сряда, 29 август 2018 г.

Короната от тръни като съзнателен управленски избор


 Короната от тръни като съзнателен управленски избор

За прочутата и много популярна на времето книга на Стефан Груев се сещам сега при писането на очерка си за цар Борис III.
Някога, преди 28 години, се прехласвах по тази биографична сага, написана увлекателно и ефектно като приказка.
Дори написах възторжен отзив в един претенциозен, но за кратко просъществувал вестник на Стефан Бочев - „Мир”, който уж трябваше да бъде продължител на някогашния легендарен меродавен всекидневник.
Минаха години и разбрах с болезнена яснота, че животът на цар Борис съвсем не е бил приказка.
Че той още от раждането си става заложник на игри и схеми за  политическа целесъобразност и от първите си мигове на този свят попада в могъщи ръце на сурови властници.
Само така си обяснявам факта, че току-що роденото пеленаче на 31 януари 1894 г. е поето трепетно от ръцете на Стефан Стамболов, под зоркия поглед на още по - суетния си и властолюбив родител Фердинанд, и че само след две години и след убийството на същия този Стамболов, за да получи официално признание от своята капризна освободителка  Русия, България в лицето на нейния държавен глава католик, трябва да направи един самоотвержен акт – на Сретение Господне – 2 февруари 1896 г.престолонаследникът княз Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, баща му е отлъчен от Ватикана като вероотстъпник, а майка му – ревностната католичка Мария Луиза – съзнателно се простудява и умира на 19 януари 1899 г...
Както всички деца в държавата и княз Борис  се обучава -  при това от най - добрите родни преподаватели и полага съвестно изпити.
Слава Богу, той няма интерес към научната кариера , подобно на Владимир Живков, а и не мога да си представя ситуацията през 1912 г.цар Фердинанд да моли просветния министър Стефан Бобчев синът му да получи някаква добре платена синекура след като вече е завършил гимназия...
Резонно е  да постъпи във Военната академия през 1915 г. и  да обикаля фронтовете на Балканската и Първата световна война, в която е и офицер за поръчки към щаба на Действащата армия.
Борис III встъпва принудително на трона на 3 октомври 1918 г., след като баща му абдикира и след като страната ни преживява  национална катастрофа в стремежа си да осъществи своя блян за национално обединение.
Монархът скромно и тихомълком поема властта, но в нарушение на конституцията.
Която повелява свикване на Велико народно събрание в Търново  за утвърждаване на държавната промяна.
Така и ще протече по - голямата част от управлението му - привидно невидимо, скромно и делово и в нарушение на основния закон на страната ни.
25 -  годишното му царуване е белязано от мераците на поредица от самозвани и самородни ръководители да налагат на практика  тоталитарните постулати, които пръв прилага Бенито Мусолини и които след това достигат своя класически завършен вид при Сталин и Хитлер.
У нас още от 1920 г. се появява първият харизматичен лидер Александър Стамболийски, човек властен и достатъчно корумпиран, живеещ с мечтата за самостоятелно земеделско управление, която след скандалните парламентарни избори на 23 април 1923 г. постепенно добива очертанията на 25 годишна дружбашка диктатура.
Свален на 9 юни от Демократическия сговор мястото му заема амбициозният му съперник Александър Цанков.
Бившият социалист привидно възстановява парламентарната система у нас и реанимира фалиралите политици отпреди войната, вкарани в затвора след „народния референдум” от 19 ноември 1922 г.
Същевременно той унищожава основните си противници в лицето на земеделците и комунистите, заливайки страната в реки от кръв чрез мълчаливото и благосклонно съдействие на монарха.
Силният човек Цанков все пак е отстранен от власт неочаквано на 4 януари 1926 г.
Той до края на живота си ще се смята за основния политически герой до 9 септември 1944 г. и това ще бъде една от най - важните  му грешки и заблуди.
Сговорът ще си отиде мирно и тихо от власт след загубените парламентарни избори на 21 юни 1931 г.
Ще стане чудо у нас -  властта ще се предаде по демократичен път на спечелилия вота Народен блок.
За последно.
Тъй като дори в България чудесата не се повтарят.
А и защото така искат новите вождове на страната , групирани в съюз „Звено”.
Той ще поеме властта на 19 май 1934 г. и ще унищожи фундамента и сърцевината на парламентарнтата ни демокрация .
Ще забрани партиите, ще разпусне парламента, ще търси сближение с Югославия и сталинския Съветски съюз, ще погледне и към трона с амбицията, ако не да бъде елиминиран, то поне монархът и неговите прерогативи да бъдат силно ограничени.
Подобно на цар Борисовия италиански тъст Виктор Емануил, за чиято дъщеря Джована Савойска държавният ни глава се оженва на 26 октомври 1930 г.
Професионалните превратаджии около Кимон Георгиев и Дамян Велчев този път допускат фатален гаф.
Царят разцепва Военния съюз и чрез верния си военен министър Пенчо Златев отстранява  на 22 януари 1935 г. омразните му звенари.
Ген.Златев  има за малко уникалния шанс да стане роден диктатор от типа на Мусолини.
Няма срешу себе си нито опозиция, нито парламент, нито обществено недоволство.
Трябвало е само да влезе в двубой с монарха.
Не му отърва.Затова е свален на 21 април 1935 г., сменен от Андрей Тошев, който пък от своя страна е заменен от шефа на дворцовата канцелария - идеалният управленски  изпълнител и тоталното  политическо безличие Георги Кьосеиванов на 23 ноември 1935 г.
Той ще управлява до 15 февруари 1940 г., когато към върха на държавната пирамида ще се устреми Богдан Филов.
От зимата на 1935 г.Борис III излиза на политическата сцена.Той става първостепенен политически фактор, основен разпоредител с държавната власт, мениджър на серия от безпартийни чиновнически кабинети, сформирани от негови креатури.
Периодът ще бъде наречен „терористична монархо - фашистка диктатура”, а царят ще добие облика на нашенски фюрер.
Аз се абстрахирам от марксическите мантри, но не мога да не държа сметка, че между 19 май1934 и 22 май 1938 г. в страната няма действащ парламент, че монархът не възстановява парламентарно - демократичната система, на която баща му никога не посяга, че допуска два държавни преврата за разлика от Фердинанд, че нарушава системно конституцията, допускайки извънредно законодателство в лицето на прословутите закони за защита на държавата и за защита на нацията от 4 януари 1924 и 24 януари 1941 г., че в България се насажда целенасочено антисемитизъм, че полицейщината отново започва да господства, а самият цар се натоварва с прекалено големи отговорности, които в бъдеще ще  имат фатални за родината ни последици.
Вярно е, че страната към 1939 г. постига завиден икономически просперитет, че е за мирна ревизия на Версайлския договор, че на 31 юли 1938 г.след постигнатите договорености в Солун отново имаме модерно въоръжена  и обучена действаща армия.
Но е истина и икномическото ни обвързване с Германия и ако достойната ни позиция на 23 ноември 1940 г. относно т.н.Соболева акция, вещаеща превръщането на страната ни в съветска съюзна република от типа на Литва заслужава адмирации, то рискованият, спорен и хазартен ход с присъединяването ни към Тристранния пакт на 1 март 1941 г.предизвиква и днес ожесточени дебати, вариращи от пълно отрицание и обвинения в държавно предателство до уклончива защита, свързана с трудно приемлива политическа целенасоченост.
Признавам, че в сравнение с баща си  Борис III губи.
Той е по - слабият политик.Затова в подобна проблемно - критична ситуация тръгва по пътя на най - малкото съпротивление.
