вторник, 27 декември 2016 г.

Завръщането на Мел Гибсън

Завръщането на Мел Гибсън


Поне за мен 2016 г. мина под знака на Мел Гибсън.На 3 януари той навърши 60 години и аз отбелязах юбилея му с малка статия, след това на 12 август  бе премиерата на „Кръвен баща“ на Жан – Франсоа Рише, в която изпълни главната роля на Линк, а на 24 октомври  излезе дългоочакваната му режисьорска работа „Назъбеният хребет“.
Веднага отбелязвам, че не харесвам българския превод „Възражение по съвест“.Той до голяма степен отразява проблематиката на творбата, но същевременно ограничава внушенията й само до един основен аспект – нежеланието на Дезмънд  Дос да носи оръжие и да убива враговете на САЩ.А че възмъжава и става герой именно при превземането на Назъбения хребет в Окинава, спасявайки живота на 75 войници, като че ли остава на заден план.
По тази причина смятам, че нашето название на филма може да остане, но само като допълнение към оригиналното.
…Мел Гибсън е сред любимите ми актьори.Младостта и зрелите ми години са свързани с утвърждаването и превръщането му в знаменитост.
Той стана звезда и един от най – добрите професионалисти на поколението си пред моите очи.
Затова трайно съм запомнил неговите знакови изяви по пътя към славата – „Тим“, трилогията „Лудият Макс“, „Галиполи“, „Година на опасностите“, „Реката“, „Бунтът на „Баунти“, „Мис Софъл“, тетралогията „Смъртоносно оръжие“, „Птица върху жица“, „Хамлет“, „Маверик“, „Откуп“, „Теория на конспирацията“, „Патриотът“, „Какво искат жените“,„Бяхме войници“, „Острие на мрака“, „Хванете грингото“,“Непобедимите“ 3…
С годините играта му стана по – овладяна и нюансирана, но е все така вдъхновяваща.
Бе въпрос на време да прецени дали ще съсредоточи усилията си само върху актьорското майсторство или ще се заеме  и с продуциране и режисура.
Неусетно овладя отговорностите на изпълнителния продуцент и се зае с поставянето на свои филми.Първата крачка направи през далечната вече 1992 г., когато снима „Вечно млад“ на Стив Майнър, след това се появи „Човек без лице“(1993).
…Мел Гибсън е сред най – добрите американски кинорежисьори.
Сравняват го със Спилбърг, Тарантино, Скорсезе, Клин Истууд и както казват феновете му             , които и в България никак не са малко – „При него празно няма“.
Така е още от времето на дебюта му „Човек без лице (1993).
Тръгва уверено с нестандартната, но умело режисирана мелодрама за бившия учител Джъстин Маклауд, след което постига шумен успех със „Смело сърце“(1995).
Този филмов спектакъл навремето ме разтърси, приех безапелационно каузата на главния герой Уйлям Уолъс да се бори докрай за свободата на своя шотландски народ и на излизане от киносалона си казах : „Смело сърце“ ще спечели пет „Оскара!“
Бях абсолютно сигурен в прогнозата си – така и стана, но Гибсън получи статуетката за най – добър режисьор, не и за изпълнител на главна мъжка роля, тъй като победителят  се оказа Никълъс Кейдж.
Трябваше да чакам цели осем години следващия му филм, но за сметка на това какво преживяване бе той!
За „Страстите Христови“ написах едно от най – добрите си ревюта, акламирах изявата на Джим Кавийзъл като Христос, на Моника Белучи като Мария Магдалена и на Христо Шопов като Пилат Понтийски и предрекох огромен успех на картината .
На „Всички от семейство Савидж“(2005)с Кийт Карадайн като многодетния баща – пожарникар Ник Савидж се смях от сърце, погълнах бързо 19 – те епизода и искрено се натъжах, че успешният му прощъпалник в ситкома се ограничава само в един сезон.
„Апокалипто“(2006) бе вече знак за творческа зрелост и стряскаща храброст – да снима без големи звезди – кой познаваше Руди ЙънгблъдЯгуар Лапата, на старинен диалект на маите – както рискува в „Страстите Христови“ с латинския и арамейския -  и да създаде смайващо органичен спектакъл, приет с акламации по целия свят.
…Последва десетгодишна пауза.
Разбира се през тези години той продължи да работи – представи ни като продуцент много любопитния сериал „Кариера“(2008)на Майкъл Блек, разказващ за всекидневието на борда на свръхмодерния самолетоносач „Нимиц“, изненада ни като сценарист с късометражната комедия „Мозъчна буря“(2011)на Джеф Роу с Джейми Фокс и с добре скроената приключенска кримка на Ейдриън Грюнберг „Хванете грингото“(2012), след което реализира  „Психиатрията „Стоунхърст“(2014), най – добрата западна продукция, снимана у нас по разказ на Едгар Алън По, в която редом до звезди като Майкъл Кейн, Бен Кингсли, Кейт Бекинсейл и Дейвид Тюлис се подвизаваха и родните таланти Малин Кръстев, Велизар Бинев, Андрей Слабаков, Стоян Алексиев, Калин Врачански и Марин Янев.
През всичките тези години обаче Гибсън се е готвел за следващия си голям филм, за триумфалното си завръщане. Доказателството го откриваме във финалните документални кадри на „Назъбения хребет“, където слушаме откровенията на истинските участници в събитията – Дезмънд  Дос и капитан Джак Гроувър.
…“Назъбеният хребет“(2016) е шедьовър.
Познавам добре продукцията, посветена на Втората световна война, но ще се огранича само във времевия отрязък от последните 20 години.
Без никакво съмнение творбата на Гибсън е най – доброто постижение, което съм гледал.
Съпоставима е, въпреки превъзходството си, със „Спасяването на редник Райън“(1998) и „Пасифик“(2010) на Спилбърг, с „Писма от Иво Джима“(2006)на Клинт Истууд и със „Сталинград“(2013)на Фьодор Бондарчук.
Като ниво на реализация и въздействие и като степен на реалистично пресъздаване на събитията конкурент му е само „Враг пред портата“(2001)на Жан – Жак Ано.
…Гибсън снима безхитростно, увлекателно кино.При него няма самоцелни ефекти, формални експерименти с разказа или визията, нито пък насилени артистични интервенции.
На първо място той държи на качествената драматургия - в случая дело на Робърт Шенкан, Рандъл Уолъс  и Андрю Найт, след това идва добре сработеният екип от съмишленици, отлично подбраният актьорски състав и умело поднесената, но със силно сугестивно въздействие,  музикална партитура.
Всички тези компоненти функционират отлично в „Назъбения хребет“.
Историята, сама по себе си, е интересна със съдбата на главния герой – алтруист и пацифист, станал герой на бойното поле и получил медал за храброст от президента Хари Труман.
Като визуална експресия операторската работа на Саймън Дюгън е превъзходна, а музиката на Рупърт Грегсън – Уйлямс  доказва органично нивото на възможностите му.
Актьорският ансамбъл е прецизно подбран – до познатите физиономии на Винс Вон – сержант Хауъл, Хю Уийвинг – Том Дос, а той е връзката с Австралия!,Бил Йъйнг – ген.Мъсгроув и Сам Уортингтън – кап.Глоувър, откриваме свежите находки при интерпретациите на Андрю Гарфийлд като Дезмънд Дос, и особено на Тереза Палмър – Дороти, която успешно покрива образа на медицинската сестра, стремейки се упорито да избяга от клопките на клишето за добродетелната съпруга, каквито сме гледали с десетки в по – скромни щатски продукции през последните десетилетия.
…Това, с което „Назъбеният хребет“ остава в съзнанието ни, са безспорно баталните сцени.
Битката по скалните зъбери  е пресъздадена така реалистично , с такъв потресаващ натурализъм и вкус към детайла (предполагам само какви усилия са положени , за да изглеждат 40 – те минути на екранното сражение по ТОЗИ НАЧИН), щото  задължително трябва да се изучава в киноуниверситетите като образец на първокласно постановъчно и операторско майсторство.
Със замах и ентусиазъм  Мел Гибсън едновременно разкрива ужасяващата касапница от май`1945 г. и  ненатрапчиво експонира подвига на обикновения санитар редник Дос, съумял в месомелачката не само да оцелее, но и да спаси живота на 75 свои другари!
Аз не приемам показването на подвига му като съзнателно търсена пропаганда, но завиждам на порядките в тази армия, в която РАЗЛИЧНИЯТ, ОТЛЪЧЕНИЯТ, също може да получи шанс да помогне на отечеството си и да извърши подвиг.
Всъщност филмът би трябвало да се казва „Повест за истинския човек“, но Гибсън добре знае, че творба с такова заглавие под режисурата на Александър Столпер като екранизация на едноименния роман на Борис Полевой, излиза през 1949 г.
Затова предпочита неутрално – обобщаващото „Назъбеният хребет“, доказвайки че и сред жестокостите на войната човек може да запази своята съкровена същност.
…Винаги съм се абстрахирал от гафовете на Гибсън, които американската преса охотно преувеличава, независимо дали става дума за сексафери, пиянски изцепки, антисемитски изказвания или демонстрирани консервативни убеждения, които сега при Тръмп могат да се окажат в плюс .
Гледах ключово негово интервю с Грег Лори.
Мел Гибсън бе до болка откровен за грешките си, но и страстно защити своите филмови достижения.
Защото е уверен, чене е изпадал от  голямата игра.
Зная, че „Назъбеният хребет“ няма да получи „Оскар“ за най – добър филм.
Но това съвсем не означава, че по извънестетически критерии трябва да се  срива кариерата на доказал се творец и да не се забелязва как с всяка следваща своя изява той става все по – добър, доказвайки на практика, че за един режисьор трябва да говорят преди всичко филмите му, след това зрителските реакции и чак тогава – за сведение – може да се интересуваме дали последната му любовница го харесва или мрази…
Борислав Гърдев
„Назъбеният хребет“ / „Възражение на съвестта“, 2016, реж.Мел Гибсън, 139 минути, продукция на „Крос крийк пикчърс“, „Демарест Медия“, „ИМ Глобул“ и „Айкън продъкшънс“.



