Киномагът Станли Кубрик

                                     Киномагът Станли Кубрик

                                

Ако и да си отиде от този свят на 7 март 1999 г. филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.

Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.

Кубрик се ражда  на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк.

Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса в най – ранна възраст.

През 1941 г. му подарява фотоапарат, а след  три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано  списание „Лук”.

През 1947 г. младежът е пленник на киното, пет дни в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.

След напускане на училището и четиригодишна успешна  работа в списанието, през 1949 г. се насочва изцяло към примамливия целулоиден свят.

Със свои скромни спестявания през 1951 г.заснема „Денят на боя”, образцов документ за подготовката на боксьора Уолтър Картър за решителния му двубой, базиран на очерка му „Приз за схватката”, публикуван в сп.”Лук” на 19 януари 1949 г.

През същата1951 представя следващия си прекрасен късометражен филм „Летящото падре”, в който продължава традициите на Айзенщайн при отразяване и осмисляне на неравнодушната природа, създавайки химн за човешката солидарност и съпричастност в лицето на отец Фред Щатмалер, обслужващ с любов паството си на огромната територия в Ню Мексико с монопланера „Летящото падре”.

Тази поема и днес блести със своя неподправен поетичен реализъм, поради което е съвсем логично още при заснемането й компанията РКО да я хареса и откупи за 4000 долара....

През 1952 Станли Кубрик снима първия си цветен късометражен, а бихме го нарекли днес и рекламен, филм „Мореплаватели” с Дон Холенбек, разказващ с увлечение и нескрит патос за могъщия Международен синдикат на мореплавателите.

С пари от чичо си  - аптекарят Мартин Плевер  и семейни авоари в размер на 10 000 долара през 1953 г. Кубрик прави дебюта си в игралното кино – „Страх и желание” с Франк Силвера и Пол Мазурски в главните  роли.

Това е сурова и автентична антивоенна драма, разиграваща се в Италия на принципа „акция в тила на врага”, реализирана в съответствие с новите потребности на публиката и критиката, търсещи настойчиво жизнената достоверност във филмовото изкуство.

След години Кубрик ще направи убийствена характеристика на прощъпалника си  - „сега го смятам  за несръчно аматьорско филмово упражнение”, но е истина, че благодарение на него заснема следващите си два комерсиални успеха – боксьорско – гангстерската драма „Целувката на убиеца”(1955) с Франк Силвера и Айрини Кейн и трилъра „Обирът”(1956) със Стърлинг Хейдън в главната роля, посрещнати с внимание от сериозната критика.

Стенли Кубрик е доволен, че „Целувката на убиеца” е предвестник на нюйорксата киношкола, а „Обирът” следва нелинейната структура на романа на Мики Спилейн, приета като новаторски подход и донесъл много добър касов приход.

Световният пробив е направен през 1957 г. с „Пътеки на славата”, екранизация на романа на Хъмфри Коб с Кърк Дъглас и Адолф Менжу в главните роли.

Парите за продукцията ги осигурява Кърк Дъглас, но благодарение на отличната режисура ролята му на полковник Дакс, изправил се срещу безумните заповеди на френското висше военно командване, се оказва ключова в дългата му плодотворна кариера.

Майсторски заснетата от Джордж Краузе антивоенна драма със силен антимилитаристичен патос печели сърцата на зрителите, но предизвиква гнева на официалните френски власти като швейцарските им колеги в престараването си я забраняват за показ на територията на конфедерацията.

Така „Пътеки на славата” се оказва сред малкото американски филми, забранени в страната, считана за образец на демокрацията.

Каква по – голяма реклама и атестат за гражданска смелост на постановчика от действията на тези „меродавни фактори”!

След „Пътеки на славата”, ценен от режисьора, заради възможността „хората да защитават онова, което смятат за свои принципи”, настъпва определена промяна в развитието на Кубрик.

Успоредно с творческата зрелост, с трупането на опит – дори при скандалното снимане на уестърна „Еднооките валета”(1961), когато след спречкване с водещата звезда Марлон Брандо режисьорът е уволнен, се оформя неговият стил и метод на работа, останали запазена марка и негов качествен щемпъл, отличаващи се с повишено внимание към сюжета, авангардни пластични търсения и при музикалното аранжиране на творбите му.