Германски съюзник, първоначален неутралитет във Втората световна война и осъществяване на лелеяния национален идеал на 17 април 1941 г., когато български владика отслужва тържествената Великденска служба в Скопие, а на първа страница на „Зора” Данаил Крапчев френетично крещи: ”Честит нов Великден, българино!”
От дистанцията на времето ще се окаже, че в случая и царят, и правителството на Филов допускат капитална грешка.
Вярно е, че в Румъния ни притиска 680 000 армия на фелдмаршал Лист, но примерът на Дания  е бил пред очите на Борис  и той е можел да приеме доброволната окупация със символична съпротива, която най - малкото щеше да му даде бъдещи концесии пред Чълчил и Рузвелт,щеше да спести на страната жестоките разрушения и самата съпротива нямаше да бъде срещу българската държава, а срещу немските окупатори.
Вместо това царят приема призива на Хитлер и парламенът ни на 12 декември 1941 г.обявява война (символична, разбира се) на Великобритания и САЩ.
Нещо, което през  Първата световна война Фердинанд и Радославов не допускат по отношение на САЩ, въпреки че  повече от година  родният ни пълномощен министър във Вашингтон Панаретов е смятан за австро - германски агент ...
Символичната война се изражда в съвсем истинска и терористично - отмъстителна за англо - американците още от 1 август 1943 г., когато малко преди смъртта си Борис III вижда първите разрушения на неговата столица.
Съдбата милостиво го прибира и той пропуска жестоките бомбардировки на 10 януари и 30 април 1944г., които буквално сриват София.
Вкарването на немските войски у нас провокира разпалването на братоубийствена гражданска война, особено след призива на БКП от 24 юни 1941 г. и нашите партизани с по - голяма ярост се бият с българските полицаи, войници и жандармеристи, воюват като съветски агенти с родното правителство, а не с представителите на германското у нас.
В добавка спогодбата „Нойбахер” от 1 февруари 1941г.превръща страната ни в суровинно - финансов придатък на Третия райх.
Що се отнася до т.н. ни обединение, то е осъществено с кръвта и усилията на германските войници.
България не воюва със свои войски за свободата на Македония, Поморавието и Беломорието.
Нашите войски са вкарани там след капитулацията на сръбските и гръцките и изпълняват чисто полицейско - охранителни функции, замествайки немските, които се изпращат на Източния фронт.
Това временно обединение няма международно признание,ако и да е разрушена Версайската мирна договорна система и не е одобрено от основните велики сили, подобно на Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г., която ни връща южна Добруджа.
То е и непълно, и унижаващо достойнството ни след като град Струга, родното място на братя Миладинови, остава в рамките на Италия, а  и ни е дадено наготово.
И затова „обединението” от 17-19 април 1941 г. няма нищо общо с нашето от 31 декември 1915 г. и не е прието безапелационно като такова дори и от населението на Македония и Беломорието.Отделен проблем е защо като администратори в „новите земи” са пратени типични нашенски бюрократи и  не е помислено за някаква форма на  автономията им с оглед  предстоящите съдбоносни събития на Балканите.
При промяната на статуквото на Балканите, настъпила в късното лято на 1944 г. нашите войски се оказват в капан, принудени са да се бият и с германски части, и със сръбски и гръцки паравоенни и партизански съединения, с огромни усилия и жертви се завръщат в старите предели на царството, където за офицерите ги чака кървавата мъст на новата отечествено - фронтовска власт, а отличниците веднага са изпратени на фронта да се сражават с довчерашните си германски съюзници, този път в защита на съветските имперски интереси.
За мене е пределно ясно, че след 1 март 1941 г. първо идва 28 август 1943 г., а след това закономерният завършек е 9 септември 1944 г.
Недалновидният и прибързан ход с подписването на Виенския договор за присъединяване към Тристранния пакт, води до спорадични опити за преориентация към Англия и САЩ през лятото на 1943 г., когато козовете на нашата дипломация са , че нямаме пратени войски на Източния фронт , че не сме скъсали дипломатическите си отношения със СССР, че сме си спасили евреите – особено след масовата демонстрация на 24 май 1943 г. и че имаме важно за западните демокрации геостратегическо положение.
Още на смъртния си одър Борис III е разбрал, че това са слаби карти и че този път изходът ще е фатален.И за него, и за династията му.Особено след като на 5 септември 1944 г.неутралният Съветски съюз ни обявява с нищо не предизвикана война, за да влезем в неговата орбита.
Съвсем друга би била ситуацията, ако бяхме окупирана страна, със силно антигерманско съпротивително движение, на което западните съюзници системно помагат, защото не са отписали България напълно, не са я изоставили в съветската окупационна зона в Европа и биха съдействали на едно бъдещо демократично родно управление през същата есен на 1944 г., вкл. и за озаптяването на гръцките партизани в Беломорието в разгорялата се и продължила до 1948 г. гражданска война.
Но в историята няма ако...
А дали монархът е отровен от Хитлер, от сестрата на Джована – принцеса Мафалда или от готвач - агент  на ГПУ, това не е от съществено значение.Професор Епингер, констатира на 29 август 1943 г. в разговор с германския посланик в София Бекерле „типична балканска смърт” вследствие на външно насилие.
Факт е, че до края на дните си Борис предпочита да играе на „народен цар”, движещ се без охрана, правейки се на машинист, планинар и спонсор (колко легенди има за пратени пари на бедни и сираци и за купени лачени чизми на прости овчари) , но лично аз не си го представям да се опълчи дори на своя премиер Филов и да го свали от власт, подобно на крал Михай, който все пак отстранява железния маршал Антонеску, за което е награден от Сталин с ордена „Победа”!
Важното е и  друго - създадената от Борис  царска диктатура води до величаенето на монарха - вожд, до култ към неговата личност, която след като слиза от политическата сцена, остава незаменима за управляващата класа, въпреки сформирания регентски съвет на 9 септеври 1943 г., в който противоконституционно попада и братът на царя княз Кирил Преславски, за което ще плати с главата си на 1 февруари 1945 г.
 Образуваният вакуум с царската смърт много бързо ще бъде запълнен на 9 септември 1944 г. от дежурните превратаджии -  звенарите - отеченофронтовци в боеви съюз с комунистите и левите земеделци.
В правителството на 9 септември 1944 г.премиер ще стане Кимон Георгиев, а пропаганден министър Димо Казасов.Нищо че и двамата са преследвали и убивали комунисти  две десетилетия преди това.
Те са свършили черната работа на новите си господари и заслужено и пребогато са възнаградени.
Новият вожд и учител на българския народ Георги Михайлович Димитров ще се завърне от СССР на 4 ноември 1945 г.
Някогашният водач на първото в света антифашистко въстнаие от 22 септември 1923 г. ще стане премиер на 23 ноември 1946г., милостиво разрешавайки преди това чрез довереното си лице Кимон Георгиев на вдовицата на Борис III Джована и на нейните деца, начело с престолонаследника Симеон Сакс Кобургготски, вече разработен от нашите тайни служби, да напуснат страната след проведения референдум на 15 септември 1946 г. и след като са финансово обезпечени.
Междувременно трупът на покойния монарх Борис е унищожен и осквернен в рилския манастир от бандите на Лев Главинчев през 1948 г., а сърцето му , съхранено в трезорите на БНБ, е предадено от покойния лидер на ДП Стефатн Савов на покойната вдовица Джована Савойска при нейното кратко посещение у нас  на 25 август 1993 година...

