извоюва уникално място във филмовата индустрия.
Снима срещу солидни хонорари ( 3, 75 милона долара през 1981 г.!) по същество студийни филми, които си избиват разходите основно в Европа, но винаги за него има осигурено финансиране.
Работи постоянно, непрекъснато, с удивителен ентусиазъм, при него суперзвездите се съгласяват да работят срещу смешни възнаграждения, творбите му задължително се показват на най – реномираните фестивали в Кан или Венеция, тях ги очакват като събитие в целия свят и ги рецензират най – влиятелните кинокритици.
А Алън реализирва софистицирани философско – сатирични комедии, енциклопедия на човешките фобии и комплекси, сменяйки ги с откровени драми или забавни комедийни опуси, които буквално ни карат да се скъсваме от смях.
И така вече пет десетилетия.
Снима  за телевизията – през 1971 г. за WNET Channel 13  „Мъже в криза” , през  1994 г., когато екранизира своята пиеса „Не пийте водата” за  АBC и през 2015 за Amazon Studios, сериал с продължителност 6,5 часа, а без никакво прекъсване пуска на екран „като добре препечени курабийки” своите филми, които вече надминаха цифрата 50 !
Еднакво е добър като постановчик на чисти драми като „Интериори”(1978) , „Септември”(1987), „Другата жена”(1988), „Престъпления и прегрешения”(1989), „Алис”(1990), „Сенки и мъгла”(1991), „Мач пойнт”(2005), „Мечтата за „Касандра”(2007), „Син жасмин“ ( 2013) , „Почти нормален“(2015), на проникновени мелодрами, стъпили стабилно на неговите спомени от детството и младостта –„Манхатън”(1979) „Спомени от звезден прах”(1980),”Бродуейският Дани Роуз”(1984) „Пурпурната роза от Кайро”(1985), „Радиодни”(1987)  и „Едипово разтройство”(1989), на мюзикъли „Всеки казва : „Обичам те!”(1986), на драматични комедии като „Зелиг”(1983) и „Мелинда и Мелинда”(2004), както и най – вече на неговата запазена марка – бляскавите философско извисени и бравурни творби, които по Чаплинов аналог бих определил като комични мелодрами, където е неговатая сила и които най – много се харесват от многобройните му фенове .
В дългия списък аз поставям „Секс комедия в лятна нощ”(1982), „Хана и нейните сестри”(1986), „Съпрузи и съпруги”(1992), „Мистериозно убийство в Манхатън”(1993), „Куршуми над Бродуей”(1994), „Могъщата Афродита”(1995), „Дребни мошеници”(2000),  „Проклятието на нефритения скорпион”(2001), „Холивудски край”(2002),”Животът и всичко друго”(2003) „Скандал”(2006), Вики Кристина Барселона”(2008) , „Каквото и да е” (2009) , „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010),“Полунощ в Париж“ (2011), „На Рим с любов“ (2012), „Магия в полунощ“ (2014)
При такава продуктивност и работоспособност се получават и повторения – на образи, сюжети, филмови локации, дори на така любимите ни афористични и остроумни негови обобщения.
При него също настъпва срив, допуска гафове с недоизчистения жанрово „Да разнищим Хари”(1997), черно – белият „Знаменитост”(1998) е   творески каприз на самодоволен мастер, ехидно наблюдаващ панаира на суетата на добре познатите й звезди, „Сладък и гаден”(1999) се оказва с ограничен потенциал и е интересен най – вече за своя създател, за да стигнем до голямото разочарование „Мелинда и Мелинда”(2004), неуспешният опит на Уди Алън да разкаже двукратно една история – като комедия и драма.
Това налага емиграцията му в Европа, приключила през 2008 г., когато след заснети четири филма и презаредени батерии,  се завръща в родния си Ню Йорк ( да не забравяме, че той винаги се е възприемал като момчето от Бруклин със своите хокейни и   баскетболни пристрастия), за да реализира  „Каквото и да е” (2009) , „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010) , „Син жасмин“(2013), донесъл му „Оскар“ за оригинален сценарий, „Почти нормален“(2015)
Пишейки за Уди Алън си давам сметка за удивителното и уникално съчетаване на щедър талант с подходящи условия за неговото развитие , каквито, оказва се, днес могат да предложат само САЩ и Западна Европа, при това за ограничен брой свои любимци.
Уди Алън е един от тях.
Той е привелигированият хроникьор на човешката комедия от 60 – те години на миналия век досега.
Работейки в шоубизнеса толкова дълго  Алън изминава трънливия път от наемник – писач на скечове до пълноценен автор на своите творби.
Такива щастливци в целулоидния свят са наистина много малко – сещам се за Чаплин и Кубрик и именно поради това продължавам да подкрепям креативните търсения на този бруклински мъдрец ,  да чакам с нетърпение всеки нов негов филм , знаейки добре, че Уди Алън има с какво да ме изненада .
Дори на тази нетипична за него патриаршеска възраст.
Борислав Гърдев

Няма коментари:

Публикуване на коментар