петък, 24 юни 2016 г.

Истината за гибелта на Ботев












Настоящите ми размисли са по повод 140 годишнината от гибелта на Христо Ботев.
В нацията съществува единно становище, че гениалният поет, публицист и революционер е живял достоен живот и е извършил подвиг във врачанския Балкан.
Това не подлежи на съмнение, поне от 1876 г.насам.
Доказват го паметниците, изданията на съчиненията му, честванията , ежегодното виене на сирените на 2 юни по обяд…
С подобни помпозни мероприятия обществото ни прикрива срамни тайни, опитвайки се да успокои гузната си съвест.
Тъй като и преди век, и сега във въздуха виси със страшна сила въпросът : „Защо се допусна гибелта на Ботев и кой е неговият убиец?“
Признавам, този проблем ме вълнува от десетилетие, но досега съзнателно отбягвах да се занимавам с него.
Не ми се влизаше в излишни полемики и не желаех да чета за себе си, че съм черноглед и без патриотична вяра.
Преди седем години написах малко есе „Ботев и Стамболов“, публикувах го в „Словото днес“ и сметнах, че съм изпълнил дълга си към великия българин.
Сега, след като вече съм прочел прекрасния роман на Неда Андонова „Неговата любима“(2015) и аргументираните статии на Росен Тахов, събрани в сборника „Убийството на Ботев“(2016), реших да изложа своята гледна точка.
Безспорно е, че Ботев организира с вдъхновение  голяма военна единица от 208 души, добре въоръжена и екипирана.
Малката, но съществена подробност е, че той, по стечение на обстоятелствата, й става войвода, след като легендите Филип Тотю и Панайот Хитов, независимо че получават солидно предварително заплащане, предпочитат да служат не на родната, а на сръбската кауза.
Образцово е проведено овладяването на „Радецки“ на 17 май 1876 г.
За разлика от проф.Янко Янков аз не го възприемам като терористичен акт – няма жертви и разрушения, не се вземат заложници, нито паричен откуп – напротив касата на кораба се пази от четник по личното разпореждане на Ботев.
Акцията е по – скоро блестящ PR акт – именно на  кораб от страна, покровителстваща Османската империя, българските революционери уведомяват просветена Европа, че са тръгнали да се бият за свободата на поробеното си отечество.
Неслучайно, покрай писмото си до Венета, Димитър и Иванка, Ботев предава на благодетеля си Димитър Горов и една телеграма, предназначена за френските издания  „Френска република“ и „Женевски журнал“.
Така общественото мнение в цивилизования свят разбира от първоизточника смисъла на акта от 17 май 1876 г.
Ботев не е член на  Гюргевския революционен комитет, но се смята за важна част от“революционната партия“.
По тази причина решава да помогне на Трети революционен окръг със своята чета, увещаван настойчиво от Обретенов и Апостолов.
Оттук започва и неговата драма.
На същия 17 май, преди обяд,комитетските дейци Стефанаки и Сава Савов, качили се на парахода от Оряхово, молят Ботев да се върне обратно, тъй като  Враца не е готова за въстание.
Това е първият сериозен удар по войводата, но той не се отказва от решението си да се бие за своята родина.
Слизайки на Козлодуйския бряг, четата му поема към своята Голгота.
Любопитно е, че същият ден към 19 часа, на излизане от село Бутан е прекъснат телеграфа за Враца – това показва колко предвидлив и съобразяващ се с обстановката може да бъде Ботев.
Акцентирам на сражението на Милин камък на 18 май, което е тежко и продължително. Въпреки дадените жертви – към 30 убити, изчезнали и ранени и независимо от назрелия конфликт между войводата и военния ръководител Никола Войновски, четата пробива блокадата и се изтегля към рида Веслец.
Христо Ботев вече губи психическата си устойчивост, мисли за самоубийство.
Осъзнава, че е измамен от врачанския апостол Стоян Заимов, че въстание няма и хората му са обречени на смърт.
Въпреки това, на 19 май, праща писмо до Заимов с искане на помощ.
Такава не получава.
А има и друг, щекотлив проблем.
Помощниците на Заимов от Трети революционен окръг Георги Апостолов и Никола Обретенов са в четата и в тези напрегнати дни и часове не могат да избягат от Ботевите обвинения, които се свеждат основно до
1.Защо със Стоян Заимов не са подготвили населението за бунт, а са дезертирали в Румъния?
(Те никога няма да признаят, че са се карали помежду си кой да ръководи борбата и затова са оставили всичко в ръцете на Заимов)
и
 2.Къде са потънали събраните за делото пари?
Врачанските, осигурени  от Мито Цветков, са само 4000 франка, като до 17 май  1876 г. дори не са приведени изцяло, а общата сума, осигурена за четата е 17,701,75 франка, без да се смятат средствата , предоставени от Димитър Горов и събраните от Влашко и Южна Русия - 56 000 франка!
Питането на Ботев е логично, тъй като, независимо че Коста Апостолов от Свищов е определен за съкровищник на четата, именно Обретенов се самопредлага и титулува неин касиер.
Същият, който е в основата на ограбването  на местния козлодуйски чорбаджия на 17 май , задигайки му цяла конска торба, пълна със сребърни меджидии.
Така стигаме до фаталната дата 20 май 1876 г.
След боя при Околчица, Камарата и Купена, продължил цял ден, идва прословутото съвещание на ръководителите  на четата , на което се разисква въпроса какво да се прави по – нататък и каква ще  е бъдещата тактика.
При всички версии на мемоарните свидетелства Ботев задава същностния въпрос – „Какво мислите момчета, трябва ли да вървим още напред, или да вземем пътя за Сърбия?“
На това питане раненият Перо Симеонов - Македонеца  виква негодуващо – „Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичкото, което си направил досега.Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата.“
Цитирам думите по разказа на Обретенов от 1915 г. пред Евгений Волков, който смятам за правдоподобен, въпреки съмнението ми, че това е изказване на Апостолов, насочено срещу Ботев от 30 септември 1875 г.
Но не твърдя, че Перо е убиецът на Ботев – той няма мотив, освен това  е със счупен крак  и се нуждае от лекарска помощ, която може да получи именно в западната ни съседка.
Хората, които в този момент най  - много се страхуват от обвиненията на живия Ботев са Апостолов и Обретенов.
Съвещанието за бъдещите действия  е организирано от Никола Обретенов.
Всъщност важните въпроси са не дали свои са убили Ботев – това е ясно, а кои точно и как.
Смятам, че съучастниците  – Обретенов, Апостолов и Войновски,  са реагирали  бързо и експедитивно.
Четниците се изтеглят към манастира при Люти брод, а заговорниците трябва точно на 20 май да се отърват от опасния обвинител.
За да бъдат всички съпричастни и еднакво отговорни, са действали последователно, но заедно – Апостолов застрелва Ботев в гърдите, Войновски, заради накърнената си офицерска чест и като вещ военен пуска контролен изстрел в челото, а вдъхновителят Обретенов пребърква  жертвата и прибира часовника, бинокъла, окървавената карта и петте наполеона.
Такава е картината в моето съзнание от онази нощ, която изграждам на базата на всичко прочетено и осмислено досега.
На другия ден, 21 май, Перо Симеонов и Георги Апостолов са убити, а Никола Войновски загива на 13 юни 1876 г.
Оцелява Обретенов.
След заточението в Сен Жан д`Акърската крепост и липсващтите улики против него, той се превръща в меродавния хроникьор на Ботевата саможертва, ще получи народна пенсия, ще издава мемоари, редактирани от самия проф. Михаил Арнаудов  и ще раздава истини от последна инстанция на всеки изследовател на Априлското въстание и делото на Ботев.
На стари години ще другарува с измамника Стоян Заимов и ще отнесе позорната тайна за Ботевата гибел в гроба си на 10 октомври 1939 г.
Интересното е нещо друго – никой не търси сметка след Освобождението за провала във Враца от Стоян Заимов.Нито за присвоените пари.
Дори и Стамболов.
Дали пък всесилният властник не си дава сметка, че и той носи вина за пропадналото дело поради незадоволителното си представяне по време на въстанието  като апостол на Първи революционен окръг?
След 1878 г. всеки от оцелелите поборници се втурва да прави кариера.
Председателят на 4 ОНС Стамболов през 1885 г. не удовлетворява молбата на вдовицата Венета  Ботева да се увеличи мизерната й пенсия от 30 лева, равняваща се на две депутатски надници.(На 1 ноември 9 ОНС под председателството на Георги Губиделников ще отхвърли молбата на майката Иванка Ботева да се възстанови отнетата й предната година пенсия от 100 лева!)
Но само след пет години ще е инициаторът на честването на Ботевия подвиг.
На 27 май 1890 г. в присъствието на княз Фердинанд I и вдовицата Венета  в центъра на Враца е открит паметник на войводата.
Може и да не е автентичен и жизнено правдив, да не покрива обществената представа за величието на Ботев – за него във виенската бронзолеярна на Густав Еберлайн позира местният председател на Постоянната комисия Гьошо Антонов, пъчейки се като Ботев, тъй като не носи със себе си негова фотография, но паметта на великия мъченик все пак е почетена.
Две години преди това в Русе Захарий Стоянов издава „Христо Ботйов.Опит за биография“ и първата сбирка на съчиненията му с негов предговор.
Така Ботев се оказва предтеча и съмишленик на основните фактори на Народнолибералната партия на Стефан Стамболов, срещу което негодува открито  бъдещият народняк Вазов в прочутата си студия от 1891 г.“Христо Ботев“.
 Обретенов  като окръжен управител на Силистра има безспорна заслуга пред Стамболов в страшната 1887 г., потушавайки бунта на 19 февруари,  а  е  и последният оцелял сред  водачите на Ботевата чета.
Логично  покрай Ботев и Захарий Стоянов трябва да се цени като икона и Никола Обретенов.
Първо от съпартийците си, а след това по традиция от техните приемници на държавното кормило.
… А истината за Ботевата смърт вече си пробива път през мъглата и грамадата от измислици, инсинуации и легенди.
Тя трябва да се изрече ясно, категорично и на висок глас, тъй като от нея имаме нужда.
За да не живеем повече с митове и не се кланяме на фалшиви герои.
Ако искаме да бъдем свободни и достойни граждани.

Борислав Гърдев

вторник, 21 юни 2016 г.

"Биг брадър" 4

Шоуто свърши, но трябва да продължи!Така най – общо мога да обобщя мислите, които ме споходиха след края на „Биг брадър 4”.Реалити – форматът се оказа успешен и адекватен за българските условия.Дори и след разцеплението във фирмата – производител „СИА адвертайзинг”, и след напускането на родоначалника Нико Тупарев, решил да си пробва късмета  в бТВ с иначе плоския и натруфен музикален спектакъл „Денсинг старс”.Аз лично не смятах, че ще се стигне до срив, тъй като вярвам в жизнеността на формата.Вярно, няма я еуфорията отпреди 4 години, когато първият сезон на „Биг брадър” буквално взриви телевизионния ни пазар.Но тогава той разби конкуренцията само на „Шоуто на Слави”, а сега бе подпрян едновременно от „Денсинг старс” и  „Сървайвър”.И пак издържа на съревнованието, като съм сигурен, че рейтингът му от 14 декември 2008 г. е бил най – висок.Защото „Биг брадър” си е феномен.Шоу , в което обикновените  хора стават звезди.И което разчита основно на своята предана публика.Оказа се, че след трусовете около напускането на Тупарев нещата са тръгнали във вярната посока, като главният сценарист Борислав Колев, постановчикът Николай Василев и продуцентът Димитър Митовски са уловили духа на времето и са лансирали адекватно зрелище,тип киносериал,  балансиращ между естетската авторска  визия и вулгарната непосредственост на участниците си и въпреки мрънкането, че това е бил най – скучният сезон с най – безличните участници, „Биг брадър 4” се гледаше с нарастващ интерес, докато на финала отново закова верните си фенове пред телевизионните екрани.Според мен четвъртият сезон ще се запомни с непресекващите скандали в къщата, които все пак имаха отрезвяващ и терапевтичен ефект за предизвикалите ги, с причудливите любовни многоъгълници между участниците и с дръзкия опит на Митовски да тества нашата толерантност към слепи – Мила Петрова, олигофрени и  представители на  различна етническа и сексуална принадлежност.И чудна работа – мисията на Филип Ралев се оказа изключително успешна и след идиотските му импровизации като Филип неговата  жена  действително доживя оплождане ин витро, докато приемането на Самие Джеферова, която преиграваше в ролята си на „Божа кравичка”, на скинара от Пловдив Петър Георгиев или на жената - мъж Даниела Костова, останала четвърта на финала,  се оказа доста по – трудна за изпълнение задача.И все пак пробивът е направен – и в най – популярното ни тв шоу вече открито се лансира другата, различната индивидуалност, която трябва да се възприеме именно личностно, съобразно качествата и недостатъците си, а не априори да се отхвърля само защото не е част от мнозинството.В шоуто имаше напрежение, омраза, изненади – как се радваха участниците, когато разкъсаха разделящата ги „берлинска” стена и попаднаха всички в къщата!, сблъсък на групови интереси, но и любов.Любов необяснмиа, крехка, едва покълнала, неочаквана, нестандартна, но за сметка на това автентична и интересна за проследяване.И в този пункт финалът нанесе своите сурови и горчиви корекции – линията Иванина Колева – Даниела Костова, а Денислав Минев се наложи да се върне при своята Соня Немска, но  все си мисля, че между Георги Алурков и Таня Велкова не всичко е загубено...Така неизбежно стигаме до стратегията на участниците, която ги движеше през дните от 23 септември до 14 декември 2008 г.Наблюдавахме поведение в двете крайности – експресивно при Иванина Колева и незабелижимо при Самие Джеферова.Имаше и непомерни амбиции –  Цветан Христов, както и пропилени възможности – Наталия Михайлова... Логично до финала стигна точно тази четворка, която трябваше да остане.Закономерно борда напуснаха Денислав Минев – последен влязъл и пръв от финалистите излязъл – нямаше я Иванина и той просто вече съвсем се обезличи, последван от Даниела Костава – поне засега лесбийка не може да е победител в „Биг брадър ”...Но ми хареса трикът с последното препитване в изповедалнята.Минутката, която реши кой ще спечели Голямата награда.Красавицата от Шумен Наталия не издържа на напрежението, напи се пред огромната аудитория и когато трябваше за последно да защити каузата си, бръщолевеше нелепици за нова къща, която да осмисли живота й и в майка България.Много по - адекватен беше Георги.Той веднага замени женската опора в лицето на Таня с тази на Наталия, но щом трябваше да отстоява веруюто си, бе истински, заявявайки, че с парите ще прави бизнес, чрез който ще  откупи време за заниманията си с изкуството.Това бе наистина майсторски ефективен подход, кото спечели симпатиите на сериозните зрители в България.И съвсем заслужено Георги Алурков победи в „Биг брадър 4”.Аз не мога да гадая как ще се развие живота му по – нататък, но ще му стискам палци да осребри правилно усилията си на артистичното поприще.А що се отнася до другия хазартен ход, предприет от продуцентите  - за подмяната на водещия – смятам, че подходът се оказа успешен.Ники Кънчев определено се бе изхабил и като поведение, и като стил на водене на беседите и  „предаванията на живо”.Милен Цветков наложи груб, силов, хашлашки и  почти хулигански подход на водещ, като едновременно провокираше публиката, иронизираше изгонените участници в къщата и флагрантно не зачиташе мнението на поканените от него гости, вкл. и на Страшния съд на финала.Но все пак бе свеж и убедителен.И адекватен – като новия Джеймс Бонд – Даниел Крейг, заменил зализаният и напълнял Пиърс Броснан.Никой не очакваше, че ще бъде нацелен с торта от португалеца Умберто, но това са рисковете на директните предавания...Шоуто изисква жертви, понякога трябва и да се преобличаш в движение в името на високия рейтинг и на очакваните печалби.Защото след еуфорията, следва подготовката за следващото издание, на което Цветков вероятно отново ще бъде водещ...„Биг брадър 4” приключи, но шоуто трябва да продължи!...
2008 г.
Борислав Гърдев

неделя, 19 юни 2016 г.

Резултат, неотговарящ на очакванията

Резултат, не отговарящ на очакванията


Към изследването на Георги Кокеров  „Стефан Стамболов.Създателят на модерна България“ трябва да се  подходи внимателно и отговорно, но не със снизхождение.
Книгата изненадва, тъй като не излиза по конкретен повод, а и защото се очакваше на пазара да се появи монография за д - р Васил Радославов.
Според заключителната бележка на автора , върху „Стефан Стамболов“ е работил между март и септември 2014 г.
Шестмесечен усилен труд.
Но, уви,след прочитането му крайният резултат не удовлетворява.
Като истински неофит  Кокеров пише за Стамболов пламенно и вдъхновено – като за идол, икона и приказен герой.
Кому е нужна подобна идеализация, след като  е известно, че като всеки човек и Стамболов е имал слабости , допускал е  грешки, не е бил светец, а амбициозен държавник, който е преследвал и наказвал сурово противниците си – русофили и непокорните владици като Климент Браницки?...
Патосът в книгата вероятно е мотивиран от авторските чувства, но ми идва в повече.
Защото исках да прочета нещо ново и аргументирано защитено, а не панегирик и похвална приказка.
Както и се съмнявах  Кокеров не се е запознал с  „Държавникът Стефан Стамболов“, 1992 на Енчо Матеев.
А е трябвало.
Когато слагаш подзаглавие „Създателят на модерна България“, то задължава.
И означава, че трябва да поднесеш стегнато, аналитично и концептуално поднесено четиво, а не да разнищваш до болка позната биография.
Да се съсредоточиш преимуществено върху годините на неговия държавен градеж – 1884 – 1894 г., а не да се връщаш в детството му и да свързваш упорито  неговите интереси в Одеса с Прудон, Бакунин, Ласал и Маркс.
Съгласете се, няма нищо държавно  и модерно в позорния край на Старозагорското въстание от 16 септември 1875 г. или в преждевременното напускане на семинарията.
В интерес на истината Кокеров се опитва да поднесе стегнато тезите си в глави 7 и 9 „Строителят“ и „Държавникът“.
Постигнатото не задоволява – липсва креативно – евристичното обобщение.
Авторът определено има проблем с дискурса си и отчаяно се е нуждаел от строг и компетентен редактор.
Тогава всички недоглеждания и гафове , свързани с препинателни знаци , повторени абзаци, сбъркани години, натрапващи се поговорки, щяха да бъдат изтрити преди последната окончателна редакция на текста.
След което и коректорът щеше да се намеси , за да добие изследователския разказ  приемлив вид.
Защото в сегашния  книгата просто трудно се чете и предизвиква недоумение  почти на всяка страница .
Не може изследвач като Кокеров да твърди  , че Стамболов се бори срещу властта на княза, а на следващата страница да пише , че постоянно го е защитавал, без да  толерира  намесата му  в държавните дела.
Недопустимо е да праща през август 1886 г.  Данаил Николаев в отпуск като военен министър, след като такъв все още е Константин Никифоров, да мени първото производство на български офицери ту през май, ту през ноември 1879 г., да греши, че Стамболов е водач на две, а не на три  неуспешни  въстания, да твърди, че е съсечен на 4, а не както е общоприето на 3 юли 1895 г., да допуска постоянна игра  с датите, които варират и по нов, и по стар стил…
А желанието му да въведе нов правопис, кореспондиращ с литургичния му наратив, определено стряска.
Защо царство, монарх, владетел, трон, регенти ще ги пише с главна буква, а държава, народ и министър – председател с малка?!
И по - същество  - правописните правила трябва ли да се спазват от всички или напротив?
Същото се отнася и за цитираните източници – повечето от тях са посочени коректно, но има и такива с липсващи страници на позоваване – при това от един и същи автор – справка – Антон Страшимиров , „Диктаторът“.
Стилът на Кокеров е помпозен, но в дразнещ ретро вариант.
Създавайки ода и похвално слово, той стига логично до явно изкривяване на историческата правда – народът не е следвал като стадо Стефан Стамболов нито във въстанията, нито при усилията му да гради държавата.
А и надали регентът и премиерът Стамболов си е давал сметка,че превъзхожда интелектуално своите съвременници и  строи страна – мечта, пълна с демокрация, свобода, хармония, благочестие, с доволни и богати хора , едновременно следвайки постулатите на либералното общество и каноните на източното православие.
Недоумение предизвиква яростната антируска риторика в изложението.
Аз не приемам, че Русия не ни освобождава –
какъв е тогава резултатът от войната с Османската империя и как се появяваме чудодейно на европейската карта ,съгласно Берлинския договор от 1 юли 1878 г., или че всичките ни злини идват от амбициите й да владее проливите и Цариград.
Чел съм достатъчно анализи и изследвания, за да съм наясно, че причините за неуспешните войни за национално обединение, които водим между 1912 и 1918 г., трябва да търсим първо в себе си, а не непременно , но  след това във Фердинанд, Николай II, Ленин и световната конспирация.
А що се отнася до края на Третото българско царство, настъпило с подписването на Солунското примирие от 29 септември 1918 г., ще отбележа, че изводът е мой и съм го направил още в далечната 1999 г.
Защо не е посочен скромният ми принос само мога да гадая.
Така негативната оценка за труда на Георги Кокеров се оформя против волята ми.
И все пак аз уважавам усилието му да лансира своя гледна точка за делото на най – големия български държавник, борил се до последния си дъх за свободна и независима държава.
А за преодоляването на  получилата се неприятна ситуация препоръчвам следното – нека авторът възприеме напечатаната си книга като чернова, но непременно да покани кадърен и безкомпромисен редактор – стилист, който да отстрани всички гафове и недомислици , свивайки обема на текста, като същевременно се преосмисли и доработи  труда, след което да се пусне негово второ издание.
Вярно, ще отнеме време, нерви и средства, но резултатът ще бъде съвсем друг.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев

Георги Кокеров, „Стефан Стамболов.Създателят на модерна България“, Велико Търново, издателство Фабер, 2015 г.

събота, 11 юни 2016 г.