Борислав Гърдев


неделя, 19 август 2018 г.

Роман Полански на 85


                                  
                             Роман Полански на 85

Той се ражда в Париж на 18 август 1933 г.в полско еврейско семейство, което се мести в Краков три години по – късно.
Подобно на Милош Форман преживява ужаса на нацистката окупация, живота в гетото и смъртта на майка си, загинала в Треблинка.
Любовта си към света на спектакъла проявява още като пионер през 1946 г., когато се изявява на театралната сцена и в радиото – естествено с култова изява в адаптацията на „Синът на полка“ на Валентин Катаев.
След това закономерно идва следването в Лодз от 1951 г.до 1957 г. и знаковото му присъствие  в легендарния филм на Вайда „Поколение” през 1954 г.
В Лодз младият Ромек учи освен режисура и актьорско майсторство, което му помага в по – нататъшното му творческо развитие, в което открива и поприщата на сценарист и продуцент.
Филмът „Поколение” е портрет на генерацията му, израсла в годините на окупацията и възмъжало в горнилото на антигерманската съпротива.
Като Мундек той представя   участта си на герой, принуден от обстоятелствата да се бие за свободата на родината си.
Каква ирония на съдбата – тогава, когато у нас се радваме на „епоси” като „Песен за човека” на Борислав Шаралиев, Полански участва в шедьовър, с който Вайда става родоначалник на „полската филмова школа”!
Роман Полански извървява дълъг и трънлив път към славата.
Той става известен първо с прочутите си късометражки, с които покорява  фестивалните екрани и демонстрира освен стабилен професионализъм и владеене тайните на занаята и своя специфичен вкус към гротеската и абсурдния хумор, с който веднага е разконспириран като последовател на Бекет.
Гледал съм най – известните му кратки филми, започвайки от „Убийството”(1957).
Те ме спечелиха със  стегнатата си  форма, тънка ирония и блестящ професионализъм, надмогващ и игнориращ сковаващите рамки на соцканона.
Полански никога не прави концесия на режима, той не робува на идеологическите догми и държи да разкрие парадоксите на човешката комедия, на противоречивия и често необясним  характер с топлота и често демонична насмешка.
Това се чувства осезаемо в „Двама мъже и шкафът”(1958), „Лампа”(1959), „Дебелият и тънкият”(1961) и особено в „Млекопитаещите”(1962), в който гротесковото експониране на двамата хитреци, тикащи шейната в снежната пустош, достига апогея си.
Режисьорът не изоставя кратката форма през цялата си кариера.
Във Франция дебютира с новелата „Диамантената огърлица”(1964), по  - късно периодически се завръща към своето начало най – вече в чудесните си и остроумни рекламни филми за цигарите „Житан” през 1993 г., за одеколона „Алчност” през 2009 г., ангажирайки Мишел Уйлямс и Натали Портман – реверанс към шедьовъра на Щрохайм от 1924 г. и за палтата на „Прада” от 2012 г. – „Терапия” – с култовите изяви на Хелена Бонъм – Картър и Бен Кингсли, който е очевиден намек за „Наемателят” от 1976 г., без да забравяме новелата „Еротичното кино” от 2007 г. от сборника „Всеки има своя представа за киното”, изпълнена с тънка ирония и без никакъв еротичен кадър.
Успехът спохожда Полански още с дебюта му в пълнометражното игрално кино – „Нож във водата”(1962) – камерна психологическа драма с Леон Немчик - журналистът, Йоланта Умецка – приятелката му и Зигмунд Малянович - момчето.
Филмът се запомня с чудесната си микродраматургия, прецизния сценарий, дело на Полански и Йежи Сколимовски и с фино прокараната граница между антиконформизма и мечтата за благополучие.
С тази творба стартира интереса на постановчика към камерните драми, ограничени в пространството и времето – яхта, кораб („Горчива луна”, 1992), замъкът на Уолтър Скот („Безизходица”, 1966), тесни и задушни квартири – „Отвращение”(1965), „Наемателят”(1976) и апартаменти  - „Смъртта и момичето”(1995), „Касапница”(2011), театралната сцена – „Венера в кожа“(2014)...
Познавачите на творчеството му с лекота маркират основните идейно – смислови и тематични параметри, в които се движи в своето дълголетно  плодотворно развитие –  психологическата  драма, комедията и мюзикъла – „Безизходица”(1966), „Танцът на вампирите”(1967), „Кой?”(1972), амбициозните и реализирани със завиден блясък барокови и исторически спектакли, екранизации на титани като Шекспир, Томас Харди и Дикенс – „Макбет”(1971), „Тес”(1979), Оливър Туист”(2005),  екзотични и  морски   приключения – „Деветата порта”(1999)  и „Пирати”(1986) – доста преди появата на сагата на Гор Вербински, Роб Маршал  и Джери Брукхаймър  „Карибски пирати”(2003 – 2017), хоръра –„Отвращение”(1965),  „Танцът на вампирите”(1967) и „Бебето на Розмари”(1968), трилъра – от шедьовъра „Китайският квартал”(1974) до недооценения „Безумецът”(1988), като в тази поредица задължително трябва да включим и  най – амбициознитe, съкровени и ангажирани постановки – „Смъртта и момичето”(1995), „Пианистът”(2002), „Писател в сянка”(2010), „По истинска история“ (2017)
Полански е сложен продукт на  европейската и американската култура.
В Полша той усвоява занаята на кинорежисьора и актьора.
Там той изживява и първата си голяма любов с Барбара Квятковска – Лас, с която живее три години – от 1959 до 1962 и за която разказва с такава топлота в мемоарите си.
След световния резонанс на „Нож във водата”, приет обаче хладно в Полша, за него става ясно, че за да не настъпи застой в кариерата му, трябва да предприеме драстичен, хазартен ход.
Той напуска родината си и заминава за Франция.
Авантюристичната  натура му помага да направи плавния преход от страната на киното към Великобритания, където снима три филма, в които водещите роли изпълняват сестрите Катрин Деньов и Франсоаз Дорлеак – „Отвращение”(1965) и  „Безизходица”(1966) и  бъдещата му съпруга Шарън Тейт в „Танцът на вампирите”(1967), необходими и важни етапи за кариерата му – световен успех и Сребърна мечка с „Отвращение”, а след това  и „Златна мечка” в Берлин с „Безизходица”, преди да поеме към примамливия свят на Холивуд.
Неговият билет за славата е „Отвращение” – мрачен, камерен трилър с изключителната Катрин Деньов като Каръл, която мразейки обвързването и мъжките ласки, предпочита да извърши две кървави убийства, преди да посегне на живота си.
Въпреки фестивалния си успех, Романски все още не е сигурен доколко е конвертируим сред публика и продуценти.
„Безизходица” е накълцан от американската критика, „Танцът на вампирите” първоначално е охулен и хладно приет, премонтиран и обезобразен до степен режисьорът да иска да си махне името от встъпителните титри, въпреки великолепната изява на Шарън Тейт като Сара, след което придобива култов статус и дава тласък за създаването на пищен театрален мюзикъл, върху който Полански работи с прекъсвания цели 13 години – от 1997 до 2010!
На него обаче отчайващо му трябва хит, касов шлагер и той го получава благодарение на Робърт Евънс и „Парамаунт”.
Годината е 1968, филмът е екранизация на бестселъра на Айра Левин, в главните роли са Джон Касаветис – Гай и Мая Фароу – Розмари.
Излиза „Бебето на Розмари”, а темата – самотната борба на млада жена да запази здравия си разум, нежност и майчинсктво.
Това е мост към „Отвращение”, а с убедителната операторска работа на Уйлям Фрейкър и незабравимата музика на Кшищоф Комеда  Полански създава необходимата атмосфера на страх и ужас, чийто връх е раждането на малкия Сатана.
„Бебето на Розмари” се превръща в световен успех, носи на екипа на Полански и две престижни награди – „Оскар” за поддържаща женска роля на Рут Гордън и „Давид на Донатело” за главна женска роля на Мая Фароу.
Славата, парите, интервютата, идеалните условия за работа , които му осигурява Робърт Евънс са помрачени от ужасната трагедия, преживяна от Полански през 1969 г., когато на 9 август, само девет дни преди рождения си ден намира бременната си съпруга заклана, след ритуална вакханалия от сектата на Чарлз Менсън.
Как е намерил сили да продължи напред и отново да приложи творческия си потенциал при екранизацията на „Макбет” с пари, осигурени му от Хю Хефнър, издателят на „Плейбой”, само той си знае.
Логично е обаче да потърси художествено осмисляне на преживения ужас именно в тази кървава трагедия, изпипана с финес и замах и с блестящите интерпретации на Джон Финч и Франческа Анис като семейство Макбет.
Резонно филмът получава награда на Британската филмова академия за най – добри костюми на Антъни Менделсон и съвсем неочаквано след това  Полански акостира в Италия за снимките за „Кой?” с участието на Сидни Ром – Нанси и Марчело Мастрояни – Алекс – слънчева и бравурна приказка, напомняща атмосферата на „Алиса в страната на чудесата”.
През същата година прави много добрия документален филм „Уикендът на шампиона“, в който проследява триумфа на Джеки Стюарт във „Формула 1“