вторник, 13 декември 2016 г.

Талев и неговите "Усилни години"

Талев и неговите „Усилни години“


1.Преоткриването на Талев продължава.След публицистиката му-забравена и забранена от страниците на „Македония“ и „Зора“ идва ред на трилогията „Усилни години“,наречена гръмко от издателите й днес „генерална репетиция за тетралогията“.
2.“Усилни години“ излиза в три части между 1928 и 1930 година.
Първият том е издание на софийската книжарница „Аполон“, а втори и трети-дело на автора, самиздат.
Книгата е посветена на брата-революционер Георги Талев.
Когато се захваща с епоса си Димитър Талев вече е завършил през 1925 г. българска филология в софийския университет, но вместо научна предпочита писателска кариера, подплатена с журналистика за прехрана.
ОТ 1927 до 1934 г. работи във вестник „Македония“, орган на ЦК на ВМРО , главен редактор -1930-1931 и директор  1933-1934 г.и вече е издал книжката с приказки „Сълзите на мама“ през 1925 г.
Важно е да се изтъкне свързаността на Димитър Талев с Организацията и лидерът й Иван Михайлов, тъй като тя е определяща неговият мироглед и метод, а в момента на писане на сагата -дори съдбоносна.
3.“Усилни години“ е епопея, посветена на четвърт вековния юбилей на Илинденско-Преображенското въстание, но е писана и с други, утилитарни цели.
По нова време българският роман е в руслото на нравствените и социални проблеми -„Тъмни зори“, „Хоро“, „Слънцето угаснало“, „Бялата пътека“.
Талев дръзва да мери сили в македонския епос със самия Страшимиров.
Днес е ясно, че „Усилни години“ са съизмерими с „Роби“, като в добавка амбициозният млад автор завършва повествованието си, за разлика от именития Антон Страшимиров.
Талев изпитва силно влияние на Вазов и „Под игото“ и е естествено за начинаещ творец да се учи от образците на родната белетристична традиция.Защо да не попие и от опита на Друмев и Захарий Стоянов?
Целта му обаче е важна – актуализация на македонския въпрос, който тогава дразни и измъчва обществото ни основно със своите братоубийствени афери-та на 7 юли 1928 г. по заповед на Ванчо Михайлов е ликвидиран такъв авторитет като генерал Александър Протогеров!
Талев умишлено залага на илинденската проблематика, възпява подвига на героите Смилев и Виларов, рисува покъртителни картини на народен ентусиазъм, стоицизъм и упорита съпротива срещу тиранина, за да подчертае дебело, че за България Македония си остава незараснала кървяща рана, за да внуши, че зад жестоките изстъпления по софийските улици наднича сянката на нерешения национален въпрос, на разкъсаната и измъчвана под сръбско и гръцко иго българска Македония.
Пренебрегвайки дискусията по такава модна някога тема като тази за женската еманципация, Талев възражда национално-освободителната тема в българската литература.
4.Книгата му се чете с увлечение, но се чувства, че е дело на неофит.
Написана е темпераментно и вдъхновено, но с едностранчивия фокус на националист и партизанин-фанатик.
Логично е по-късно да съжалява, че е представил народната драма едностранчиво и опростено - особено по линията народни водачи-чорбаджии, българи и турци, добри и лоши…
Полага усилия да види и в турчина не само свирепия господар-каймакаминът и пашата, потушил въстанието в Горенци, но като цяло отразяването на „пиянството на един народ“ си е в добрите  Вазови романтични традиции с хармонично изградените образи на лидери, които трябва да ни бъдат пример за подражание.
Като първопроходец в епоса още в края на 20 - те години на миналия век Талев разкрива редица качества на бляскавия си белетристичен талант.
Умее да гради великолепни природни картини и батални сцени, да създава атмосфера, да пласира функционален диалог.
Народните водачи Камен Трайков, Петър Смилев и Борис Виларов са ярки, монолитни и впечатляващи натури.
Писателят търси индивидуализацията и спецификата на всеки от персонажите-при женските образи изпитва известни трудности с разкриване на тяхното своеобразие-Генчето, Мария Виларова, действащи в рамките на клишето, но постига категоричен успех с Ирина Хаджиекимова-Кадънката, носеща мощта и въздействената сила на такъв неин прототип като Елена Грънчарова.
Димитър Талев умее да разказва, да поддържа динамичен сюжет, трите части на епоса са стройно изградени като архитектоника в рамките на около 160 страници.
Той все още е далеко от амбицията си да създава мащабни и смазващи с обема си епични платна като „Илинден“ и „Самуил“, наблягайки на стегнатия, ясен и въздействащ наратив.
5.При него също се забелязват трудности, „мъки на словото“, предимно в стилистичен аспект.
И не мога да си обясня защо днешните му издатели-фондация ВМРО и издателство „Захарий Стоянов“ не са поели риск след девет десетилетия да изчистят оригинала от досадни повторения , а са го публикували дори с допуснатите през 1928-1930 г. печатни грешки?
6.Сега е модно да се твърди, че „Усилни години“ е важна подготовка за четирилогията, че Талев не е бил удовлетворен от първия си опит в епоса, че е смятал да се върне отново към темата за възраждаща се Македония и кървавите стълкновения в нея в края на XIX и началото на XX век, но трябва да акцентираме на малка подробност, свързана с личната му творческа и житейска съдба.
Залавя се с тетралогията в началото на 1944 г., когато печата в „Зора“ между броеве 7398 и 7540 откъси, всъщност завършени глави, от „Железният светилник“.
Защо точно тогава ли?
Понеже разбира, че каузата, на която служи като художник и публицист-обединена и велика България, верен съюзник на нацистка Германия, е обречена и че единственият изход за него с оглед неизпълненият му синовен дълг към македонската кауза, а и като форма на убежище, е създаването на НОВА, но вече по-отговорна и по-зряла сага за Милостивия и четворицата му синове.
За 22 години написва четири тома и умирайки, обмисляйки петия.
Съвсем различен сюжет би се реализирал, ако през 1944 г. не очаква съветските войски у нас и не се подлагат на съмнение териториалните ни придобивки в Македония и Беломорието.
Тогава вероятно меродавният Талев, определящ насоката на българското обществено мнение с уводните си статии в „Зора“ и съдбовно обвързал се с проблематична  официална правителствена политика, вероятно би счел за необходима само ФОРМАЛНАТА преработка на „Усилни години“, след което не съм сигурен дали полученият резултат би бил по-плодотворен и по-добър.Това обаче е друга, хипотетична история…
7.Сега по-важно е да осмислим и възприемем адекватно „Усилни години“-епос, появил се на бял свят преди Талев да се утвърди като майстор на разказа и повестта, за да преценим трезво дали в едно бъдещо пълно издание на съчиненията на българския класик то не би трябвало да започва именно с него?
Борислав Гърдев
Димитър Талев, „Усили години“, 2016, роман-трилогия, 469 стр., изд.Фондация ВМРО и „Захарий Стоянов, ред.Тодор Коруев



