петък, 18 март 2016 г.

До и след "Триумфът на кучките"


Прочетох „първата книга  - таблоид“ „Триумфът на кучките“ и тъй като не знаех, че роман може да добие такъв облик и не съм спец по таблоидна критика, ще карам по традиционния начин.
Венета Райкова е решила да опише живота си в книга и в това няма нищо лошо.
Кой ли не описва днес преживелиците си – политици, спортисти, естрадни звезди…
Стефан Кисьов превърна житейските си перипетии в романов сериал.
Райкова се втурва в новото си поприще амбициозно, нахъсано, темпераментно и искрено.
Каквато си е всъщност като водеща пред  телевизионните  камери.
Знае , че е неофит, но приема  да бъде обсъждана и критикувана като писател.
Разбира , че ще бъде сравнявана с опитите на нейни колеги като Миглена Ангелова и Петър Волгин, но  се е решила на рискован и  обмислен ход.
Няма да разказва за бедното си детство, нито за ужасните си отношения със своя баща, а ще ни разкрие примамливия и загадъчен свят зад кулисите на красивите, успелите, прочутите и богати българки.
Защото това е пикантното и атрактивното и то се продава успешно, понеже дразни любопитството на простосмъртните.
Райкова фокусира вниманието си върху проблемите на три дами, свързани със здраво 20 – годишно приятелство, изминали пътя от мизерията на крайните столични квартали до славата и богатството – телевизионна водеща, фолк звезда и бивша „мис България“ – Виктория, Александра и Габриела.
Ясно е , че въпреки заклинанието, че „събитията и героите в тази книга са художествена измислица“, повечето от нас ще разпознаят прототипите на знаменитостите – Венета Райкова, Ивана и вероятно Елеонора Манчева – поне аз така ги разкодирах.
Логично е и другото – независимо че се старае паралелно и обхватно да следи съдбата на трите героини – закономерно Райкова съсредоточава основното си внимание върху житейските перипетии на своето алтер его  Виктория.
Не само, за да докаже, че и у нас „богатите също плачат“, а и защото е имала нужда от своеобразна терапия – равносметка на своето битие досега, при което „Триумфът на кучките“ се явява дързък и важен етап в нейното развитие .
Не вярвам Вайкова да си е повярвала, че е голям писател.
Но е истина, че умее да пише ясно и  увлекателно, без да досажда и отегчава.
Владее занаята си що се отнася до интригата, диалога, образната характеристика на персонажите и търсените внушения.
Романът й привидно е без амбиции, но постига преследваната цел – да увлича , интригува, да предава „вътрешна  информация“ и да защити успешно основната  теза на авторката си – животът на известната и успяла жена има смисъл само когато е стоплен от споделена любов с човек, когото обича, доверява му се и разчиташ на неговото съпричастие.
Райкова мимоходом прави преоценка и на предаването си „Горещо“, което е нейна гордост и запазен качествен щемпъл.
Тя осъзнава, че се е изчерпала с него, че е имала нужда от отдих и нови предизвикателства.
Без да робува на документално пресъздаване  на брака си,  успява да остане вярна на житейската достоверност и чрез хепи  енда  с обвързването на Виктория със синоптика Иво поддържа вярата в щастливата карма на всеки у нас , което  изглежда правдиво и убедително на белия лист.
Финалът със сватбата в Рибарица идва закономерно, не дразни и не води до натрапчиви асоциации с розови книжки – еднодневки.
Не знам дали в бъдеще Венета Райкова ще работи по нов проект, но искам да обърна внимание на някои детайли, необходими за по – нататъшната й евентуална литературна кариера.
Нека не се предоверява на редакторите си, а да чете внимателно текста си, преди да го даде за печат.
Нуждае се от фина, но категорична стилистична намеса в окончателния вариант на ръкописа си, за да избегне в бъдеще някои гафове, които е допуснала сега – да престане с маниерното използване на въпросителни и удивителни знаци едновременно, да избегне повторението при определенията – сексът на Виктория с полицая Костов е страхотен, но и изгледът „като на длан“ от Панорамния ресторант на хотел „Кемпински“ към столицата  е също  страхотен , да внимава с преднамерено подробното описване на интимни сцени, в които отново има натрапващи   се детайли …
И най – важното.
Дали ще се хареса или не – книгата ще се продаде, убеден съм в това.
Помага заглавието, героите, развръзката…
Съветвам Райкова внимателно да прецени ситуацията и трезво да обмисли ще има ли втори опит.
Знае се от практиката, че именно вторият роман  е решаващ  - дали ще затвърди успеха или ще доведе до провал и съмнение в креативните способности на автора си.
Смятам, че Венета Райкова има достатъчно време да мисли  и способности да докаже, че може успешно да се утвърди и в новото  си амплоа, свързано с художествената литература.
Борислав Гърдев
Венета Райкова, “Триумфът на кучките“, роман, 342 стр., С., 2016, изд.“Ентусиаст“,ред.Мария Чунчева 

четвъртък, 10 март 2016 г.