Равносметката

След двегодишно прекъсване, свързано основно с финансови проблеми и фалита на КТБ, покрай който спря работата по амбициозния замисъл  „Знакът на българина“ на Димитър Недков до шест епизода  и tv7 отпадна от голямата надпревара, българският сериал се завърна След двегодишно прекъсване, свързано основно с финансови проблеми и фалита на КТБ, на малкия екран.
Както следваше и да се очаква той бе приютен от големите телевизии – БНТ, Нова и bTV, докато вторият сезон на „Връзки“ беше излъчен по „Фокс лайф“.
За да няма мръсни удари под кръста програмирането на четирите продукта бе така направено, че всеки от тях да привлече максимално голяма аудитория, желаещият да ги проследи,  да не се чуди на кой канал да превключва и да гледа родна продукция през цялата седмица, без събота.
Отначало Нова поведе съревнованието с „Откраднат Живот“ на 8 март, bTV пусна „Столичани в повече“ на 11 , БНТ стартира с „Под прикритие“ на 20 март  , а „Връзки“ пое щафетата на 4 април.
Закономерно залпово тръгналите сериали приключиха по едно и също време – между 2 и 6 юни, малко преди старта на Европейското първенство по футбол, започващо на 10 юни, за чието излъчване отговарят БНТ и Нова.
Прегледът на телевизионната  продукция започвам със „Столичани в повече“.
Не отричам, че проследих десетия сезон с любопитство, прераснало  впоследствие в трудно прикрито удоволствие.
Признавам, че предните три сезона на сериала или не ги гледах , или им хвърлях само по едно око, тъй като  бяха безинтересни за мен, изчерпани откъм съдържание и свежи актьорски инвенции и търсеха само комерсиалния ефект по изцеждането на златоносната жила на популярен проект, който все още привличаше  публиката.
С десетия сезон обаче е станало чудото.
Не знам чия е основната заслуга – на главния сценарист Емил Марков или на режисьорите Александър Косев и Станислав Тодоров – Роги, но последните 13 епизода ги гледах с голямо желание и наслада и наистина се смях от сърце на преживелиците на основните персонажи, които този път  изглеждаха свежи, автентични и непосредствени.
В интерес на истината двете сюжетни линии – търсенето на чудотворната икона и митарствата на откраднатия милион от банката – бяха достатъчно атрактивни и забавно поднесени, но този път и режисурата, а и водещите звезди се бяха постарали самата история  да е разказана увлекателно, интересно и поучително.
Защото – нека не се заблуждаваме – „Столичани в повече“ е дисекция на националния ни характер и съдба в условията на несекваща криза и ако на малкия екран има ситуации и епизоди, които ни карат да се срамуваме заради евтиния ни байганьовски меркантилизъм, движещ ни в не съвсем дружелюбната  заобикаляща ни действителност, то не мога да не се възхитя на желанието на  фамилиите  Чеканови и  Лютови  да се борят за живота си и да се мъчат да го облекчат доколкото и както могат.
В техните усилия – комични, жалки, нестандартни – откривам поривът на българина да бъде удовлетворен от битието си , мъчейки се с всички сили да го направи по – добро и по – смислено.
В десетия сезон няма преиграване при водещите звезди – Любомир Нейков, Кръстьо Лафазанов, Стоянка Мутафова,Васил Драганов, Христо Гърбов, Руслан Мъйнов, но и гостуващите такива бяха на висота – от представещите себе си  Любо Ганев и Тони Димитрова до Георги Кадурин – следовател Стефанов, Димитър Туджаров   -  Шкумбата - монахът, Никола Додов – главният секретар на Светия Синод  и Стефан Данаилов, сътворил неподражаемия трагикомичен патриарх на родната ни православна църква.
След като изгледах последния за сезона 13 – и епизод си казах – „Нещата се подредиха добре, сюжетът е изчерпан, дано продуцентите Любо Нейков и Евтим Милошев не се полакомят и не продължат  да тъпчат на едно място.Безсмислено е и контрапродуктивно.“
„Откраднат живот“ започна  ударно и амбициозно навръх женския празник.
Програмиран в не съвсем комфортен часови пояс в праймтайма – 20 – 21 часа от вторник до четвъртък, той бързо събра свои верни почитатели и натрупа завиден рейтинг.
Ясно е защо – темата е благодатна, ежедневието на лекарите от общинската болница „Свети Кирил“ е разкрито реалистично, забавно и с преклонение към техния труд .
Същевременно не са спестени и конфликтите в колектива, и страстите , които обземат основните действащи лица в интимен план.
Амбицията на сценаристите Христина Апостолова, Иван Спасов, Елена Ермова и Станислав Грозданов и на режисьорския екип, воден от Зорница София, Петър Вълчанов и Николай Костов е била ясна – да се разкрие обхватно и убедително делника на най – благородната професия у нас, а самите лекари да се представят жизнено – правдиво и без лустро.
Не знам дали създателите на „Откраднат живот“ – тук включвам и продуцентът и автор на идеята Евтим  Милошев, са гледали „Завръщане от Рим“ от 1977 г. на Иля Велчев и Антон Дончев или „Ало,  доктор Минев!“  от 1970 г. на Димитър Пунев ,за да твърдят убедено, че създават първия български лекарски сериал.
Това просто не е вярно .Отделен въпрос е защо тези дискусионни поредици не се излъчват но БНТ и са потънали в незаслужена забрава.
Основната опасност, грозяща екипа – е била преодоляна.
„Откраднат живот“ не е копие под индиго на „Спешно отделение“ и слава Богу.
Това си е  български сериал, със специфика, проблеми, герои и настроение типично нашенски.
Филмът  е реализиран на завидна професионална висота.
Впечатлява модерната визия на операторите Борис Спасов, Мартин Балкански, Мартин Димитров и Владимир Захариев, а кастингът е направо безупречен, съчетал големи водещи  актьорски имена и млади и амбициозни дарования.
В рамките на 42 – та епизода представителите на различните поколения български актьори си дават благородно съревнование  и е удоволствие да следиш асовете от твоята младост, играещи с вещина и лекота – Янина Кашева – д – р Кръстева, Мария Каварджикова – Евгения Генадиева, Васил Банов – проф.Камбуров, Стоян Алексиев – проф.Генадиев, Йоана Буковска – Виолета Захариева , Емил Марков – доц.Захариев  и Мартина Вачкова – главна сестра Жекова редом до младите надежди Александър Алексиев   -  д – р Александър Василев, Димо Алексиев – д – р Калин Генадиев, Радина Думанян – д – р Биляна Захариева, Ралица Паскалева – д – р Галя Стилиянова , Дария Симеонова – Наталия Павлова и Десислава Бакърджиева – д – р Хинкова…
По – младите актьори  играят нахъсано и амбицирано и ако за Димо Алексиев или Александър Алексиев това се очакваше, то приятните и сериозни  достижения ни ги поднасят  Радина Думанян, Ралица Паскалева и Дария Симеонова, всяка от които извайва пълноценен и убедителен персонаж, представен  на екрана адекватно и непосредствено  с модерни изразни средства.
Към края на сезона внезапно настъпиха неочаквани промени, свързани основно с по – бързото стигане до финала.
Епизодите бяха по 45 минути, които се запълваха от  неизбежното  зло -  рекламните паузи на всеки 15 минути, последните три  обаче внезапно се раздуха до близо два часа, изтласквайки безмилостно финала на риалити формата „Звездни стажанти“ за  5 юни.