Гражданинът Уелс

              Гражданинът Уелс


1.Тъжно е да тръгнеш от върха, а след това кариерата ти да се свлича стремглаво надолу.
Уелс с горчива ирония разказва за творческата си участ във „Ф като фалшификация“ (1975).
Може би иска да му съчувстваме или осъзнава  собствена вина за преживяното?
2.Започва уверено , с великански крачки и планове.
В театъра – „Меркурий“, като продуцент, режисьор и основен изпълнител.
Дълго ще бъде верен на сцената – от „Макбет“(1936), „Доктор Фауст“(1937),Юлий Цезар“(1937) и „Смъртта на Дантон“( 1938), през „Филаделфийска история“(1939) и „Около света“(1946) до „Крал Лир“(1956) и „Моби Дик“(1962)
Чете дикторския текст, заедно с Хемингуей, с когото едва не се сбиват в салона, но след това си остават приятели докрай  за „Испанска земя“( 1937) на Йорис Ивенс,при когото изкарва полезна школовка в документалистиката.Става радиознаменитост за CBS и подплашва половин Америка през 1938 г. с постановката на радиотеатъра по Хърбърт Уелс „Война на световете“, с която е толкова убедителен , че кара милиони слушатели  да повярват как са станали жертва на марсианска атака!
Разработва необикновен сценарий с Хърман Манкиевич, сключвайки с RKO безпрецедентен договор за два филма при пълна творческа свобода – много преди Станли Кубрик да си извоюва тази привилегия – наема и големия оператор Грег Тоуланд и от обикновен изпълнител на волята на Уйлям Уайлър го превръща в новатор – класик.
Как да забравим вътрешно - кадровия монтаж, дълбокофокусния набег с обектива, обхватът на герои и фактура на втори и трети план, полифоничният наратив, играта със светлосенките, магията на портретните характеристики, умението чрез изображението да поддържа съспенс  в необикновения епос, в който нищо от онова, което виждаме в началото не съответства на неговата същност…
3.Разбира се, „Гражданинът Кейн“, премиера на 5 септември 1941,“най – великият американски филм“, е Орсън Уелс.
Геният му избухва при режисирането и екранното пласиране на този необикновен персонаж.
От скромен буржоа Уелс го превръща  в собственик на златна мина,вестникарски магнат, съпруг на племенница на президента  и кандидат – губернатор с неимоверни шекспирови амбиции.
Завинаги остава в съзнанието ни триумфът му в неговата редакция, когато служителите му, наредени в кръг танцуват и пеят в транс прочувствената песничка на Чарлз Фостър Кейн и крахът  в разгара на предизборната  кампания, след като мръсен компромат от неговото минало го вади от голямата игра…
4.Не съм се интересувал как прототипите Хюз и Хърст са се възприели на екрана.
Вероятно са изпитали гордост от своята 15 минутна кинослава, въпреки очакванията им за по – друга трактовка на собственото им битие…
5.Защо „Гражданинът Кейн“ не получава „Оскар“ за филм и режисура, а с отличията е окичен любимият постановчик на Уелс Джон Форд, но не за „Дилижансът“, гледан от Орсън над 50 пъти, а за сълзливата миньорска мелодрама „Колко зелена беше моята долина“?
Ясно е  - прекалено е дързък и новаторски, с болезнено актуални аналогии…
Но като сюжет е уникален и необикновен – поради което получава веднага наградата за оригинален сценарий.Почетният „Оскар“ – за цялостен принос – Орсън Уелс ще получи на 55 години – през 1970-а.
Има ли ощетени?
6.Въпреки утвърденото клише Уелс не е автор САМО на един знаменит филм – в никакъв случай!
Неговият златен период са 40 – те години на миналия век.
Тогава режисира „Великолепните Амберсънови“(1942),“Чужденецът“(1946), „Дамата от Шанхай“( 1947), „Черна магия“(1949).
Припомням, че по негова идея и срещу 5000 долара Чаплин прави през 1947 г. „Господин Верду“, че написва знаменитата реплика за часовника с кукувичката, която другият му велик персонаж Хари Лайм произнася в прочутия трилър „Третият човек“(1949) на Каръл Рийд, за който взема хонорар от 100 000 долара…
И не забравям, че след това поставя ценените „Докосване до злото“(1958) и „Камбани в полунощ“(1965).
7.Изобщо нямам намерение да пренебрегвам  втория му шедьовър.
„Великолепните Амберсънови“ носи особена интимна атмосфера, по – стегнат е,с майсторски разработени образи, Джоузеф Котън е в стихията си като Юджийн Морган, незабравим е и Тим Холт като Джордж Амберсън,но…
Защо Уелс не довършва работата си по монтажа (по – късно ще твърди, че на 2 февруари 1942 г. прекарва четири часа в монтажната и приключва ангажимента си, което трябва или да се приеме като оправдание, или на юнашко доверие), а примамен от Нелсън Рокфелер, координаторът  за междуамериканско сътрудничество и основен акционер в RKO, забягва в Бразилия, за да подпомага дейността на съюзниците срещу силната нацистка пропаганда, забавлявайки се по плажовете и не отговаряйки на многобройните апели от Лос Анжелис?
И Робърт Уайз ли му е виновен, че , залагайки реномето си, довършва работата по лентата, съкращавайки 40 минути?
Така изопачил края с хепи енда – а кой е сигурен какъв щеше да е финалът на Уелс и дали изобщо щеше да го има?!
8.От бразилското приключение все пак остава нещо завършено – „Четирима мъже на сала“ (1942).
Прекрасно поетично кино, апотеоз на обикновения  живот, на сплотеността на малкия рибарски колектив, на сливането на човека с природата.
Върховна красота, поднесена в най – чиста форма…
Робърт Флаерти, гледал ли си този 47 минутен филм на Уелс?
9.Орсън Уелс следи внимателно филмовия процес през годините.Гледа, харесва, попива, прилага творчески.
В шекспировите си екранизации например в чисто визуално – пластичен аспект доразвива достиженията на неореализма – в частност Висконти и съветското кино – Айзенщайн.
„Макбет“(1948) показва, че добре е усвоил уроците на „Иван Грозни“(1946), докато влиянието на „Александър Невски“ (1938) ще го открием основно в „Отело“(1952).
Играта на светлосенките в началото на „Отело“ при носенето ковчезите на Отело и Дездемона препращат към „Иван Грозни“(1946), така както визуалната структура на средата в „Макбет“(1948) напомня за „Земята трепери“(1948) на Висконти и „Иван Грозни“(1946) на Айзенщайн.
Нормално е,  по този начин по принуда се лансира естетиката на бедността, като липсата на нормално финансиране те прави креативен и иновативен – справка „Безсмъртна история“ (1966).
10.Орсън Уелс, Шекспир, Лорънс Оливие
Уелс претворява на екран петкратно света на Шекспир.
Неизбежно е да влезе в конкуренция със знаменития си съвременник Лорънс Оливие, борил се с барда цели шест пъти.
Уелс  тръгва от „Макбет“ – голямата болка на Оливие, който не успява да го осъществи през 1958 г. и стига до Шейлок  с тв адаптацията на „Венецианският търговец“ през 1969 г.
Избягва „Хамлет“, за разлика от Оливие, станал световна знаменитост именно с тази си спорна и дръзка екранизация от 1948 г., в която липсват Розенкранц и Гилденстерн, за Хенри V само споменава на финала на „Камбани в полунощ“(1965), КЪДЕТО ВСЪЩНОСТ ОСНОВНИЯТ ГЕРОЙ Е ШУТЪТ ФАЛСТАФ и хвърля всичките си сили при екранизацията на „Отело“(1952), отнела му цели три години.
Лорънс Оливие е наемник в адаптацията на Стюарт Бърдж от 1965 г., а последните му изяви са тв версии на Шейлок и Крал Лир от 1976 и 1983 г.
Всъщност и двамата участват в тв адаптации на "Крал Лир" - Оливие в края на кариерата си при Майкъл Елиът, създава коронна роля, която е квинтесенция на неговото разбиране за духа на Шекспир, Уелс 30 години по - рано при Андрю Маккълоу в 75 минутен спектакъл,в зората на телевизията изгражда като много млад зрял и потресаващо въздействащ образ, неотстъпващ по мощ и сила на това, което ни поднася Оливие, когато е вече 76 годишен...
Кои са основните изводи, които правим, съпоставяйки постигнатото от двамата гении?
Те познават основно и обичат творчеството на Уйлям Шекспир, готови са на рискови експерименти и иконоборчески версии.
Оливие е привърженик на филмирания театър, в който водещата фигура да е самият той.
Винаги лансира пищни спектакли, своеобразна смес от кино и театър.Подходът му дразни основно в „Хенри V(1945), приемлив е в „Хамлет“(1948), стига до нормален филмов епос в „Ричард III(1955), за да се завърне през 1965 г. в царството на филмирания спектакъл в „Отело“.
Уелс набляга на аскетизма, на екранизацията тип резюме.
Акцентира на част от крилатите фрази, на основните сюжетни линии и герои, но в рамките на приемливия минимум – 92 минути в „Отело“, 102 в „Макбет“, изключението е „Камбани в полунощ“ – 112 минути.
Винаги се стреми да предложи интересна гледна точка, стегнат и понятен филм, в който, оставяйки верен на духа на класическия първоизточник, задължително лансира тъжни философски размисли за човешката съдба, за преходността на славата и приятелството, освободени от оковите на социално – кастовите предразсъдъци – „Отело“, „Камбани в полунощ“.
Ще добавя още  нещо – неговият Шейлок е по – автентичен и с по – адекватно поведение от това на Оливие, а в интерпретацията му на Макбет откриваме черти на азиатския деспот тип Сталин, Мао и Чан Кай – шъ, което смятам, че никак не е случайно.
10.Уелс е сърежисьор на Норман Фостър на военновременния трилър „Пътуване в страх“(1943), в който се подвизава в ролята на харизматичния полковник Хаки, а помага със съвети, ръководи актьори и режисира сцени в още два филма – митологичната драма  „Давид и Голиат“(1960) на Фердинандо Балди и Ришар Поатие, в която се забавлява в одеждите на цар Саул и екзотичният екшън „Южна звезда“(1969) на Сидни Хайърс, запазвайки за себе си ролята на колоритния пияница майор Планкет.
Господи, защо си е пилял силите с подобни скромни продукции? Нямало ли е кой да го стимулира да завърши примерно „Дон Кихот“, с който се мъчи от 1957 година?
Всъщност гледах версия на „Дон Кихот“ от 1992 г., дело на Хесус Франко, направена по негови записки  и осъзнах, че той, Орсън Уелс, е искал да направи кратък филм за несъстоятелността на идеалистите Дон Кихот и Санчо Панса в съвременното консумативно общество.
Тръгва смело с прекрасен по комичното си въздействие начален епизод, но след това зацикля…
Снима пейзажи, претупва набързо христоматийната сцена с битката с вятърните мелници и се любува на зрителските реакции по време на корида.
Така ли е искал да улови изплъзналото му се вдъхновение?
Много съжалявам за „От другата страна на вятъра“ (1970 – 72 – 76).
В него има забележителен замисъл – портрет на знаменит застаряващ режисьор – Джон Хюстън, стартът е рожденият му ден, неговият триумф.
След това – още една страхотна сцена в колата – това съм видял.
 Уелс твърди през 1972 г., че филмът е заснет на 96%, след това се бави , търси пари от шаха на Иран, чийто режим е свален от Хомейни на 11 февруари 1979 година…
Уж трябваше да е завършен и представен пред публика за 100 годишнината от рождението  на създателя си - 6 май 2015 г., но се оказва, че и до днес възкресяването му е много проблематично.
Не коментирам „Мечтатели“(1982) по Карен Бликсен, тъй като го считам за невъзможен за реализация проект.
Споменавам мимоходом „Моби Дик“(1956)
В случая огромното его  на Уелс му изиграва лоша шега.Не може едновременно да се снимаш в „Моби Дик“(1956) на Джон Хюстън като отец Мейпъл и да се опитваш да правиш същата година собствена адаптация като репетиция по заснемане на книгата!
Допустим ли е такъв подход?
Вероятно и затова от замисъла му остава заснет  един фрагмент, в който чете откъс от шедьовъра на Мелвил, докато другите два привидно погребани филма са възстановени и показани на публиката - „Венецианският търговец“ и морската драма „Бездната“.
11.Любопитно е,че от един труден за адаптация и незавършен роман на Кафка – „Процесът“, създава през 1962 г.стойностен и харесан от специалистите филм с Антъни Пъркинс като Йозеф К.
Ако и да е модернизирана, версията хваща същността на писателското послание  - за лабиринтите и абсурдите на консумативното общество, чийто основни доминанти са репресиите, еднообразието и отчуждението.
А какво ли щеше да стане, ако се бе заел, преди омразния му Елиа Казан , с екранизацията на „Последният магнат“(1940) на Франсис Скот Фицжералд?...
12.Джон Хюстън и Орсън Уелс е друга интересна за размисъл тема в неговата филмова орис.
Уелс снима цели четири филма при Хюстън – уникален случай в творческия му път.
Началото не е съвсем безоблачно – „Моби Дик“(1956), заради съперничеството кой пръв ще направи екранизацията.Следват „Небесните корени“(1958), „Казино роял“(1967) и „Кремълското писмо“(1970).
Осъзнавал ли е Хюстън, че ангажирайки знаменития си колега, осигурява скромно финансиране за неговите проблемни проекти?
И само от уважение ли се включва в един от тях по – късно, вече под режисурата му или и като знак на съпричастност?
Говорили ли са за стратегии при набавянето на средства за всеки нов замисъл или са избягвали съзнателно подобни деликатни теми?