Среднощните светлини на Иван Русланов

Това е първият роман на Иван Русланов , издаден от голямо и престижно издателство.
Този факт е признание за неговия талант и креативност и надежда, че името му  е вече разпознаваемо и ще продава успешно.
„Среднощни светлини“ е написан увлекателно и стегнато.
Погледнат структурно  той е всъщност сборник  от четири новели с постоянни герои.
Четох за амбицията на автора му да сблъска света на политиката и  изкуството.
Двубоят се е състоял, въпреки че към края на повествованието на преден план изпъкват вечни НРАВСТВЕНИ  проблеми за отговорността, смелостта да направиш рискован, но отговорен избор, за любовта като панацея , даваща смисъл на живота и за изкуплението, с което трябва да се плати полицата на грешките от миналото.
Русланов е хвърлил похвални усилия при разработката на занимателния сюжет и за правдивото и пълноценно разкриване на тримата централни персонажи – Анна, Дамян и Владимир Фотев.
Както и следва да се очаква най – обаятелен и значим е образът на Анна – положително прекрасната , честната и ранимата, която, подобно на Офелия, ще стане жертва на грубите нрави в милото ни отечество и ще се самоубие, точно , когато трябва да спасява своята любов.
Дамян първоначално е сухар и прагматик, малък гений в молекулярната генетика, потъпкал в себе си призванието на писател, който е разкъсван между амбицията да бъде световно признат учен и нов Достоевски и който изкупва вината си към Анна, превръщайки се неуспешно в неин ангел – хранител, бягайки от съблазните на столичната суета.
Фотев е олицетворението на злото – префинен демагог и популист, гонещ стръвно облагите на успешната политическа кариера и готов по съветите на своя пиар Адриан да превърне всяка стъпка от своя живот в шоу и средство за качване на рейтинга си.
Исках Иван Русланов  да е положил повече усилия при изграждането светогледа на Елена, за да не се възприема тя като необходимия резоньор и душеприказчик на Дамян…
Писателят безпроблемно печели симпатиите ни за Дамян и Анна, но въпреки сълзливо – драматичния финал, оказващ нужното емоционално въздействие, аз не приемам романа му като категоричен успех в новата ни българска проза.
Първо, тъй като темата, независимо от общо взето свежата си вариация, е вече позната и не носеща принципни изненади.
На второ място – подозрително личи мемоарната основа на наратива.
Няма нищо лошо преживяното в личния живот да стане сюжет за роман, но все пак трябва да се спазва някаква дистанция, нужни са  повече художествени прийоми и обобщения, за да се издигнеш над непосредствено изживяното, а не да караш своя алтер его да пише  автобиографичния роман „Свобода в окови“, който на всичкото отгоре  завършва с хепи енд…
И трето – усещането ми от общуването със „Среднощни светлини“ щеше да бъде чувствително по – различно – в положителна насока, ако и авторът, и неговите редактори от „Хермес“ бяха положили малко повече усилия в стилистичното оформяне на текста .
Смущава синонимната беднота в изказа на  утвърден белетрист, дразни в съседни изречения да се употребяват постоянни и  паразитни определения и обобщаващи  характеристики от типа на „младата жена“, „младата писателка“,“ младият биолог“, „младежът“ и стигнем до изумяващата конструкция „да поставям постановки в Народния“…
Всъщност последната забележка я маркирам   дежурно , тъй като и в други ревюта съм констатирал подобни недъзи и не съм сигурен до каква степен  отговорният редактор – в случая  Мартина Иванова или самият белетрист  са виновни за допуснатите слабости …
С това си мнение не зачерквам качествата на автора Иван Русланов и дори съм убеден, че книгата му ще се хареса на широката публика.
Просто очакванията ми бяха по – големи и затова ще се въоръжа с търпение за следващата му книга.
Борислав Гърдев
Иван Русланов, „Среднощни светлини“, роман, 2016, изд.“Хермес“, отг.редактор Мартина Иванова