И още нещо -  в стремежа си  едновременно  да държи в напрежение и да разплете поставените каверзни въпроси в сериала се стигна до ненужен драматизъм и натягане на финала на сезона на 2 юни.
Това бе  и очаквано, и стресиращо , тъй като едновременно се целеше да има някакъв отворен прозорец „ за по нататък“  , но и да  се лансира  мъчителния катарзис за семейство Генадиеви, свързан основно с въпроса кой е техният истински син.
В добавка д – р Стилиянова трябваше скорострелно да катастрофира, за да се засили интригата около фамилията  Захариеви…
По тази причина   съм в неведение и не знам  какво ще е бъдещето на „Откраднат живот“.
Сигурен съм, че на сценаристите ще им бъде много трудно да продължат напред с високо вдигнатата летва , а и не останаха кой знае колко и важни образи и интриги за разгръщане и изясняване.
Ако не искат да попадне в клопката на клишето на  лесните решения  сценарният екип ще трябва здравата да се потруди, за да ни поднесе продукт, поне от класата на „Откраднат живот“, издание 2016.
Преди две години в ревю за четвъртия сезон на „Под прикритие“  посочих               , че сериалът има потенциал за още един, максимум два сезона.
Не знам дали Димитър Митовски и Виктор Божинов са ме чели, но все пак разумът взе връх и най – успешният сериал на БНТ приключи с  60 – ия  епизод на сезон 5 на 4 юни 2016 г.
Този път буксуването, което ни измъчи в първата половина на четвъртия сезон бе успешно преодоляно , продуктовото позициониране ни бомбардираше  до последно  - ах,  тази майонеза „Краси“, как да не я намразиш! , но след като сценарият на Теодора Василева и Георги Иванов попадна във вещите ръце на Зоран Петровски и най - вече на Виктор Божинов, се получи нужното задвижване.
Интригата стана  по – заплетена и напрегната, образите – все така интересни и жизнено – правдиви, комисар Попов се завърна на бойното поле в най – важния за отдела му момент, а и Ивайло Захариев - Мартин Христов , който носеше негативни емоции с играта си  за не малко фенове на поредицата, умря , покосен от свой на летище Лесново…
Последните два епизода на финалния сезон се оказаха най – добрите.
Те привлякоха максимум публика, проследиха се с огромен интерес и допринесоха в най – голяма степен за запазване на леко поувехналия култов статус на сериала.
Сега си давам сметка какъв къртовски труд е бил положен от екипа на Димитър Митовски и защо този сериал се превърна във феномен – не само у нас, но и в още 186 места по света, разпространяван от гиганта „Ню Филмс Инвтернешънъл“.
Оказа се, че проблемите, които „Под прикритие“ засяга – за борбата на Доброто със Злото, за корупцията в съда и полицията, за страхотната нужда в обществото от справедливост и възмездие на престъпността, намират широк отклик и са важни и значими в Германия, Турция,  Китай и Латинска  Америка.
Аз се почувствах горд, че сме създали творба на световно ниво.
Че Виктор Божинов е наистина режисьор от висша класа, след като е канен в Русия да бъде креативен продуцент и постановчик на няколко епизода от култовия и там сериал „Кости“ и че имаме такива уникални актьори  като Захари Бахаров – Иво Андонов, Михаил Билалов – Петър Туджаров, Владимир Пенев – комисар Емил Попов, Мариан Вълев  - Куката, Димитър Баненкин – Александър Сандов,  Бойко Кръстанов – Ерол Метин, качествен щемпъл за всеки амбициозен проект, сниман с тяхно  участие.
И още нещо – независимо то всичките  негативи, които  пое – Димитър Митовски се оказа единственият продуцент у нас, извел до успешен край цели четири телевизионни поредици!
И това е постижение за гордост, след като Халваджиян се скара с bTV за парите по реализацията на най – успешния си замисъл „Седем часа разлика“, който така и остана висящ във въздуха с нелепо заснетите и пуснати все пак последни четири епизода през 2014 г., след които разбрахме само, че поредният амбициозен и суперуспешен  телевизионен  замисъл е безвъзвратно погубен , а дори и Нейков и Милошев трябваше да вдигнат бялото знаме, спирайки по средата на реализацията на „Дървото на живота“ през същата 2014 г., когато балонът тв 7 закономерно се спука след бягството в Белград на Цветан Василев…
Вторият сезон на „Връзки“ тръгна колебливо и сякаш без особени амбиции по „Фокс лайф“ на 4 април, понеделник, от 22 часа..
Постепенно набра скорост, влезе в кондиция и неусетно се превърна в приятно и забавно комедийно шоу, изследващо личните проблеми на столичния хайлайф.
Отличителна черта на двата сезона на „Връзки“ е качественият сценарий на Ваня Николова и Нели Димитрова, създаден с лекота, финес,ефектни крилати изрази и сентенции, майсторски обрисувани характери и мек  хумор.
Върху „Връзки“ – и това си личи най - вече във втория му сезон – тегне сянката на Уди Алън и неговите блестящи  нюйоркски опуси – „Манхатън“, „Хана и нейните сестри“ , „Другата жена“…
И това е неизбежно.
Радостното  е, че сценаристките, продуцентите от „Емо вижън“ , режисьорите Димитър Димитров и Виктор Божинов и операторът Борис Славков умело са избегнали сравненията, създавайки свежа и забавна градска комедия, изследваща с  незлобливо  любопитство  проблемите на привилегирования столичен  бохемски слой, давайки възможност на най – добрите ни в момент актьори да играят вдъхновено, да се забавляват и да създадат ярки  персонажи.
Наистина е удоволствие да гледаш Михаил Билалов - Тони, Лилия Маравиля – Мика , Анета Сотирова - Фелина, Валери Йорданов – Александър Панов, Яна Маринова - Ясмина, Николай Ишков – бившият съпруг на Мика Евгени , Анжела Недялкова - Дара,  Ирини Жамбонас – Ирина, да следиш развитието на техните образи, да съпреживяваш съдбите им и неусетно да разбереш, че поредният епизод е свършил…
Единственото неудобство за „Връзки“ е необичайното му програмиране.
Но явно в случая се е търсила друга аудитория, обичаща късните телевизионни предавания, която не търси непременно евтините забавления и мигновения успех, а желае да гледа и нещо по – изтънчено, смислено , приятно и направено с вещина.
С „Връзки“ „Емо вижън“  е направил точен и верен избор.
Този изстрадал проект, възкръснал от небитието на амбициозната някога tv 7, минал през арендата в btV, намери своя естествен пристан във „Фокс лайф“, за да завладее постепенно не само вярната си българска аудитория, но и зрителите на Балканския полуостров  - от Сърбия и Хърватия до Косово и Албания и на всякъде да обира овациите им.
Най – трудният въпрос при подобен обзор е – „ А сега накъде?“
Не съм пророк и не мога да прогнозирам бъдещето,  но се надявам искрено, че и през есента  ще има хубави български сериали , които да ни задържат пред  малкия екран в условията на все по – ожесточаваща се конкуренция.
Българският зрител отново бе спечелен за каузата на родното ни тв кино и ще бъде грях за продуценти, режисьори и сценаристи, ако не доразработят тази трудно овладяна ниша и не ни поднесат нови  и интересни серийни творби.
Какво повече да искаме от големите телевизионни компании у нас?

Борислав Гърдев

сряда, 8 юни 2016 г.

Срещи и разговори с Ивайло Иванов








      Срещи и разговори с Ивайло Иванов
           




С Ивайло се запознах точно преди 20 години.Боже, как върви времето само!...
Срещата осъществи общият ни приятел Владо Шумелов.
Засякохме се на плаца пред някогашното  търновско кино „Чаплин“.
Ръкувахме се.Слънчева, но и свенлива усмивка.Приветлив поглед.Топли очи.Бърз и леко нервен изказ.Точни, верни, милостиви, но и много проницателни оценки за актуалната ни литература.
Подарява ми книжката си със сатири „Искри от воденичните ми камъни“ с посвещение – „На блестящия  критик, с пожелание за плодотворни бъдещи срещи!“
Става ми малко неудобно.
-Ама какъв критик съм аз, бе?
-Моля Ви се, недейте да скромничите.Чета Ви  с огромно удоволствие, особено ми харесват кинорецензиите…
И ми говори на Вие – егати образа!...
Като си тръгвам, се сещам в автобуса, че съм чел прекрасната му поема „Хензел и Гретел“ от 1995 г., че дори я препоръчах на мениджъра на Тодор Колев, когато прави изнесеното си телевизионно  шоу във Велико Търново на 26 юни 1995 г.
Какво преживяване само – уволниха ме заедно с Хачо Бояджиев, но за него се шумя, а в моя подкрепа имаше само една мижава инициатива на група фенове, които съобщиха за гладната ми стачка на тогавашния президент д – р Желев, дошъл в старата столица по повод 100 годишнината от смъртта на Стефан Стамболов…
По - късно си разменихме телефоните и е – mail – ите.
Той имаше много странен никнем в ABV- „в сърцето на беса“, при това написано сляпо!
Какви ли демони са го измъчвали през годините, колко ли разочарования е преживял?
Не съм го разпитвал за личните му патила,  било ми е  неудобно.
Само веднъж при един много дълъг разговор в изискано кафене в родния ми град ненадейно споменах името на А.Д. – популярна поетеса и видна столична журналистка на културния фронт.
Казах му колко много я уважавам и как ценя нейната помощ.
Скочи като ужилен, изгледа ме предизвикателно и, обикаляйки припряно около масата ни,  изстена :
-Моля те, не споменавай името й…
-Защо бе ,Ивайло?
-Тя ми е нещо като гадже…
-Моля?!
Онемях , сякаш бях ударен с мръсен мокър парцал…
Какво гадже, бе приятел, та тя е омъжена и има две деца!
Това , разбира се, не му го казах.
Но тогава усетих, че Ивайло живее в свой собствен свят, по лично негови си правила.Че животът за него не е само поезия , но и копнеж, мечта, страдание, илюзия…
Говорехме си с часове по скайп.
Както бе сладкодумен като събеседник, така и умееше търпеливо да слуша.
Той бе от малкото хора пред които съм споделял най – съкровени си преживявания и мисли.
Знаех, че няма да злоупотреби с  доверието ми, затова го занимавах напоително подробно  с поредната си любовна история, която преди шест години, ме бе обсебила напълно.
От време на време спираше беседата – казваше ми, че се е изморил, че има да свърши някаква работа.
Понякога и майка му влизаше в работния му кабинет – да му остави храна – „като на кученце“.
Исках да се чуваме по – често по телефона и му се сърдех, че не ми се обажда.
-Нямам ваучер,  приятел – оправдаваше се той. – Чаках мама да ми купи…
Ха сега де!
Как така ще чакаш?! Не работиш ли?
Ето, това беше болезнената тема, която винаги избягвах в разговорите ни.
Знаех, че се гордееше изключително много с едногодишната си софийска авантюра в „Литературен форум“ през 1997 – 1998 г., а след  това и като вътрешен рецензент в издателство „ПАН ВТ“ на г - жа Панчева.
Но след това  с какво се е прехранвал не смеех да го питам.
На мои познати им е казвал, че се препитава с разпространение на книги.
Може и така да  е било, но какви доходи ще ти донесе подобно занимание?
Както сладко си хортувахме в нет – а , така изведнъж той престана да  се включва.
Дали ми се обиди, защото подминах „Филологически поеми“ през 2006 г.и „Очите на дете“ от предната 2005 година?
Или защото не го приютих в къщи през пролетта на 2010 г., когато бе поел поредното си поклонническо пътуване из България, спейки в апартаментите на свои близки и приятели?
Но как да го поканя вкъщи, когато правех ремонт?
Как можех да сложа един от най – талантливите български поети да спи на походно легло, в стая, ухаеща на блажна бяла боя? И не висях ли след това с него на жп гарата под дъжда, чакайки влака му?
Много държеше да напиша отзив за сатиричния му сборник „Пастирът на мухи“ (2008).
Правех си оглушки, смятайки че със злободневната сатира се хаби, че се плъзга по опасната плоскост на конюнктурното и бчаналното.
Сега разбирам, че за него сатирата и интимно – елегичната поезия са били органическа потребност и едно неразривно цяло.
…И стана нещо необикновено и невероятно.Прати ми по пощата книгата си с автограф , а на е – mail – а се появи негова рецензия, в която бе вмъкнал и мои мисли, изказани по време на беседите ни, подписана с моето име и добавката, че вече е пратена по направление.
След  два дни отзивът ми излезе.
Благодари ми с почит.
Иронизираше ли ме или ме предизвикваше?
След това изчезна от нет – а.
Дори на електронния му адрес излезе съобщение, че писма до абоната не могат да се изпращат с оглед молбата му да не се засяга личната му неприкосновеност.
Какво пък – щом така е решил – добре – ще се съобразя с решението му.
През есента на 2012 г.внезапно ме потърси по телефона.
Побързах да го похваля за поредната му сатирична сбирка „Песен за Бащите на Прехода“ от 2010 г.
Той благодари малко сконфузено и ме попита дали ще се видим на тържествата по повод половинвековния юбилей на университета , който и двамата сме завършили.
Казах му, че имам голямо желание да се срещнем, но едва ли ще стане, тъй като точно тогава шефът ми правеше пищна сватба и нямаше кой да ме замества в службата.
В разгара на тържествата, една вечер от автобуса го видях, как нервно пресича пешеходната пътека в центъра на Търново, пред общината, ръфайки припряно  суха баничка.
Стана ми едновременно  и болно, и умилително…
През 2013 г. като че ли всичко вече бе OK.
Покрай новата му книга „Брачни песни“ ми изпрати ценно видео с представяне на книгата му в читалището в Троян.
Следях реакциите му – как нервно обикаля в залата, става, сяда, отговаря припряно на въпросите, вълнувайки се от читателското мнение.
Гледах записа с интерес, след което се запитах :“ Колко провинциални премиери са уважени от светила като Светлозар Игов и Марин Георгиев?“
А след туй с неприятна изненада прочетох в „Литературен вестник“ как между другото именно Марин Георгиев  го захапва  – аз му помогнах да си издаде книгата, пък той две благодарствени думи не каза по мой адрес!“.
Изненада!
Ами ако и аз се засегна, че не научих какво е мнението на Ивайло за отзива ми, който публикувах в „Литернет“?
Имаше и една великолепна, но нереализирала се, остап бендеровска идея, която ми сподели по същото време.
-Братче, измислих как да изкараме малко пари.Ще пускам сатири и елегии в пенсионерските издания, които много се харчат.Аз имам връзки в „Ретро“ , ти в „Над 55“.Пращам от твое име, а като излязат, делим хонорарите на две.Съгласен ли си?
Можех ли да му откажа и как да го подсетя, че подобна идея е колкото прекрасна, толкова и невъзможна за осъществяване?...
Той говореше с известна ирония на търновския алманах „Света гора“, но въпреки това именно там излезе като приложение  сбирката му „Светогорски пътеписи“, 2013 .
Четох я в автобуса , на път за работното ми място.
Възхищавах се на зрелостта на таланта му, проявил се толкова рано и на неговото умение да създава атмосфера, деликатно да внушава, омайва и въздейства.
Такъв е и в последната си книга – кой очакваше, че така нелепо ще си отиде от спукване на язвата си на 30 май в Троян? – „Нов сън за щастие“ от 2015 г.
Ивайло Иванов трябва да се чете комплексно, в неговата цялост.
Той рядко даваше интервюта, но е хубаво да изчетете разговора с него в списание “Прово“ от 21 януари 2016 г., за да се разбере какъв интересен и ерудиран събеседник бе той.
Трудно пишеше  рецензии, но е толкова фин, обективен и проникновен като критик – справка – „Скритата сърцевина на пейзажа“, 2013 г.
Създаваше прекрасни  памфлети – „Мисля, че става въпрос за шедьовър!“, 2011 г.,есета  - „Закон за небето“, 2011 г.и народо - психологически студии.
Господи, как ме разтърси с проницателния поглед  върху родния му град и неговите жители в „Изследвания на провинциализма“ от 2015 г.!
А с какви прекрасни „Библейски хроники“ ни изненада през 2009 година!
Прочетете и „Изход из Египет“, 2009.
Уникално есе, с вещо познание по проблемите на религиозната казуистика, прецизен изказ, критичен взор и спотаено – иронични обобщения .Такава е атмосферата и в „Псалми за Света Анастасия“, 2009.
А той умееше да си води и Дневници , 2011 г., написани откровено, задълбочено и с неизменния ироничен оттенък и  вероятно е искал да си пробва силите и в романа – поне натам клонеше с мемоарните си скици за Лепа Брена  и 80 – те години на миналия век, които публикува през 2011 г.