13.Знаменателно е, че филмите на Уелс не отегчават – дори и „Процесът“, че са стегнати, компресирани, кратки – „Венецианският търговец“ е 36 минути, а „Безсмъртна история“ малко над 60, че има с какво да привлекат днешната публика, дори ако тя си блъска главата над псевдодокументалната интелектуална гавра „Ф като фалшификация“ (1975) или тръпне от развихрилите се страсти в „Бездната“( 1970).
Творбите му са направени с финес, любов и вкус, с малък бюджет, който Уелс по правило си е осигурявал от артистичните си ангажименти.
Магията работи до 1974 г.След това намаляват ролите, техният обем и очакваните хонорари .
Налага се да снима реклама за шампанско „Пол Масон“, предизвикала язвителни коментари от специалистите през 1974 година.
Така става ясно, че за замисли като „Мечтатели“(1982) просто няма шанс.
Жалко и тъжно.
Дали Джон Хюстън е можел да помогне със съвет, контакти или пари?
И дали е имал възможност за полезно съдействие?
14.Сред недооценените творби на Уелс откроявам „Черна магия“/“Граф Калиостро“(1949) – образцова екранизация по Александър Дюма , с дълбоко мотивиран психологизъм и много убедителна трактовка на образа на графа от Орсън Уелс.
Съжалявам за слабия интерес от ABC към първата му по – мащабна и амбициозна тв изява – „Портрет на Джина“(1958) – проникновено поднесена скица на голямата италианска кинозвезда  Джина Лолобриджида,докато се снима при Карло Лустрикати в „Ана от Бруклин“ и  същевременно  искрено обяснение в любов към една страна, в която в бъдеще при Пазолини Уелс ще създаде поредица от запомнящи се поддържащи роли в „Изварата“(1962), „Едип цар“(1967), „Кентърберийски разкази“(1971)
Що се отнася до надценен негов филм – това безспорно е „Мистър Аркадин“(1955) – нищо повече от упражнение по стил и далечен ек на „Гражданинът Кейн“.
Както каза по този повод мой много близък приятел – „То само с претенции и лежане на стара слава не става!“
Струва ми се, че от реанимация и ново критическо осмисляне се нуждае и „Три случая на убийство“(1955), включващ и сегментът му „Граф Монтдраго“…
15.Щрихирам  на едро  казуса „ Отношенията на Уелс с филмовите студии и магнати“.
Много измислици и инсинуации има в тази сага.
В началото на Уелс  и то от хората с голяма власт във филмовия бизнес – в RKO – му е гласувано доверие.
Като резултат се появяват два много силни филма – „Гражданинът Кейн“ и „Великолепните Амберсънови“.
Следва злощастното бразилско приключение  „Всичко това е вярно“(1942).
Уелс получава нов шанс от Сам Шпийгъл и постига успех с „Чужденецът“(1946) с блестящата Лорета Йънг в ролята на Мери на принципа – „Искате нормален филм ноар – получавате го!“
Следва сътрудничество със страховития Хари Кон от „Колумбия“, родило шедьовъра „Дамата от Шанхай“(1947) с Рита Хейуърт като Елза Банистър, след който идва още един успех – „Граф Калиостро“( 1949), осигурен от триото  Грегъри Ратоф, Дарио Сабатело и Едуард Смол.
През 1959 г.Дарил Занук го ангажира за „Принудата“ на Ричард Флейшър, а за бляскаво претворения образ на адвоката Джонатан Уилк  печели наградата за главна мъжка роля в Кан.
Хари Залцман, продуцентът на серията за Джеймс Бонд, разпространява „Камбани в полунощ“ (1965), но когато Уелс иска като Оливие  да направи „Макбет“ и „Отело“, е принуден да бръкне дълбоко в джобовете си.
Работи с голяма любов при екранизацията на романа на Уит Мастерсън „Докосване до злото“ (1958) и като че ли няма сериозни спречквания с продуцента Албърт Зюсмит.
Стига се обаче до ограничаване на времетраенето на готовия продукт.
Уелс реагира като обидено дете, пише тъжно писмо, в което на 58 страници защитава с патос своята концепция.
Гледал съм двете версии на филма и признавам – няма изопачаване на режисьорския замисъл, като по – кратката студийна версия е и  по – добрата.
Уелс има късмета да работи с продуцента Франсоа Райшенбах, при когото наистина развихря необузданата си фантазия във „Ф като фалшификация“(1975), но колцина са добронамерените ентусиасти като него, готови да го подпомагат след 1965 година?
16.Най – добрите си актьорски работи Уелс осъществява под собствена режисура – от „Гражданинът Кейн“ до „Ф като фалшификация“ – и това е логично.
Рядко приема по – дълго трайно сътрудничество с  Хюстън и Пиер Паоло Пазолини.
С удоволствие участва  в характерни роли във филми на повече или по – малко известни негови колеги.
За пари, разбира се, с които финансира част от своите проекти, а и за да води нормален живот, съобразно собствения си статус и стандарт.
Не вярвам на басните, че не е притежавал нищо – дори куфар.
А къщата в Испания, домът в Бевърли  хилс?
Не се снима в халтури, а преимуществено в прилични заглавия, съответстващи на реномето му – „Джейн Еър“( 1944) на Робърт Стивънсън, „Третият човек“( 1949) на Каръл Рийд, „Ако ми бяха разказали за Версай“ (1954) и „Наполеон“ (1955) на Саша Гитри, „Дълго горещо лято“ (1958) на Мартин Рит, „Принудата“(1959) на Ричард Флейшър, „Аустерлиц“(1960) на Абел Ганс, „Много важни персони“(1963) на Антъни Аскуит, „Гори ли, Париж?“(1966) на Рьоне Клеман, „Човек на всички времена“(1966) на Фред Зинеман,“Битка за Рим“(1968 – 1969) на Робърт Сьодмак и Серджиу Николаеску, „Битката при Неретва“(1969) на Велко Булаич, „Параграф 22“(1970) на Майк Никълс, „Ватерло“(1970) на Сергей Бондарчук, „Дяволската дванадесеторка“(1971) на Клод  Шаброл, „Сутиеска“(1973) на Стипе Делич, „Луда история на света.Част 1“(1981) на Мел Брукс, „Бътерфлай“(1982) на Мат Кимбър.
Смятам, че списъкът е достатъчно представителен.
17.Последната му екранна изява, която режисира е домашен триминутен филм, негово видеопослание до счетоводителя му.Носи помпозното заглавие „Духът на Чарлз Линдберг“ (1984),една година преди неговата смърт.
Трогателно е да слушаме тембъра му, докато чете текста от листа.
Знае, че е болен, ще почине от сърдечен удар на 10 октомври 1985 г., но си личи, че още му се играе и режисира.
До последен дъх и до „Магическо шоу“ (1985) , в което в рамките само на 27 минути припомня на зрителите какъв голям фокусник и илюзионист е.
18.Четох достатъчно отзиви и оценки на зрители за творчеството на Орсън Уелс.
Мненията, естествено, варират – от „Този луд гений!“ до „Безсмъртният създател на „Гражданинът Кейн“.
Едно от становищата обаче го запомних дословно – „Представяте ли си да имаше богаташ, готов да даде на Уелс 20 млн.долара , какви филми щеше да направи?“
Мечтите  трябва  да се преследват. А ако се и  материализират – попадаме  в друга категория хора – на озарените и белязани таланти като Орсън Уелс.
Какво по – хубаво от това?
Борислав Гърдев


неделя, 11 декември 2016 г.

Кърк Дъглас на 100 години

     Кърк Дъглас на 100 години                                    



Любимецът на шест поколения зрители – актьорът, режисьорът, продуцентът и писателят Кърк Дъглас , празнува юбилей на 9 декември.
Много малко професионалисти от американското и световното кино могат да се похвалян с такова почетно постижение – 100 г. от рождението си , 68 години артистична дейност и 62 г. присъствие в киното!
Днес малцина помнят, че „синът на вехтошаря” Исур Даниелович Демски , родом от Амстердам, Ню Йорк, дебютира на Бродуей през 1941 г., след като учи в университета „Свети Лаврентий” , пристигайки на камион за химически торове със 163 долара , за да спечели стипендия и завърши Академията за драматично изкуство в Ню Йорк.
Но тези му почитатели знаят, че той остава верен на театралната сцена през целия си живот, достигайки забележителни успехи в паметни постановки като „Полет над кукувиче гнездо”(1971) в ролята на Макмърфи и „Децата през есента”(1981) , подвизаващ се като възрастния Том Сойер.
Кърк Дъглас научава житейските правила мтого млад, бори се стръвно за място под слънцето – не случайно е наричан „кралят Кърк” и „агресивният конформист” , налага се като един от най – добрите и харизматични актьори през последните седем десетилетия, влиза в списъка на касовите звезди (особено е популярен през 40 – те – 70 – те години на миналия век), става продуцент през 1954 г. ( в актива му са филми от ранга на „Пътеки на славата”, 1957, „Спартак”, 1960, „Голямата награда”, 1966 и „Отрядът”, 1975), снима се с най – добрите постановчици на Европа и Холивуд – от Раул Уолш и Винсънт Минели до Рьоне Клеман, Брайън де Палма и Фред Шепизи, опитва късмета си и като режисьор с „Безделникът”(1972) и „Отрядът”(1975) и дава на целулоидния свят универсално талантливия си син от своя първи брак Майкъл Дъглас.
За разлика от редица свои колеги не пренебрегва телевизията, не робува на несъстоятелни естетски и претенциозни критерии и, забравяйки снизхождението към сапунените  тв опери, инкасира изненадващо добри и зрели изяви в „Скучният”(1974), „Еймос”(1986), „Кралицата”(1987), „Да пожънеш бури”(1988) и „Убийства в „Емпайър стейтс билдинг”(2008) .
Кърк Дъглас си остава сред  звездите от класическата холивудска фаланга, утвърдили се в годините на господство на големите студии с важната подробност, че той никога не се обвързва с договор с тях!
Дъглас дръзва да сменя амплоато си, да подкрепя рисковани проекти, да лансира млади и талантливи режисьори (има  изключителната заслуга за налагането на Станли Кубрик,  с чийто филми „Пътеки на славата” и „Спартак” влиза не само във всяка престижна енциклопедия, но и остава в историята на киното), както и да поема нетипични за него роли, отказани от мастити колеги ( „Споразумението”, 1969 и водещия образ на Еди Андерсън, определен първоначално за Марлон Брандо).
Той доказа на набедените журналисти – търсачи на сензации , че ако и да е сред доверените лица на Държавния департамент на САЩ, може да демонстрира самостоятелно мислене и гражданска доблест ( като лансирането на „опасния”Далтън Тръмбо за сценарист на „Спартак” през 1959 г.,  за когото дискретно и с умиление говори  в документалния „Тръмбо”на Питър Оскин през 2007 г.), да бъде активист на Демократическата партия и защитник на благородни благотворителни каузиподпомагане на болни от Алцхаймер, заедно със Стивън Спилбърг, за което закономерно получава през 1981 г. президентския Медал на свободата.
Малко от най – верните фенове на Кърк Дъглас помнят, че първият му филм в партньорство с Барбара Стануик се казва „Странната любов на Марта Айнърс”(1946), но всеки ще потвърди, че дълги години Дъглас бе основна звезда в  гангстерски, криминални, военно – приключенски и фантастични филми, в които задължително играе героят, победителят, човекът на властта, че е една от предпочитаните знаменитости в най – американския филмов жанр уестърнът – припомням само „Бронираният фургон”(1967) и „Двубоят”(1971), че дори и в най – скромни от художествена гледна точка проекти като „Аз крача сам”(1947),благодарение на неговия ентусиазъм и впечатляващ професионализъм, е постигал приемливи за зрителя резултати.
По тази причина е трудно да открием слаб филм в  дългата му и продотворна кариера, а за  неговите върховите постижения, незавидимо от трите му номинации, той не е удостоен с „Оскар” за мъжка роля, ако не броим наградата на Академията за цялостно творчество, връчена му на 25 март 1996 г.
Светът открива Кърк Дъглас след показването на венецианския кинофестивал през 1949 г. на легендарния хит „Шампионът” на Марк Робсън и Стенли Креймър, в който с вещина и увереност пресъздава образа на амбициозния боксьор Мич Кейли.
Майсторството му е забелязано от професионалистите, но артистът остава само с утешителната номинация за „Оскар”.
Три години по – късно той дава приноса си за язвителното и убедително разкриване на света на киното като продуцента Джонатан Шийлдс в „Лошият и красивите” на Винсънт Минели, изява също номинирана с „Оскар”.
Третата номинация е през 1956 г., когато изиграва с изумителна страст и изключителна драматична вглъбеност главната роля на Ван Гог  в друг от култовите филми на Минели – „Жажда за живот”.
„Оскарът” така и не е спечелен от него, но конфузията е заличена през 1996 г., когато филмовата гилдия го удостоява с наградата за неговия изключителен принос в развитието на киноизкуството.
Редица изследователи на творческия му път приемат, че кулминацията в кариерата му са двата знаменити филма на Кубрик „Пътеки на славата” и „Спартак”, в които прекрасно изпълнява централните роли на полковник Дакс и на вожда на въстаналите срещу римската република роби.
Тези филми са отдвана обявени за класика, изследвани са скрупольозно, всички сериозни критици дебело подчертават приноса на Дъглас за забележителния краен резултат, но аз не смятам, че само с тях се изчерпва галерията на неговите големи и незабравими кинообрази.
Зная, че ще дойде времето, когато ще се оцени по достойнство постигнатото от Кърк Дъглас в на пръв поглед развлекателните исторически драми като „Одисей”(1954) , „Викингите”(1958) и „Ученик на дявола”(1959), в такива завладяващи уестърни като „Голямото небе”(1952), „Човек без звезда”(1955), „Престрелка в конюшната О.К.”(1957), „Последният влак от Гън Хил“(1959), „Последният залез на слънцето”(1961), „Пътеки на Запад”(1967), „Бронираният фургон”(1967), „Имало едно време един мошеник”(1970), „Двубоят”(1971), „Кактусът Джак”(1979), „Мъжът от снежната река”(1983), без да забравяме авторската му изява в „Отрядът”(1975), в добре балансирани военни продукции като „Пътеки на славата“ (1957),„ Героите на Телемарк”(1965), „В опасност”(1965), „Хвърли гигантска сянка”(1966), „Гори ли, Париж?”(1966), „Нимиц”(1980), в блестящи психологически драми като „ Писмо до три съпруги”(1949), „Стъклената менажерия”(1950), „Детективска история”(1951), „Асо в дупката”(1951), „Споразумението”(1969), в зрелищни, фантастични и свръхестествени екшъни като „Сатурн 3”(1979) и „Разкази от криптата”(1992), в музикални – „Момчето с тръбата”(1949) и ангажирани политически филми като „Седем дни през май”(1964) и „Победа в Ентебе”(1976), в прилични мелодрами като „Поглед към миналото”(1947), „Две седмици в чужд град”(1962), „Котката и мишката”(1975) и „Илюзията”(2004), в трилъри като „Списъкът на Ейдриън Месинджър”(1963),„Съвършено престъпление (1966), приключенски саги като „20 000 левги под водата”(1954) , гангстерски драми като „Братството”(1968) и в незаслужено пренебрегвани, но радващи се на радушен зрителски прием комедии като „Истински мъже”(1986), „Оскар”(1991), „Алчни хора”(1994), „Диаманти”(1999) и „Родов белег”(2003)...  
Независимо че преживява тежка самолетна катастрофа през 1991 г.Кърк Дъглас не само оцелява и се възстановява, но и продължава да се снима, борейки се с характерните за възрастта си болежки и страдания.
Дъглас е активен фен на „Фейсбук”, продължава да ходи на премиери на нашумели филми ( като „Гадни копилета”, 2009 на Тарантино), показа класа при връчването на „Оскар” – а за поддържаша женска роля на Мелиса Лео на 27 февруари 2011 г.   и е ярко потвърждение на удивително прозорливата оценка на великата Катрин Хепбърн – „В Холивуд успееш ли да се задържиш на върха пред първите години на кариерата си , със сигурност оцеляваш в бизнеса и след това неусетно се превръщаш в свещено чудовище, с което се съобразяват всички.”
Той наистина  оцеля в шоу бизнеса, превърна се в една от неговите легенди и днес, на преклонна възраст, може да направи заслужена рекапитулация на постигнатото, вкрлючително и като собственик , заедно със съпругата си Ан Байдънс, на една от най – богатите и стойностни живописни колекции в САЩ.
В равносметката му любителите на талантливото и увлекателно написано четиво задължително ще добавят прекрасните му мемоари „Синът на вехтошаря”(1988) и впечатляващо добре конструираният и емоционално въздействащ негов роман „Танц с дявола”(1990).

