вторник, 23 октомври 2018 г.

Димитър Петков


                                      
                                    Димитър Петков






Роден в многодетно семейство в тулчанското село Башкьой на 21 октомври 1858 г., Д.Петков учи в родното си село,слуга е в магазина на видния  търговец Желязко Чалъков между 1868 и 1876 г., а едва 18 – годишен е в Одеса, където попада в средата на българските емигранти.
Участва в Сръбско – турската война с четата на Филип Тотю и Панайот Хитов, а след разпръскването й  е в Кишинев, където работи като строител на изграждащата се железница.В руско – турската война е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка, където заради рана в китката на 11 август 1877 г.е ампутирана лявата му ръка, довела и до известното му прозвище „Чолакът”.
Смелостта на Петков е възнаградена с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II в село Горна Студена.
Формирането му като гражданин и политик минава през чиновническото му чиракуване в Главното управление на пощите и телеграфите и Вътрешното министерство и е стимулирано от привързаността му към Либералната партия и държавният преврат на Батенберг срещу нея на 27 април 1881 г.
Режимът на пълномощията го уволнява, но и го подтиква към самообразование с четене на книгите на Херцен, Чернишевски и Оуен до израстването му като видна обществена фигура с неговото прочуто възвание „Глас към българския народ”(1882), за което на 16 април 1882 г. е затворен в Черната джамия за обида към княза и престоява там цели 16 месеца до възстановяването на конституцията и освобождаването му на 1 октомври 1883 г.
Любопитно е да напомним, че затворникът Петков е посещаван двукратно  лично от премиера ген.Леонид Соболев, който го моли да признае  авторството на възванието, насочено срещу омразния за русите княз, обещавайки му помощ и парична награда, предложение, отхвърлено от Петков..
Запознанството му със Светослав Миларов го насочва към изучаване на френски език и сътрудничество в либералния орган „Светлина”, където в рубриката „Свирка” под псевдонима „Пройчо” публикува серия от фейлетони, в които критикува княза, консерваторите и органа им „Български глас”.
Оформя се нов талантлив български журналист – темпераментен, прям, с богато образно мислене, горещ патриот и предан либерал.
Така през 80 – те и 90 – те години на 19 век той се утвърждава сред първите ни пера, редом със Славейков, Захарий Стояновима основна заслуга за обнародването на третия, незавършен том на „Записки по българските въстания“ през 1892 г., Петко Каравелов и Димитър Ризов.
Петков сътрудничи на „Търновска конституция” и същевременно издава знаменитата си „Свирка”, в която се подиграва с консервативните величия Греков и Начович и с руския генерал и роден премиер Леонид Соболев.
Като депутат в 4 ОНС  печата в Търново осем броя от двуседмичника си „Народно събрание”, след което се подвизава в „Независимост” и „Независима България”, където е определен от Симеон Радев като „леката кавалерия на българския национализъм“,за да акостира накрая в органа на стамболовистите  - в – к”Свобода”
Петков участва в редактирането и списването на „Свобода” до 15 февруари 1899 г.
В него публикува и знаменития си опус от 7 юли 1895 г.”Няма вече Стамболова”, посветен на мъченическата смърт на неговия политически кумир, на чието покушение на 3 юли лично присъства и прави и невъзможното, за да помогне на съсечения бивш министър – председател, а от 22 февруари  1899 г. до смъртта си се грижи и за следващия партиен орган – „Нов век”.
Още кънтят в ушите ми сакраменталните обвинения към стамболовите убийци в този толкова прочут публицистичен опус – „На църква ли отидете, на комка ли, кървавият труп на Стамболова ще ви преследва и вие няма да се отървете от него и никога, и никога, и никога, и никога!“
Както в публицистиката, така и в реалната политика Димитър Петков е непоколебим и лоялен съратник на  Стефан Стамболов.
Той е от неговото най – близко обкръжение, след като е разочарован от демагогията и грандоманията на Петко Каравелов през 1884 г., подкрепя твърдо патриотичната му протекционистка политика, знаещ, че в условията на омиротворена, стабилна икономически и просперираща България може да докаже качествата си на държавник, бидейки при това и партиен стратег и стълб на управляващата партия.
