Епична сага за Юда Бен Хур

Eпична сага за Юда Бен Хур

Този филм на Тимур Бекмабетов  го чаках с интерес, любопитство и  напрежение.

И въпросът не опира  до качеството на сценария на Кейт Кларк и Джон Ридли и дали постановчикът ( създател на „Нощен патрул“, 2004,, „Дневен патрул“, 2006  и „Неуловим“, 2008 ) е най – подходящият за реализацията му.

Над версията „Бен Хур“ от 2016 г. тегне тежката сянка на предшественика му от 1959 г., дело на класика Уйлям Уайлър , спечелил рекордните 11 награди „Оскар“.

Моите притеснения бяха свързани основно с режисьорската концепция и доколко е удачно продукт за 100 милиона долара да се смята непременно за касов и да излезе през август.

Външно „Бен Хур“ на Бекмабетов носи белезите на суперпродукция и дори на сапунена опера с религиозен оттенък , стриктно спазващ политическата коректност, но това съвсем не означава, че не е рисков замисъл.

Оказа се, че в САЩ този филм не може да спечели публиката на Североизтока, че зависи от края на Олимпийските игри и от повторното отваряне на училищата.

И най – вече заради негативната реакция на шепа влиятелни критици, които и сега определят настроенията  на общественото мнение.

А като творчески резултат „Бен Хур“( 2016) е много силен и убедителен.

И изненадващо добър.

Бекмабетов  променя гледната точка на посланието си и придържайки се към романа на Лу Уолас от 1880 г.набляга не на отмъщението, а на прошката и изкуплението.

Така епосът за ГОЛЯМОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ се трансформира в драматична сага за ГОЛЯМАТА ПРОШКА, за умението да разбереш и простиш на врага си, който някога ти е бил пръв приятел и надмогвайки конюнктурни условности да запазиш човешкото си достойнство, приемайки Христос в себе си.

Всъщност  спектакълът  на Бекмабетов  е  творба за промяната в ценностната система на юдея Бен Хур, който на финала е вече убеден християнин.

Режисьорът  е подпомогнат в тежкия си ангажимент от впечатляващата визия на  оператора Оливър Ууд и композитора Марко Белтрами, чийто партитури са  величествени и запомнящи се.

Ако има уязвимо място този епос  то  е липсата на голяма водеща звезда.

Шедьовърът на Уайлър разчиташе основно на харизмата на Чарлтън Хестън, който изнесе суперзрелището на плещите си.

Бекмабетов залага на добри, но не толкова известни актьори като Джак Хюстън – Бен Хур, Тоби Кебели – Месала, Родриго Санторо – Христос и Назанин Бониади - Естер.

Не случайно появата на Морган Фриймън като шейх Илдирим веднага привлича вниманието и подобно на Марлон Брандо в „Апокалипсис сега“ (1979) и тук сме свидетели на феномена  как големият, влиятелният актьор привлича камерата върху себе си, „открадва шоуто“ и превръща една привидно поддържаща и резоньорска роля в главна .

Ако и да е изпълнен с напрежение, насилие и кръв, „Бен Хур“ на Тимур Бекмабетов  е по – скоро филм за надеждата и вярата, за прераждащата сила на страданието и изкуплението, след които човек наистина се възражда и възвисява.

А що се отнася до прословутия епизод с гонката с колесниците на ерусалимския стадион – той е направен суперпрофесионално, в бясно темпо, по нищо не отстъпва на образеца на Уайлър и е шедьовър във всеки свой компонент.

Как тогава да се съглася с мнението на Стивън Холдън, който в „Ню Йорк таймс“ на 19 август 2016 г. ехидно отбелязва, че „Бен Хур“ се възприема като  евтин филм, макар и да изглежда скъп“?

Не смятам, че „Бен Хур“(2016) е срамен или куриозен провал.

Признавам, че притежава  притегателна сила и е в състояние да въздейства като малко други филми, появили се в последните години.

Сигурно ще се провали в американския бокс офис, но това съвсем не означава, че е боклук и няма потенциал да печели публика – в Латинска Америка, Европа, Югоизточна Азия.

При една добра стратегия и обмислена кампания с ДВД изданието той е в състояние да преживее своя ренесанс и да спечели аудиторията, за която е предназначен.

Убеден съм в това и ще се надявам съдбата  занапред да е по -  справедлива към него.

Борислав Гърдев

„Бен Хур“, 2016, 123 минути, реж.Тимур Бекмабетов, разпространение „Парамаунт“ и “ Метро – Голдуин-Майер