Кубрик се преселва в Англия през 1961 г., разрежда работата по новите си филми, като паузите нарастват от 5 до 7 – 12 години, набляга на първокласни литературни първоизточници – романи, които не винаги са бестселъри, преди да попаднат в полезрението му и стават такива след екранизирането им, работи в екип с талантливи съмишленици – оператори от ранга на Ръсел Мети, Джефри Ънсуърт и Джон Олкът и звезди като  Питър Селърс, Джордж Скот, Малкълм Макдауъл, Джак Никълсън, Том Круз, Никол Кидман, осигурява си пълна творческа независимост, след горчивия опит от заснемането на легендарния „Спартак”, когато Кърк Дъглас постоянно му напомня кой командва парада, винаги достатъчни бюджети, верни критици като Джек Крол и Пенелопи Хюстън и зрители и най – вече амбицията си с всяка своя нова творба, в която традиционно се изявява като съсценарист и продуцент , да се опита да закрие определен жанр като каже последната си дума и сложи точката над и – то.

За да реализира амбициозните си замисли използва целия си креативен потенциал и затова всеки негов филм е събитие, което не означава непременно признание от Академията за филмово изкуство в САЩ ( Кубрик приживе не получава „Оскар” за режисура, независимо че повечето от творбите му печелят компесаторни академични отличия).

През 1960 г. представя един от най – хубавите си и касови филми – „Спартак”, прочувствена възхвала на човешкия стремеж за свободен и достоен живот по романа на Хауърд Фаст, разобличаващ диктаторската система на управление с незабравимите изяви на Кърк Дъглас – Спартак, Лорънс Оливие – ген.Марк Крас, Чарлс Лотън – Гракх и Питър Устинов, прочул се като Батиатус и спечелил заслужено „Оскар” за поддържаща мъжка роля.

В 1962 г. сред най – коментираните премиери е екранизацията на Набоков „Лолита” със Сю Лайънс и Питър Селърс – Хумберт Хумберт, която без да съумее да претвори напълно посланието и богатството от внушения на големия писател – „не успях да предам никаква тежест на еротичния аспект на отношенията между Хумберт и Лолита във филма”,  е смела крачка при проникването в скритите, подсъзнателни и греховни човешки помисли.

През 1964 г. огромен успех има антиядрената сатира „Доктор Стрейнджлъв” по романа на Питър Джордж „Червената тревога”, в коята със суифтовска сила е разобличена безумната амбиция на двете свръхсили СССР и САЩ към световно господство.

Този филм и днес се помни с изключителното присъствие на Питър Селърс като американския президент, капитан Мандрейк и президентския съветник и бивш хитлеристки активист Стрейнджлъв и на Джордж Скот, изиграл великолепно вманиачения Т. Дж.”Кинг Конг”, пратил света в прегръдките на атомния катаклизъм, със саркастичния си хумор и елегичната и разтърсваща финална песен „Ние ще се срещнем отново, но неизвестно кога и къде”.

Любопитното е, че филмът не е забранен в САЩ, ако и като черна комедия да разобличава военнолюбивите ястреби на Пентагона , а в соцлагера, заради визирания пиян съветски лидер (намек за неадекватното поведение на Хрушчов), поради което прогресивната творба остава непозната за публиката и у нас.

Апотеоз на човешката воля за проникване в космоса, за опознаване на извънземния живот и разум, е следващият му грандиозен проект, екранизация на разказа на Артър Кларк „Часови”, по който Кубрик написва 130 страничен сценарий, основа за филм, превърнал се в събитие за научнофантастичното кино – „Една одисея в космоса през 2001 година”.

Снимките започват на 29 декември 1965 г. и приключван на 14 март 1968 г., след което Кларк написва едноименния си бестселър, дължащ популярността си до голяма степен най – вече на филмираната одисея.

Станли Кубрик директно посочва ориентацията си към тази авантюра – „Най – доброто, което можеше да ни хрумне  -  беше Космическата одисея, подобно на „Одисеята” на Омир.На нас ни се струваше, че безкрайните широти на морето са били за древните гърци пълни с тайни и необятност, колкото днес космосът за нас”.