Димитър Петков прави шеметна кариера.Той е депутат в 4 – 7 ОНС, 3 – 4 ВНС, член на Софийския общински съвет през 1887 г., заместник – кмет и кмет на София – 1887 – 1893 г., зам. – председател на 5 и 6 ОНС, председател на 6 и 7 ОНС и на 4 ВНС, както и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в последното реорганизирано правителство на Стефан Стамболов от 19 ноември 1893 до 19 май 1894 г.
За 8 години Петков се научава как да следва правителствената политика и енергично да участва в законодателните инициативи на управляващата партия.
С неговото съдействие са приети Законът за устройството на въоръжените сили на 3 декември 1891 г., за народното просвещение на 10  декември 1891 г., за насърчаване на местната индустрия на 6 ноември 1892 г., Избирателният закон от 10 декември 1893 г., изменението на член 38 от конституцията, засягащ вероизповеданието на престолонаследника на 3 декемри 1892 и 17 май 1893 г.
Тогава изживява истинска драма като православен християнин, плаче нощем в дома си, но когато трябва да се гласува поправката в името на България, дава и своя принос за приемането й.
Петков съдейства като кмет на София за превръщането му в модерен европейски град.
Той предлага за преустройството на столицата вземане на десетмилионен заем от Лондонската банка.При неговото управление са оформени булевардите, площадите „Света София” и „Народно събрание” – сега „Александър Батенберг”,“Лъвов „ и „Орлов мост“, създадена е Борисовата градина, изгражда се паметникът на Левски, проектират се Народния театър и градската баня, столицата е разделена на пет района и са обявени конкурси за нейната канализация , спечелен от Момчил Момчилов, с предложение за обща мрежа за отвеждането на битовите отпадни и дъждовни води и електрификация.
Разбира се, има и косвени щети – съборени и ликвидирани са шест средновековни църкви, една от които „Света Богородица пречиста“ е унищожена  на 22 май 1889 г., като недоволните протестиращи граждани са разгонени с водни струи от повиканата на помощ пожарникарска  команда.
Димитър Петков е строителят на Народно – либералната партия от 1 май 1890 до смъртта си на 26 февруари 1907 г.Той е председател на софийското бюро на партията , работи с кадрите по места и участва в изработването на устава на партията от 18 ноември 1899 г.
Способностите си Петков демонстрира не само в обкръжението на Стамболов, когато е и по – лесно, но и след неговата смърт на 6 юли 1895 г.
Знае се, че от 1889 г. той е доверено лице на Стамболов и е логично след убийството му да поеме партийното ръководство.
Стръвно е  преследван от народняците на Стоилов, обвиняван е, че е  присвоявал общинска вода, че се е обогатил като кмет и депутат.
Човек на достойнството и дълга, Петков пише писмо до Константин Стоилов от 23 март 1895 г, в което енергично и твърдо се защитава и доказва, че не се е подал на корупционни практики.От това писмо разбираме, че , ако и от всички източници да притежава сумата 248 333 лева и три здания за 172426 лева и 10 ст., има и ипотека за 87 000 лева и дълг към БНБ от 27 420 лева

Но тъй като е влязъл в конфликт с двореца, обвинявайки Фердинанд в съпричастност за смъртта на бившия премиер, той предоставя след 7 месеца лидерската позиция на зам. – председателя на Централното бюро Димитър Греков, който е начело от 6 февруари 1896 г. до 24 февруари 1897 г.
Петков оглавява партията до първия й конгрес на 16 – 19  ноември  1899 г., когато отново отстъпва поста на Димитър Греков.
На конгреса се приема новата програма на НЛП, загърбва се старият антируски курс и се търси по – прагматичен и адекватен облик на либералната формация.
Димитър Петков наследява на лидерския пост  Греков след смъртта му на 25 април 1901 г, четири дни по - късно.
На изборите за 11 ОНС на 28 януари 1901 г. консолидираната партия печели 34 мандата, нареждайки се на второ място след прогресивните либерали на Стоян Данев.