След това отново  настъпва рязък завой с мрачнии психотрилъри, изследващи двойнствената човешка природа –  „Наемателят”(1976) и най – вече с легендарния „Китайският квартал”(1974).
Сниман по сценарий на Робърт Таун , „Китайският квартал” е блестящ и ретростилизиран епос, издържан изцяло в класическите традиции на черния филм и заветите на Чандлър, с хипнотично  - объркващ сюжет и изключителните превъплъщения на Джак Никълсън – Джей Джей Гитс, Фей Дънауей – Евелин и Джон Хюстън като Ноа Крос.
В този филм се запомня и култовото присъствие на самия Полански като човекът с ножа, отрязал носа на детектива Гитс.( Той се изкушава да поема роли и в други свои филми – „Двама мъже и шкафът”,  „Танцът на вампирите”, „Наемателят”...)
„Китайският квартал” постига световен успех, получавайни „Оскар” за оригинален сценарий и награда на Британската филмова академия за сценарий, режисура и главна мъжка роля.
И отново лична драма след блясъка на световната слава – провал с „Наемателят” – по думите му напуснали със съсценариста Жерар Браш Кан „като пребити псета”, след което идва скандалната сага с 13 годишната Саманта Гейли Гаймър, която снима за „Вог” и която, според нейна интерпретация от 2003 г. трябвало да се преоблече пред него, което обаче ” не беше наред и аз не исках да се върна за второто заснемане”.
Снимките все пак са направени на 10 март 1977 г. в дома на Джак Никълсън, по време на които по думите й Полански извършва „различни сексуални действия с нея”, предлагайки й комбинация от шампанско и метаквалон.
Внезапно американският рай се превръща за режисьора в ад.
Той се връща от снимките на „Наемателят” и според съдебно решение престоява в затвора Чино в Калифорния 42 дни.
Научавайки че няма да получи от съдията пробация , бяга на 1 февруари 1978 г. в Лондон, където придобива статут на постоянно пребиваващ.
На другия ден предвидливо пристига в Париж, спомняйки си за своето раждане във Франция и като френски гражданин избягва опасността от екстрадиция в САЩ.
Полански никога повече не посещава САЩ, „Оскарът” за режисура за „Пианистът” получава от ръцете на Харисън Форд, с когото работи в „Безумецът”, предпочитайки да работи в страни като Германия, Франция,Чехия и Полша, откъдето не може да бъде върнат в САЩ.
Сагата продължава през 2009 и 2010 г.
На 11 януари 2009 г. Саманта Гаймър подава молба за снемане обвиненията срещу Полански, който след арестуването си на 29 септември 2009 г.от швейцарската полиция в Цюрих, доживява да бъде освободен от домашен арест на 12 юли 2010 г.
По време на тази продължила повече от 30 години съдебна битка Полански намира опора в третата си съпруга Емануел Сение, за която се оженва на 30 август 1989 г.
Тя му ражда две деца – Морган и Елвис и  прави зашеметяващата роля на Мими в „Горчива луна”, в компанията на Кристин Скот Томас, Хю Грант и Питър Койот.
Спасението за режисьора е светът на Томас Харди  и скрупольозната екранизация на „Тес” с Настася Кински в главната роля, заснета с много вкус и любов от Жислен Клоке и Джефри Ънсуърт, получила три отличия  „Оскар” – а -  за оператор, художник и костюми и награда от Британската филмова академия за най – добра операторска работа.
Трусът от американското приключение за Роман Полански се отразява зле на креативния му дух.
Седем години  минават преди да заснеме елегичната пиратската история с Уолтър Матю като капитан Томас Бартоломей  Ред през 1986 г.и объркания и нетипичен трилър „Безумецът” с Харисън Форд – д – р Ричард Уолкър, появил се две години по – късно.
80 – те години на миналия век са като кошмарен сън за него, преди отново да атакува върха през 90 – те с три майсторски направени творби – „Горчива луна”(1992), „Смъртта и момичето”(1995) и „Деветата порта”(1999).
Блестящ камерен психотрилър, проникновена човешка драма със Сигърни Уивър – Паола Ескобар, Бен Кингсли – д – р  Роберто Миранда и Стюарт Уилсън – Херардо Ескобар, спечелила сърцата на филмовите критици в Далас за главна женска роля и убедителна екранизация на Артуро Mерес – Реверте с Джони Деп – Дийн Корсо и Лена Олин – Лиана Телфър.
Закономерно идва времето за следващия триумф.
„Пианистът” се появява през 2002 г.
Това е съкровена, дълго лелеяна и в значителна степен автобиографична драма, като зад образа на пианиста Владислав Шпилман прозира съдбата на самия Полански.
Режисьорът проникновено екранизира мемоара на Шпилман, вкарвайки и добавяйки незабравими детски преживелици от премеждията си в краковското гето, направлявайки уверено в главната роля Ейдриън Броуди.
Сниман в „Бабелсберг” и Полша „Пианистът” триумфира в целия свят и носи на своя създател „Златна палма” в Кан, три „Оскар” – а  - за най – добра режисура, главна мъжка роля и адаптиран сценарий на Роналд Харууд, както и награда на Британската филмова академия за най – добър филм.
По мое скромно мнение като зрялост на замисъла, мащаб и сила на емоцията при претворяване на вечната тема за Холокоста, „Пианистът” е сред върховите постижения на седмото изкуство, достойно конкуриращ шедьовъра на Спилбърг „Списъкът на Шиндлер”(1993).
Без повече провали и кризисни моменти режисьорът продължава уверено напред с великолепната екранизация по Дикенс „Оливър Туист”(2005), дело на Роналд Харууд с Барни Кларк като Оливър Туист и Бен Кингсли като Фейджин, носещ атмосферата на незабравимата версия на Дейвид Лийн от 1948 г. и  отличена с наградата за най  - добър художник – на Алън Старски на Санио Филмфест, най – ангажираният си и критичен филм – „Писател в сянка”(2010), разкриващ машинациите в голямата политика с Йън Макгрегър като наетия писател , Пиърс Броснан като бившият премиер Ланг и Оливия Уйлямс като съпругата му Рут Ланг.
Независимо, че го снима като затворник с прикрепен за него GPS , давайки напътствия от растояние, „Писател в сянка” се оказва поредният голям филм във възхитителната  кариера на Роман Полански, съвсем заслужено получил Сребърна мечка за режисура от фестивала в Берлин, след който като кратка почивка и завръщане към атмосферата на „Смъртта и момичето” постановчикът снима поредната си трагикомична психологическа драма „Кланица”(2011) с прекрасния квартет Джоди Фостър и Джон Райли – Пенелопе и Майкъл Лонгстрийт и Кейт Уинслет и Кристофър Уолц – Нанси и Алън Кауън.
Харесах и  „Венера в кожа”(2014), върху който Полански   работи с Емануел Сение в главната роля, както и „По истинска история“(2017), отново с Емануел Сание и Ева Грийн.
Полански има повече от 60 годишно присъствие в света на киното.
То е почетно, представително и впечатляващо.
Независимо, че творческото му развитие е неравно и пълно с обрати, с провали, полууспехи ,шедьоври и хитове ( вкл. в  операта и театъра  , където поставя „Хофманови разкази”, 1981,“Амадеус“ ,1981, „Метаморфозата” по Кафка, 1983 и основно легендарният мюзикъл „Танцът на вампирите”, чиято хамбургска премиера в театър „Ново цвете” от 10 ноември 2005 г. с безупречните Кевин Тарте – граф фон Кролок  и Джесика Кеслер – Сара и с феноменално добрата музика на Джим Щайнман успях да гледам на ДВД), Роман Полански е сред най – видните представители на кинорежисурата в момента , винаги стремящ се да реализира творби, намиращи се по средата между касовото и претенциозното кино, поставени със страст и  ентусиазъм, с любов към детайла и филигранна визия, с настроение и емоции, с актуални и значими внушения и с любими звезди, чрез които режисьорското послание достига безпроблемно и ненатрапчиво до нашето съзнание.
Дори и на тази почетна възраст Полански продължава да гледа и снима филми, демонстрира отлична професионална кондиция, с годините става все по – добър и закономерно заема полагащото му се място в първата редица на  утвърдените кино- класици, от които идващите поколения има какво да научат.
Ако, разбира се, имат неговото желание и амбиции.
Написа и прекрасни мемоари „Роман за Полански“.
Първият вариант прочетох на полски в сп.“Филм“ през 1983 г., а уж там имаше военно положение!, а българският  през 2017, две години след излизането на преработеното и допълнено издание на френски.
От тях научих с изненада по колко проекта още е работил, превърнали се впоследствие в стойностни заглавия – „Спускане по ски шанцата“,„Денят на делфина“, „Пеперудата“, Ураганът“, „Първият смъртен грях“, „Могъщият“…
Имал е усет за кино , знаел е кой текст ще пасне на екрана…
А доказателството за това, че лентите му са ценени от неговите колеги откривам в творчеството на Уди Алън.
Всеки, гледал „Мач пойнт”(2005) може да открие източника на вдъхновение за знаменития американски режисьор – старият и славен хорър „Отвращение” на Полански.
Какъв по-ценен и значим атестат за класическо достижение от този?
Борислав Гърдев


