вторник, 30 август 2016 г.

Епична сага за Юда Бен Хур

Eпична сага за Юда Бен Хур






Този филм на Тимур Бекмабетов  го чаках с интерес, любопитство и  напрежение.
И въпросът не опира  до качеството на сценария на Кейт Кларк и Джон Ридли и дали постановчикът ( създател на „Нощен патрул“, 2004,, „Дневен патрул“, 2006  и „Неуловим“, 2008 ) е най – подходящият за реализацията му.
Над версията „Бен Хур“ от 2016 г. тегне тежката сянка на предшественика му от 1959 г., дело на класика Уйлям Уайлър , спечелил рекордните 11 награди „Оскар“.
Моите притеснения бяха свързани основно с режисьорската концепция и доколко е удачно продукт за 100 милиона долара да се смята непременно за касов и да излезе през август.
Външно „Бен Хур“ на Бекмабетов носи белезите на суперпродукция и дори на сапунена опера с религиозен оттенък , стриктно спазващ политическата коректност, но това съвсем не означава, че не е рисков замисъл.
Оказа се, че в САЩ този филм не може да спечели публиката на Североизтока, че зависи от края на Олимпийските игри и от повторното отваряне на училищата.
И най – вече заради негативната реакция на шепа влиятелни критици, които и сега определят настроенията  на общественото мнение.
А като творчески резултат „Бен Хур“( 2016) е много силен и убедителен.
И изненадващо добър.
Бекмабетов  променя гледната точка на посланието си и придържайки се към романа на Лу Уолас от 1880 г.набляга не на отмъщението, а на прошката и изкуплението.
Така епосът за ГОЛЯМОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ се трансформира в драматична сага за ГОЛЯМАТА ПРОШКА, за умението да разбереш и простиш на врага си, който някога ти е бил пръв приятел и надмогвайки конюнктурни условности да запазиш човешкото си достойнство, приемайки Христос в себе си.
Всъщност  спектакълът  на Бекмабетов  е  творба за промяната в ценностната система на юдея Бен Хур, който на финала е вече убеден християнин.
Режисьорът  е подпомогнат в тежкия си ангажимент от впечатляващата визия на  оператора Оливър Ууд и композитора Марко Белтрами, чийто партитури са  величествени и запомнящи се.
Ако има уязвимо място този епос  то  е липсата на голяма водеща звезда.
Шедьовърът на Уайлър разчиташе основно на харизмата на Чарлтън Хестън, който изнесе суперзрелището на плещите си.
Бекмабетов залага на добри, но не толкова известни актьори като Джак Хюстън – Бен Хур, Тоби Кебели – Месала, Родриго Санторо – Христос и Назанин Бониади - Естер.
Не случайно появата на Морган Фриймън като шейх Илдирим веднага привлича вниманието и подобно на Марлон Брандо в „Апокалипсис сега“ (1979) и тук сме свидетели на феномена  как големият, влиятелният актьор привлича камерата върху себе си, „открадва шоуто“ и превръща една привидно поддържаща и резоньорска роля в главна .
Ако и да е изпълнен с напрежение, насилие и кръв, „Бен Хур“ на Тимур Бекмабетов  е по – скоро филм за надеждата и вярата, за прераждащата сила на страданието и изкуплението, след които човек наистина се възражда и възвисява.
А що се отнася до прословутия епизод с гонката с колесниците на ерусалимския стадион – той е направен суперпрофесионално, в бясно темпо, по нищо не отстъпва на образеца на Уайлър и е шедьовър във всеки свой компонент.
Как тогава да се съглася с мнението на Стивън Холдън, който в „Ню Йорк таймс“ на 19 август 2016 г. ехидно отбелязва, че „Бен Хур“ се възприема като  евтин филм, макар и да изглежда скъп“?
Не смятам, че „Бен Хур“(2016) е срамен или куриозен провал.
Признавам, че притежава  притегателна сила и е в състояние да въздейства като малко други филми, появили се в последните години.
Сигурно ще се провали в американския бокс офис, но това съвсем не означава, че е боклук и няма потенциал да печели публика – в Латинска Америка, Европа, Югоизточна Азия.
При една добра стратегия и обмислена кампания с ДВД изданието той е в състояние да преживее своя ренесанс и да спечели аудиторията, за която е предназначен.
Убеден съм в това и ще се надявам съдбата  занапред да е по -  справедлива към него.
Борислав Гърдев

„Бен Хур“, 2016, 123 минути, реж.Тимур Бекмабетов, разпространение „Парамаунт“ и “ Метро – Голдуин-Майер

вторник, 16 август 2016 г.

