Това е първият роман на Иван Русланов , издаден от голямо и
престижно издателство.
Този факт е признание за неговия талант и креативност и
надежда, че името му е вече разпознаваемо
и ще продава успешно.
„Среднощни светлини“ е написан увлекателно и стегнато.
Погледнат структурно
той е всъщност сборник от четири
новели с постоянни герои.
Четох за амбицията на автора му да сблъска света на политиката
и изкуството.
Двубоят се е състоял, въпреки че към края на повествованието
на преден план изпъкват вечни НРАВСТВЕНИ проблеми за отговорността, смелостта да
направиш рискован, но отговорен избор, за любовта като панацея , даваща смисъл
на живота и за изкуплението, с което трябва да се плати полицата на грешките от
миналото.
Русланов е хвърлил похвални усилия при разработката на
занимателния сюжет и за правдивото и пълноценно разкриване на тримата централни
персонажи – Анна, Дамян и Владимир Фотев.
Както и следва да се очаква най – обаятелен и значим е
образът на Анна – положително прекрасната , честната и ранимата, която, подобно
на Офелия, ще стане жертва на грубите нрави в милото ни отечество и ще се
самоубие, точно , когато трябва да спасява своята любов.
Дамян първоначално е сухар и прагматик, малък гений в молекулярната
генетика, потъпкал в себе си призванието на писател, който е разкъсван между
амбицията да бъде световно признат учен и нов Достоевски и който изкупва вината
си към Анна, превръщайки се неуспешно в неин ангел – хранител, бягайки от
съблазните на столичната суета.
Фотев е олицетворението на злото – префинен демагог и
популист, гонещ стръвно облагите на успешната политическа кариера и готов по
съветите на своя пиар Адриан да превърне всяка стъпка от своя живот в шоу и средство
за качване на рейтинга си.
Исках Иван Русланов
да е положил повече усилия при изграждането светогледа на Елена, за да
не се възприема тя като необходимия резоньор и душеприказчик на Дамян…
Писателят безпроблемно печели симпатиите ни за Дамян и Анна,
но въпреки сълзливо – драматичния финал, оказващ нужното емоционално въздействие,
аз не приемам романа му като категоричен успех в новата ни българска проза.
Първо, тъй като темата, независимо от общо взето свежата си
вариация, е вече позната и не носеща принципни изненади.
На второ място – подозрително личи мемоарната основа на
наратива.
Няма нищо лошо преживяното в личния живот да стане сюжет за
роман, но все пак трябва да се спазва някаква дистанция, нужни са повече художествени прийоми и обобщения, за да
се издигнеш над непосредствено изживяното, а не да караш своя алтер его да
пише автобиографичния роман „Свобода в
окови“, който на всичкото отгоре завършва с хепи енд…
И трето – усещането ми от общуването със „Среднощни
светлини“ щеше да бъде чувствително по – различно – в положителна насока, ако и
авторът, и неговите редактори от „Хермес“ бяха положили малко повече усилия в
стилистичното оформяне на текста .
Смущава синонимната беднота в изказа на утвърден белетрист, дразни в съседни изречения
да се употребяват постоянни и паразитни
определения и обобщаващи характеристики
от типа на „младата жена“, „младата писателка“,“ младият биолог“, „младежът“ и
стигнем до изумяващата конструкция „да поставям постановки в Народния“…
Всъщност последната забележка я маркирам дежурно
, тъй като и в други ревюта съм констатирал подобни недъзи и не съм сигурен до
каква степен отговорният редактор – в
случая Мартина Иванова или самият
белетрист са виновни за допуснатите
слабости …
С това си мнение не зачерквам качествата на автора Иван Русланов
и дори съм убеден, че книгата му ще се хареса на широката публика.
Просто очакванията ми бяха по – големи и затова ще се
въоръжа с търпение за следващата му книга.
Борислав Гърдев
Иван Русланов, „Среднощни светлини“, роман, 2016,
изд.“Хермес“, отг.редактор Мартина Иванова
Няма коментари:
Публикуване на коментар