петък, 17 февруари 2017 г.

Иванчо Хаджипенчович пред съда на историята

Иванчо Хаджипенчович пред съда на историята


Многократно отлагах  писането на  този текст.
Обмислях го дълго и наистина съм  искал да бъда обективен и точен.
Името Иванчо Хаджипенчович е врязано в съзнанието ми от детство.Та как иначе – човекът, обесил Левски, турското мекере, предателят, трябва да бъде запомнен завинаги с мръсните си дела и да бъде поставен на подсъдимата скамейка на историята, редом до поп Кръстьо Никифоров.
Да, но е финансирал първото издание на поемата на Раковски „Горски пътник“ през 1857 г., а след това е от редовните абонати на вестника му „Дунавски лебед“ (1 септември 1860 – 24 декември 1861 г.), революционно и прогресивно за времето си издание, явление в българската журналистика.
След години  се оказа,че не свещеникът поп Кръстьо е предал Апостола, а небезизвестният Марин Поплуканов, арестуван от османските власти на 28 октомври 1872 г..За пари – 1364 златни монети, присвоени  от Ловешкия революционен комитет, който за България изпълнява функцията на Централен.
Тогава реших да се ровя и да изчета написаното за Иванчо Хаджипенчович.
Роден в Русе през 1822 г., завършва право в Париж през 1845 г.
Можел е да си го позволи, защото е от чорбаджийско семейство,баща му , на кого помага  в бизнеса , е хаджи Велико Хаджипенчович, член на русенския меджлис в продължение на 4 десетилетия – 1817 – 1857 г.
Но да си припомним колко са българите тогава с висше юридическо образование и знаещи френски език?
Започва работа като помощник на валията , а  Ботев го изкарва „обершпионин, накичен с всякакви ордени и храчки“във фейлетона си „Знаеш ли ти кои сме?“ от 3 март 1873 г., поместен в „Независимост“.
Христо Ботев има право да критикува еволюциониста Хаджипенчович, който е против революционната борба и е за поетапно постигане на националните цели със съдействието на официалната власт.
Но това прави ли го шпионин?
А нека не забравяме, че Ботев се подиграва в публицистиката  и поезията си със Сава Доброплодни, с Илия Блъсков, с Кръстьо Пишурка – „ех, че ода бих написал на баба си на хурката“, с Иван Вазов – „вярата си да възпея“…
Звездата на Хаджипенчови изгрява през 1865 г. , когато русенски валия става Мидхад паша, с когото общува на френски - 13 години след като започва да се изкачва по йерархията на местното управление.
Иванчо Пенчович влиза в Търговския съд и в Общия вилаетски съвет през 1866 г, заедно с Никола Михайловски и Юрдан Тодоров и  дори се опитва да помогне на Мидхад в неговите усилия по създаването на смесени турско – български училища, проект, предварително осъден на провал, поради наслоените от столетия непреодолими прегради  между двата етноса и страха на българите, че така лесно ще бъдат манипулирани и евентуално асимилирани.
През 1868 г.Мидхад паша става председател на Държавния съвет на Османската империя.
Не забравя  своя приятел Иванчо Хаджипенчович и го изтегля в Цариград като член на Държавния съвет.
Вече в имперската столица русчуклията се впуска във вихъра на църковно – народната борба, подпомагайки голямата ни кауза – независима родна църква, родила се на 28 февруари 1870 г.
Добър юрист, той , заедно с Марко Балабанов и Гаврил Кръстевич,има заслуга за изработване на нейния устав и закономерно е избран във Временния съвет за управление на екзархията – от 1872 до 1876 г.
На 28 август 1871 г. е първата среща на видния османски сановник с Васил Левски.
Апостолът на свободата е в турската столица по работа и трябва да пренощува на безопасно място.
Има ли по – спокойно  такова от дома на Хаджипенчович на остров Халки.
Членът на Държавния съвет първоначално се стъписва, но после приема вкъщи Апостола.Левски се опитва да убеди него, Христо Стамболски и Марко Балабанов да подкрепят финансово революционната му организация.В добавка му съобщава факти „от кухнята“ , действие, което днес бихме определили като издаване или споделяне на съкровена и съдбоносна тайна.
Стефан Дичев в романа си „За свободата“ (1956 ) дава воля на творческата  си фантазия и описва срещата им като напрегнат трилър, в който със силата на револвера турският слуга  от страх за кожата си дава на Левски исканата сума.
Цитирам том 2, стр.301 – 302 по изданието от 1970 г. :
„- Вие... вие сте…?!