събота, 18 август 2018 г.

Робър де Ниро на 75 години


                         Робърт Де Ниро на 75 години


Един от най – големите и обичани американски актьори на 17 август чества юбилей.
Става на 75 години.
Размишлявайки върху този факт, установявам, че не са малко моите любими актьори , направили кариера пред очите ми, които навлизат в подобна почетна възраст.
Сред тях водещото място безспорно заема де Ниро, носител на две награди „Оскар“ за 1974 и 1980 и на президентския Медал на свободата от 22 ноември 2016 г..
Той се ражда в Ню Йорк, в семейство на художници, които се развеждат през 1945 г.
Де Ниро расте в Града на голямата ябълка и попива културата на многонационалния мегаполис, на съседите, с които се сблъсква всеки ден.
Тези незабравими срещи и спомени ще са му от полза след години, когато застава зад камерата за своя режисьорски дебют „Приказка от Бронкс”(1993).
От малък Робърт зане, че ще стане актьор.
Учи м Американ Уъркшоп и в прочутото Актърс студио при Стела Адлър и Лий Страсбърг.
За киното го открива Брайън де Палма.
С него снима малки роли в „Сватбена вечеринка”(1966) и „Поздравления”(1968).
Първата по – значима роля – на гангстера Лойд Бейкър – ще получи от Роджър Корман в преоткритата впоследствие гангстерска драма „Кървавата мама”(1970).
Джон Хенкок му подпечатва билета към славата със спортната сага „Удряй бавно барабана”(1973), в която създава силния и запомнящ се образ на бейзболиста Брус  Пиърсън.
След това го поема и Мартин Скорсезе за първия си значим филм „Гадни улички”(1973), в който убедително се превъплъщава като Джони Бой.
Остава само Копола да му предложи ролята на младия Вито Корлеоне в „Кръстникът”, част II(1974), да получи „Оскар” за поддържаща мъжка роля, да завалят сравненията с Марлон Брандо и да потече потока от предложения за нови роли, при още по – известни и амбициозни постановчици.
Де Ниро внимателно подбира ролите си през 70 – те и 80 – те години на миналия век.
Всеядността му ще се прояви чак в края на  90 – те, той разчита на трайни контакти с най – изявените американски и европейски постановчици и затова кариерата му бележи непрестанен възход.
Със Скорсезе двамата правят 12 филма ( броя и озвучаването на анимационната приказка „История с акули”, 2004 на Вики Дженсън, както и рекламния „Прослушването“, 2015 и късометражния "вечеря с Дон", 2016).
Твърдя уверено, че именно под неговата палка де Ниро израства като голям актьор, майстор на превъплъщението, което след това той изкусно експлоатира до безкрай в поредица от по – скромни  филми, в които наистина ни оттегчава с характерните си мимики и жестове и с позьорско пласираното си артикулиране пред камерата.
Чрез Скорсезе той печели „Оскар” за главна мъжка роля за „Разяреният бик” през 1980 г., в който създава незабравимия образ на боксьора Джейк Ла Мота, навлиза в света на комичното в „Краля на комедията”(1983) като Рупърт Пъмпкин, научава се да свири на саксофон като Джими Дойл в разточителната музикална драма „Ню Йорк, Ню Йорк”(1977) , прави съкровения извод, че Ню Йорк е огромен кенеф в култовата драма „Шофьор на такси”(1976) като Травис Бийкъл и доказва, че е незаменим за гангстерските драми като Сам Ротстейн в „Казино“(1995) и Франк Шиър в „Ирландецът“ (2018).
Де Ниро има шанса да работи с Елия Казан в „Последният магнат”(1976) по романа на Фицжералд, изграждайки внушителния образ на продуцента Мънроу Стар, да създаде паметник на италианската поземлена аристокрация като Алфредо Берлингиери в легендарната сага на Бернардо Бертолучи „Двадесети век”(1976) и като Майкъл Вронски да защити своята гледна точка за виетнамската трагедия в прочутата драма на Майкъл Чимино „Ловецът на елени”(1978).
През 80 – те години на миналия век той създава монументална и незабравима интерпретация на Дейвид Ааронсън в прочутата гангстерска епопея на Серджо Леоне „Имало едно време в Америка”(1983), както и на покаялия се католически свещеник Родриго Мендоса в друга незабравима драма на Ролан Джофе „Мисията”(1986), в изключителния дует с Джеръми Айрънс – отец Габриел.
Оттогава датира и увлечението да се снима в епизодични роли в иначе  качествени филми като „Бразилия”(1985) на Тери Гилиам, Недосегаемите”(1987) на де Палма, в който блясва като неподражаемия Ал Капоне, „Ангелско сърце”(1987) на Алън Паркър, Среднощно препускане”(1988) на Мартин Брест, „Големите надежди“ (1998) на Алфонсо Куарон.
Експериментира отново в комедията в  „Ние не сме ангели”(1989) на Нийл Джордан и мелодрамата – „Да се влюбиш”(1984) на Улу Кросбърг, с когото си сътрудиничи още от „Признания”(1981) и „Станли и Айрис”(1989) на Мартин Рит.
90 – те години започват ударно и са много плодотворни в неговата кариера.
Прави дебюта си като постановчик през 1993 с „Приказка от Бронкс”, продължава сътрудничеството си при Скорсезе в „Добри момчета”(1990), „Нос страх”(1991) и „Казино”(1995), създава култов дует с Ал Пачино в „Жега”(1995) на Майкъл Ман, отново мери сили с комедията и сатирата в „Бясното куче и Глория”(1993) на Джон Макнотън и „Фенът”(1996) на Тони Скот.
Подпомага като отец Боби амбициозният проект на Бари Левинсън „Спящите”(1996) и като Мой Тилдън Джеймс Манголд за проблемната драма „Град на ченгета”(1997), облича престилката на доктор Уоли в „Стаята на Марвин”(1997) на Джери Закс, потъва в света на аутуистите в гениалната си изява на Леонард Лоу в шедьовъра на Пени Маршал „Пробуждане”(1990), снима с Алфонсо Куарон осъвременена версия на „Големите надежди”(1998), поглежда към комерсиалното кино с „Ронин”(1998) на Джон Франкънхаймър и успява да работи в два от култовите опуси на десетилетието „Да разлаем кучетата”(1997) на Бари Левинсън като Конрад Брийн, сатира, предусетила инвазията на НАТО в Косово и най – вече „Джаки Браун”(1997) на Тарантино, в който създава знаковия образ на Луис Гара.
В края на десетилетието го поема Харолд Реймис за ролята на смехотворния гангстер Пол Види в „Анализирай това”(1999).
Филмът се радва на голям успех, публиката харесва и дуета му с Били Кристъл – д – р Бен Собъл, след което  настъпва милениума и де Ниро просто се развихря.
Започва да приема всякакви предложения – от 3 през 2000 до  6 през 2013 г и 5 през 2015 г.
Снима се и в незначителни продукции, в непълноценни роли, в продължения на касови хитове, което му  носи  някакво удовлетворение, най – вече при  попълването на банковата му сметка.
През 2000 г.Джей Роуч го поема като бившият функционер от ЦРУ Джак Бърнс за „Запознай ме с нашите”.
Филмът има още две продължения, които са значително по – слаби от оригинала, но затова пък  успешни във финансово отношение – „Запознай ме с вашите”(2004) и „Запознай ме с малките”(2010).
Идва ред и на другото продължение – „Анализирай онова”(2002) на Харолд Реймис.
А също и лавина от заглавия, сред които само маркирам по - запомнящите се – „Мъже на честта”(2000) на Джордж Тилман, „15 минути” (2001) Джон Херцфелд, „Прецакването”(2001) на Франк Оз, „Криеница”(2005) на Джон Полсън, „Праведно убийство”(2008) на Джон Авнет с втория не толкова успешен дует с Ал Пачино , „Всички се смяха”(2009) на Кърк Джоунс.
През новия век де Ниро игра и в приказка – като капитан Шекспир в „Звезден прах”(2007) на Матю Вон, беше перуански архиепископ в „Мостът на река  Сен Луис”(2004) на Мери Макгукиън и ни измъчи с комедийните си изяви в „Шоуто започва”(2002) на Том Дей , „Запознай се с вашите” (2004) на Джей Роуч, „Ох, на дядо!“ (2016) на Дан Мейзър, с който стигна „дъното на варела“, преди да докаже, че може да бъде и нормален комик в „Комедиантът“ (2017) на Тейлър Хакфорд, в който спечели овациите ни като застаряващата бивша тв звезда Джаки Бърк и най – вече като дядо Ед във „Война с дядо“ (2019) на Тим Хил. .
Годините, които оценявам като не особени успешно за звездата, все пак му предоставиха и няколко възможности за върхови изяви.
Откроявам „Град край морето”(2002) на Майкъл - Кейтън Джоунс, където блесна като лейтенант Винсънт Ла Марка, вторият му много амбициозен и прецизно заснет режисьорски филм „Добрият пастир”(2006), в който бе неподражаемият генерал от ЦРУ Бил Съливан, сатирата на холивудските нрави, дело на Бари Левинсън „Какво се случи”(2008), както и трите му добри превъплъщения от 2010 г. в „Мачете” на Робърт Родригес, „Стоун” на Джон Къран и  „Запознай ме с малките”, където под палката на Пол Уайц отново жестикулира като Джак Бърнс.
В последно време де Ниро е все така напорист и всеотдаен в работата си.
Джовани Веронези го преоткри за комедията с „Уроци по любов”(2011), Гари Маршал му предложи прекрасна епизодична роля на Стан Харис в „Новогодишна нощ”(2011), а в „Елитни убийци”(2011) на Гари Маккендри бе неузнаваемият Хънтър, замесен в мрежата на международния тероризъм.
2012 поднесе нови интересни предизвикателства за де Ниро – в „Червени светлини” на Родриго Кортес ни изненада като шарлатанина – прорицател Саймън Силвър, в „Извънслужебна работа” на Джеси Тереро блесна като мафиотския бос Джо Сарконе, в „Да бъдеш Флинт” на Пол Уайц се върна към света на „Пробуждане”, а в „Наръчник на оптимиста” на Дейвид О. Ръсел като Пат старши напомни за най – добрите си времена от 70 – те – 80 – те години на миналия век, когато всяка негова изява се приемаше като събитие и откровение.
Не случайно и заслужено за майсторската си интрепретация получи номинация за „Оскар” за поддържаща мъжка роля.
Идват следващите  срещи с любимия  актьор – в „Сезон за убийства”(2013) на Марк Стивън Джонсън, за снимките на който де Ниро се отби и в София, партнирайки на Джон Траволта като полковник Бен Форд в драма – микс между „Ловецът на елени”, „Смъртоносен лов”  и „Рамбо”,,,Мотел”(2014) на Дейвид Грович,”Малавита” (2013) на Люк Бесон, „Голямата сватба” (2013) на Джъстин Закман , както и в „Последният пенсионерски запой”(2013) на Джон Търтълтауб , „Америкаснки играч” на Дейвид О.Ръсел и „Бойни старчета”(2013) на Питър Сегал, в който осъществи дългоочаквания си дует със Силвестър Сталоун.
Снима се отново при Дейвид О.Ръсел в „Джой“ (2015),бе на ниво в кримката „Обирът“ (2015) на Скот Ман и особено като пенсионираният стажант Бен в „Обратно в играта“ (2015) на Нанси Майърс, за да се завърне уверено към най – добрите си превъплъщения от миналите десетилетия в „Юмруци от камък“(2016) на Джонатан Якубович – старият треньор Рей Арсъл, „Комедиантът“ (2017) на Тейлър Хакфорд ,  магьосникът на лъжците Бърни Мадоф, откраднал от данъкоплатците 65 милиарда долара по схемата „Понци“ от едноименния тв хит на Бари Левинсън от 2017 г ,съдията Робърт Мюлър в "Събота вечер на живо" (2018)на Грег Скарничи, където демонстрира безспорния си комедиен талант...
В напрегнато очакване сме какъв ще бъде резултатът от поредната му колаборация със Скорсезе в „Ирландецът“…
Робърт де Ниро е работил активно и в театъра, аз още помня с какъв възторг бе
 посрещнато участието му в „Кюба и неговото мъниче”на Бил Харт през 1986 г., как се коментираха изявите му в много успешни реклами за автомобили и бишкоти,неговото  гостуване в "Шоуто на Дейвид Летерман" (2010) и на Алек Болдуин (2018)... 
Навлиза в своята златна възраст, овладял до съвършенство актьорското майсторство и снимайки все така активно и настървено.
Той се е доказал като артист, режисьор и продуцент – организатор на прочутия кинофестивал „Трайбека” на името на неговото ню йоркско киностудио и бизнесмен с верига от ресторанти.
Ще очаквам да е по – прецизен в следващите си изяви, да се опита да се върне към режисурата и най – накрая да седне и да напише своята автобиография.
Защото в нея има какво да разкаже – и за професионалната си реализация, и за контактите си със световни кинознаменитости, и за личния си живот и двата си брака с Даяна Абът и Грейс Хайтауър, която от 17 юни 1997 г.е негова законна съпруга.
С годините ние свикнахме с неговото присъствие на екрана, с образите му на психопати, насилници, комплексари, полицаи, свещеници, мафиотски босове ,магнати, смешници и забавни старци.
С неговата бенка на дясната буза, с прословутите му мимики и топлия му задушевен глас.
Вярвам, че и в бъдеще ще ни понася нови интересни екранни изяви.
Защото той умее да играе  - и още как!
Дайте му само добър сценарий и опитен постановчик и той и от малката поддържаща роля ще направи шедьовър.
Но сякаш все повече ще има нужда от провокации от страна на режисьорите, за да излезе от кожата на познатите си стереотипни изяви – справка татко Пат в „Наръчник на оптимиста” на Дейвид О.Ръсел и получилият инсулт Уолт Кунц в „Мис Съвършенство”(1999) на Джоел Шумахер...
Борислав Гърдев


