5 години без Серджиу Николаеску

                            5 години без Серджиу Николаеску

Най – популярният румънски актьор , сценарист и режисьор е роден  на 13 април 1930 г.

Той се ражда в градчето  Терквуджиу, а на 22 години завършва механическия факултет на Букурещката политехника.

Две години е инженер в Румънския оптичен завод в Букурещ, след което преминава на работа в кинематографията.

Първоначално е сценарист и режисьор на научно – популярни филми.

Постига успех още в началото на кариерата си с късометражните филми – „Обикновена пролет”(1961) и „Паметта на розата”(1964).

Николауеску навлиза в голямото кино с гръм и трясък през 1966 г.

Тогава на екран излизая неговата историческа суперпродукция „Даките”, която и досега си остава сред най – доходните в историята на румънското кино.

Серджиу Николаеску си извоюва уникален творчески статут.

Той снима силни , скъпоструващи  касови филми.Работи за големи коопродукции, в сътрудничество с френски, германски и италиански продуценти.

За него сценарии пишат най – добрите румънски автори от ранга на Титус Попович, а за участие се надпреварват най – рейтинговите актьори като Амза Пеля, Виктор Ребенчук, Мирча Амбулеску, Йон Бесою, Иларион Чобану, Георг Ковач, Константин Албарету, Михай Адриан, без да пропускаме чуждестранните им колеги от класата  на Мари – Жозе Нат и Питър Фолк.

Работи интензивно до самата си смърт.

Във филмографията си има 50 заглавия, като 41 от тях снима в периода 1962 – 1993 г.

Повечето от творбите му са зрителски фаворити, „Михай Храбрият”(1970) е най – касовият румънски филм за всички времена и най – сериозният досега национален кандидат за „Оскар” за най – добра чуждоезикова продукция през 1971 г.

Николаеску има вкус към зрелищната природа на киноспектакъла.

Той е еднакво добър в историческата суперпродукция –„Битка за Рим”(1968), „Михай Храбрият”(1970), „Безсмъртните”(1974), „За родината”(1978),  „Вилхелм замоевателят”(1982), „Франсоа Вийон – поетът – бродяга”(1987),  в морските  и снежни приключения от рода на „Морският вълк”(1971) , „Отмъщението”(1975) и „Момчето от Аляска”(1975), в уестърна – „Последният мохикан”(1968), „Прерията”(1968), „Приключение в Онтарио”(1969) и „Звероукротителят”(1969), при снимането на психологически драми като „Проклятие”(1976) и „Чуляндра“ (1985) и  екшъни  като „Произшествие в нощта”(1976), при отразяване света на спектакъла – „Кучето от цирка”(1979) и осъществяването  на най – смешната румънска комедия „Бай Марин милиардер”(1979).

Серджиу Николаеску има афинитет към националната класика –„Проклятие”(1976) и „Чуляндра”(1985) , осмисля и претворява с любов книгите на Джек Лондон – „Морският вълк“ (1971),"Златотърсачи" (1986), само сценарист, Фенимор Купър – „Прерията“(1971), Жул Верн – „Островът на съкровищата“(1974),  към боксовите схватки – „Рингът”(1985), но с най – голяма известност и изключителна популярност се ползват двете му комисарски саги – „Комисарят обвинява”(1974), „Реванш”(1978) , „Комисарят и крадците”(1981) и „Оживелият”(2008)  за безупречно смелия и безстрашен Молдован и „С чисти ръце” (1972) и “Последният патрон”(1973) за неговия приемник и конкурент Тудор Миклован.

С тези полицейски екшъни , поел главните роли с благородната и солидна осанка на самотен патриций , режисьорът  внимателно и атрактивно осмисля най – крамолните страници от румънската нова история, свързани с режима на Антонеску и установяването на комунистическата власт през 1945 г.

В края на 80 – те и началото на 90 – те години на миналия век Николаеску намалява темпото на работа, представяйки последователно  „Мирча“(1989), „Огнената корона”(1990), „Огледало”(1993), хроника на последните години от живота на маршал Антонеску, неговият може би най – зрял филм от годините на демокрацията, екшънът "Кота нула" (1996), необходимата колаборация с американски продуценти и „Триъгълникът на смъртта”(1999), пресъздал подвига на Екатерина Каратеодороу по време на Първата световна война.

Освен от личността на Антонеску Серджиу Николаеску е обсебен и от съдбата на румънския крал Карол I.

Самият той го играе двукратно в историческите си реконструкции „За родината“(1977) и „Карол I“ (2009).

В първия случай владетелят е още княз и е на втори план на фона на битката за Плевен, докато в „Карол I“ фокусът е изцяло върху неговия образ.

Постановчикът използва нетрадиционни похвати , характерни за тв програми на НВО, вкарвайки в кадър модератори, които като лектори обясняват важни събития и действия на основните персонажи.

Запомнящ се е тъжния финал, в който кралят умира на фона на проливния дъжд, запазил неутралитета на страната си – въпреки че е немски принц – в най – съдбоносния миг от нейната история…

Николаеску има тази заслуга, че с голяма част от филмите си всъщност хроникира основните етапи от раждането и съществуването на своята родина – от битката с римските завоеватели в „Даките“ и проследяване краят на могъщата империя – „Битка за Рим“ (1968), през съпротивата срещу османските нашественици в „Мирча“ и „Михай храбрият“, където дори има краткотраен двугодишен опит за национално обединение, до извоюването на независимостта от турците в „За родината“, селските бунтове от 1907 г., оставили трайна диря в националната памет – „Проклятие“ и „Чуляндра“, участието в Първата – „Триъгълникът на смъртта“ и Втората световна война – „Огледало“(1993), „Ние, на фронтовата линия“ (1986), без да забравяме психологическата му драма – шедьовър – „ И тогава ви осъдих всички на смърт“(1972), великолепна дисекция на националния характер в миг на върховно изпитание , усилията по присъединяване на Трансилвания към родината след 1918 г. – „Капан за наемници“ (1981), копиращ сполучливо модела на „Великолепната седморка“ (1960), схватките по установяването на комунистическата власт – „С чисти ръце“ (1972), „Огледало“(1993), суровата правда, с която е отразена кървавата декемврийска революция в Тимишоара, с която Чаушеску бе свален от власт „15“ (2005), вкл.в американското му приключение "Кота нула" (1996) и непримиримостта му, с която се бори с недъзите на новото демократично общество – „Последният корумпиран румънец“(2012)…

Колкото и да е невероятно, на него дължим, пресъздадени на екран, възлови събития от нашата история – като битката при Никопол на 25 септември 1396 г. в „Мирча“ и цялостно пресъздадената плевенска епопея от 19 юли до 10 декември 1877 г. в „За родината“.

Същевременно, когато трябва да вземе отношение по щекотливи теми за съседни държави като Междусъюзническата война, в която Румъния ни напада в гръб на 28 юни 1913 г., той деликатно мълчи и не я подлага на дискусия в „Карол“…

Ако и да е най – популярният и привелигирован румънски кинодеец,  Николаеску взема активно участие в свалянето на диктатурата на Николае Чаушеску в края на 1989 г.

Той мрази до дъното на душата си Кондукатора и в едно интервю се изповядва , че в разгара на революцията на 22 декември 1989 г. е имал намерение да докара танк и с него да гърми по сградата на ЦК на РКП, където говори   Чаушеску!

Първоначално е член на Фронта за национално спасение, а от 1990 г. е избиран за сенатор и  зам.- председател на Комитета по изкуства, култура и средства за масова информация от квотата на Социалдемократическата партия, която напуска през 2011 г..

От ноември 2000 г. е заместник – председател на сенатската комисия по изкуства, култура и средства за масова информация, а е член и на комисията по отбрана, обществен ред и национална сигурност.

Като румънски депутат участва в Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, издава книги, сред които интерес представляват "Революция.Началото на истината" (1995) и  "Серджиу Николаеску обвинява" (1998).

След период на обструкции и критика от страна на младите критици и филмови дейци най – вече заради неговото неизменно водещо положение в румънското кино, Николаеску постепенно възстановява старата си слава  , оставайки и досега най – авторитетният и популярен румънски кинодеец, емблема и символ на националното кино по света.

Продължава да работи  и на преклонна възраст –  „Ориент експрес”(2004), „15”(2005), „Карол I”(2009) ,  „Покер”(2010) и „Последният корумпиран румънец”(2012).

До последния си дъх  е все така активен  и ангажиран, изпълнен с енергия и амбиции, снима се като актьор в „Лупу“ (2013)на Богдан Мустата, изграждайки с много топлота образа на стареца, доказвайки за сетен път, че за креативни личности като него годините  не са порок, а само стимул за нови творчески постижения.

На 3 януари 2013 г. Николаеску се пресели в по – добрия свят на 82 години...

Борислав Гърдев

Антъни Хопкинс на 80 години

                                   Антъни Хопкинс на 80 години            

Антъни Хопкинс продължава да работи активно, макар че вече е на достолепна възраст.

Малцина знаят, че той всъщност не е нито британец, нито американец, а от Уелс, роден в Порт Толбът, графство Нийт Порт Толбът малко преди настъпването на новата 1938 година.

Хопкинс преживява като дете войната и тежките следвоенни години на възстановяване.

През 1954 г. се запалва по актьорската игра, след като гледа в родния си град аматьорска театрална постановка и  получава оптимистично напътствие от идола си Ричард Бъртън.

През 1957 г. завършва в Кардиф колежът за музика и драма.

През 1961 г. е приет в Кралската академия по драматично изкуство в Лондон, получавайки и така важната за него стипендия, а през 1965 г. е вече в трупата на Националния театър, чийто директор тогава е Лорънс Оливие.

През 1974 г. дебютира на Бродуей с постановката на „Еквус”.

За ролята си на медиен магнат във филма на Дейвид Хеър „Истина” получава наградата за най – добър актьор на Британската театрална асоциация и приза на вестник „Обзървър” за изключително постижение при раздаване на наградите „Оливие” през 1985 г.

Той е носител на наградата „Еми” за ролята на Хитлер в минисериала „Бункерът” през 1981 г.,трикратно печели наградата на БАФТА за най – добър актьор за участията си във „Война и мир”(1973), „Мълчанието на агнетата”(1991) и „Земята на сенките”(1993), през 2006 г.получава призът „Сесил Б.де Мил” за цялостната си творческа дейност, а мечтаният „Оскар” за главна мъжка роля взема през 1991 г. за феноменалното си изпълнение на злодея – канибал Ханибал Лектър в прочутата екранизация на Джонатан Деми „Мълчанието на агнетата”.

Всъщност тогава става и световно известен, въпреки че се снима в киното и тв от 1967 г., когато го открива Линдси Андерсън в „Белият автобус”.

Първата му по – известна роля е на принц Ричард   в „Лъвът през зимата”(1968) на Лорънс Харви.

Участва във версията на Тони Ричардсън на „Хамлет” като Клавдий през 1969 г., в ”Десетте божи заповеди”(1971) на Кристъфър Хъдсън като Стийв, в ”Младият Уинстън”(1972) на Ричард Атънбъроу е Лойд Джордж, а в екранизацията на BBC „Война и мир”(1973) на Дейвид Конрой играе неподражаемо Пиер Безухов.

През 70 – те години на миналия век с популярност се ползват изявите му в „Когато осем погребални камбани ударят”(1971) на Етиен Периер,„Момичето от „Петровка”(1974) на Робърт Милър, „Победа в Ентебе”(1976) на Марвин Чомски, „Одри Роуз” на Робърт Уайс и „Магия”(1979) на Атънбъроу, където озвучава героя си Корки Уайтърс.

През 80 – те години на миналия век трупа опит и популярност в „Човекът слон”(1980) на Дейвид Линч, като „Отело”(1981) на Джонатан Милър, Равик в „Триумфалната арка”(1984) на Уорис Хюсейн, лейтенант Уйлям Блай в „Баунти”(1984) на Роджър Доналдсън, „Зазоряване” (1988) на Робърт Кнайтс – Касиус и „Земя на сърцето”(1989) на Кевин Билингтън, където се подвизава като Джак.

Най – плодотворното за него десетилетие в краевековието започва с ролята на Тим Корнел в кримката на „Майкъл Чимино „Часове на отчаяние”(1990), след което прави режисьорския си дебют с „Дилън Томас”(1990) и  го поема Джонатан Деми за Ханибал Лектър.

Изключителната популярност на филма и конгениалната интерпретация на лудия гений на медицината, канибалът д – р Лектър, превръщат Хопкинс в световна суперзвезда, когато е вече на 54 години.

Предложенията започват да валят като порой – през 1992 г. излизат шест филма с негово участие, през 1993 г.- пет, през 1996 и 1997 г – по  два.

Антъни Хопкинс се къпи в лъчите на заслужено спечелената слава, правейки великолепни роли в престижни проекти, които се радват на неизменен успех по света – „Дракула”(1992) на Копола – проф.Ейбрахам Хелсинг, „Имението Хауърдс енд”(1992) на Джеймс Айвъри -  Хенри Уилкокс, „Чаплин”(1992) на Атънбъроу, биогръфът Джордж Хейдън, „Остатъкът на деня”(1993) на Айвъри, икономът Джеймс Стимънс, „Земята на сенките”(1993) на Атънбъроу, Джак Луис, без да пропускаме изключителните му изяви от 1994 г. като проф.Джон Келог в ексцентричната сатира на Алън Пъркър „Пътят към Уелвил” и особено старият Лъдлоу в прочутата сага на Едуард Зуик „Легенди за страстта”.

През 1995 г. съсредоточва усилията си само върху ролята на Никсън в прочутата  драма на Оливър Стоун, придавайки на образа на този оспорван американски президент шекспирови трагични  мащаби.

През 1996 г. се изявява като екранизатор на Чехов с „Август” и създава поредната си знаменита изява като Пабло Пикасо в „Да устоиш на Пикасо” на Джеймс Айвъри.

До края на десетилието излизат „Острието”(1997) на Ли Тамахори, „Амистад”(1997) на Спилбърг, „Да срещнеш Джо Блек”(1998) на Мартин Брест, където създава може би най – зрелия си и съкровен персонаж – на магната Уйлям Париш, „Маската на Зоро”(1998) на Мартин Кембъл, „Инстинкт”(1999) на Джон Търтълтауб, „Тит”(1999) на Джули Таймор и „Мисията невъзможна  - 2”(2000) на Джон Ву.

Милениумът Хопкинс посреща в отлична форма с два великолепни филма, екранизации на Томас Харис и Стивън Кинг – „Ханибал”(2001) на Ридли Скот, където отново слага маската на злодея Лектър и „Сърца в Атлантида”(2001) на Скот Хикс, в който създава обаятелния образ на Тед Брайтигън.

Пътят му към славата продължава с „Гадна компания”(2002) на Джоуел Шумахер, „Червеният дракон”(2002) на Брет Ратнър, с поредното си превъплъщение в образа на Ханибал Лектър, „Скрити белези”(2003) на Робърт Бентън, „Дяволът и Даниел Уебстър”(2004) на Алек Болдуин, суперпродукцията „Александър”(2004) на Оливър Стоун, в която блести като стария Птоломей, „Доказателството”(2005) на Джон Мадън и „Най – бързият индианец на света”(2005) на Роджър Доналдсън.

Много силни и запомнящи се поддържащи роли представя в „Боби”(2006) на Емилио Естевес и новата версия на „Цялото кралско войнство”(2006) на Стивън Зилиън.

През 2007 г. Хопкинс лансирва следващия си режисьорски проект „Между два свята”, в който по традиция изпълнява главната роля на Феликс Бонхофер, изненадва ни с отлични изяви във „Пропукване” на Грегъри Хобит и приказката  „Беоулф” на Робърт Земекис, а през 2009 г.отново работи при Джеймс Айвъри в „Последната спирка”.

С годините играта на Антъни Хопкинс става все по - овладяна и нюансирана, той знае, че е любимец на камерата и се стреми и в най – скромната си артистична изява да бъде във върхова форма – „Човекът – вълк”(2010) на Джо Джонстън, „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010) на Уди Алън, „Ритуалът”(2011) на Майкъл Хелфстрьом, „360” (2011) на Фернандо Мейлерес, където блести като британеца Джон, отчаяно търсещ изчезналата си дъщеря, „Тор – богът на гръмотевиците”(2011) на Кенет Брана , „Хичкок”(2012) на Саша Герваси, в който интерпретира неподражаемо гениалният режисьор при снимането на шедьовъра му „Психо”, Бесни страшни пенсии - 2”(2013) на Дийн Парисо...

Работата му като Один продължава и в другите два филма за Тор – от 2013 и 2017 г.