Борн, Джейсън Борн

       Борн, Джейсън Борн


След като съм гледал предишните четири филма за Борн, бе логично да се насоча и към петия.
Въпреки неудовлетворението си от работата на Тони Гилрой в „Наследството на Борн“ (2012), в който Джеръми Ранър, въпреки похвалните си усилия, не можа да ме убеди,че е достоен наследник на Мат Деймън.
Сега нещата си идват на мястото.
Пол Грийнграс е отново съсценарист, заедно с Кристофър Рус, режисьор – постановчик и съпродуцент с Мат Деймън, Мат си поема главната роля и публиката хуква да гледа епизода.
Казвам епизод с ирония и болка, тъй като и „Джейнсън Борд“( 2016)като част от по – голям проект  има малко  общи допирни точки  с оригиналната трилогия на Робърт Лъдлъм, ако и да е в плен на суперактуални проблеми, свързани основно с аферите „Уикилийкс“ и „Сноудън“ и свеждащи сe най - вече до свободата на личния избор и контрола на частния живот и общуване  от могъщите тайни правителствени служби, които на екрана придобиват облика на зловещото ЦРУ, ръководено от директора – маниак Дюи в иначе стабилната интерпретация на Томи Лий Джоунс.
Останалото?
Борн се крие от бившите си работодатели, те го преследват, искат да го убият или привлекат на своя страна, той им се изплъзва, защото не вярва на благите им приказки и тъй като е добил навика да се справя с безнадеждни ситуации като вълк – единак.
А това Мат Деймън го умее превъзходно.
Неговият Борн е цар на оцеляването – едновременно хитър, предвидлив, упорит, неотстъпчив и борещ се докрай за своята кауза.
Вярно е, че така Джейсън  се натоварва с митологичен статут и все повече заприличва на Джеймс Бонд, но явно това е и целта на продуцентите .
За пореден път впечатлява раздвижената и динамична камера на Бари Айкроуд, бесния монтаж на Кристофър Рус, държащата в напрежение музика на Дейвид Бъкли и Джон Пауъл, зашеметяващите каскади, автомобилните гонки, натрошените  коли и поредното измъкване от клопката на Борн.
Това води до отстраняването от поста на Дюи и до париране опита на Хийтър Ли - Алиса Викандер, неубедителна за такава отговорна роля, да привлече обратно в службата Джейсън Борн.
Той отново е неуловим, безстрашен , активен и целеустремен.
Успял е да оживее , да елиминира опасния си преследвач Асет – Венсан Касел и няма никакво намерение да става наемник на американското правителство.
Харесва ми този негов оптимистичен дух на непримиримост и непокорство, въпреки че именно в превъплъщението на Мат Деймън  Джейсън Борн  най – много се отдалечава от литературния си първоизточник.
Някой помни ли, че първият изпълнител на култовата роля бе Ричард Чембърлейн в един вече очевидно забравен минисериал в две части от  1988 г., под режисурата на Роджър Йънг, носещ заглавието „Самоличността на Борн“, който поне се придържаше  плътно към света, характерите и проблематиката на сагата на Лъдлъм?
Вярно, сега е друго време, Студената война свърши, трябва да се критикува властта за ограничаването правата на гражданите.
Защо това да не стане с популярен летен шлагер, който хем ще допадне на младата аудитория и ще донесе пари, хем ще заинтригува и по – придирчивата публика, която винаги се интересува от  драмата на несекващите конспиративни игри?
Борислав Гърдев

„Джейсън Борн“, 2016, реж. Пол Грийнграс, 123 минути, разпространение „Юнивърсъл пикчърс“