петък, 5 февруари 2016 г.

За "Утро над родината" и режисьора Антон Маринович


На 22 октомври 1951 г. е премиерата на филма „Утро над родината“ на сценариста Камен Калчев и режисьорите Стефан Сърчаджиев и Антон Маринович.

65 години по – късно  успях да го видя и желая да споделя някои мисли за него, както и за единия от постановчиците – Антон Маринович.
„Утро над родината“ трябва да се гледа с адекватен критически инструментариум и подходящи сетива.
Той е подготвян дълго, сценарият първоначално се е казвал „Билет за републиката“, сниман е с любов и вдъхновение.
Това е творба за поривите на поколението, впрегнато в изграждането на една утопия – на най – прогресивния строй.
Днес на усилията на тези младежи да строят новия живот с кирки и лопати гледаме с горчива ирония и присмивайки се, но преди седем десетилетия това е била актуалната действителност у нас.
Имало е ентусиазъм – та през 1951 г. са минали само седем години от т.н. революция, а нима и ние не очаквахме със същото желание новото начало  след 4 февруари 1997 година?!
Специално за работата през нощта и  преизпълнението на нормите съм слушал разказ от моя учител по литература в гимназията, който напълно се покрива с показаното във филма – на отговорниците наистина им е било трудно да укротяват енергията на младежите, които тайно са ходели да копаят и нощем, за да бъдат ударници!
„Утро над родината“ е едновременно творба за инициацията и приобщаването на интелигенцията – Бобчев – Любомир Кабакчиев към новите реалности, опус за социалистическото строителство, изпълнен с песни и маршове, поради което някой озлобен негов противник би го приел за бригадирски мюзикъл и официозна чалга и трилър, тъй като на обекта има врагове и противници на строя – Велизаров – Апостол Карамитев и Монката – Йордан Матев  (въоръжен с пистолет!), които трябва да бъдат разобличени и обезвредени.
Бобчев ще провали пъкления план на Велизаров, няма да се подведе на интригантските му номера и с последни усилия на волята ще пререже с ножчето си шнура, предотвратявайки взривяването на язовирната стена, а с това закономерно печели чувствата на Надя – Жени Божинова.
На финала всички дружно маршируват, пеейки окрилени като горди първенци, строители на соца.
В „Утро над родината“ се кръстосват влияния на съветското и американското кино, досущ както в  „Отново в живота“( 1947) на Стефан Топалджиков.
Това е естествено и закономерно.
Трудовият героизъм и усилието за спасяването на язовирната стена са пресъздадени от операторите Бончо Карастоянов и Константин Янакиев ярко експресивно в стила на Анатолий Головня и Едуард Тисе – операторите на Пудовкин и Айзенщайн, а песните, покриващи като музикален килим повествованието, ще ни отведат към класиката на Джон Форд „Колко зелена беше моята долина“ (1941), в която ирландските миньори в дни на радост и скръб постоянно пеят.
И тъй като става дума за композиции, при нас композиторът Тодор Попов създава истински хит – евъргрийн „Свири хармонико, свири!“, която десетилетия звучи по програма „Хоризонт“ на БНР.
Тогавашната критика – Любомир Михайлов, Нешо Давидов,Йордан Величков,  Чавдар Гешев, приема благосклонно появата на „Утро над родината“, все пак това е прощъпалникът в съвременната тема на току – що одържавената ни кинематография!
В по – ново време интересни обобщения прави Александър Грозев.
В „Начало на българския социалистически игрален филм (1950 – 1956), анализирайки в съпоставка „Утро над родината“ и „Димитровградци“ отбелязва, че те „ са своеобразен емоционален документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно поколение да строи социализма и преобразява себе си.“ И още „…колективният труд е висша ценност в новото общество и неговият дълбок нравствен и социален смисъл е преди всичко във въздействието, което оказва върху формирането  на колебаещи се и несъзнателни герои, каквито са Бобчев, Щерьо Барабата и други някои герои от „Утро над родината“ и „Димитровградци“ .
