четвъртък, 17 май 2018 г.

Непретенциозна забава


         

  Непретенциозна забава  

 След като гледах "Революция  X" останах развоен в оценката си.      

От една страна не крия, че се забавлявах и отпочинах, но от друга ми е ясно, че съм се смял на евтини  хуморески, че съм гледал не особено прилежно направен филм, който при други обстоятелства и  с друг постановчик щеше да изглежда съвсем различно.
И вероятно доста по  - прилично.
Чудна работа – сценарият е дело на утвърдени имена в бранша – Георги Иванов и Теодора Маркова, работили по „Под прикритие“ и „Фамилията“, а имам чувството, че е изсмукан от пръстите на лявата ръка в миг на най – значима творческа немощ.
Типично по американски образец на сравнително популярен сериал се прави филмово продължение.
Целта е ясна – с готова матрица, актьори, сюжет, проблематика и визия – отново прелъстително  - лъскава – дело на Радослав Гочев -  да се създаде лек, приятен, забавен, развлекателен филм.
За отмора, весело настроение и задължително с малко музика.
Иванов и Маркова дори се презастраховат- не им стигат геговете –  измъчени и до болка познати около директора Цеков – Георги Кадурин  и инспектора Петров – Люси Иларионов, разбират, че любовните терзания на филоложката – Силвия Петкова  към Мишо  - Александър Сано тотално издишат,затова добавят драма в бенда – на момчетата е натресена от продуцента нова вокалистка Никол – Гери – Никол Георгиева - която иначе е сладка и талантлива, но веднага поема в себе си омразата към спуснатата парашутистка и в добавка сме въвлечени в търсенето на сак, пълен с кокаин, необходим и на прословутия бос Караваджо, и на ГДБОП.
Получените четири сюжетни разклонения като цяло са балансирани и сръчно монтирани, дотолкова, че да не объркват публиката, но гафовете на драматургично ниво наистина ми идват в повече – хората на Караваджо, които отвличат Никол й дават възможност по телефона да се свърже със своите колеги в състава, а  Мишо успява да се измъкне от кашата, която е забъркал, връщайки сака, пълен със сънотворни хапчета, стрити на прах!
„Революция Х“ се гледа без напрежение, има добро темпо, не доскучава напълно и ако не беше финалното стряскащо заглавие – очаквайте следващата пролет (концерт на групата  или може би продължение на продължението?!) – бързо щеше да бъде забравен след излизането от салона.
Сега обаче се чудя дали наистина ще има още една „Революция“  и струва ли си след година да я гледам.
Разбира се, може да минем в сферата на вероятностите – ами ако сценарият бъде по – добър? – но аз засега не смятам да фантазирам, а само да отбележа скромното си мнение за опуса на Гочев.
Стана модно режисьорите, аргатували на Димитър  Митовски по прочутите му сериали да изкачат от шинела му , втурвайки се към примамливия свят на самостоятелната кариера.
Виктор Божинов успя с „Възвишение“ , Димитър Гочев обаче се проваля с „Революция Х“.
Чудно ми е как кастингът, който скърца в „Революция Х“, все пак дава резултат в „Революция Z“.
Все пак става дума за едни и същи актьори.
Вероятно си казва думата изхабяването, експлоатирането на познати, нетърпящи развитие,  типажи – това е отчетливо при Цеков на Георги Кадурин,ненужното шаржиране – Петров – Иларионов  е направо развенчан като еротоман, носещ в миналото компрометиращият прякор Цицата ,усещат се и следите на времето – физкултурничката Марнова на  Диляна Попова вече има бръчки по челото и шията си и не е така секси, както преди шест години.
Тъжно ми е за иначе много добри професионалисти като Александър Сано - Мишо и Башар Рахал – човекът на Караваджо, които тук просто се мъчат да създадат някакви по – правдиви персонажи, Бойко Кръстанов едва на финала открадва шоуто и от мухльо – мутра Мигача закономерно се превръща в офицера Недев от ГДБОП.
Липсва само Владо Пенев , за да посочи тържествено, че поредната му мисия „под прикритие“ е приключила успешно!
А що се отнася до „конгениалната „ изява на Димитър Бербатов – Караваджо - той играе напомпано и възхитително непохватно, с амбиция да спечели „Златната малинка“, ако имаше такава награда и у нас, продължавайки класическата традиция, завещана от Стоичков и присъствието му  като Господ в „Столичани в повече“ (2013)и най – вече от култовото присъствие на Гибона Божидар  Искренов като асансьорния техник в „Маневри на петия етаж“ (1985)
Не искам да съм лош пророк.
Това, че съм разочарован от лентата на Гочев съвсем не означава, че тя е обречена на касов провал.
Смятам, че ще си намери своята публика, особена в настъпващите горещи дни и ще се хареса от зрители с по – непретенциозен вкус, търсещи в киното основно леката забава.
Естествено, това не е явление, нито творба, с която следва да се гордеем.
Тя е просто поредното заглавие с комерсиални амбиции, предложено за зарибяване на невзискателната аудитория.
Нищо по – малко и нищо повече от това.
Борислав Гърдев

„Революция Х“, 2018, 100 мин.реж. Димитър Гочев, прод.на „Дрийм индъстри профил“

 




понеделник, 14 май 2018 г.

