вторник, 10 ноември 2015 г.

България в криза

Ситуацията в България през втората половина на 1990 г. е напрегната и взривоопасна.
Проведените на 10 юни избори за 7 ВНС са спечелени от БСП.
Разочарованието сред младата опозиция от СДС е огромно, но независимо от гражданското неподчинение и студентските окупационни стачки , лумнали още от 11 юни 1990 г. лидерът на СДС д – р Желев признава изборните резултати.
Съществуват съмнения за манипулации, за 500 000 фалшиви гласа, с които бившите комунисти печелят 211 мандата, но всичко заглъхва към края на лятото.
Нещо повече – в интервю за вестник „Начало“, орган на АСП, Желев дори се изтърва да каже, че е по – добре БСП да управлява, за да си сърба сама надробената от нея попара.
Луканов като опитен икономист и управник, спечели си славата на реформатор, след свалянето на диктатора Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. съзнава            , че ще му е много трудно сам да прави непопулярни икономически реформи. Ако и да е премиер от 5 февруари 1990 г.
Той е сред малцината, знаещи какво го очаква голяма част от населението, ако дръзне да реформира системата.
 Изготвена е стратегия  за действие, дело на известната  двойка американски експерти Ран – Ът,помогнали на родния екип, ръководен от проф. Иван Ангелов  , която е в обем от 600 страници и е готова  на 9 октомври.
Премиерът обаче не иска сам да прави прехода към пазарна икономика и упорито търси сътрудничество със СДС за съставяне на коалиционeн кабинет.
Опозицията отказва да дели отговорността с управляващите и се налага на 21 септември 1990 г. Андрей Луканов да представи второто си самостоятелно правителство.
Докато е на  власт той отлага започването на реформите.
Неговите усилия са съсредоточени основно в трансформирането на политическата власт на бившите комунисти в икономическа с раздаването на куфарчетата с пари за новоназначените червени милионери, в разграждането на репресивния апарат, където дейно му помага вътрешния министър Семерджиев, който за благодарност след това става и вицепрезидент, а като последствие хиляди бивши служители на МВР са освободени, създавайки гръбнака на бъдещата мутренско – олигархическа мафия у нас.
Досиетата на бившите агенти на ДС са старателно почистени, изнесени или унищожени, а като капак на всичко и в резултат на бушуващата  у нас икономическа криза се стига и до мораториума по плащането на външния ни дълг от 12 април 1990 г.
Положението през  есента на 1990 г. у нас е видоизменено в сравнение с лятото на същата година.
БСП е в изолация, ако и да управлява.Тя е принудена да отстъпи част от властовите си ресурси, за да тушира частично общественото недоволство.
Важен етап от този процес е сдаването на президентския пост на опозицията.
Първо действащият президент /председател / Петър Младенов , съратник на Луканов  от 10 ноември 1989 г., е елегантно отстрелян с майсторски поднесения на 14 юни  тв компромат с прословутата му реплика –„Най – добре е танковете да дойдат!“, довел до оставката му на 6 юли, а след това се стига и до сделката на контактната група във ВНС,чрез която на 1 август лидерът на СДС Желю Желев става президент, а като компромис той предлага за свой заместник ген.Атанас Семерджиев.
СДС се разделя с безспорния си водач и морален стожер, а властта в съюза е поета от буйния и непредвидим д – р Петър Берон, оказал се костелив орех за бившите комунисти, докато не бъде отстранен от бившия си ментор Желев в разгара на политическата криза на 2 декември  с обвинението, че е чел досието му, в което фигурира като агент на ДС  Бончо.
Два дни по – късно по искане на Петко Симеонов НКС на СДС гласува оставката му и Берон е сменен от Филип Димитров.
 Логично на следващата година, след като подписва конституцията,Петър  Берон напуска и СДС.
Усещането за нетърпимост и нищо не случване от лятото на 1990 г. ескалира до подпалването на Партийния дом на 26 август, като  два дни по – късно полицаите  набързо ликвидират  и прочутия Град на истината.
Установената патова и паритетна систуация  се точи още три дълги месеца.
Помня много добре какво представляваше България по онова време, в частност нейната столица.
В София за пръв и последен път в НДК се проведе  фестивалът на българския игрален филм.
Присъствах на повечето премиерни прожекции.Атмосферата бе унила и тягостна.
Видях с очите си отнасянето от хеликоптера на  петолъчката от Партийния дом под ободрителните възгласи на събралото се множество на 4 октомври и помня, как , прибирайки се, към дома на моите роднини в квартал „Надежда“, крачех по улиците на смълчания град, който в условията на суров режим на тока , бе придобил призрачния облик на окупиран от зъл нашественик мегаполис.
Неизбежен бе и следващият сблъсък.
Получил президентската власт СДС се прицели и в изпълнителната.
Сега, от дистанцията на изминалите години, ми е ясно, че това е било едно романтично изсилване, гонене на невъзможна  мечта.
Опозицията нямаше мнозинство във „великия парламент“, а и общините бяха в ръцете на кадри на БСП.
Въпреки това усещането за нетърпимост и непоносимост към установеното статукво, така добре описано в „Задочните репортажи“ от Георги Марков, роди поредния конфликт.
Във ВНС текат безконечни спорове около основните закони, касаещи бъдещето ни – департизирането на държавния апарат и Законът за земята.
След дълги обструкции и караници е приет компромисен Закон за земята  на 12 март 1991 г.
Преди това обаче започва втората окупационна студентска стачка на 5 ноември , която се оказва много по -  решителна , безкомпромисна и радикална от лятната.