Не са пропуснати и греховете на „нормативните предписания“ на „догматичната естетика“, вследствие на което киното ни“ предпочита да изобразява промените на живота, удивителната смяна на пейзажа и урбанизацията на страната, вместо да надникне в света на индивида и там да открие новото.А това неизбежно го води към елементарност на внушенията и тезисна преднамереност на конфликтите.“
( сп.“Киноизкуство“, год.32, бр.1, 1977, стр.62 - 63).
От днешна гледна точка основната слабост откривам в сценария на Камен Калчев – тезисен, с предпоставени конфликти и непълноценно изградени образи.
Куриозното е, че благодарение на опита, който Антон Маринович, иначе по професия юрист, има зад гърба си в киното – три филма, от които в първия – „Изпитание“ (1942) е помощник – режисьор на Хрисан Цанков, а след това на  „Ще дойдат нови дни“ ( 1945) и „Иван Сусанин“ (1949) е самостоятелен постановчик – актьорите на екрана не звучат съвсем дървено и фалшиво.
Интимната линия Бобчев – Надя закономерно страда от скованост и свенливост, но като цяло актьорите играят естествено и непринудено – отбелязвам циганското присъствие в лицето на Георги Калоянчев – Сали, Нейчо Попов – Ахмед и Иван Обретенов – Васе, злодеите Велизаров и Монката, разкрити запомнящо се ефектно от Апостол Карамитев и Йордан Матев, Стойчев в сочното присъствие на Рангел Вълчанов, земният и правдив Красимиров на Димитър Бочев, обаятелният Петър Димитров, който в сюжета трябва да е съответникът на Георги Димитров на обекта.
Повече патетика откривам в представянето на Георги Георгиев – Гец като Шлосера, докато Бобчев на Любомир Кабакчиев е истинско откритие за режисьорите – интелигентът, изтъкан от комплекси, който с готовност се приобщава към колектива, ограмотява ромите и накрая е героят – спасител на язовира.
В три сцени се мярка с безмълвна ухилена физиономия Коста Цонев, но явно постановчиците са преценили, че му е още рано да става звезда и са го лишили от реплики пред камерата.
Харесвам уверената и стабилна режисура на Сърчаджиев и Маринович, умението им да разказват интересно, увлекателно и стегнато в рамките на 82 минути.
Не случайно за стила на Маринович видният киновед и филмов историк Александър Александров ще отбележи , че е „характерен с бърз кинематографичен ритъм и с умение да намира равновесие между занимателното и психологическото начало.“ ( „ В света на киното“, илюстриран справочник в три тома, том 1, 1983, стр.436)
Следите на тоталитарния социализъм са налице, но интересно, не дразнят  - само един портрет на Сталин и крилатата фраза – „Сталин – мир“ ( в разгара на корейската война!), бюст на Димитров, ликове на Георги Димитров и Вълко Червенков, строителната бригада – каква чест! – носи името на вожда, а за да се приобщят  феновете на лайпцигския герой в началото на филма се мярка плакат с красноречивия призив – „С Димитров напред към социализъм!“
Квинтесенцията на творбата се съдържа в сакралния слоган, закачен точно срещу язовирната стена - „С пот градим, с кръв браним!“  - точно, ясно и категорично!
…Обхванал съм почти всичко от  Антон Маринович, от чиято смърт на 26 март 1976 г. се навършват 40 години.
Той не засне цветен кинофилм и си остана докрай верен на черно – бялата лента.
За 25 години поставя 14 творби – на една е помощник – режисьор, на  по две е сърежисьор и съсценарист, в актива си има дори новела и екранизирани опера и пиеса.
Рядка работоспособност и щастлива творческа реализация в България!