Борислав Гърдев                                                                                                                             

събота, 3 декември 2016 г.

"До самия край"

                      
                         "До самия край"









Убедил съм се, че по HBO често дават качествени филми, особено ако са собствено производство.
Поредното доказателство е „До самия край“(2016) на Джей Роуч.
Ако трябва да бъдем конкретни, това всъщност е проект на Стивън Спилбърг и неговата компания „Амблин“.Той е изпълнителен продуцент, привличайки за каузата си и Джей Роуч, Робърт Шенкън като сценарист и Брайън Кранстън, изпълнителят на главната роля.
Филмът разказва сочно и увлекателно  за трудната победа на Линдън Джонсън на президентските избори от 3 ноември 1964 г. и по  - точно за усилията му да излезе от дебелата сянка на Джон Кенеди, след злодейското му убийство в Далас на 22 ноември 1963 г., когато е все още само протоколно вице, до утвърждаването му като  национален лидер само година по – късно.
А тези 12 месеца са много драматични и изпълнени с динамични и нервни събития.
Голяма част от тях са пресъздадени скрупольозно – акцентът е поставен на приемането от Конгреса на Закона за гражданските права от 2 юли 1964 г., но не остават на заден план изстъпленията в Мисисипи от 21 юни 1964 г., войната във Виетнам и суперважната Национална конвенция на демократите в Атлантик сити, издигнала след  сложни комбинации Джонсън и Хюбърт Хъмфри като свои кандидати , както и трудната, но сладка победа срещу Бари Голдуотър и Джордж Уолъс.
Искаше ми се да видя съпричастността на Джонсън към програмата „Меркурий“, примерно полетът на „Меркурий – Атлас“  9 на 15 май 1963 г., без която нямаше да се насладим на подвига на Нийл Армстронг и  стъпването му на Луната на 20 юли 1969 г., но приемам, че този детайл е бил маловажен за сценариста и постановчика, още повече, че се помни великолепният епос на Филип Кауфман от 1983 г. „Истинските неща“.
„До самия край“ е поредната стъпка, преосмисляща делото на Джонсън, оставащ незаслужено дълго в сянката на по – атрактивни за киното фигури като Линкълн, Кенеди, Никсън, Буш и Рейгън.
Джон Франкънхаймър открехна завесата и показа президентските му неволи в „Години на война“(2002), с великолепния Майкъл Гембън , също оригинална продукция на HBO.
Сега Спилбърг и Роуч връщат лентата назад, разкривайки победата му през 1964 г., извоювана  с  помощта на профсъюзите и на негърските гласове, осигурени от д – р Мартин Лутър Кинг.
Основният стремеж на авторите на „До самия край“ – това е всъщност слоган от кампанията на Джонсън, оказал се рядко ефективен и популярен, е бил автентизъм и достоверност на интерпретираните събития.
Към това се стремят и Шенкън, и Роуч, и операторът Джим Денолт, и актьорите.
Пред нас се разкрива подробно, ярко, честно и нелицеприятно цялата истина на онази епоха.
За мнозина днес тя изглежда невинна, благословена, създаваща просперитет, но нека не забравяме, че тогава е имало сблъсъци, жертви, усилия, машинации, пропаднали илюзии…
С виетнамската авантюра САЩ уверено поемат към пропастта на военния провал и националното разединение, което умело е избягнато през напрегнатата 1964 година.
Разковничето за избягване на катастрофата е гласуването на един закон, но вижте само с колко страсти, съпротива и копнежи е свързан той!
В името на прокарването му Джонсън, заложил на карта реномето и политическото си бъдеще, е готов на всичко – на компромиси с умерените републикански конгресмени, на манипулации на националната конвенция, на откровено заобикаляне на законовите норми.Жертва дори със своите копчета за официалната си риза!
Той търси помощта на профсъюзите, които всъщност финансират Движението за граждански права на доктор Кинг и на всемогъщия шеф на ФБР Дж.Едгар Хувър, затваря си очите пред разюздания сексуален нагон на негърския лидер , разделя се с най – близкия си сътрудник Уолтър Дженкинс, оказал се внедрен агент на хомосексуална основа на Голдуотър и дори подкрепя авантюрата на военния министър Макнамара за ответен въздушен  удар по  Виетнам след прословутия инцидент в Тонкинския залив на 2 август 1964 г., тръгвайки по хлъзгавата плоскост на дългогодишен конфликт.
Джонсън в прекрасното изпълнение на Брайън Кренстън е въжеиграч, манипулатор,визионер, реформатор с амбициозни програми, агресивен управник, но преди всичко остаряващ жител от Юга, терзаещ се като всеки друг човек доколко адекватно ще бъдат оценени усилията му от потомството.
Джей Роуч , създателят на „Борат“(2006) е подходил отговорно към темата, обграждайки се с екип от съмишленици, в който включвам и големия композитор Джеймс Нютън Хауърд.
Много прецизен е подборът на актьорския състав.
В него не се открояват знаменитости – с изключение на Франк Лангела, създал впечатляващия образ на чичо Дик – сенаторът Ричард Ръсел и Мелиса Лео –неотразима като  лейди Бърд „Калинката“ Джонсън, но освен Брайън Кренстън, изиграл вдъхновено и правдиво Джонсън, е справедливо да откроим модификациите на още няколко много добри артисти – Стивън Рут – Хувър, Брадли Уитфорд – Хюбърт Хъмфри , Бо Фоксуърт – Макнамара и Тод Уийкс, пресъздал непринудено и  достоверно неблагодарния персонаж на Уолтър Дженкинс.
„До самия край“ завършва с триумфа на Линдън Джонсън, сбъднал американската си мечта да стане президент, след като е работил усърдно в политическата сфера.
Авторите на продукцията обаче не се увличат само по празничните фанфари.
Те остават докрай верни на житейската правда и с няколко финални изречения маркират Джонсъновото президентство, оказало се още по – взривоопасно и непредвидимо от „годината на утвърждаването му“.
Така  отдават дължимото и на историята, и на една забележителна и необикновена личност, на голям реформатор и патриот, незаслужено пренебрегван десетилетия наред и сега отново възкръснал на екран, показвайки ни в движение  уроци по висша политика, в която врътките и процедурните хватки имат смисъл, не когато са предназначени за лично обогатяване, а в името на голямата цел – националното единение и възход.
Струва си след гледането на „До самия край“ да се замислим за аналогиите с окаяната ни действителност и да потърсим отговор на един простичък въпрос – „Къде е нашият Линдън Джонсън?“
Ей, Богу, заслужава си!
Борислав Гърдев
„До самия край“, 2016, 132 минути, продуцент Стивън Спилбърг, режисьор Джей Роуч, продукция на HBO.