Наскоро гледах „Тор : Рагнарок“(2017) – красива и пищна приказка, в която присъствието му е като черешка на тортата – четири стегнати сцени, в които излъчва платинен блясък…

Без да снима големи творби все пак поддържа високото си ниво в „Ной“ (2014) на Дарън Аронофски – Метусала, „Утеха“ (2015) на Алфонсо Поярт  - Джон Кланси, „Злоумишлено“ (2016) на Шинтаро Шимусава – Джон Дънинг, „Магистрала“ (2016) на Ерън Грийви – Хагън Кал…

Продължава да снима активно и с любов към публиката, която му прощава и разпадането на брака му с Дженифър Линтън, с която се разделя през 2002 г. след деветгодишна връзка, сменена от Стела Арояве през 2003 г., и приемането на американско гражданство от него, след като е станал символ на британския шоу бизнес.

В тв интервю чистосърдечно си признава, че е играл много в театъра – в шекспирови пиеси, Чехов, Ибсен, но участията в тях не са го обогатили, а само са доказали, че има силна памет.Затова е приел калифорнийския живот, който много му харесва...

Антъни Хопкинс е олицетворение на класическия творчески професионализъм, свързан с лидерите на англо – американското кино и театър и излизането на всеки нов негов филм е истинско удоволствие за многобройните му почитатели в целия свят.

Борислав Гърдев

В очакване

                                            В ОЧАКВАНЕ

Дължа предварително извинение.

В предишно ревю, отразяващо качествата на два родни  сериала, озаглавено „На финала“, сметнах, че  приключва животът на лекарската сага „Откраднат живот“.

Това, какво съм мисли аз, е история, но се оказа, че продуцентите от „Дрийм тим“ имат съвсем друга представа за съдбата на този златоносен проект и съвсем логично спретнаха четвърти сезон – „Чуждо тяло“, излъчен без никаква сериозна конкуренция между 12 септември и 22 декември 2017 г.

Признавам, че научавайки за продължението, бях много скептично настроен и дори допусках тежка издънка на екипа.

Оказа се, греша – отново, а 52 – те серии ги изгледах на един дъх – от погребението на проф.Иван Генадиев – Стоян Алексиев  до последната среща на летището на доц.Виктор Банков и любимата му уроложка Зорница Огнянова, преди полета му за Германия…

С „Чуждо тяло“ се случи нещо съвсем неочаквано.

Новият сезон се оказа по – свеж , стегнат и занимателен от предишния.

Сценаристите Христина Апостолова, Иван Спасов, Елена Ермова се справиха безупречно с отговорната си задача и реализираха драматургична първооснова с ярки образи, актуални конфликти и динамична интрига.

Петър Вълчанов и Димитър Димитров поднесоха  уверена, раздвижена и стриктно обслужваща сценария режисура.

Модерната и атрактивна визия на Мартин Балкански и Борис Славков също е важен плюс за сериала.

Актьорите отново са  на висота и поднесоха наистина запомнящи се изпълнения.

Сега , от дистанцията на времето, си давам сметка, че вкарването на нов основен персонаж, движещ конфликтния възел  в сюжета – доц.Банков, е било мотивирано, необходимо и си е струвало риска.

На принципа „Царят умря, да живее царят!“ бе съвсем логично на мястото на починалия проф.Генадиев да се появи  заместник и приемник.

Оказал се пълна негова противоположност.

Банков ,във властното харизматично  превъплъщение на Юлиян Вергов , изминава сложна крива от строг, пунктуален , педантичен и вечно заинтригуван  суперпрофи – точно по германски тертип, до чувствителен, уязвим, правещ необходимите компромиси, но оставащ си човек на дълга и честа , какъвто бихме искали да видим като ръководител не само на болницата „Свети Кирил“, но  и на държавата.

В Банков има нещо донкихотовско,  по детски наивно, но и една привличаща непоколебимост и верност на принципите, заради които той постепенно стана нужен и необходим на колегите си, а на финала и герой срещу корупцията, изправяйки се гордо срещу прогнилата система в здравеопазването и превръщайки се в национална знаменитост.

Германският възпитаник постепенно възвръща родния си облик, адаптира се към работната си среда и дори започва да допуска гафове, характерни за всеки средностатистически българин.

Естествено в интимен план, където мъчителната му любов с д – р Огнянова в темпераментната и искрена интерпретация на Диана Димитрова  така и не получава шанс за реализация.

Допадна ми и друго в подхода на сценаристите и постановчиците .

Те не се вторачват само в комплицираната съдба на Банков, а държат сметка и под око следят перипетиите и около другите важни за повествованието образи.

Доста по – плътно е разкрита драмата на главната сестра Магда Жекова, оказала се наивница, измамена от зависимия от хазарта шофьор Васил.

Марта Вачкова и Красимир Ранков създават впечатляващ тандем и е истинско удоволствие да следиш играта им.

Логично неблагополучен се оказа и опитът на доктор Хинова  - Десислава Бакърджиева - да има дете от сурогатна майка.

София Стаменова – Ернестина Шинова спаси връзката си с Мартин Врабчев – Даниел Рашев, но загуби бившия си съпруг съдия , изигран с царствено магнетично величие от Юрий Ангелов.

Доц.Петър Захариев – Емил Марков запази брака си с Галя Стилиянова – Ралица Паскалева, но бе принуден да помогне за смъртта на бившата си съпруга Виолета Захариева – Йоана Буковска, спасявайки я от кошмарните гърчове  на коварната болест.

Доктор Калин Генадиев – Димо Алексиев и Наталия Павлова – Дария Симеонова успяха да се разведат и сключат повторен брак, веднага след който на бял свят се появи тяхната дъщеря.

Доктор Тасев – Наум Шопов младши и д - р Добрева – Луиза Григорова се разделяха и събираха, тя дори преживя мимолетна лесбодрама, но накрая намери сили в себе си да продължи напред със специализацията в Женева, оставяйки на кръстопът любимия й – дали да я последва, запазвайки любовта помежду им или да остане сам в София…

Умишлено акцентирам на чупките в основните сюжетни линии.

Посочвам и нещо друго – към финала на сезона, сниман в бясно темпо и с неизбежните гафове, останали и след монтажа на съответния епизод  (посочвам еп.№ 51 , в който Жекова кой знае защо нарече колежката си Добрева д - р Стилиянова), сериалът заприлича подозрително на коледна приказка.

Това най – отчетливо си личеше в последния епизод № 52, започващ шоково с раздаване на шамари между четирите основни двойки в сагата, а приключил нагарчащо сладникаво – мелодраматично, напомнящ много смущаващо финала на друг прочут , но конкурентен сериал   - „Стъклен дом“(2010 – 2012), дело на Димитър Митовски и Димитър Гочев…

И друг път съм писал, че в „Откраднат живот“ си дават среща актьори от различни генерации и е истинско удоволствие да видиш как свежите и непосредствени интерпретации на Луиза Григорова, Диана Димитрова или Наум Шопов младши се допълват и дори абсорбират в хубавия смисъл на думата от грабващите модификации на ветерани като Мария Каварджикова, Ивайло Герасков,  Юрий Ангелов, Янина Кашева и особено на Йоана Буковска, която като Виолета Захариева, изваяна внушително, страстно и правдиво, прави ролята на живота си.

Няма да пророкувам дали ще има пети сезон „Откраднат живот“.

Личното ми мнение е, че „Чуждо тяло“ е един достоен завършек на проекта от 190 епизода с напълно осмислени и разработени в дълбочина основни сюжетни линии.

Знам, че мирисът на успеха е сладък и винаги е свързан с пачки банкноти, но се питам :

-Добре, нека заснемат пети сезон, пари трябва да се изкарват, рейтингът е висок, публиката ще поглъща нови серии – защо да не са 50, Нова телевизия ще завладее допълнителен пазарен дял…

Но какво ще гледаме в този пореден сезон.

Кой ще смени доктор Банков на шефския стол?

Тук ще има интрига, безспорно.

Но нали драмите около другите основни персонажи са в общи линии  обхванати до някакъв логичен завършек?

Какво да очаквам – да видя Тасев как пристига в Женева и преди това се среща с доктор Василев и съпругата му Биляна Захариева в Лондон,  Лора Хинова да зачене чудодейно и непорочно като Богородица или да присъствам на сватбата на Врабчев и Стаменова?

Във всички случаи  петият сезон ще бъде просто доизстискване на златната жила и нищо повече.

Но кой съм аз?

Важните са Нова тв и „Дрийм тим“ – ако те решат  - ще има готови за излъчване епизоди през март – април 2018 г. – както си е традицията.

А защо не – „Столичани в повече“ издържаха цели 11 сезона, какво пречи „Откраднат живот“ да  продължи по утъпканата пътека?

Борислав Гърдев

Шумна парична афера разтърсва България преди 90 години

           

       Шумна парична афера разтърсва България преди 90 години

  При управлението на Демократическия сговор на проф.Александър Цанков малко преди да започне т.н.стабилизация на капитализма в страната, все още се усеща диханието на кризата след катастрофално приключилата Първа световна война.