Днес повечето от филмите му се гледат със снизходителна усмивка (близък мой приятел нарече „Утро над родината“ помпозен видеоклип на тоталитаризма и идеологическа пропаганда за промиване на мозъци!), но като цяло  не дразнят прекалено като ретро или музейни експонати.
Съпоставката с „певеца на браздите“ Дако Даковски е стъписваща.
Даковски има пет филма в кариерата си, но само историческите „Под игото“ ( 1952) и „Калоян“ ( 1963) са гледаеми.
Общуването с „Неспокоен път“ (1955) и „Тайната вечеря на Седмаците“, (1957)  си е жива мъка (При съответната нагласа „Тайната вечеря на Седмаците“ може да се възприеме като бледа селска шега над тогавашните нрави, с която се изобличава неизкоренения още кулашки дух), докато „Стубленските липи“ (1960) чупи тъпомера като пропаганден комикс, в който Мирослав Миндов - Петко Стубленски като deus ex machinа решително и безупречно  преодолява проблемите на текезесето в родното си село…
При Антон Маринович картината е по – пъстра и нееднозначна.
Амбициите му да претвори на екран родната класика довеждат до един посредствен резултат – „Снаха“(1954) по  Георги Караславов и две сравнително успешни адаптации по Елин Пелин – Гераците“ (1957) и „Сиромашка радост“( 1958).
Съвременността си остава неговата ахилесова пета, но нея той я атакува и посредством новелата – „Другото щастие“ (1960)  и чрез психологическата драма  - „По тротоара“ (1967), в която доктор Евгени Христов – Иван Андонов спечелва сърцето на Магда – Ани Бакалова, но три години след първата им среща и задължителното стажуване в Родопите, откъдето се завръща сериозен и отговорен човек.
Не забравяме култовият „Ребро Адамово“(1956), в който Любомир Кабакчиев – Стефанов ограмотява не цигани, а българо – мохамеданката Зюлкер – Емилия Радева, изтръгвайки я от средновековното й битие и превръщайки я в поредния щастлив труженик – педагог на социализма и в своя съпруга…
Новата действителност режисьорът пресъздава и със средствата на екшъна и трилъра.
Постиженията му са повече от скромни, а филмите му се оказват тенденциозни и очевадно манипулативни.
Най – слабият от поредицата е граничарската сага „Наша земя“ (1953), в която Апостол Карамитев е смелият и безстрашен капитан Велков, предотвратил инцидент  на турско – българската граница, триото Гец, Коста Цонев и Апостол Карамитев от „Утро над родината“ е използвано като проверено оръжие в снимането на нелепата кримка на Александър Хаджихристов „Нощта срещу 13 – ти“(1961), в която майор Панов – Коста Цонев разкрива тайната на близнаците Примови, от които единият  - Тодор е технически ръководител на строителни обекти, а другият  -  Първан е чужд шпионин и вредител, убил в нощта срещу 13 – ти март родния си брат…
И двамата са изиграни от Апостол Карамитев с лекота, но без артистичен финес, като все пак се запомня зловещата му гримаса на финала, когато злодеят е  разкрит и заловен.
 Георги Георгиев – Гец ще преживее драмата на измамения капитан Продан  Липовски в „Златния зъб“( 1962), на който Маринович е съсценарист с Костадин Спасов, а Любомир Димитров ще се опита да вдъхне човешка топлина и интелигентност на митичния Авакум Захов в първата екранизация на „Приключение в полунощ“( 1964), която Маринович осъществява с помощта на Кирил Войнов, въпреки че финалният маскарад с фалшивата  брада на разузнавача   издава лош вкус…
В началото обаче – след „Ще дойдат нови дни“( 1945)  -  е бригадирската ода „Утро над родината“, налагането на екран на куп млади актьори, превърнали се впоследствие, заедно с операторите  Бончо Карастоянов и Константин Янакиев, в стожери на родното ни  кино, както и толкова популярната песен на Тодор Попов „Свири хармонико, свири!“…
Борислав Гърдев

1 коментар: