сряда, 8 юни 2016 г.

Срещи и разговори с Ивайло Иванов








      Срещи и разговори с Ивайло Иванов
           




С Ивайло се запознах точно преди 20 години.Боже, как върви времето само!...
Срещата осъществи общият ни приятел Владо Шумелов.
Засякохме се на плаца пред някогашното  търновско кино „Чаплин“.
Ръкувахме се.Слънчева, но и свенлива усмивка.Приветлив поглед.Топли очи.Бърз и леко нервен изказ.Точни, верни, милостиви, но и много проницателни оценки за актуалната ни литература.
Подарява ми книжката си със сатири „Искри от воденичните ми камъни“ с посвещение – „На блестящия  критик, с пожелание за плодотворни бъдещи срещи!“
Става ми малко неудобно.
-Ама какъв критик съм аз, бе?
-Моля Ви се, недейте да скромничите.Чета Ви  с огромно удоволствие, особено ми харесват кинорецензиите…
И ми говори на Вие – егати образа!...
Като си тръгвам, се сещам в автобуса, че съм чел прекрасната му поема „Хензел и Гретел“ от 1995 г., че дори я препоръчах на мениджъра на Тодор Колев, когато прави изнесеното си телевизионно  шоу във Велико Търново на 26 юни 1995 г.
Какво преживяване само – уволниха ме заедно с Хачо Бояджиев, но за него се шумя, а в моя подкрепа имаше само една мижава инициатива на група фенове, които съобщиха за гладната ми стачка на тогавашния президент д – р Желев, дошъл в старата столица по повод 100 годишнината от смъртта на Стефан Стамболов…
По - късно си разменихме телефоните и е – mail – ите.
Той имаше много странен никнем в ABV- „в сърцето на беса“, при това написано сляпо!
Какви ли демони са го измъчвали през годините, колко ли разочарования е преживял?
Не съм го разпитвал за личните му патила,  било ми е  неудобно.
Само веднъж при един много дълъг разговор в изискано кафене в родния ми град ненадейно споменах името на А.Д. – популярна поетеса и видна столична журналистка на културния фронт.
Казах му колко много я уважавам и как ценя нейната помощ.
Скочи като ужилен, изгледа ме предизвикателно и, обикаляйки припряно около масата ни,  изстена :
-Моля те, не споменавай името й…
-Защо бе ,Ивайло?
-Тя ми е нещо като гадже…
-Моля?!
Онемях , сякаш бях ударен с мръсен мокър парцал…
Какво гадже, бе приятел, та тя е омъжена и има две деца!
Това , разбира се, не му го казах.
Но тогава усетих, че Ивайло живее в свой собствен свят, по лично негови си правила.Че животът за него не е само поезия , но и копнеж, мечта, страдание, илюзия…
Говорехме си с часове по скайп.
Както бе сладкодумен като събеседник, така и умееше търпеливо да слуша.
Той бе от малкото хора пред които съм споделял най – съкровени си преживявания и мисли.
Знаех, че няма да злоупотреби с  доверието ми, затова го занимавах напоително подробно  с поредната си любовна история, която преди шест години, ме бе обсебила напълно.
От време на време спираше беседата – казваше ми, че се е изморил, че има да свърши някаква работа.
Понякога и майка му влизаше в работния му кабинет – да му остави храна – „като на кученце“.
Исках да се чуваме по – често по телефона и му се сърдех, че не ми се обажда.
-Нямам ваучер,  приятел – оправдаваше се той. – Чаках мама да ми купи…
Ха сега де!
Как така ще чакаш?! Не работиш ли?
Ето, това беше болезнената тема, която винаги избягвах в разговорите ни.
Знаех, че се гордееше изключително много с едногодишната си софийска авантюра в „Литературен форум“ през 1997 – 1998 г., а след  това и като вътрешен рецензент в издателство „ПАН ВТ“ на г - жа Панчева.
Но след това  с какво се е прехранвал не смеех да го питам.
На мои познати им е казвал, че се препитава с разпространение на книги.
Може и така да  е било, но какви доходи ще ти донесе подобно занимание?
Както сладко си хортувахме в нет – а , така изведнъж той престана да  се включва.
Дали ми се обиди, защото подминах „Филологически поеми“ през 2006 г.и „Очите на дете“ от предната 2005 година?
Или защото не го приютих в къщи през пролетта на 2010 г., когато бе поел поредното си поклонническо пътуване из България, спейки в апартаментите на свои близки и приятели?
Но как да го поканя вкъщи, когато правех ремонт?
Как можех да сложа един от най – талантливите български поети да спи на походно легло, в стая, ухаеща на блажна бяла боя? И не висях ли след това с него на жп гарата под дъжда, чакайки влака му?
Много държеше да напиша отзив за сатиричния му сборник „Пастирът на мухи“ (2008).
Правех си оглушки, смятайки че със злободневната сатира се хаби, че се плъзга по опасната плоскост на конюнктурното и бчаналното.
Сега разбирам, че за него сатирата и интимно – елегичната поезия са били органическа потребност и едно неразривно цяло.
…И стана нещо необикновено и невероятно.Прати ми по пощата книгата си с автограф , а на е – mail – а се появи негова рецензия, в която бе вмъкнал и мои мисли, изказани по време на беседите ни, подписана с моето име и добавката, че вече е пратена по направление.
След  два дни отзивът ми излезе.
Благодари ми с почит.
Иронизираше ли ме или ме предизвикваше?
След това изчезна от нет – а.
Дори на електронния му адрес излезе съобщение, че писма до абоната не могат да се изпращат с оглед молбата му да не се засяга личната му неприкосновеност.
Какво пък – щом така е решил – добре – ще се съобразя с решението му.
През есента на 2012 г.внезапно ме потърси по телефона.
Побързах да го похваля за поредната му сатирична сбирка „Песен за Бащите на Прехода“ от 2010 г.
Той благодари малко сконфузено и ме попита дали ще се видим на тържествата по повод половинвековния юбилей на университета , който и двамата сме завършили.
Казах му, че имам голямо желание да се срещнем, но едва ли ще стане, тъй като точно тогава шефът ми правеше пищна сватба и нямаше кой да ме замества в службата.
В разгара на тържествата, една вечер от автобуса го видях, как нервно пресича пешеходната пътека в центъра на Търново, пред общината, ръфайки припряно  суха баничка.
Стана ми едновременно  и болно, и умилително…
През 2013 г. като че ли всичко вече бе OK.
Покрай новата му книга „Брачни песни“ ми изпрати ценно видео с представяне на книгата му в читалището в Троян.
Следях реакциите му – как нервно обикаля в залата, става, сяда, отговаря припряно на въпросите, вълнувайки се от читателското мнение.
Гледах записа с интерес, след което се запитах :“ Колко провинциални премиери са уважени от светила като Светлозар Игов и Марин Георгиев?“
А след туй с неприятна изненада прочетох в „Литературен вестник“ как между другото именно Марин Георгиев  го захапва  – аз му помогнах да си издаде книгата, пък той две благодарствени думи не каза по мой адрес!“.
Изненада!
Ами ако и аз се засегна, че не научих какво е мнението на Ивайло за отзива ми, който публикувах в „Литернет“?
Имаше и една великолепна, но нереализирала се, остап бендеровска идея, която ми сподели по същото време.
-Братче, измислих как да изкараме малко пари.Ще пускам сатири и елегии в пенсионерските издания, които много се харчат.Аз имам връзки в „Ретро“ , ти в „Над 55“.Пращам от твое име, а като излязат, делим хонорарите на две.Съгласен ли си?
Можех ли да му откажа и как да го подсетя, че подобна идея е колкото прекрасна, толкова и невъзможна за осъществяване?...
Той говореше с известна ирония на търновския алманах „Света гора“, но въпреки това именно там излезе като приложение  сбирката му „Светогорски пътеписи“, 2013 .
Четох я в автобуса , на път за работното ми място.
Възхищавах се на зрелостта на таланта му, проявил се толкова рано и на неговото умение да създава атмосфера, деликатно да внушава, омайва и въздейства.
Такъв е и в последната си книга – кой очакваше, че така нелепо ще си отиде от спукване на язвата си на 30 май в Троян? – „Нов сън за щастие“ от 2015 г.
Ивайло Иванов трябва да се чете комплексно, в неговата цялост.
Той рядко даваше интервюта, но е хубаво да изчетете разговора с него в списание “Прово“ от 21 януари 2016 г., за да се разбере какъв интересен и ерудиран събеседник бе той.
Трудно пишеше  рецензии, но е толкова фин, обективен и проникновен като критик – справка – „Скритата сърцевина на пейзажа“, 2013 г.
Създаваше прекрасни  памфлети – „Мисля, че става въпрос за шедьовър!“, 2011 г.,есета  - „Закон за небето“, 2011 г.и народо - психологически студии.
Господи, как ме разтърси с проницателния поглед  върху родния му град и неговите жители в „Изследвания на провинциализма“ от 2015 г.!
А с какви прекрасни „Библейски хроники“ ни изненада през 2009 година!
Прочетете и „Изход из Египет“, 2009.
Уникално есе, с вещо познание по проблемите на религиозната казуистика, прецизен изказ, критичен взор и спотаено – иронични обобщения .Такава е атмосферата и в „Псалми за Света Анастасия“, 2009.
А той умееше да си води и Дневници , 2011 г., написани откровено, задълбочено и с неизменния ироничен оттенък и  вероятно е искал да си пробва силите и в романа – поне натам клонеше с мемоарните си скици за Лепа Брена  и 80 – те години на миналия век, които публикува през 2011 г.