Макар че в обръщение се намират банкноти от 4 милиарда лева БНБ изпитва сериозни затруднения от допълнителни количества  за задоволяване на потребителските нужди.

Управителният съвет на банката гласува за нова емисия банкноти с номинал 500, 1000 и 5000 лева.

Поради голямата нужда и липса на време банката се принуждава да пусне емисия само от 5000 лева, която да се отпечата не в чужбина, а у нас,  в Държавната печатница.

За 45 дни, в началото на октомври  1924 г.първите серии от емисията са пуснати в обръщение.И тъй като върху банкнотата от 5000 лева е отпечатан портрет на Ботев, с портрет на цар Борис  от другата,новите парични знаци бързо са наречени от гражданите  „ботевки“.

Първите, пуснати от превратаджиите.

Ще мине година и полицията с много усилия и дръзновение ще разкрие най – голямата афера с фалшиви български банкноти.

Основните герои в екшъна са Симеон Бурев , Никола Пецов и австрийският гражданин Фондрак, които на територията на столицата организират мощна фалшификаторска група, състояща се от 40 души.

За набавяне на необходимата печатна техника Бурев и Пецов заминават за Виена.

Без да се замислят те пускат вестникарска обява, че търсят инженер.

За такъв е определен след изпит и двудневни увещания, че ще стане милионер, 30 годишният инженер Йохан Костка.

Оказва се, че предварително закупената от Дания хартия не става за печатане на фалшивите каймета и по предложение именно на Костка от Лайпциг са осигурени четири машини за производство на хартия.

Комбинаторите смятат да стартират бизнеса си в Трявна под прикритието на предприятие за производство и преработка на хартия.

Планът не сработва и машините по спешност са прехвърлени в София.

След неуспешен опит да се печатат фалшиви стодоларови банкноти, емисия 1922 г., се решава да се фалшифицират новите 5000 левови банкноти, които  са по - лесни за имитиране.

Започва пласиране на ограничени количества фалшиви левове.

Апетитът идва с яденето.Организаторите се решават на рискован „голям“ удар.

До края на юни 1925 г. групата подготвя за пласиране над 10 000 фалшиви банкноти.

При пласмент на едро това прави над 50 милиона лeвa!

Хората , отговарящи за разпращането на фалшивите пари са трима плевенчани, които вместо да търсят повече посредници, решават да се свържат направо с един от касиерите на БНБ.

Касиерът се пазари за комисионната си, обещава да включи в акцията и човек от ръководството на банката.

Решено е на 17 ноември 1925 г. да бъдат заменени 15 милиона фалшиви лева за толкова истински от БНБ.

В уречения ден вместо касиерът, обещал съдействие, се появява полицията, уведомена от него.

Заловените „ботевки“ са с много добро качество – отпечатани на хартия с копринени нишки , като дори заблуждават при огледа главния касиер на БНБ Михаил Ванков и едва след допълнителна задълбочена експертиза са открити съществените разлики.

Веднага след залавянето на фалшивата партида е решено да се изтегли от обръщение цялата емисия.

Главатарите на престъпната група получават съответно 7, 10 и 15 години затвор, като са задължени  да платят и  обезщетение от по 1 047 000 лева.

През 1926 г. „ботевките“ са изтеглени  от пазара и са заменени от нови банкноти от 5 000 лева, отпечатани от лондонската фирма „Брадбъри, Уилкинсън и компания“, с което се слага точка на най – шумната  фалшификаторска афера в Царство България, възкресена мимоходом в новия роман на Милен Русков „Чамкория“.

Именно от него научаваме, че на 8 април 1928 г. във Виена е заловен Симеон Бурев, който единствен  успява да се измъкне от ръцете на закона при полицейската акция на 17 ноември 1925 г.

Което доказва, че преди девет десетилетия органите на реда у нас са си вършели добре работата…

Борислав Гърдев

Авторът! Авторът!

Мартин Скорсезе живее като в  киноспектакъл.

Ражда се в Куинс, Ню Йорк, в квартала Малката Италия, който ще обезсмърти в редица свои филми като  „Кой чука на вратата ми?“ и „Бедни улички“.

Родителите му са преселници от Палермо, бащата е шивач, майката - домакиня.

Типично итало американско семейство, което ще опише с  обич и съкровена топлота в „Италоамериканец“.

Най – любопитното от детството  е самата рождена дата – 17 ноември 1942 г.

Разгарът на Втората световна война и пълният й  обрат -  при Сталинград  - 18 ноември и Ел Аламейн – 4 ноември .

Но военен филм той не прави през цялата си кариера…

Ще снима още като хлапак на 17 години.

Ще реализира първата си ексцентрична късометражка из живота на нюйоркската артистична бохема на 21 години – „Какво прави хубаво момиче като теб на това място?“, ще спечели бакалавърска степен по филмова комуникация през 1964 г.,ще бъде магистър след две години,  след като е напуснал йезуитския колеж и се е отдал на филмовото изкуство.

Ще стане и уважаван професор в  Колумбийския университет.

Цял живот ще си попълва знанията, ще гледа постоянно филми, ще се учи от големите киномайстори – неговият студент Оливър Стоун  свидетелства, че любимият преподавател е идвал на лекции с подпухнали очи, след като предната вечер е  гледал поредната стара кинокласика…

На 25 години ще заснеме първият си пълнометражен филм - „Кой чука на вратата ми?“, ще снима активно половин век игрално и документално кино, сериали, клипове и реклами, сам ще се превърне в един от признатите първенци на Седмото изкуство.

Ще има пет съпруги и три деца.

И до днес ще смята, че няма противоречие между това да бъде свещеник и кинорежисьор.

Нещо повече, той ще съчетава тяхната дейност в своята мисия, която е и просветителска и епископска.

Да дарява духовност и достойнство на милионите си почитатели.

Но не е продукт на Холивуд.

Дори формално погледнато само „От другата страна“ (2006) е сниман в Лос Анжелис и то , за да имитира Бостън.

Скорсезе се формира като личност и творец в Ню Йорк и именно Голямата ябълка като вместилище на култури и влияния,неговите сицилиански корени, с които много се гордее, изгледаните класически френски ,италиански и японски  филми, го изграждат като явление и формират вкуса му и динамиката на неговите  съзидателни търсения.

2.В семейството му най – важният човек е мама Катрин.

Тя го възпитава и моделира.Примерът за подражание.От нея усвоява работоспособността и любопитството към света, умението да общува и разбира другите.

Да говори ясно , бързо и отсечено, да защитава позицията си, да обича изкуството.

За него тя е не само опора, но и талисман.

Ще я снима как приготвя закуска в „Кой чука на вратата ми?“(1967), като майка на Джо Пеши в „Добри момчета“(1990) и ще й се любува със синовна преданост в „Италоамериканец“(1974).

Затова и по – късно във филмовия бизнес ще държи толкова много на кръга от сътрудници, които ще формират другото му, киносемейство, и с които ще работи десетилетия наред – с актьора Харви Кайтел и монтажистката – редакторка  Телма Шунмейкър – от 1967 г. ,с  Робърт де Ниро – между 1973 и 2018, Леонардо Ди Каприо – между 2002 и 2018 г. ( очакваният проект за Теодор Рузвелт) и Джо Пеши – от 1980 до  2018 г., със сценариста Джей Кокс, с операторите Майкъл Болхаус, Робърт Ричардсън и Родриго Прието, със сценографа Данте Ферети и композитора Роби Робъртсън, без да забравяме, че трикратно използва и парчета на „Ролинг Стоунс“ за свои филми, а с Мик Джагър продуцира и първия сезон на „Винил“ (2016) …

Така си обясняваме по – лесно неговият успех и класирането му на трето място сред най – големите кинорежисьори през 2005 г. от сп.“Емпайър“, както и получената звезда на Алеята на славата на „Холивуд булевард“ № 6801 на 28 февруари 2003 година.

3.Скорсезе работи еднакво пълноценно и последователно и в игралното кино, и в документалистиката, снима тв сериали, реклами и клипове.

Творчеството му е разнообразно, богато, трудно обозримо.

Просто той живее чрез киното, снимайки вече 55 години…

Аз не съм допускал, че е правил реклами, но е факт, че някои от най – необичайните и новаторски  достижения в тази област, са негово дело.

Като например първата му цветна реклама – „Голямото бръснене“(1967) – рафинирана визия, провокативно мислене, неочаквано решение – уж рекламира самобръсначка, пък тя реже гърлото на младежа, който е покрит с кървави дири, сякаш се самобичува и страда като  грешник от ранната християнска епоха.