Окупирани са основните университетски центрове  и важни пътни артерии в страната.
Студентите са подкрепени от синдикатите, въпреки че новоизбраният президент Желев все пак ги призовава да прекратят стачните си действия, тъй като политическите сили търсят изход от кризата.
На 1 ноември в емоционална реч Луканов заявява в парламента, че неприемането на неговата правителствена програма означава неминуем икономически и политически крах на страната.
На 10 ноември, точно година след свалянето на Тодор Живков, успоредно с бденията със свещи, ръководени от отец Христофор Събев, БСП провежда многохиляден митинг в подкрепа на кабинета.На него Луканов си изпуска нервите и нарича протестиращите негови опоненти „погромаджии, сини щурмоваци и неофашисти“
И това в разгара на незабравимата „Луканова зима“, когато от 5 часа сутринта се редяхме на опашки, за да получим срещу купони мляко, хляб, сирене и колбаси, а след това хуквахме  към бензиностанциите, улучвайки пускането на тока, за да си  напълним тубите с нафта!
Чашата на търпението прелива и на 26 ноември „Подкрепа“ обявява обща стачка.
Лидерът на синдиката д – р Тренчев решително призовава  хората  – „да напуснете работните си места и да защитите устоите на бъдещето и демокрацията в страната“.
Вестник „Дума“ излиза със симптоматично  заглавие „България работи, „Подкрепа“ стачкува“, но след като е окупиран за цял ден „Орлов мост“ в столицата, а в битката се включва и бургаския гигант „Нефтохим“ за всички става ясно, че дните на Лукановото правителство са преброени.
На 28 ноември стачкуват 700 000 души в 80 града,а правителството се опитва да умилостиви студентите, вдигайки  набързо стипендиите им  със 75%.
На 21 ноември СДС в нарочна декларация подкрепя обявената от „Подкрепа“ стачна готовност.
Помня добре налудничавата еуфорична обстановка от онези неповторими дни.
Огромните митинги пред храм – паметника „Александър Невски“, появата на барети в парламента, което предизвика страхотен скандал и мънкането на вътрешния министър Пенчо Пенев, че не знае кой ги е повикал, искането на оставка на правителството на Луканов, срещу което се обяви само Румен Воденичаров, мигновено изключен от СДС, както и блестящият стихотворен експромт на парламентарния доайен Йосиф Петров, съумял в най – драматичния момент на 29 ноември при подаването  на оставката на премиера , да го изпрати с благите думи – „Честит ти имен ден Андрей, честита и оставка!“
Отпушеното народно недоволство  ражда нов кабинет.
Той ще бъде наречен „правителство на националното съгласие и на надеждата “.
Ще го оглави на 20 декември /до 8 ноември 1991 г./ юристът Димитър Попов, същият, срещу когото се отправят само преди месеци жестоки обвинения, че като секретар на ЦИК на изборите от 10 юни има вина за фантомните 500 000 гласа, с които БСП е спечелила.
Съмненията обаче са забравени .
Правителството не е доминирано от СДС, както се иска на опозицията, но все пак сините получават ключови министерства – на финансите – Иван Костов, на индустрията, търговията и услугите  – Иван Пушкаров и вицепремиер Димитър Луджев.
За дързостта си да заеме министерското кресло без партийната благословия Пушкаров е изключен от БСДП лично от д – р Петър Дертлиев.
Правителството на Попов успокоява страната , освобождава цените на стоките на 1 февруари 1991 г., успява до лятото на 1991 г. да овладее инфлацията след премиерския вопъл – „За Бога, братя, не купувайте!“, с временните тричленни управи вкарва в местната власт представителите на опозицията и  стартира процеса по преобразуване на държавните и общински предприятия в еднолични търговски дружества с постановление № 179 от 13 септември 1991 г.
Постепенното изтласкване на БСП от политическата власт продължава през цялата 1991 г.
Върхушката на бившите комунисти печели важна стратегическа победа с приемането на несъвършената, но все пак демократична по дух конституция на 12 юли 1991 г. и гласуваният впоследствие на 16 август Закон за Конституционния съд.
Срещу основния закон  обаче се обявява групата на 39 – те  депутати от СДС, които напускат парламента на 14 май 1991 и обявяват гладна стачка, продължила от 10 до 19 юли. Разцеплението в СДС приключва – тогава – на 18 юли с появата на СДС – либерали.
Ядрото около 39 – те формират „Национално движение за демокрация СДС“.
След приемането на конституцията е въпрос на време разпускането на вече излишното Велико народно събрание.То приключва своята дейност на 2 октомври .
11 дни по – късно се провеждат по системата „две в едно“ оспорвани избори за 36 ОНС и за кметове и общински съветници.
Спечелени са „ с малко, но завинаги“ от СДС – движение, което сформира кабинет на Филип Димитров, подкрепяно първоначално и от ДПС на 8 ноември 1991 г.
„Правителството на реформата“ започва дейността си при небивал ентусиазъм,  засилил се   след победата на президентските избори на 19 януари 1992 г., на които е избрана двойката Желю Желев – Блага Димитрова.
Кабинетът  ще падне  след поискания от Филип Димитров  вот на доверие на 28 октомври 1992 г., но това е вече съвсем друга история.
Която обаче има връзка с перманентната криза, тресяща ни вече четвърт век, с несвършващия преход, пропиляната енергия на народа и  неполучената възможност за водене на справедлив и достоен живот.Съмнение, което започна да се загнездва в съзнанието ни още тогава – през студените зимни  дни на 1990 година.
Борислав Гърдев





Няма коментари:

Публикуване на коментар