вторник, 14 август 2018 г.

За Тодор Живков - с максимална обективност




       За Тодор Живков - с максимална обективност


Вече е ясно – името му не може да бъде изтрито от националната ни история.А и периодът на демонизацията му отмина, за да отстъпи място – по стар български обичай на възстановената народна обич и уважение.
Вероятно, защото сега е трудно обяснимо да си бил едноличен управник на държавата 35 години , а да доживееш дните си  във вилата на осиновената си внучка, без да имаш и една гарсониера в София.
Тодор Живков е органически свързан с левите идеи и със социалистическия експеримент за модернизацията на  България.
От 1932 г. е член на БКП, от 9 септември 1944 г.е шеф на щаба на Народната милиция, изкачва  стълбата на партийната и държавна йерархия, става несменяемият Първи, докато на 10 ноември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП не го сваля от власт.
Аз не си представям Живков извън системата на социализма, извън нейните привилегии и непрестанни екстравагантни реформаторски „маньоври”.
Живков не е Луканов.Той не може с лека ръка да задраска миналото си  и по списък да раздава парите на своите хора, определени да строят дивия номенклатурно – мутренски червен капитализъм, чийто горчиви плодове берем сега.
Не че  и Андрей Луканов не си  получи заслуженото  с показния разстрел на 2 октомври 1996 г., но ако беше останал на власт Тодор Живков вероятно щеше да продължи с любимите си  реформи в духа на Юлската концепция, приета на партийния пленум на 29 юни 1987 г.
А по този начин агонията на системата нямаше да спре и щяхме да се утешаваме, че не сме сами.Че с нас е и братският кубински народ под ръководството на Кастро.
В никакъв случай не си го представям и  като безличен редови депутат в 7 ВНС, тип „човекът, който се смее” - Станко Тодоров.
Проследявайки биографията на Тодор Живков ми прави впечатление, че и той е от белязаните от съдбата.
Като местен партиен организатор, познаващ добре българските обществено – политически условия, Живков се включва в софийския областен комитет на БКП през 1941 г., отговарящ за Ботевградска, Пирдопска, Ихтиманска, Самоковска , Кюстендилска и Брезнишка околия, при това след като две години преди това е получил гимназиална диплома и дори „за прикритие” се е записал студент по право в СУ.
Като небезизвестния „Янко” Живков държи връзка със съпротивителното движение в поверения му район, настоява за неговата масовизация, чиято материализация е  бригадата „Чавдар”,формирана на 25 април 1944 г. в местността Жерково, начело с Добри Джуров, но когато става въпрос за отвоюване на свободна територия, по примера на югославските партизани  в босненската планина Козара, се противопоставя на подобен безумен и безсмислен ход, независимо че идва от члена на Политбюро Цола Драгойчева, която дори го заплашва с партиен  трибунал при срещата им в село Кубратово!
В края на август 1944 г. Тодор Живков е включен в подготовката по завземането на властта от ОФ, осигурявайки въоръжена охрана на стачниците и демонстрантите , борещи се срещу законните правителства на Багрянов и Муравиев от 6 септември 1944 г.
На 9 септември 1944 г.властта е овладяна и  Живков, командвал сборния отряд за щурмуване на военното министерство на 8 срещу 9 септември, е вече милиционерски шеф.
Най - важните си  задачи  осъществява  блестящо – залавянето на „народните врагове” и прочистването на архивите от компромати срещу него, тъй като и до днес  битува съмнението, че е бил доносник на всесилния Никола Гешев...
Но когато му предлагат да избира – полицейска или партийна работа – той избира партийната.
Инстинктът му не го лъже – добре знае какво значи комунистическа номенклатура в нова България.
Повече от любопитно е, че за израстването му в партийната йерархия му помагат изявени сталинисти като Трайчо Костов, Вълко Червенков и Георги Чанков, срещу които след това Живков умело и ефективно воюва за тяхното  премахване от  пътя му към властта.
След като е бил един от  секретарите на  софийския окръжен комитет на БКП от 1944 г., занимаващ се с организационни въпроси, 4 години по-късно става първи секретар на Софийския градски комитет на БКП по предложение на Трайчо Костов на 17 януари 1948 г.
За благодарност на следващата година именно Живков организира най - масовите митинги в столицата -  а че е добър оратор си проличава още от първата му публична изява на 2 май 1945 г., когато възхвалява превземането на Берлин от Червената армия –за заклеймяването на Костов като враг и предател, след което идва неминуемото изключване на Трайчо Костов и от ЦК, и от БКП , и подвеждането му под съдебна отговорност, след партийния пленум на 12 юни 1949 г.
Тази му дейност е забелязана от новия московски любимец и зет на умиращия Георги Димитров – Вълко Червенков.
За благодарност на 21 декември 1949 г. Живков е в Москва за честването 70 – годишнината на „вожда на цялото прогресивно човечество” Сталин.
На 5 конгрес на БКП на 25 декември 1948 г.става член на ЦК и остава в него до 8 декември 1989 г.,  на 12 януари 1950 г. на поредния  пленум на ЦК на БКП е избран за секретар на ЦК , а само 18 месеца по - късно е вече и член на Политбюро на ЦК на БКП, оставайки такъв до 10 ноември 1989 година!
За първи път е избран за депутат в изборите за 6 ВНС на 27 октомври 1946 г. и е народен представител до 3 април 1990 година, ако и след 10 ноември 1989 г. да не се появява в парламента.
Между 27 май и 28 октомври 1949 г. е председател и на Столичния градски народен съвет.
Необходими са само две години и през 1952 г. Живков вече се обръща срещу благодетеля си Червенков – естествено не открито, разбирайки, че вътрешнопартийните чистки ще продължават и могат да засегнат и него.
Но дотогава ръководи по указание на вожда разправата с Александър Жендов на отчетно – изборното събрание на партийната организация на СБХ на 7 – 10 юли 1950, като 6 години по – късно пак той ще даде тон за реабилитирането му на общото събрание на комунистическата организация на СБХ между 8 и 15 май 1956 година!
Късметът и този път е на негова страна.На 5 март 1953 г. умира Сталин и новият партиен триумвират в Москва – Маленков – Берия – Хрушчов спуска директивата в подчинените си компартии лидерите им да се разделят от правителствените постове или да си останат само партийни ръководители.
У нас Червенков дълго умува върху перспективата си и решава да натовари със секретарските функции и то само в Секретариата на ЦК на БКП Тодор Живков по предложение на Георги Чанков.
На 6 конгрес на БКП на 3 март 1954 г. Живков официално е вече първи секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро, повтаряйки израстването си по примера на Сталин.
А като вторият човек в партията , след като разбира за смъртта на Лаврентий Берия на пленума на 11 юли 1953 г., прави първа изява с лансираните от него  постановки на партийния пленум, приключил на 26 септември 1953 г., визиращ селското стопанство, с които „следва бързо да се преодолеят съществуващите слабости и недостатъци”чрез повишаване на изкупните цени, промяна в изпълнението на задължителните доставки и прекратяване тормоза върху частните стопани.
За кратко примката върху българското село е разхлабена, преди пълното коопериране на земята и създаването на  мастодонтите ДЗС...
Така още в този първоначален етап от развитието на управленската  си дейност Тодор Живков показва в каква насока ще се развива в бъдеще – напипване и обговаряне на най - важните стопански и икономически проблеми, търсене на тяхното решение и преодоляването им чрез сложна смес от прагматизъм, авангардни идеи и вяра в чудодейните ходове.
Повечето му управленски замисли изминават сложна елипса от тяхното лансиране и популяризиране до етап, доказващ тяхната неефективност и нецелесъобразност.
И така до следващата спасителна панацея...