Подобни клерикални решения ще експонира дръзко  и закономерно в своето многообразно творческо развитие.

През 2004 г.снима още две реклами – първата с вървящия и гледащ строго де Ниро , е всъщност промоция на неговия кинофестивал “Трайбека“, а втората – „Моментно фото“ си е    половин минутно обяснение в любов към този технически феномен.

Свеж и новаторски направен  рекламен филм, реализиран  уж по сценарий на Хичкок, той представи през 2007 г.

„Резервният ключ“ е осемминутно бижу, което експлоатира всички познати трикове на съспенса на Хичкок, вкл. директен цитат от „Човекът, който знаеше прекалено много“(1956) и препратки към „Шемет“ (1958) и „Птиците“ (1963), за да завърши ударно и неочаквано като дискретна реклама на испанското пенливо вино Fraixenet Cava.

Тук  мимоходом трябва да посочим огромния му принос в развитието и осмислянето на музикалния жанр в киното, за който ще пиша подробно по – късно.

Но не бива да се забравя – класическият видеоклип по песента „Лош“ на Майкъл Джаксън от 1987 г. е негово дело.

Той е сред жалоните  и  три десетилетия след създаването си „Лош“ е образец и пример, от който се учат постановчици и актьори, певци и продуценти – как да се пласира певецът пред камерата, как мотивирано да се използва хореографията, а не танцьорите да са само досаден фон и по какъв начин текстът на песента да подсказва сюжета, който задължително трябва да бъде разработен във всеки качествен късометражен музикален филм.

Към телевизионните сериали Скорсезе се насочва в зряла възраст.

Но и в тази толкова експлоатирана и охулвана среда той успява да се впише и да създаде знакови творби – при това като продуцент и режисьор на възловите първи пилотни епизоди – „Престъпна империя“ (2010) и „Винил“ (2016).

„Винил“ си остава в рамките на един сезон, пресъздавайки налудничавата атмосфера в рокендрола от 70 – те години на миналия век – по точно 1973 г., Ню Йорк, с Боби Канавале като продуцента Ричи Финестра, преживял възход във финансов аспект и неповторим екстаз на концерта на изгряващи рок – звезди, след който се оказва затрупан от срутените етажи , оцелял по чудо, докато „Престъпна империя“ стига до пет сезона – 2010 -2014 г. и с нея Стив Бушеми като Нъки Томпсън достигна зрелия си култов статус.

Опитът му в хоръра в „Огледалце, огледалце“ (1985) от сериала „Удивителни истории“ със Сам Уотърстоун ще го впишем в графата куриозни творчески полупровали…

Скорсезе има особен пиетет към документалистиката.

Той работи пълноценно и ползотворно в нея вече пет десетилетия и постига резултати, които дават основание да го смятаме за един от най - талантливите и креативни американски кинодокументалисти.По неговия път по – късно ще поеме и Оливър Стоун, поставил поредица от знакови, провокативни, но винаги интересни документални филми.

В началото е Уусток…

Да, трябва наистина да си целунат от съдбата, за да си в екипа като асистент – режисьор на Майкъл Уедлай, заснел легендарния фестивал на 15 – 17 август 1969 година на филмова лента.

Това не се случва на всеки.

Нужно е  да си посочен и избран.

През 1970 г.ще снима „Улични сцени“, честен и горчив размисъл  за гражданското разединение и нетърпимост, обхванали Америка в разгара на виетнамската война.

Ще направи портрет на своето семейство в „Италоамериканец“ (1974), ще представи любопитния профил на Стивън Принс в „Американско момче“ (1978), ще филмира финалния концерт на „Дъ Бенд“ на Роби Робъртсън в тъжно – носталгичния „Последният валс“ (1978).

През 1990 г.ще представи кратък десетминутен портрет на модния корифей Джорджо Армани в „Произведено в Милано“ и ще станем свидетели както на треската по подготовката на поредното му модно ревю, така и на тайната на непресекващия негов успех, скрепен с упорит труд, всеотдайна подкрепа на екипа и доверие към моделите, без чиято енергия и талант, той би си останал само  един добър , но непризнат стилист.

Скорсезе ще демонстрира открита гражданска позиция в подкрепа на любимия си град, станал жертва на атентатите от 11 септември 2001 г. и ще вземе участие в работата по филма „Концерт за Ню Йорк“, в който режисира с вдъхновение  сегмента „В съседство“, ще преосмисли мястото и значението за Ню Йорк и САЩ на Статуята на свободата като символ и сакрално място за всеки американец в „Дамата в морето“ (2004).

Участва и в създаването на три знаменити поредици.

В „Няма връщане  у дома“, сезон 19 на „Американски майстори“, епизод 7 (2005), простиращ се в рамките на шест часа, изследва еволюцията на ранния Боб Дилън  от 1961 - 1966 г, докато се превърне в звезда и „гласът на своето поколение“, в сериала „Блусът“ (2003) режисира епизода „Завръщащ се от далечно странстване“ , изследвайки африканските  корени на музикалния феномен, който ние  смятаме за типично американско постижение,в „Моето пътешествие в Италия“ (2001) разкрива в рамките на четири часа възхищението си пред шедьоврите на италианското кино и разказва с увлечение за знаменити постановчици  - Фелини, Висконти, Роселини, де Сика, Антониони,  от които се е учил цял живот.

Разбира се, прегледът финансиран от Джорджо Армани, е пределно личен.Акцентът е поставен върху заглавия от 50 – те и 60 – те години на миналия век – от „Шуша“(1946), гледан по тeлевизията от шестгодишния Скорзезе до „8 и ½“ (1963).

Повечето от анализираните творби са христоматийни и черно – бели – „Рим – открит град“(1945), „Земята трепери“(1948),“Сладък живот“ (1960), изключението е „Чувство“(1954), първият цветен филм на Висконти, поради което и самият водещ беседва с публиката в стилизиран ню йоркски офис - тераса, заснет в челно – бяло.

Професор Скорсезе изрично отбелязва, че е отделил творби, които са му направили най – силно впечатление, без да се влияе от мнението на критици и фенове, но пословично запазва субективната си оценка, което може и да не ни хареса.

Аз недоумявам защо фаворизира „Пътешествие в Италия“ (1953) вместо „Генерал де ла Ровере“ (1959) на Роселини , по каква причина пропуска такива шедьоври като „Роко и неговите братя“(1960) и „Гепардът“ (1963) на Висконти,  не харесва ли  “Чочарка“(1960) и „Брак по италиански“ (1964) на де Сика, за да ги пропусне , но , както се казва, това е неговият избор и ние трябва да се съобразим с мнението му…

Отделям специално място на „Персоналното пътуване с Мартин Скорсезе“ (1995), неговата гледна точка за историята и развитието на американското филмово изкуство, което успява да обхване в рамките на 225 минути.

Една крайно  пристрастна история , разказана с увлечение и любов от фен, майстор и познавач на процесите в киното на САЩ.

Скорсезе изследва и анализира  типично американските киножанрове – уестърн,мюзикъл, гангстерски филм, черен филм и обръща специално внимание на мястото на режисьорите във филмовия бизнес, които разделя на три групи – илюзионисти – Грифит, контрабандисти – Елия Казан, Никълъс Рей и иконоборци – Щрохайм, Орсън Уелс.

Знаем от дебелите енциклопедии, че все още се смята за защитник и продължител на авторското кино , но нито той, нито аз го виждам в редиците на иконоборците.

От пристрастията и демонстрираните му чувства като медиатор  разбирам, че идеалът му за режисьор е амалгамата между Грифит и Казан, да бъде изкусен разказвач – илюзионист, но и да владее до съвършенство занаята си, който се учи, но и краде от големите майстори …

Направи ми впечатление и признанието му на финала, че след Касаветис не желае да разглежда процеси, явления, филми и постижения след края на 60 – те години на миналия век, тъй като самият той активно работи, заедно със своите колеги, тръгнали наедно  през тези години , а не желае да бъде техен съдник.

Само така си обяснявам отсъствието на фигури като Уди Алън, Пол Мазурски, Питър Богданович или Милош Форман от неговата иначе богата и увлекателно поднесена киноистория…

Като почитател на „Ролинг Стоунс“ Скорсезе се впуска в следващото си голямо приключение в документалното кино – „Лъч от светлина“, майсторски поднесен и емоционално въздействащ спектакъл, хроникирал  концерта на легендарната група в нюйоркския „Бийкън тиътър“ на 29 октомври и 1 ноември 2006 г.