Памет за Алексей Балабанов



      

                                      

                                                Памет за Алексей Балабанов












Той си отиде  пред пет години, навършил 54.
Вече беше утвърден и популярен режисьор, филмите му  имаха голям успех, до края остана верен на своя продуцент Сергей Селянов и на компанията CТВ.
Навлизаше уверено в своята зрелост, за което ярко свидетелство бе последната му лента „Аз също искам“ (2012) – прекрасна философска притча за вечно търсеното и ненамерено, липсващо човешко щастие.
Съдбата се разпореди другояче – Алексей Балабанов почина след продължително боледуване от рак.
Филмите му бяха и си остават много популярни у нас.
Разбира се, не всичките.Днес надали някой – освен най – запалените от феновете  -  му би гледал отново „Щастливи дни“  (1991) или  „Замъкът“ (1994) – въпреки че това са добри екранизации по Бекет и  Кафка , едва ли биха разбрали и същността на посланието от новелата му „Трофим“ (1995).
Реалиите са вече други, а и не са толкова много зрителите, готови да осмислят неразбираемата руска душа.
Говоря за най – важните и най – известните му саги, с които той, възпитаникът на Горкиевският институт за чуждестранни езици, преводачът, пребивавал в Африка, Средна Азия и Афганистан, завършилият Висшите курсове за сценаристи и режисьори през 1990 г. в Свредловската киностудия, спечели зрителските симпатии в родината си и у нас.
Важно е и преместването му в Петербург през 1990 г.,където основно работи, , и създаването на компанията CТВ, чрез която става име.
„Брат“ (1997), „Брат - 2“ (2000), „Война“ (2002), „Жмичка“ (2005), „Не ми е болно“ (2006),"Товар 200" (2007(, „Морфин“  (2008) , „Огнярът“ (2010), „Аз също искам“ (2012) – това е корпусът от заглавия, с който  Балабанов изгражда уверено и ефектно своя неръкотворен паметник.
Съвременник съм на тези филми, гледал съм ги, знам как въздействаха някога и сега, какъв магически ефект имат върху публиката.
В тях винаги се открива особена , хващаща за гърлото атмосфера, музиката е минималистична, но винаги безпогрешно въздействаща, героите изпадат в екстремални ситуации, водят съществуване на ръба между живота и смъртта, но  винаги намират изход от тях, използвайки насилието и жестоката хитрост като последен спасителен изход.
„Брат“ и „Брат – 2“ имаха феноменален успех и превърнаха Сергей Бодров младши в първата съвременна руска суперзвезда.
Това бяха сурови, реалистични,кървави драми, изпълнени с динамика и скрита романтика.
В първата се усещаше цялата безнадеждност от края на Елциновата епоха, в който руснаците са натикани в ъгъла и дори в старата си  столица са зависими от чеченските търговци, докато във втората пулсира надеждата за нормализация от началото на путиновата епоха, която дава криле и сила на героите да изпълнят своята мисия в Чигаго по осигуряването на заплащането на известен руски хокеист и да се завърнат като победители в Русия.
Безспорно най – дискусионните и  трудно приемливи от днешна политкоректна гледна точка са творбите му, посветени на Чечня и Афганистан – „Война“(2002) и „Товар 200“ (2007).
Всъщност „Товар 200“ е за последиците от войната върху съзнанието на обикновените руснаци – провинциалисти в края на съветската епоха и е изключително тежък и депресиращ опус.
Съвсем друг е случаят в „Война“ – руският вариант на „Рамбо - 2“.
В него  става дума за освобождаването на пленените  руски капитан Медведев,английски актьор Джон Бойл  и неговата любима Маргарет от обикновения войник Ваня Ермаков.
Подробност е , че Ермаков Алексей Чадов  действа самостоятелно, нелегално, без помощта на официалните власти,че взема в плен редови  чеченец, когото постоянно малтретира, но, който му е съюзник по неволя и с чиято помощ унищожава леговището на водача на бунтовниците  Аслан Гугаев - Георгий Гургулия освобождавайки заложниците след устроена кървава баня.
Филмът пращи от адреналин, от мъжка сила , воля и увереност, той неусетно ни завладява със своята потресаваща енергия, карайки ни да вярваме на действията и мисията на Ермаков, а това значи и да подкрепяме официалната позиция на властта, че спрямо подобни терористи няма друг аргумент за въздействие освен снаряда, напалма и картечния отстрел.
Предполагам, че „Война“ се е харесала много на Путин и той като Рейгън след прожекцията на „Рамбо – 2“ е можел да каже – „Гледах „Война“, бива си го и сега знам как да се справя с Чечня!“