Живков едва в последните си управленски години разбира, че причината за неговите неуспехи се крие в самата социалистическа система, тъй като „социализмът  е едно недоносче” ( по думите му от 4 ноември 1988 г.), но това го  прозира  след последната си среща със съветския лидер Михаил Горбачов на 23 юни 1989 г., разбирайки, че е  загубил  най - важната битка в живота си и доказвайки, че каузата , на  която е служил стръвно и амбициозно, е обречена.
А на какви ли не инициативи обръгват българите, след като на 6 април 1956 г.партийната власт е овладяна от Тодор Живков?
Продоволственият курс от 1953 г. е изоставен, за да се даде път на ускорената индустриализация, с оглед преодоляването на градската безработица -  при това с три магистрални предложения пред СИВ в подкрепа на българската промишленост – с подем на металургичното производство, на електрониката и електрокарната индустрия и с разширяване производството на изкуствени торове за цялата общност.
На 7 юни 1958 г. 7 конгрес на БКП е наречен „конгрес на победилия социалистически строй”, а на пленума на БКП от 11 ноември 1958 г. по китайски образец се решава да се осъществи „скок в развитието на нашата страна”.Това не е случайно , тъй като още на 14 ноември 1957 г. в Москва Мао Дзедун вижда Живков като  министър – председател на бъдещата световна социалистическа система.
Волунтаристичните напъни продължават и на 8 конгрес на БКП, в чийто решения от 14 ноември 1962 г.се решава до края на 20 век в България „да се изградят материалните условия на комунизма”.
Целта е повече от привлекателна и изгаряща въобръжението, но още през следващата година изчисленията на икономистите доказват, че поради ограничените финансови ресурси на страната, подобен скок в ерата на комунизма е невъзможен.
Финансовият крах е преодолян с продаване на златния ни запас от около 21 тона на СССР за 22 738 255 долара на 11 юли 1960 г.и с получения от Хрушчов кредит за 810 млн.рубли...
Какво  му остава на  Тодор Живков , освен , за да получи важните  суровини от СССР, да декларира пред Хрушчов с писмо от 4 декември 1963 г.необходимостта от „по нататъшното сближение и по - тясно свързване на икономиката на НРБ с икономиката на Съветския съюз”, с перспектива „по нататъшното политическо сливане”?
Този политически покер – суровини срещу послушание и суверинитет сработва при Хрушчов и Брежнев – особено след срещата между двамата лидери в резиденция „Воден”, Разградско на 20 септември 1973 г.
България получава необходимите ресурси и чрез реекспорт на оръжие и съветски нефт може да продължи с гигантоманските си икономически строежи, докато не идва Горбачов и не слага край на комедията, задължавайки и Живков да плаща реалната цена  за получения съветски нефт, след което автоматично се покачва външния ни дълг, идва режимът на тока и мечтата за балканския икономически тигър отново умира.
А за негативите от нашето послушание пред „по - големия съветски брат”, чиято най -ярка проява е агресията срещу Чехословакия от 21 август 1968 г., все още се червим.
В същото време Живков е неуморим – на 10 юни 1977 г. е приета специална Програма за подобряване качеството на произвежданата у нас продукция, породила поредица от вицове за „техническата нация” и „качеството и ефективността” на родните  стоки.
Вождът  търси упование за икономическите си идеи ту в Япония, която посещава между 18 и 25 май 1970 г. и след която визита изгрява звездата на партийния технократ Огнян Дойнов , ту във ФРГ, за да стигне до горчивия извод на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 2 август 1988 г. - „Няма такова производство, няма такова предприятие, което, ако не използва трансфер на технологии от западните страни, да е отишло напред.Щом като няма, дайте да използваме трансфер на технологии.”
Последният му рискован ход е Юлската концепция, приета на 29 юни 1987 г. на поредния партиен пленум, иззад която наднича регулираното от партийните бонзи по китайски образец  в духа на постановките на Дън Сяопин плавно преминаващо на капиталистически релси икономическо развитие.
На ход е контролираната трансформация на планираната икономика в пазарна, както и появата на  прочутия Указ № 56 от 2 януари 1989 г., създал условията за частното предприемачество, но , уви, появил се твърде късно, когато времето на българския  лидер вече изтича.
Екофорумът и  шествието на „Екогласност” от 3 ноември 1989 г. в защита на българската природа с внесената петиция, приета от подпредседателя на парламента Данчо Димитров, ускорява поготовката на пленума на ЦК на БКП от 9 -10 ноември 1989 г. и ако потушаването на бунтовете на неформалите се оказва безпроблемно –Русенският екологичен комитет от 3 март 1988 г. е разгонен, а създателите на Комитета в подкрепа на гласността и преустройството от 3 ноември 1988 г.са подложени на партийни репресии, то на пленума Живков губи битката от своите, за които той е вече органически чужд – Младенов, Луканов, Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев.
Лилов става лидер на партията, а Петър Младенов от външен министър се преквалифицира в президент (председател) на републиката.
Впрочем, съвсем за малко, до 3 юли 1990 г., когато подава оставка, заради „танкистката”си реплика от 14 декември 1989 година...
За мен и досега е загадка защо Живков се предава на 9 ноември 1989 г., като по свидетелството на политическия му помощник Костадин Чакъров  вече е  загубил самоувереността и борбеността си, сякаш примирявайки се със своята съдба след падането на Берлинската стена същият ден и с очакваното влошаване на жизненото равнище на народа, с което дотогава толкова се е гордял.
А е бил борец и дълго е пазил властта си в партия, известна със своите лидерски боричкания и фракционни борби.
Първо забива „пирона в ковчега” на благодетеля си Трайчо Костов на 12 юни 1949 г.
На 6 април 1956 г. измества другия си ментор Червенков от върха на партийния Олимп.
Винаги заемайки центристко – прагматична позиция, бавно и методично подготвя нужните му пленуми, за да се разправи с противниците си от двете конфликтуващи крила в партията, поднасяйки главите им за формална санкция на съответния партиен конгрес, само маркиращ падането от властта на поредното партийно и / или правителствено величие.
На 12 юли 1957 г. са отстранени от ЦК на БКП Йонко Панов, Добри Трпешев и Георги Чанков за „антипартийна дейност, кариеризъм и груповщина”, на 3 март 1961 г. идва ред на групата на Никола Куфарджиев, Бенджамен Варон и Илия Гатев, на 29 ноември 1961 г. е елиминиран  Червенков, а на 3 ноември 1962 г. списъка попълва и Антон Югов, помогнал му за свалянето на Вълко  Червенков.
Червенков е изключен от БКП , а Югов е отстранен от всички , заемани от него, партийни и държавни постове.
Успоредно с издигането на неговото обкръжение – Борис Велчев, Сава Дълбоков, Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров, Живко Живков, Тано Цолов, Тодор Павлов, расте в йерархията и самият Живков – на 20 ноември 1962 г. той е вече министър – председател, какъвто остава цели девет години, а след приемането на живковската конституция на 18 май 1971г.той става на 9 юли и държавен глава – председател на Държавния съвет на НРБ.
На 4 април 1981 г. е утвърден на възстановената длъжност генерален секретар на ЦК на БКП.
Това му и дава право с неприкрита гордост, когато започват съдебните разправи с него, в писмо до тогавашния президент Жельо Желев от 23 октомври 1993 г. да заяви:”Ако тук за някого бях простият овчар от Правец, за света бях президент.”
На 8 април 1965 г. е потушен най - сериозният заговор срещу него от прокитайската и проалбанска група на Цоло Кръстев, ген.Цвятко Анев и Иван Тодоров – Горуня.
Заговорниците не са екзекутирани, а осъдени на различни срокове затвор, ползвайки амнистията за 25 -  годишнината на социалистическата революция през 1969 г.