Силно впечатление прави респектът и уважението с което рокдинозаврите се отнасят към него, пълната творческа хармония между режисьор и група, започвайки от определяне на парчетата, които ще се пеят и запишат на лента, до бляскавото шоу, реализирано с вещина и замах и обезсмъртило легендите на популярната музика в тяхната върхова форма в един от най – важните концерти от дългогодишната им кариера.

Обичта си към киномайстора Елия Казан Скорсезе демонстрира в „Писмо до Елия“ (2010), изискано и съкровено обяснение в любов към един от американските филмови титани, автор на „Джентълменско споразумение“(1947), „Трамвай „Желание“(1951), „Вива, Сапата!“(1952), „На изток от рая“(1954), „Споразумението“(1969), „Последният магнат“(1976)…

Скорсезе благоговее пред таланта и креативните възможности на Казан, разказва с увлечение за най – големите му кинопостижения, съжалява, че заради „Уудсток“ не е успял да му стане асистент в „Споразумението“, определя водещото място на Казан в развитието на американското кино и съзнателно заобикаля поведението му през 1952 г., когато бившият левичар, свидетелства срещу приятелите си в Комисията за антиамериканска дейност на Маккарти.

Явно, за Мартин това е отминал, но все още навяващ болезнени асоциации факт и той не желае да се впуска в допълнителни сондажи и уточнения кой е бил прав и кой виновен.

За него Казан си остава образец на ярък и защитаващ реномето си  голям  постановчик, създал филми, влезли завинаги в националната съкровищница.

Скорсезе запечатва за поколенията и други важни и съкровени изповеди – на най – подценявания член на „Бийтълс“ – Джордж Харисън, герой на „Живот в материалния свят“ (2011), в който успява да изгради непосредствено и убедително ярък портрет на талантлив певец и композитор, преживял много трансформации, но запазил любопитството си към света и креативната си енергия, качества , по които толкова много си прилича със своя режисьор.

Същото може да се каже и за Фран Лебовиц, писателката, лекторката и актрисата  с ексцентрични маниери, героиня на поредното му изследване „Публично говорене“ (2010).

Признавам си, и на мен първоначално ми изглеждаше прекалено различна  и недостъпна като част от прословутата интелектуална нюйоркска бохема, но като се заслушах в откровенията й в прочутото кафене „Ye Waverly Inn“ и легендарното „Студио 54“, предизвикващи възторжени, но сдържани реакции и  у самия Скорсезе, същата  тази жена ми стана близка, интересна и значима като творческа личност.

В „50 годишен аргумент“ (2014) постановчикът засяга и осмисля друг значим феномен за американската култура – ролята на литературните рецензии в „Ню Йорк таймс ревю ъв букс“ след 1963 г., за формирането на вкусове и авторитети сред четящата американска и световна публика.

Част от тези ревюта съм чел в превод в излизалото някога списание „ЛИК“ и знам много добре значението и стойността на отзивите, печатани в културното приложение на легендарния и меродавен вестник.

Тъй като те се публикуваха в издание – институция, за мен бе пределно ясно, че съответната книга задължително трябва да се прочете, а нейният автор да влезе в личния ми каталог.

Много интересен опит демонстрира маестрото в „Прослушването“(2015).

Скорсезе кани любимите си актьори де Ниро и Ди Каприо на кастинг за нов филм на фона на казино в Макао.Кандидат за славата е и Брад Пит, все още неразведен с Анжелина Джоли.

Признавам си, никога не съм се забавлявал така пълноценно както в тези 16 минути, следейки изявите на трите суперзвезди, борещи се за благоволението на големия киномайстор…

4.В игралното кино Мартин Скорсезе също има своите пристрастия , гафове и победи.

В едри щрихи интересите му са насочени основно към спорта,историческите реконструкции, музиката,черния и гангстерския филм.

Той никога не снима уестърни или военни суперпродукции, с мелодрами се занимава в началото на творческото си развитие – „Кой чука на вратата ми?“ (1967) и  „Алис не живее вече тук“ (1974) с Елън Бърстин и Крис Кристоферсън, сатирата„Кралят на комедията“ (1983)с Робърт де Ниро е доста стресираща и нагарчаща, докато „След полунощ“ (1984) e микс между трилър и черна комедия за куриозите, преследващи симпатичния програмист Пол – Грифит Дън, опознал тайните на нощен Ню Йорк, попадайки в неподходящо време на опасни места, докато на сутринта все пак се озовава невредим на работното си място.

Мартин Скорсезе регистрира неочаквани успехи във филми, посветени на спорта – „Житейски уроци“ (1989) с Ник Нолти от сборния „Нюйоркски истории“ визира баскетбола, в „Цветът на парите“ (1986) с Пол Нюмън и Том Круз на фокус е билярдът, но най – големият си успех той постига с екранизацията на мемоарите на Джейк Ла Мота „Разяреният бик“(1980) , в който де Ниро прави незабравима роля, с която заслужено печели „Оскар“ във филм – размисъл и метафора за горчивите гърчове на американската мечта, която може да опише  при  Ла Мота кривата от спортна звезда до водещ на пошли шоу програми, разрушил собственото си семейство и останал сам…

В историческите си реконструкции Скорсезе е винаги прецизен, внимателен и взискателен към изследвания материал – независимо дали е в началото на кариерата си „Берта „Товарният вагон“( 1972),  в нейния апогей – „Последното изкушение на Христос“ (1988) и „Невинни години“ (1993) или е в етапа на своята  зрялост – „Кундун“(1997) , „Авиаторът“ (2004) , „Изобретението на Хюго“(2011) и „Мълчание“ (2016).

„Берта „Товарният вагон“ е тъжен носталгичен разказ за любовта на двама души по време на Голямата депресия.Куриозното е, че профсъюзният активист Бил Шели – Дейвид Карадайн става гангстер по принуда, за да отмъсти на шефа на железопътната компания, който нагло експлоатира своите работници.Той ще плати и най – скъпата цена за авантюрата си  - ще бъде прикован към товарен вагон досущ като Христос за назидание и възмездие, а след него ще тича до последен дъх  прелестната Берта Томпсън – Барбара Хърши – толкова млада и така секси…

Берта с прякор „Товарният вагон“.

Берта и Бил, съперниците на Бони и Клайд, представени с такава любов и топлота от младия Скорсезе, получил финансиране от легендарния Роджър Кормън и стремящ се да докаже на всяка цена какъв майстор ще излезе от него, ако му се гласува доверие.

Покрай „Последното изкушение на Христос“ навремето се вдигна страхотен шум.

Логично , след като постановчикът представя последователите на Христос като напълно земни хора със своите страсти и мечти, докато Исус – Уйлям Дефо предпочита разпятието.

Развръзката обаче е повече от скандална, каквато е всъщност и в романа на Никос Казандзакис.

Разпнатият на кръста е освободен от мисията си чрез своята саможертва да спасява човеците и да ги превъзпитава.

Христос свързва живота си с проститутката Мария Магдалена - Барбара Хърши е отново неустоимо привлекателна  и секси, а след сватбата се появява домът, децата, любовта на сподвижниците.

Дори и Юда на Харви Кайтел няма допирни точки с евангелското описание и втръсналите ни представи за жалък сребролюбец и предател.

Но въпреки иконоборческия си заряд „Последното изкушение на Христос“  е прекрасно заснет от Майкъл Болхаус и въздейства мощно и безотказно.

С този си охулен шедьовър Скорсезе се стреми да докаже, че вярата може да се спечели и възтържествува и с алтернативна интерпретация на историята, променила съдбата на човечеството.

Сниманият по романа на Едит Уортън филм „Невинни години“ е проникновен поглед към лицемерието и комплексите на висшето нюйоркско общество в края на XIX век.

Великолепно са пресъздадени образите на Нюланд Арчър от Даниел Дей – Луис, на Мей Уеланд от Уинона Райдър и особено на Хелън Оленска от  красавицата Мишел Пфайфър.

Интригата е поднесена увлекателно и въздействено, ние съчувстваме на влюбените Нюланд и Хелън, а операторската работа на Майкъл Болхауз е направо зашеметяваща.

„Авиаторът“(2004) надниква в комплицирания и объркан живот на магната Хауард Хюз, заснет е с вкус и много любов от Робърт Ричардсън, Ди Каприо играе вдъхновено и настървено, но малшансът му е , че губи  в конкуренция с прекрасната боксьорска драма на Клинт Истууд „Момиче за милион долара“, докато „Изобретението на Хюго“ (2011) е красива и стилизирано поднесена приказка за едно парижанче от 1930 г., живеещо на гарата със своята играчка – механичен човек, единственото нещо, свързващо го с миналото и с покойния му баща, както и   с възрастния вече кинопионер Жорж Мелиес,подвизаващ се като  магазинер, който ще му помогне да разреши измъчващата го загадка.