понеделник, 31 октомври 2016 г.

Пари с аромат на кръв и фекалии

Пари с аромат на кръв и фекалии






                                                         


Известието, че уважаваният актьор Христо Живков е участвал като Леонард в гей драмата на Марко Филиберти „Рожденият ден на Дейвид“(2009), ме провокира да направя друго неочаквано откритие за участието на три от рейтинговите звезди на Нова тв в смразяващ и отблъскващ с натурализма си хорър, сниман преди три години в Ню Йорк и София.
Филмът се казва „Аз плюя на вашите гробове“ 2 . Дело е  на режисьора Стивън Монро, опитващ се да следва модела на Тарантино от времето на „Хотел на ужасите“ 1 и 2 от 2005 – 2007 г., и е типичен пример за нискобюджетен продукт, направен за непретенциозна публика, готова да гледа в късните вечерни часове подобна отвратителна приказка за отмъщението на поруганите мечти.
В случая кандидат – модела Кейти Картър – Джема Далендър вместо бляскава кариера на модния подиум получава злодейско изнасилване в своя скромен апартамент в Голямата ябълка, след което е упоена.
Събуждайки се, се озовава в мрачно и влажно мазе в софийските покрайнини, където мъките й продължават – злосторниците я бият гола, вързана за пилон като куче,след което жива я погребват в ковчег, който старателно зариват с пръст.
Логично е, да я смятат за умряла, но това е жестоката грешка, която допускат, тъй като мадамата оцелява, измъква се от сандъка – ковчег и полугола и освирепяла осъществява кърваво отмъщение на всичките си мъчители.
Разбира се, за да бъде историята поне малко достоверна и натоварена с някакво послание, смелата девойка се спасява благодарение грижите на благодушния свещеник отец Димов – Валентин Пелка, чието жилище и храм се намират опасно близо до мястото на нейните мъчения.
Пелка е английски актьор, но го докарва да бъде роден поп, който на всичкото отгоре е и начетен – знае английски и предлага на Кейти да чете библия на родния й език!
Кои са злодейците?
Трима са и носят български имена със странната фамилия Патов, защо е така следва да обяснят сценаристите Нейл Елман и Томас Фентън.
Иван е изигран прилично от Джо Абсолом, който на финала е едновременно скопен от менгемето на Кейти и убит в челото от внезапно появилия се детектив Кирил на Георги Златарев.
Другите двама са Георги и Николай Патови.
Георги привидно е по – мек и будещ доверие.Той дори маха белезниците на жертвата си , тъй като изпитва похотлива симпатия към ней, след като я обладава анално в Ню Йорк.
Впоследствие обаче  ще се кае горчиво за жеста си, тъй като остава с накълцан корем, лице и бедра и с мръсен парцал в устата.
Лошият герой на „ВИП брадър“ Явор Бахаров  е сравнително добро попадение като Георги.
Играе с удоволствие и вероятно се е забавлявал, когато е висял разчекнат, подобно на Христос.
Николай Патов на Александър Алексиев е много по – зъл и гаден, намахан и с мустаци.В него няма грам милост към американката.Затова си получава заслуженото – юмруци в лицето и удавяне в изпражненията в стара клозетна чиния в порутената тоалетна на жалък софийски локал.
Смъртта на актуалния любимец на дамската аудитория д – р Василев е констатирана с безучастно – служебен поглед от шефа на бара – Димо Алексиев, по случайност конкурент на Алекс като д – р Генадиев в нашумелия телевизионен хит на Нова телевизия „Откраднат живот“ на режисьорите Димитър Димитров, Петър Вълчанов и Павел Веснаков.
След като престъпниците си получават заслуженото на Кейти не й остава нищо друго, освен да потърси съдействие от посолството на САЩ – вероятно за безпрепятствено завръщане в родината си…
Това е поучителната и стряскаща история, която всеки уважаващ себе си киноман може да открие в един от най – големите и популярни торент сайтове в мрежата – rutracker.org.
Хубаво е човек да има по – пълна представа за „творческите изяви“ на домораслите ни звезди, за да установи с изненада и прискърбие, че те твърде често се снимат в западни продукции със съмнително качество.
Вярно, парите не миришат, но…
Всъщност дали е така е най – добре да отговори Александър Алексиев.
Той вече има натрупан  опит.
Борислав Гърдев