Още преди този комплот Живков се замисля за опитомяването на отстранената стара партийна гвардия  със създаването на 30 септември  1959 г. на Комитета на борците против фашизма и капитализма, с прословутата му система от привилегии за четирите категории борци.Към нея се добавя и Решение В 29 от 27 декември 1962 г. на Политбюро, с което се осигурява безплатна храна на членовете и кандидат – членовете на Поритбюро на ЦК на БКП и на членовете на ЦК, както и поевтиняване на храната за секретарите на окръжните комитети на БКП, членовете на Централната контролно – ревизионна ревизия            и на секретаря на БЗНС...
По план през 5 - 6 години продължава отстраняването на потенциалните конкуренти за властта му, като неговите  усилия  се насочват към свалянето на т.н.втори човек в партията, проблем с, с който БСП и по-късно се сблъсква – маркирам само конфликта на Александър Томов и  Янаки Стоилов с Жан Виденов съответно през 1993 и1996 г.
Последователно Живков отстранява всичките си потенциални приемници – от Митко Григоров на 19 ноември 1966 г. и Лъчезар Аврамов – на 25 април 1971 г., до Борис Велчев – на 12 май 1977 г., Александър Лилов – на 21 август 1983 г. и Чудомир Александров – на 20 юли 1988 г.
Лансирайки недоразумението Петко Данчев за зам. – председател на МС, а и сина си Владимир като завеждащ отдел „Култура” в ЦК на БКП през последната година на управлението си, за  Тодор Живков става пределно ясно, че въпросът с неговият приемник остава висящ.Дори и когато за първи път си подава оставката на 4 ноември 1988 г.
Той лично искрено съжалява, че не подготвя за такъв Алекснадър Лилов, въпреки че последният  като партиен шеф на БСП оставя противоречиви впечатления и независимо от факта, че проблемът за приемника винаги е бил болезнен -  особено в БСП.
Нека си припомним само инфарктните заседания на 42 извънреден конгрес на БСП, проведен в НДК между 21 и 23 декември 1996 г, когато изгря звездата на Георги Първанов....
 Като цяло Живков води премерена и премислена вътрешна и външна политика.
И в двете сфери  допуска по една фатална грешка.
Във външните си изяви разчита неизменно на покровителството от СССР и московските комунистически водачи.Номерът минава до появата на Горбачов и неговата концепция за „новото политическо мислене за нашата страна и за целия свят”.
За Живков е ясно, че не е човекът на кремълския стопанин, че и да се сниши или приземи бурята няма да го отмине, но да маневрира със западните политически лидери просто не му стиска и закономерно остава в изолация.
А тя се засилва и заради издънката с възродителния процес, съпътствал възраждането на патриотичното възпитание у нас след 21 октомври 1967 г., когато интернационалното мислене  деликатно се подменя  с национално, в защита на нашето достойнство, чиято еманация се явявят ексцесиите по възродителния процес, продължил  четири години и довел до безпрецедентната  по твърдостта си  живкова  реч по националното радио и телевизия от 29 май 1989 г., до непримиримата му позиция на заседанието на Политбюро на 25 октомври 1989 г. и до „голямата екскурзия” от лятото на същата година, експулсирала в Турция над 200 000 наши съграждани – мюсюлмани и  отворила кървяща рана, която зараства много бавно и трудно в последвалите  две десетилетия .
Любопитен щрих към образа на Живков внася неговата изследователка Искра Баева.
В книгата си от 2006 г.”Тодор Живков” тя обръща внимание и на ролята на жените в живота на Живков.
Баева акцентира основно върху влиянието, което оказват върху Първия съпругата – д-р Мара Малеева и дъщерята – Людмила.
Съпругата – с неспестяваните към лидера – съпруг критики и дъщерята – с желанието й да откъсне българската култура от оковите на класово – партийния подход в религиозно – мистична насока.
Коректни  и точни са изводите на Баева, че след смъртта на съпругата на 23 октомври 1971 г.Живков остава без коректив, а след кончината на дъщерята на 21 юли 1981 г., той не само довършва грандиозната програма по честването на 1300 – годишнината от създаването на българската държава, но и отново допуска рецидиви на култа към личността си с открития на 4 септември 1981 г. – 3 дни преди 70 – ия си юбилей -   в Правец монументален паметник в цял ръст, изработен от скулптора Величко Минеков и архитекта Лозан Лозанов , с широко рекламираните  филми на Христо Ковачев „Човек от народа” и  „Ударът” на Борислав Шаралиев,  с уникалния поетичен сборник „Априлски сърца”, както и с подборката от партизанския „епос” на Веселин Андреев”Умираха безсмъртни” – „В отряда, в бригадата”, заради която 10 години по-късно той ще напише последната си изстрадала изповед ”Живков – мъртъв приживе”.
А това означава  продължаване на флирта  и покварата на вярната му интелигенция.
Малко преди 10 ноември 1989 г. той замества дъщеря си със своята внучка Евгения, която дори осиновява.
Нюхът му отново не го излъгва.
Днес Евгения Живкова е шеф на международната фондация „Людмила Живкова”, бивш депутат от „Коалиция за България” и утвърден моден дизайнер...
Падайки от власт Живков за дълго става най - мразеният човек в държавата, а тон за това дава с предизвикателното си изказване в последното тоталитарно Народно събрание на 18 ноември 1989 г.небезизвестният генерал  - полковник Славчо Трънски.
Изключен от БКП на 13 декември 1989 г.,  сменен от Петър Младенов като председател на Държавния съвет на 17 декември с.г.,той е обвинен в няколко престъпления и арестуван на 28 януари 1990 г.
Става ясно, че външният дълг на България е достигнал 10,4 млрд.долара, че страната ни банкрутирва трикратно – през 1960, 1978 и 1989 г., че за периода 1975 – 1989 г. Живков е ощастливен с хонорари в размер на повече от 1,1 млн.лева!
 Процесът започва на 25 февруари 1991 г.
На 4 септември 1992 г. е осъден от Върховния съд на 7 години затвор за това, че е раздавал извън установения ред коли, апартаменти и пари.
Благодарение на напористите си адвокатки Даниела Доковска и Рени Цанова, които настояват съдът да го съди само дали  като държавен глава   е извършил национална измяна, на 9 февруари 1996 г. Живков е оправдан и присъдата му е отменена.
В тези напрегнати години Тодор Живков възстановява обществената си популярност.
Спомням си  10 – 12 юни  1996 г., когато се коментираха кандидатурите за президент на България.Не малко обикновени граждани твърдяха в разговор с мен, че ако Тодор Живков се кандидатира, ще гласуват за него, тъй като при неговото управление е  имало сигурност, стабилни доходи и гарантирана почивка на море или планина.
Реализмът не подведе Живков и той  не изживя на стари години унижението на политическото поражение, с което се сблъска Горбачов през същата година.
Т.Живков предпочете да дава интервюта, вкл.и във „Всяка неделя” на Кеворк Кеворкян на 28 септември 1997 г. , да пише статии, моли в изложение от 29 юли 1990 7 ВНС да го изслуша, което е отхвърлено веднага от тогавашния лидер на СДС Жельо Желев с аргумента:”Бившият първи да престане да ни занимава със себе си!”,  издава четири книги - „Срещу някои лъжи”(1993), „Без догма”(1994), „След студената война”(1995) и особено популярните му „Мемоари”, появили се през 1997 г., в които звучи автентичното му и неподправено слово, а не скудоумията му, редактирани от Милко Балев -  „Избрани съчинения” в 39 тома (!), излизали между 1975 и 1989 г.
Преживява  сгромолясването от власт на Виденов между 10 януари и 4 февруари 1997 г. , възстановяване членството си в  БСП,  хиперинфлацията и посрещането си в Правец като национален герой.
И когато всички, подведени от неговите приказки за дълголетие, чакахме 90 -годишнината му, научихме, че е починал на 5 август 1998 г., без да успее да навърши 87 години.
Погребението му в най - големите горещини бе тест за нашата памет и отговорност.
В интерес на истината правителството на Костов прояви хладнокръвие и толерантност, а само забравеният националист и бивш седесарски лидер Румен Воденичаров се опита да спечели дивиденти на гърба на мъртвеца.
Безуспешно, разбира се, а и за този инцидент покойният Живков вече не носеше никаква отговорност...
Борислав Гърдев