Ще се окаже прав един мой приятел професор, че както в поезията следва песенно – баладичното начало, идващо от Висоцки, Окуджава и Недялко Йорданов, а в сатирата е следовник на Радой Ралин, така и в есеистиката е един достоен приемник на Бердяев.
Ивайло беше фина натура, не из мира сего.
Ясно виждаше дефектите на обществото ни, винаги заемаше принципни демократични позиции.
В него не открих симптомите на провинциалните комплекси, но вътрешно явно се е терзаеше, че не е оценен по достойнство, че не искат да го съизмерят с първенците на изящната ни словесност, че животът преминава покрай него…
Той желаеше да се реализира преимуществено чрез литературата.
Оказва се, че в България това е жестока илюзия, че ако не си на някаква  длъжност в списание,музей, вестник, списание  или общинско звено, просто си обречен на гибел.
Той избра своя път, а аз моя.
Известието за ненавременната му смърт на 30 май ме стресна.
Защо точно той, по – малък е от мен с десет години, а имаше още какво да даде на родната ни литература!
След като премислих и вече успокоен стигнах до извода, че вероятно така е трябвало да се случи.
Вярно – гадно и нелепо е да си отиде такъв талант по този начин.
Но това, драги мои , е България.
Тук винаги поетите се оценяват посмъртно и след години – по повод или след някой нечакан юбилей.
Загубата се оценява след време.
Започва да се шуми наново.
Да се преоткрива от праха на забравата поредният  български талант, който ни е накарал да се чувстваме горди и щастливи, тъй като у нас нещата не стават тогава, когато искаме, а когато е възможно -  и ако е възможно – да се случат.
Дали подобна участ няма да сполети и Ивайло Иванов?
Борислав Гърдев



Няма коментари:

Публикуване на коментар