Левски кимна.Очите му гледаха подигравателно ужасения сановник.
-          Сега по – бързо – стана той. – Отваряй касата и давай определените ти осемдесет лири.
Като се олюляваше, хаджи Иванчо се изправи, разгледа го още веднъж – наистина тъмнорус, очите сивкави, морав фес, жакет и кордела на врата…
…- Ето! – рече, като тикаше в ръцете на Левски кесията. – Осемдесет ми искате – сто давам…За делото! – прибави, като преглъщаше слюнките си.  – Да се помни , че и аз съм за свободна България! Някой ден, ако стане нужда, да се знае.
Левски го гледаше втренчено.
-          Я виж ти! – рече. – Е, добре, щом е тъй, ела тук.
Тук до писалището.Ето, издал съм ти квитанция за осемдесет лири, прибави на кочана : внасям доброволно още двайсет лири за оръжие – всичко сто…Пиши де! Какво ме гледаш? Нали ги даваш за революцията? Пиши! Така…доброволно – подчертай „доброволно“…Подпиши се сега  - четливо, четливо!...Сложи си и печата…Датата сложи – да се знае, че на погребението на двамата везири ( Али паша и Къблъзлъ Мехмед – б.м.)  си ги дал…Добре! Сега знаем и двамата : сто лири!...Ето и твойта квитанция поправена.“
Дали е било така, всеки да преценява сам.Но Левски се прибира в Бургас с всъщност  146 лири, дадени му от Хаджипенчович.
Всеки се хваща за мемоара на Иванчо Хаджипенчович до великия везир Махмуд Недим паша от 1872 г., в който българският сановник съобщава за съществуваща тайна революционна организация сред сънародниците му, радваща се на сръбска подкрепа .
Какъв предател, нали?
Но никъде  не споменава името на Апостола, на неговите помощници,  не говори за структура, начин на борба, а и дезинформацията със сръбската помощ е умело премислен ход, дело на  опитен управник.
Скромното ми мнение е, че с този мемоар Хаджипенчович се презастрахова, подава оскъдно инфо на върховната власт в империята, без да преминава границата на предателството.
Усърдието му е възнаградено по един неочакван и драматичен за него начин.
На 22 септември 1872 г. е извършен прочутият Арабаконашки обир, дело на Димитър Общи, помощникът на Апостола.
На 22 ноември 1872 г. е назначен за член на специалната следствена комисия, която в София трябва да се занимае с акцията на Димитър Общи.Левски е заловен в Къкрина на 29 декември 1872 г.  и допълнително е разпитван от комисията.
Тук е необходимо да се подчертаят два факта, които мнозинството изследвачи объркват и дори пренебрегват.
Първо, Иванчо Хаджипенчович е член на специална следствена комисия, а не на извънреден съд.
Тази комисия не изземва функциите на съд и се занимава основно с произшествието на Арабаконашкия проход и ролята на Димитър Общи в него.
И второ – Васил Левски е заловен месец след като комисията се сформира , но след като Димитър Общи го издава, заедно с комитетите в района на Ловеч – Тетевен -  Орхание -  София, веднага е доведен в София, за да бъде разпитан като ключов фактор на разкриващата се  революционна организация.
Логично е Хаджипенчович не само да бъде притеснен, но и  уплашен.
По препоръка на д – р Стамболски и Гаврил Кръстевич Хаджипенчович заминава за София, където пристига на 29 ноември, за да заеме поста си до Саиб паша и Шакир бей.Ако е откажел, е можел да бъде обвинен в симпатия или съучастничество на комитите, а като член на комисията е вярвал, че може да въздейства на колегите си .
По време на заседанията, започнали на 9 декември в софийския конак, спрямо Димитър Общи изобщо не се колебае – на 14 декември 1872 г. препоръчва  смъртната му присъда, тъй като друго наказание за деянието му просто не може да бъде постановено.
С Левски обаче нещата са по – сложни.
Та той го е приемал в дома си, давал му е пари!
Ами ако Дяконът се разприказва и го изобличи , че му е съдействал в революционната дейност?!
Остава поразен и от нравствената устойчивост, и от смелостта на Апостола.
Общи издава всичко, което знае.
Левски пази самообладание, отговаря доблестно , гордо и ясно, че е подкрепян от милиони и най – важното – прави се, че не познава Иванчо Хаджипенчович!
Хаджипенчович не се намесва при определяне на присъдата на Апостола - как да го спаси, как да ходатайства за революционер, който не отрича своята дейност?