Така се създава един съвременен мит с 205 специални ефекта, за който екипът под ръководството на Дъглас Тръмбъл („Междузвездни войни”) заслужено получава „Оскар”.

С огромен бюджет от 10,5 милиона долара и с приход от 24 милиона, „Одисеята” се оказва най – успешната кинотворба на Кубрик, която в много по  - малка степен развлича, отколкото провокира, вкл. с конфликта на астронавта Боумън – Киър Дълия и електронния мозък ХАЛ 9000 и с енигматичния отворен финал, съдържащ песимистична визия за границите на човешкото познание и за целите, на които се подчиняват научните постижения, позволил на Питър Хайъмс да заснеме през 1984 г. неговото бледо продължение „2010 : Одисеята продължава”.

Всичко останало – впечатляващите въвеждащи три дълги сцени от зората на човечеството,огромните декори, построени по проекти на НАСА, специалните ефекти, прехвърлените върху лента тв репортажи от станцията „Сървайвър”,предчувствие за подвига на Армстронг на 20 юли 1969 г., когато стъпва на Луната – и досега се твърди – вероятно заради изключителната достоверност на постановката, че именно Кубрик е заснел като мистификация прилуняването на „Аполо“ 11  - са само необходимите инструменти, с които постановчикът пресъздава достоверно духа на космоса.

Бурни обществени дискусии предизвиква появата на „Портокал с часовников механизъм”(1971) по романа на Антъни Бърджис, не толкова заради забележителната режисьорска работа и изключителното присъствие на Малкълм Макдауъл като Алекс Деларж или поради фантастичната камера на Джон Олкът и шашващата музикална обсесия на Бетовен, Римски – Корсаков, Росини, Пърсел и Уолтър Карлос, а най – вече заради дръзката трактовка на проблема за човешкия избор.

Вярно е, че Кубрик естетитизира и стилизира насилието – бандата на Алекс безчинства на фона на смайваща хореография и прочувствен музикален килим.

Но е горчива и промяната, която настъпва с приятелите на Деларж, след като той излиза от затвора, отказът на родителите му от него, жалкото му битие на опитна мишка за зловещи лекарски експерименти, превърнали го в безгръбначно мекотело и подтикнали го към самоубийство.

Едва след неговото възкресение и възвръщането на първоначалния му агресивен имидж,  Алекс е в състояние да стане нормален и конкурентноспособен човек.

Обяснението на режисьора е иконоборческо, но с желязна логика – „Необходимо е човек да има правото на избор между Доброто и Злото.Дори той да избере Злото, ако го лишим от правото на избор, означава да го направим нещо по – малко от човек – механичен портокал”.

А заради нападките, че във филма му има прекалено много насилие, той се принуждава да го изтегли от показ, независимо от отличните му финансови показатели.

Уникален случай в историята на световното киноразпространение!

Не крия, че това е любимият ми филм на Кубрик – гледал съм го четири пъти и го знам наизуст, но винаги изпадам във възторг, когато сюжетът поеме с шеметна скорост и попадайки в кръчмата „Млечната крава”, видяна през дръзкия поглед на сценографите Ръсел Хаг и Питър Шийлдс, за пореден път изживявам тръпката, свързана с възхода, падението и повторното връщане към живота на съвременния Кандид Алекс Деларж.

Съвсем различен е режисьорът в „Бари Линдън”(1975) по романа на Уйлям Текери.

Филмирайки приключенията на прословутия ирландски авантюрист, Кубрик създава пищно – рафинирано зрелище (много силно си личи преклонението му пред майсторите – живописци Търнър и Гейнсбъроу, той е от малкото отлични познавачи на XVIII век – да не забравяме, че на финала на „Една одисея в космоса през 2001 година“ Боуман попада в стая в стил Луи XVI), оказало се горчиво – елегичен и умозрителен размисъл за бързопреходността на земната слава, за печалните плодове на човешките мечти и амбиции за известност и богатство, свързани с потъпкване на морални и законови норми, неизменно водещи до деградация и загуба на всичко постигнато.