Ще се окаже прав един мой приятел професор, че както в поезията следва песенно – баладичното начало, идващо от Висоцки, Окуджава и Недялко Йорданов, а в сатирата е следовник на Радой Ралин, така и в есеистиката е един достоен приемник на Бердяев.
Ивайло беше фина натура, не из мира сего.
Ясно виждаше дефектите на обществото ни, винаги заемаше принципни демократични позиции.
В него не открих симптомите на провинциалните комплекси, но вътрешно явно се е терзаеше, че не е оценен по достойнство, че не искат да го съизмерят с първенците на изящната ни словесност, че животът преминава покрай него…
Той желаеше да се реализира преимуществено чрез литературата.
Оказва се, че в България това е жестока илюзия, че ако не си на някаква  длъжност в списание,музей, вестник, списание  или общинско звено, просто си обречен на гибел.
Той избра своя път, а аз моя.
Известието за ненавременната му смърт на 30 май ме стресна.
Защо точно той, по – малък е от мен с десет години, а имаше още какво да даде на родната ни литература!
След като премислих и вече успокоен стигнах до извода, че вероятно така е трябвало да се случи.
Вярно – гадно и нелепо е да си отиде такъв талант по този начин.
Но това, драги мои , е България.
Тук винаги поетите се оценяват посмъртно и след години – по повод или след някой нечакан юбилей.
Загубата се оценява след време.
Започва да се шуми наново.
Да се преоткрива от праха на забравата поредният  български талант, който ни е накарал да се чувстваме горди и щастливи, тъй като у нас нещата не стават тогава, когато искаме, а когато е възможно -  и ако е възможно – да се случат.
Дали подобна участ няма да сполети и Ивайло Иванов?
Борислав Гърдев