На 14 януари 1873 г. е подписан проектозаключителния протокол №15 срещу Апостола на свободата.
Препоръчва се смъртна присъда.
Документът е пратен  в Цариград за съгласуване със султан Абдул Азис и издаване на вердикта.
Такива са бюрократичните изисквания.Присъдата е потвърдена по целесъобразност  на 21 януари 1873 г., а Апостолът на свободата увисва на бесилото на 6 февруари 1873 г.
Шестдесет от обвиняемите получават различни срокове затвор и заточение.
А на домораслите патриоти, разпъващи на кръст Хаджипенчович,  ще задам само два въпроса.
1.Къде са родолюбците, готови да спасят Апостола по пътя му  от Търново до София, когато пътува в бричка, охранявана от конвойни заптиета?
И по каква причина амбицията на Христо Иванов -  Големия, шефът на тайната полиция на комитета, е не освобождаването на Левски, а убийството на поп Кръстьо Никифоров?
И
2.Защо Русия и посланикът й граф Николай Игнатиев  не се намесва ефективно и не спасява Васил Левски?
Игнатиев и Левски се познават лично и графът много добре знае кой е той и с какво се занимава.
Но руският посланик в Цариград не предприема натиск върху султана или великия везир.
Знаем от историята, че османските власти са правили компромиси и срещу по - големи свои врагове.Нима не е можело смъртната присъда да бъде заменена със заточение в Диарбекир?
Но графът пасува.
Защо?
За да има по – пълен контрол над комитетските дела и дейци.
И за да може в бъдеще  официална Русия да наложи свой вожд на революцията, който добре ще изпълни плана й и накрая ще я накара „да заповяда“ – Георги Бенковски.
Хаджипенчович изпитва терзания за постъпката си.Признава си безхитростно – „Силни морални мъки и поражения изпитвах , когато му задавах въпроси и ме беше страх аз да не се издам“.
Връщайки се в Цариград, той се изповядва пред д – р Христо Стамболски – „Язък за българския народ, който загуби един от най – преданите си синове този месец! Язък за България, която днес се разпъва на кръст в духовно – екзархийските ни работи, и в политическо отношение по въстанията ни.Язък, язък, язък!“
Три години по – късно отново ще се включи в комисия, която ще разследва зверствата в Перущица и Батак.
Това става през лятото на 1876 г. и българинът е придружен от ливанеца Едмънд Блек бей.
Хаджипенчович добросъвестно преброява 1700 жертви на башибозушките зверства и като доказателство донася в Цариград отрязана детска ръчичка.
Докладът предизвиква потрес сред управляващите, а Хаджипенчович е назначен и в следващата шестчленна комисия, чиято основна заслуга  е, че на съд е даден виновникът за баташкото клане Ахмед ага Барутанлията.
Добросъвестната работа на сановника му докарва неприятности и води до отстраняването му от Държавния съвет, заменен от д – р Соян  Чомаков,  през пролетта на 1877 г.като неблагонадежден.
Вероятно една от причините е, че дъщеря му Ефросина Бонева, касиер на Женското благотворително дружество в Цариград, събира средства за подпомагане жертвите на Априлското въстание.
На 12 април 1877 г. започва руско – турската освободителна война.
Доктор Константин Бонев, зетят на Иванчо Хаджипенчович и съпруг на Ефросина, постъпва в българското опълчение, участва във военните действия,награден е с руски ордени и е основоположник на военната медицина у нас.
България става свободно княжество  с решение на Берлинския конгрес от 1 юли 1878 г.
На 10 февруари 1879 г.започва работа Учредителното народно събрание в Търново.Депутат от Русчук, избран с впечатляващо мнозинство,  е Иванчо Хаджипенчович.При това – не е посочен от руснаците, нито участва по право –  побеждава в избори и събира фасул за три казана чорба! (Тогава се гласува с бобени –„за“ и царевични – „против“ зърна).
Изказва се рядко, само по най – важните въпроси – за депутатския дълг например – на 14 март 1879 г . – „Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си, те са длъжни да искат отпуск, а оставка да ми се не дава“.
На 4 април се дискутира възможното създаване на Държавен съвет.Според русенския депутат и юрист това е „съвет управителен“ с изключително полезни функции, добавяйки : „Аз съм бил девет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши.Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре“.
Мнозинството депутати е против.
Иванчо Хаджипенчович се подчинява на вишегласието и на 16 април 1879 г. в 2 часа след обед подписва Търновската конституция.