„Изобретението на Хюго“ е киноода, обяснение в любов към първите  филмови титани, изящно поднесена приказка от Робърт Ричардсън, в която блестят със своите знакови изяви Емили Мортимър – Лисет, Саша Барън Коен – гаровият инспектор, Бен Кингсли – Жорж Мелиес и Аса Бътърфийлд – Хюго Кабрет.

Скорсезе работи 25 години върху  „Мълчание“.

Екранизацията на романа на Шюзаку Ендо (1966) излиза през 2016 г. и е с продължителност 161 минути.

Историята, която вълнува католика Мартин Скорсезе е за вероотстъпничеството, за отказа от мисионерски подвиг, оказал се невъзможен в Япония, поради съпротивата на управляващите феодали.

Така последователно и отец Ферейра  - Лиъм Нийсън, и отец Родригес – Андрю Гарфийлд приемат будизма, като само отец Гарупе -  Адам Драйвър умира мъченически нелепо.

Представен внушително и естетски от Родриго Прието , „Мълчание“ е филм за грехопадението, който не осъжда клетниците, не успели да запазят вярата си, а акцентира на мъките, през които преминават, докато стигнат своето покаяние и изкупление.

Играта на Андрю Гарфийлд смайва със своята искреност, венец на дългогодишните усилия на Скорсезе и като конгениална изява е истински апотеоз на творческа всеотдайност.

Пред такава интерпретация може само да благоговеем, припомняйки си знаменитата реплика от Шекспировия „Хамлет“ (1601) – „Останалото е мълчание“.

„Кундун“ (1997) влиза в интересна задочна връзка с „Мълчание“.

Явно Скорсезе е обсебен от феномена будизъм, от доктриналното му своеобразие и отношението му към света и човека.

Не случайно монасите – мисионери капитулират в Япония, така както през 1959 г.Далай лама – Тензин Тутхоб Царонг трябва да преклони глава и напусне столицата Лхаса, въпреки уверенията на Мао, че китайците ще зачитат тибетския суверенитет.

„Кундун“ е експониран елегично – протяжно от Роджър Дийкинс, регистрирайки с пристрастна точност етапите, през които минават китайските комунисти, докато окупират Тибет и принудят неговия водач да емигрира в индийския град Дарамсала.

…Към популярната музика Скорсезе има особен афинитет и изострени сетива.Той умее да използва творбите на млади и утвърдени композитори, за да пресъздаде завладяващо и убедително сюжета, с който се е заел.

Случайно ли кани Питър Габриел за свой музикален съмишленик при работата му по „Последното изкушение на Христос“(1988) ?

И какъв точен усет трябва да има , за да прозре магнетичната сила на моментално превърналата се в модерна класика „Краят“ на „Дорс“, с която разкрива адекватно и с модерни изразни средства – визия, композиция на кадъра и музикален съпровод, интимната сцена между Дж.Р. – Харви Кайтел и момичето му – Зина Бетюн в „Кой чука на вратата ми?“(1967), много преди ученикът Оливър Стоун да преоткрие феномена Джим Морисън и „Дорс“  през 1991 година.

Скорсезе познава, цени и обича популярната музика.

В „Завръщащ се от далечно странстване“ (2003) издирва африканските корени на блуса, в „Лош“ (1987) работи съвместно с достигналия световна популярност Майкъл Джексън, създавайки образцов и оставил легендарна следа видеоклип, в „Ню Йорк, Ню Йорк“ (1977) отдава дължимото на един от най – популярните чисто американски киножанрове – мюзикълът.

За главните роли ангажира звездите Робърт де Ниро – саксофонистът Джими Дойл и Лайза Минели – певицата Франсин Евънс, пуска в нови аранжименти класически парчета като „Роза с орлови нокти“ и „Ню Йорк, Ню Йорк“, с които са израсли поколения меломани.

И същевременно разтяга историята до  164 минути, наблягайки на хореографията и прецизно поднесените песни, като същевременно изсушава интригата от нейния емоционален живец.

Защо да се чудим тогава, че публиката не е очарована от неговия опус, който реализира скромни приходи, без да достига славата на „Смешното момиче“ (1968) на Уйлям Уайлър и „Кабаре“ (1972) на Боб Фос.

В БЪДЕЩЕ РЕЖИСЬОРЪТ ЩЕ ИЗБЯГВА ХЛЪЗГАВАТА ТЕРИТОРИЯ НА МУЗИКАЛНАТА ДРАМА И КОМЕДИЯ В ИГРАЛНОТО КИНО, НО ЩЕ ОСТАНЕ ВЕРЕН НА ПРИСТРАСТИЯТА СИ КЪМ НЯКОИ ОТ НАЙ – ПОПУЛАРНИТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ , БЕЛЯЗАЛИ И НЕГОВОТО РАЗВИТИЕ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ.

В „Уудсток“ (1970) ще регистрира върхови изпълнения на Джоан Бейс, Карлос Сантана, Арло Гътри и Джими Хендрикс, ще оцени явлението Майкъл Джаксън през 1987 г., ще заснеме заключителния концерт на „Дъ Бенд“ на Роби Робъртсън в „Последния валс“ (1978), ще създаде ярки, интересни и полемични портрети на Боб Дилън и Джордж Харисън, ще покаже виртуозното шоу на „Ролинг Стоунс“ в „Бийкън тиътър“ в „Лъч от светлина“ (2008) и ще отдаде дължимото на лудите – 70 – те години  на миналия век – на рока и неговите популяризатори – звукозаписните компании в пилотния епизод на сериала „Винил“ (2016).

…Скорсезе обича да гледа стари гангстерски филми и през целия си живот се стреми да сътвори добри образци, които да са съпоставими с класиките, познати на всеки киноман.

„Бедни улички“ (1973) с Харви Кайтел – Чарли и Робърт де Ниро – Джони Бой, носи характерните белези на гангстерска творба, действието се развива в квартала „Малката Италия“, изпълнен е с носталгия към младостта, изгубената невинност, с господството на насилието и бруталните конфликти, след които героите добиват друго светоусещане, калявайки характерите си в суровите житейски сблъсъци – за територия, влияние и просперитет.

„Добри момчета“ (1990) е най – добрият му и изпипан гангстерски епос.

Де Ниро - Джеймс Конуей, Рей Лиота – Хенри Хил и Джо Пеши – Тони Де Вито играят вдъхновено и впечатляващо, а историята за надлъгването между партньорите в един обир, е майсторски поднесена метафора на възхода и падението на нетолерантна Америка.

На границата между гангстерската драма и трилъра е „Нос страх“(1991), вещо направен римейка на класиката на Джей Ли Томпсън от 1961 г.

Робърт де Ниро е смразяващо убедителен като изнасилвача Макс Кейди, излязъл от затвора след излежана 14 годишна присъда и поставил си за цел да открие адвоката си Макс Боудън – Ник Нолти, комуто трябва да отмъсти за пропиления си живот.

Заснет в мрачни тонове от Фреди Франсис „Нос страх“ опъва до краен предел нервите ни, поднасяйки стегната и страстна драма, в която героите са монолитни  и обзети от  могъщи страсти, вплетени в борба на живот и смърт.

„Казино“ (1995) доразвива проблематиката от „Добри момчета“, но на друго ниво.

Главен герой е вече хазартът, казиното в Лас Вегас, страстта към трупането на пари, де Ниро – Сам Родстайн  е все така магнетично суров, Джо Пеши – Ники Санторо  - първично груб  и жесток, а Джинджър Маккена на Шарън Стоун е уникална находка, доказваща, че звездата на „Първичен инстинкт“ (1992) носи със себе си огромен и шлифован драматичен потенциал.

„Бандите на Ню Йорк“ (2002) е епична сага на мъст и възмездие от зората – 1846 г. - на утвърждаването на Ню Йорк като американски и световен мегаполис.

С много упоритост и хладнокръвие Амстердам Валон – Леонардо ДиКаприо ще срази Бил Касапина – Даниел Дей Луис и ще отмъсти за смъртта на баща си.

С „От другата страна“ (2006) Скорсезе най – после получава своя заслужен „Оскар“ за режисура.

