четвъртък, 10 март 2016 г.

Среднощните светлини на Иван Русланов

Това е първият роман на Иван Русланов , издаден от голямо и престижно издателство.
Този факт е признание за неговия талант и креативност и надежда, че името му  е вече разпознаваемо и ще продава успешно.
„Среднощни светлини“ е написан увлекателно и стегнато.
Погледнат структурно  той е всъщност сборник  от четири новели с постоянни герои.
Четох за амбицията на автора му да сблъска света на политиката и  изкуството.
Двубоят се е състоял, въпреки че към края на повествованието на преден план изпъкват вечни НРАВСТВЕНИ  проблеми за отговорността, смелостта да направиш рискован, но отговорен избор, за любовта като панацея , даваща смисъл на живота и за изкуплението, с което трябва да се плати полицата на грешките от миналото.
Русланов е хвърлил похвални усилия при разработката на занимателния сюжет и за правдивото и пълноценно разкриване на тримата централни персонажи – Анна, Дамян и Владимир Фотев.
Както и следва да се очаква най – обаятелен и значим е образът на Анна – положително прекрасната , честната и ранимата, която, подобно на Офелия, ще стане жертва на грубите нрави в милото ни отечество и ще се самоубие, точно , когато трябва да спасява своята любов.
Дамян първоначално е сухар и прагматик, малък гений в молекулярната генетика, потъпкал в себе си призванието на писател, който е разкъсван между амбицията да бъде световно признат учен и нов Достоевски и който изкупва вината си към Анна, превръщайки се неуспешно в неин ангел – хранител, бягайки от съблазните на столичната суета.
Фотев е олицетворението на злото – префинен демагог и популист, гонещ стръвно облагите на успешната политическа кариера и готов по съветите на своя пиар Адриан да превърне всяка стъпка от своя живот в шоу и средство за качване на рейтинга си.
Исках Иван Русланов  да е положил повече усилия при изграждането светогледа на Елена, за да не се възприема тя като необходимия резоньор и душеприказчик на Дамян…
Писателят безпроблемно печели симпатиите ни за Дамян и Анна, но въпреки сълзливо – драматичния финал, оказващ нужното емоционално въздействие, аз не приемам романа му като категоричен успех в новата ни българска проза.
Първо, тъй като темата, независимо от общо взето свежата си вариация, е вече позната и не носеща принципни изненади.
На второ място – подозрително личи мемоарната основа на наратива.
Няма нищо лошо преживяното в личния живот да стане сюжет за роман, но все пак трябва да се спазва някаква дистанция, нужни са  повече художествени прийоми и обобщения, за да се издигнеш над непосредствено изживяното, а не да караш своя алтер его да пише  автобиографичния роман „Свобода в окови“, който на всичкото отгоре  завършва с хепи енд…
И трето – усещането ми от общуването със „Среднощни светлини“ щеше да бъде чувствително по – различно – в положителна насока, ако и авторът, и неговите редактори от „Хермес“ бяха положили малко повече усилия в стилистичното оформяне на текста .
Смущава синонимната беднота в изказа на  утвърден белетрист, дразни в съседни изречения да се употребяват постоянни и  паразитни определения и обобщаващи  характеристики от типа на „младата жена“, „младата писателка“,“ младият биолог“, „младежът“ и стигнем до изумяващата конструкция „да поставям постановки в Народния“…
Всъщност последната забележка я маркирам   дежурно , тъй като и в други ревюта съм констатирал подобни недъзи и не съм сигурен до каква степен  отговорният редактор – в случая  Мартина Иванова или самият белетрист  са виновни за допуснатите слабости …
С това си мнение не зачерквам качествата на автора Иван Русланов и дори съм убеден, че книгата му ще се хареса на широката публика.
Просто очакванията ми бяха по – големи и затова ще се въоръжа с търпение за следващата му книга.
Борислав Гърдев
Иван Русланов, „Среднощни светлини“, роман, 2016, изд.“Хермес“, отг.редактор Мартина Иванова

Няма коментари:

Публикуване на коментар