„Бари Линдън” е живописен и пластичен, но и много тъжен филм със смазващата водеща музикална тема на Хайдн, който печели симпатиите ни основно заради главния си герой, възприеман като своеобразен двойник на безотечественика Ахасфер и изгран неподражаемо от Райън `Нийл.

Сред екранизациите по Стивън Кинг „Сияние”(1980) се смята за една от най – интелигентните и адекватно осъществените.

Изследователите я поставят редом до „Мизъри”(1990) на Роб Райнър и това смятам, че никак не е случайно.

„Сияние” е готическа драма и израз на режисьорската любов към „свръхестествени истории и такива с духове”.

В това уникално режисьорско изследване нас ни интересува не толкова заплетената интрига или желанието на полуделия в затрупания от сняг хотел в Колорадо писател да унищожи семейството си по ефектно – кървав начин.

Впечатлява ни преди всичко проблема за творческото безсилие, самотата и неразбирателството между майстора на словото и съпругата му, тайната на сложната за разгадаване творческа душа, която великият Джак Никълсън претворява на екрана по възможно най – ефектния начин, правейки ни съпричастни към дилемите, преследващи неговия герой.

Екранизирайки романа на Гюстав Хасферд „Пушечно месо” под заглавие „Пълно бойно снаряжение” през 1987 г. Кубрик като че ли затваря страницата на затихващия „виетнамски синдром”, осмисляйки емоционално – разтърсващо драмата на „поколението на цветята” в лицето на Джокера – Матю Модайн, което като пацифистко е призвано да прави любов и да се бунтува срещу условностите на консумативното общество, но същевременно носи на каската си предизвикателния надпис „Роден да убива” и което след кървавата месомелачка край Хюе има едно – единствено желание – да забрави случилото се, за  да възстанови душевното си равновесие.А това е равносилно на оцеляване и въздигане от руините на наранената и загубила ориентирите си американска нация...

12 години по – късно Мастерът напомня за себе си, представяйки се във върхова форма с екранизация на новелата на Артур Шницлер „Просъници”, излязла посмъртно под заглавие „Широко затворени очи”.

Този свой любим и крамолен проект Кубрик осъществява в продължение на 18 години.Наема за ролите на Бил и Арис Харфорд Том Круз и Никол Кидман, чийто брак се разпада вследствие изнурителните тригодишни снимки през 2001 година, прониква до дъното на човешките тайни и фантазми, до оголената от високо напрежение жица на свръхделикатните интимни преживявания и чувства, мятащи се между екстаза и омразата, реализира с много

любов и страст своя „Първичен инстинкт” , карайки ни да почувстваме след гледането му какъв фин и дълбокомислещ майстор на киноспектакъла ни е напуснал.

Станли Кубрик си отива с почестите на безспорен класик и авторитет, на един от последните гиганти на киното на перфекционизма, отстъпвайки с достолепие под напора на агресивни авангардисти и поклоници на MTV – приказните екшъни и мелодраматични приключения, осъзнал, че „всъщност семейството е главното нещо в този живот”, след като е отгледал две дъщери и е преживял 37 годишен щастлив брак с третата си съпруга Кристиан.

Делото му е оценено по достойнство от неговите колеги.

Достатъчно е да се посочат само оценките на Стивън Спилбърг и Оливър Стоун.

Според Спилбърг, дал живот на дълго лелеяния му футуристичен проект „Изкуствен интелект”(2001) , в който началните кадри с разбиващите се в морския бряг вълни са заснети от самия Станли Кубрик – „Кубрик беше големият майстор на киното.Не копираше никого, докато всички ние се блъскахме, да го имитираме.

Той създаде нещо повече от филми.Той ни даде най  - дълбокото преживявене на заобикалящия ни свят.”

Оливър Стоун е още по – категоричен  - „Единственият, най – големият американски режисьор на своето поколение.”

За мен Кубрик ще си остане не музеен експонат, а мъдър и необикновено талантлив съвременник, чието творчество тепърва ще се преоткрива и дооценява, за да радва и в бъдеще истинските киноценители.

Те няма да го забравят и ще се връщат към постиженията му не само по юбилейни поводи, а винаги, когато изпитват нужда от общуване с проверени и безспорни образци на киното, каквито са и всъщност творбите на Станли Кубрик.

Борислав Гърдев