Аз оценявам приноса му при заснемането на този амбициозен и отговорен проект,разкриващ със замах  разобличаването на гангстерския бос Франк Костело – Джак Никълсън, впечатлен съм от забележителните актьорски изяви на Никълсън, Ди Каприо – Били и Мат Деймън – Колин Съливан , но не забравям, че все пак Скорсезе използва като образец оригинала „Пъклени дела“ (2002) на Алън Мак и Уаи Кунг Мао, който в интерес на истината е като че ли по – изобретателно и интригуващо направен…

Годините на сухия режим и бясното  натрупване на пари от незаконен алкохолен бизнес намират отражение в „Престъпна империя“ (2010 – 2014).

След „От другата страна“ това е най – големият му успех при разработването на гангстерската тема, същото се отнася и за харизматичния изпълнител на главната роля на Нъки Томпсън – Стив Бушеми, с необходимото уточнение, че Скорсезе е  двигателят и продуцентът на поредицата (като такъв постига успех и с трилъра  „Снежният човек“ ,2017 на Томас Алфредсон и с Майкъл Фасбендер като Хари Холи), заснемайки само пилотния епизод от 2010 г., носещ логично заглавието на сериала.

Към „Ирландецът“ (2018) отсега има свръхочаквания.

Нормално е, след като ще се разкрие на екран убийството на профсъюзния бос Джими Хофа, имащ основна заслуга за избирането на Джон Кенеди за президент и след като актьорският състав включва Ал Пачино – Джими Хофа, де Ниро – Франк Шийрън „Ирландецът“, Джо Пеши – Ръсел Буфалино и Харви Кайтел – Анжело Бруно.

Скоро ще разберем дали с този си пореден опус Скорсезе ще сложи точка над и – то или отново ще ни поднесе изсушен откъм емоции тричасов спектакъл, който с усилие ще преглътнем, спомняйки си с носталгия незабравимите му успехи от не толкова далечната му младост.

5.Добри момчета / лоши момчета

Харизматичните герои на Скорсезе са амбивалентни.Еднозначно не можеш да ги класифицираш като положителни или отрицателни, добри или лоши.

Всъщност те по своему са добри, но средата, обсебващите ги демони, инстинктите  , неудовлетворените им амбиции, ги тласкат към насилието и падението.

Помним добре Травис Бикъл – една от първите култови роли на Робърт де Ниро в „Шофьор на такси“ (1976), рецитирахме в захлас на времето прочутия му монолог пред огледалото, оказал се импровизация – „Ти на мен ли говориш?“

Скромен и семпъл таксиджия, обременен от спомените си виетнамски ветеран, който в името на неполучилите взаимност чувства спрямо Бетси – Сибил Шепърд, решава да стане спасител на малолетната  Ирис – Джоди Фостър , устройвайки никому ненужна кървава баня.

Джейк Ла Мота – Разяреният бик (1980) е изключителен боксьор, цар на ринга, двубоят му с Шугър Рей Робинсън  се коментира като градска легенда.

Човекът е заслужил сносен и честит живот, а приключва като разказвач на вицове в долнопробни локали, в самота и самосъжаление, вероятно и заради избухливия си характер, и дремещия в него агресивен импулс.

Показателен е случаят със Сам  Родстайн  от „Казино“ (1995).

Де Ниро го пресъздава като забавен, твърд и обигран шмекер, деградирал под натиска на първичните си инстинкти.

Изпитвам сантиментална слабост към фелдшера Франк Пиърс, изигран неподражаемо от Никълъс Кейдж в „Да возиш мъртвите“(1999).

Пиърс е отговорен служител, но смазан от мизерията, която го заобикаля, добил облика на възкръснал мъртвец в призрачната атмосфера на тънката ивица между живота и смъртта.

Съществува в транс, като лунатик.

Кейдж създава убедителен  образ на симпатичен аутсайдер, а неговата съдба подсказва , че и в САЩ положението на фелдшерите не е никак за завиждане.

Сложни и ярки персонажи лансира Леонардо Ди Каприо в „Злокобният остров“ (2009) и „Вълкът от Уолстрийт“ (2013).

В екранизацията на едноименния роман на Денис Лихейн неговият детектив Теди Даниелс разследва през 1954 г.изчезване на пациент от болница за престъпници на Злокобния остров в Бостън.Казусът е сложен и объркан, Даниелс не получава нужното съдействие от лекарите,криещи архивите, ураган откъсва временно болницата от останалия свят, уликите се множат, Теди започва да се съмнява във всичко – в партньора си, в паметта си и дори в собствения си разум,  изглежда все по – болен, до неочаквания обрат, оставящ зрителя безмълвен …

С много страст е представен борсовият спекулант Джордан Белфорд във „Вълкът от Уолстрийт“.

Джордан е с неизчерпаема енергия и усет за правене на пари, създава силен екип, достига върха на финансовия елит, превръща се в акула като Гордън Геко от „Уолстрийт“(1987) на Оливър Стоун, измъква се дълго и успешно от опеката на контролните органи, но накрая се сгромолясва и вижда разпада на своята империя – мечта.

Джордан е съвременният вариант на великия Гетсби, но за разлика от героя на Фицжералд, е много по – настървен, мотивиран и упорит в преследването на химерата си.

Той също остава без жената на живота си Наоми – Марго Руби, сам, но несломен, което му дава възможност да направи коректна рекапитулация на живота си.

Обогатявам този експресен преглед  с още два образа.

Дж.Р – Харви Кайтел от „Кой чука на вратата ми?“ (1967) - безделник, киноман, фантазьор, но проявяващ  съпричастност към драмата на неговото момиче, изнасилено брутално в колата на предишния си любовник.

Пред очите ни Дж.Р. израства като отговорен и сериозен мъж, терзаещ се от мисълта защо любимата му не оценява неговия жест и не желае да се омъжи за него.

Дж.Р. е изваян проницателно и с финес от младия Кайтел, поради което остава в съзнанието ни като един от най – светлите персонажи, родили се под диригентската палка на Мартин Скорксезе.

Другият е профсъюзният активист Били Шели на Дейвид Карадайн от „Берта „Товарният вагон“ (1972).

Много своеобразна е неговата съдба – да бъде и защитник на работническите интереси , и бандит по принуда.

Толкова е симпатичен и привлекателен, та чак недоумяваме как се съгласява да ограбва влакове.

А мъченическата му смърт - алюзията с Христовата саможертва е натрапчиво поразяваща - работи безотказно за превръщането му в легенда.

Такива са героите на Мартин Скорсезе.

Едновременно добри и зли,господари и жертви, мечтатели и разбойници, шампиони и спекуланти, съвременни мефистофеловци.

Паноптикум, изграден с дръзновение и страст от един от най - големите филмови майстори на нашето време.

6.Повече от половин век Мартин Скорсезе работи в примамливия целулоиден свят.

Снима с вдъхновение и неизчерпаема енергия, дори днес.

Получава „Оскар“ за режисурата на „От другата страна“ и звезда на холивудската алея на славата, признат е за трети   най – голям постановчик в американското кино.

Което нито го успокоява, нито го праща на Малдивите на заслужен отдих.

Защото Скорсезе е от най- динамичните и креативни личности на САЩ.

Универсален талант, съпоставим като потенциал и продуктивност  с фигури като Спилбърг и Уди Алън.

Не желая да претрупвам портрета му с излишна фактология и съзнателно не засягам постиженията му като актьор – както в собствени продукции като „Шофьор на такси“ (1976) и „Авиаторът“ (2004), така и като гастрольор – Ван Гог! -  при знаменития си колега Акира Куросава в „Сънища“(1990),работата му зад кадър в популярни анимационни филми като „История с акули“ (2004) – Сайкъс на Бибо Бергерон и Вики Дженсън, като продуцент – отделям  „Авиаторът“(2004), „Престъпна империя“(2010 – 2014) и „Вълкът от Уолстрийт“(2013), като професор и популяризатор на американското и италианското кино.

Наистина е фигура с ренесансов размах!

Днес, когато Холивуд е в плен на грубия комерс, когато водещи режисьори като Едуард Зуик, Брайън Сингър  и Кристофър Маккуори се нареждат послушно на опашката за снимането на продължения на франчайзи с много спецефекти и измислени приказни герои, Скорсезе все още олицетворява значимото авторско кино в неговата американска интерпретация, съчетаваща актуална проблематика и зрелищно професионално майсторство.

Неколкократно в свои интервюта той е изтъквал, че е искал да стане свещеник, но страстта му, към киното е надделяла.

Все пак смятам, че с годините и натрупания опит, успява да примири и съвмести двете си трайни увлечения, белязали живота му.

Да умее да забавлява, провокира и напътства, да дарява духовност и наслада, да е епископ и господар на спектакъла.

Да достигне 75 години и да бъде пълноценен автор на своите филми.

Каква завидна творческа съдба, нали?

Борислав Гърдев