На 8 май 1879 г. е назначен със заповед на  императорския руски комисар Дондуков – Корсаков за член на Висшия съдебен състав, т.е.на Върховния съд, което налага преместването му в София.
Хаджипенчович обаче се оказва пророк.
На 27 април 1881 г. княз Александър Батенберг извършва държавен преврат и сваля от власт либералното правителство на Петко Каравелов.
В съответствие с решенията на второто Велико народно събрание, заседавало в Свищов на 1 юли 1881 г., когато на монарха  му се дава право да управлява с укази за седемгодишен период, на 14 септември се учредява Държавен съвет.
В неговия състав редом до Марко Балабанов, Тодор Икономов – избран за негов председател, Димитър Греков и Юрдан Тодоров виждаме и Иванчо Хаджипенчович.
Чинно ще изпълнява задълженията си  - контрол на финансите на местната власт, следене спазването на основните закони , изготвяне на законопроект и укази , арбитраж при разрешаване на административни спорове  - до 9 септември 1883 г., когато с възстановяването на конституцията от Драган Цанков, мандатът на висшия държавен орган е прекратен.Без да успее да се обнови на всеки три години.
Хаджипенчович  си построява къща на 150 метра от лобното място на Левски,  дарява средства на комитета за построяване паметника на Апостола – „За Бог да прости!“
Следи развитието на политическите процеси у нас  и негласно  подкрепя официалната политика.
Умира на 25 март 1894 г., на 74 години, докато все още Стефан Стамболов е на власт.
Не доживява откриването на паметника на Васил Левски, състояло се в тържествена обстановка на 22 октомври 1895 г.
По този повод слово произнася някогашният апостол и автор на наскоро излязлата биография „Васил Левски Дяконът.Кратка биография“ Стоян Заимов.
Медиите обаче научават срамен факт – по искане на турски чиновник  словото е предварително прегледано от външния ни министър Григор Начович.
За доктор Кръстев в статията „Васил Левски.Дяконът“ с дата 25 октомври 1895г ., публикувана в сп.“Мисъл“, год.V, кн.8, стр.872 – 873 “Това е тъй позорно и тъй унизително за един народ, който умее да уважава себе си, щото ний просто не можем да намерим думи да изкажем възмущението си.“
А що се отнася до задължителния банкет след тържествената церемония -  „Той беше искрен, топъл, интимен,без много формалности, без хвалби и ласкателства, без дълги речи.Това е добрата му страна, лоша страна той собствено няма – поне в моите очи, - но мнозина уверяваха, че бил за тях малко безжизнен, мъртъв, и че правело лошо впечатление отсъствието
на някакъв си цвят, някакъв отбор от столичната интелигенция, която при други случаи обичала да се въвира и дето не й е мястото.Ний не можем да съдим за туй, не сме виждали по – добър, по – жив банкет.Ще забележим само, че в залата на тоя банкет,който се даваше по случай откриването паметника на Левски, разпоредителите бяха забравили да окачат по един портрет на Апостола“.
Видният държавен деец Хаджипенчович  е имал повече от 10 години, оттегляйки се от политиката, да премисли своя живот, да подложи на преценка всички свои минали действия и да разбере, че гафът в живота му е подписаният прословут протокол №15 от 14 януари 1873 г.
Можел е да се защити аргументирано или не толкова сполучливо, желателно е било да напише свои спомени , да разкаже подробно за успехите и грешките си – така постъпва например Юрдан Тодоров, член на извънредния съд, осъдил на смърт Георги Измирлиев, водач на въстанието в Първи революционен окръг, член и на Държавния съвет, неколкократно избиран за депутат, за последно на 28 януари 1901 г. от листата на Демократическата партия,който издава през 1897 г. своите „Възпоменания по въстанията в Търновския санджак и по съдението на българските въстаници в Търново“.
Хаджипенчович мълчи, не пише и не се защитава.
Не вярвам да се е смятал за непогрешим, но вероятно воден от чувството си за дълг е смятал, че времето ще отсее добрите от лошите му дела и ще прецени мястото му в родната история и обществено – политическия ни  живот.
Затова да  бъдем прецизни.Нека не забравяме достойното му поведение през 1876 г., в Учредителното събрание и като член на Върховния съд  и да изтъкваме голямата му вина спрямо Апостола.
Въпреки че ми е много любопитно как щеше да постъпи на негово място Никола Михайловски или Юрдан Тодоров?

Борислав Гърдев

Няма коментари:

Публикуване на коментар