„Не ми е болно“ (2006)  е тъжна, но и много светла и ярка  драма за съдбата на своеобразната, капризна и душевно болна Натела Антонова – Рената Литвинова, държаща ни в напрежение до своя край, „Морфин“(2008) е предизвикателна, дръзка, но и вярна на духа на Михаил Булгаков екранизация, разкриваща проникновено и точно процеса на разпад на държавността и личността в началото на големия руски смут, който ние помпозно наричахме ВОСР, олицетворен  от младия хирург  - Леонид Бичевин.
 „Огнярът“( 2010) е убедително поднесена дисекция на едно необходимо отмъщение – бившият герой на СССР и ветеран от войната в Афганистан, преживяващ като огняр в покрайнините на Петербург – Михаил Скрябин, е принуден на отмъсти за смъртта на любимата си дъщеря - Аида Тумутова , обличайки ритуално парадния си военен костюм с всички медали и убивайки също така ритуално и бързо виновниците за личната си трагедия.
А когато разбира,че  остава сам на този свят и няма да избегне мафиотското отмъщение, бърза да сложи край и на своя живот…
„Жмичка“(2005) е последната култова творба на Балабанов, която гледах.
Майсторски направена сатира, която бих нарекъл и „шоу и смях през сълзи“.
Балабанов като малцина свои събратя умее да пресъздаде атмосферата на „мръсните 90  - те години на миналия век“ – време на разцвет на гангстеризма, на жалко съществувание на обикновените хора, на грабеж, корупция и разруха, на всепозволеност и ненаказване на пороищата знакови  убийства – обикновено за отмъщение – заливащи страната.
В „Жмичка“ обаче той откровено се подиграва с типичния руски олигарх  Сергей Михайлович, господарят на Нижни Новгород, зад чийто благ поглед  Никита Михалков показва груб и свиреп злодей, готов да мине през камара от трупове, за да постигне своята цел.
Любопитното е, че този местен сатрап е изигран от своите събирачи на дългове и изпълнители на мокри поръчки – Сергей  - Алексей Панин и Саймон – Дмитрий Дюжев, които след изпълнената мисия по откриването на изчезналия хероин, запрашват към Москва.
Финалът на „Жмичка“е колкото сатирично заострен, толкова и стряскащ с евристичната си сила  - Саймон – убиецът и крадецът е вече  депутат в държавната Дума, с офис срещу Кремъл, Сергей му е най – близкият съветник, терзаещ се колко може да се открадне при преразпределяне на бюджета, а на гишето, обслужващо гражданите и техните молби и желания към народния избраник, чинно се усмихва бившият дерибей Сергей Михайлович!...
Разбира се, в своята листа, бих посочил и други филми на Балабанов, които определено ме впечатлиха.
Много държа на новелата му „Трофим“(1995), най – вече заради великолепната изява на Сергей Маковецки, изключително бях впечатлен от атмосферата и прекрасната работа с актьорите – най – вече  с Туйара Свинобоева в „Река“ (2002), екранизация по романа на Вацлав Серашевский, както и от впечатляващо точното и обективно разкриване на якутския бит, нрави, обичаи, вярвания, митология от края на XIX век.
Поразен бях от лекотата, с която е работeно по този толкова труден за реализация и рисков проект, довършен въпреки всичко след смъртта на водещата актриса, с един прекрасно -  носталгичен, но и носещ неизкоренима  вяра финал, директно кореспондиращ със съдбата на Мойсей!
И досега съжалявам, че работата по „Американецът“ (2004) не бе доведена до успешен край, че авангардната му постановка  „За уродите и хората“ (1998) не получи очаквания резонанс, въпреки че отдаде дължимото на бащите на руското еротично кино.
За това пък „Аз също искам“ (2012) ме разтърси до сълзи.
Прекрасна притча за изплъзващото се човешко щастие, което го преследват безуспешно музикант,проститутка , гангстер…
Днес филмите на Балабанов са по необходими от всякога.
Те се гледат и ще се следят с интерес и в бъдеще, по тях ще съдим какво се е случило в Русия през последните два века, какви мечти и надежди са имали хората в тази толкова голяма, необятна и загадъчна страна.
Балабанов бе умен, талантлив и вещ в професията си сценарист и режисьор, под чието ръководство направиха върхови превъплъщения плеяда актьори като Сергей Бодров младши, Сергей Маковецки, Дмитрий Дюжев, Александър Яценко, Никита Михалков, Ингеборг Дапкунайте,Михаил Скрябин, Алексей Серебряков, Алексей Чадов, Леонид Бичевин, Виктор Сухоруков.
Чрез филмите му продуцентът Сергей Силянов стана значим фактор , твърдеше се – и смятам, че е вярно – че благодарение на „Брат“ името му става бранд, а успехът на филма дава тласък за развитието  на  руската кинопромишленост.
Съществена заслуга за този подвиг има и роденият на 25 февруари 1959 г.в Свредловск – Екатеринбург Алексей Балабанов, от чиято смърт се навършиха пет години…
Борислав Гърдев