След опитите за либерално обединение с Васил Радославов от 8 февруари 1899 г., между 12 и 16 август  1901 г.той преговаря и с Петко Каравелов, чието правителство подкрепя до 22 декември 1901 г., когато пада, заради заема за тютюневата режия от „Банк дьо Пари е де Пей Ба“.
Обединение не се осъществява, партията залинява, на изборите за 12 ОНС на 17 февруари печели само 7 мандата, единият от които от Горна Оряховица получава Димитър Петков.
Кризисният период е преодолян през следващата година, когато на 6 май е образувано правителството на ген.Рачо Петров, в което попадат видни дейци на НЛП, между които Димитър Петков и Никола Генадиев – оглавили съответно вътрешните работи и правосъдието, заради което управлението до 16 януари 1908 г. е известно като втори стамболовистки режим.
Димитър Петков активно участва в подготовката на изборите за 13 ОНС на 19 октомври 1903 г., спечелени убедително от управляващите със 144 мандата! Той остава партиен шеф до смъртта си и е един от малкото щастливци у нас, доживели възкресението на партийната си структура до водеща политическа сила.
За мащаба и размаха на организаторския му талант съдим по амбициозната икономическа, социална и културна реформаторска дейност на стамболовистките кабинети.
В България се извършва индустриална революция, а в периода 1903 – 1907 г.кабинетът стимулира стопанския просперитет, осигурявайки 2,5 пъти увеличение на външно – търговския баланс на страната.
Приемат се  важни закони, като този за насърчение на местната търговия и промишленост от 26 март 1905 г. и за търговско – индустриалните камари от 13 януари 1907 г.
Обръща се сериозно внимание на боеспособността на армията, като военните разходи нарастват до 30 050 000 лева и се правят първите значими стъпки в модерното социално законодателство със законите за защита на женския и детския труд  от 26 март 1905 г. и за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване от 7 март 1906 г.
За градивния дух на втория кабинет на ген.Петров и този на Димитър Петков – 23 октомври 1906 – 26 февруари 1907 г. говори и фактът, че просветен министър в тях е проф.Иван Шишманов, с чието съдействие  на 3 януари 1907 г.се открива  Народният театър.
На 22 декември 1903 г.по предложение на Петков парламентът гласува персонална пенсия на Иван Вазов с годишен размер от 4800 лева,впоследствие такива получават и Константин Величков, Стоян Михайловски и  Драган Манчов,а след направените компромиси премиерът  успява да овладее и социалоното напрежение след стачката на пернишките миньори, приключила на 1 февруари 1907 г.
Нелепо е такава възходяща политическа кариера да бъде бламирана точно при откриване на Народния театър със студенстските освирквания на княза, довели до оставката на проф.Шишманов на 4 януари и до затваряне на университета и уволняване на професорите за 6 месеца.
Днес само може да гадаем как Петков би излязъл от трудната и деликатна ситуация, ако не бе убит на бул.”Цар Освободител” на 26 февруари 1907 г. от уволнения народняшки чиновник Александър Петров.
Вярно е, че възникналата криза довежда на власт демократите на Малинов, че убийството на Петков навява тъжна и горчива асоциация с гибелта на Стамболов, поради което гробовете им са един до друг, но съм сигурен, че ако бе останал жив щеше да направи възможното за спасяване на правителството и оглавяваната от него партия, тъй като е притежавал качества, „които го издигат до равнището на най – изявените строители на модерната българска държава”(Радослав Попов).
А и не съм сигурен дали би форсирал на 22 септември 1908 г. процеса по обявяване на независимост, след като четири години преди това този въпрос не е сред приоритетните за народните либерали.
Димитър Петков до последните си дни размишлява за съдбата на Северна Добруджа,останала под румънска власт, без да открие приемлив вариант за действие и е твърд продължител на еволюционистката политика на Стефан Стамболов в Македония, наричайки презрително революционните чети там „банди“.
Затова не е случайно, че правителството на Рачо Петров не се намесва в помощ на Илинденско – преображенското въстание, което неминуемо би предизвикало международни санкции, а вероятно и национална катакстрофа…
Израз на уважение към делото на държавника Димитър Петков е телеграмата на екзарх Йосиф I, изпратена във връзка с трагичната му смърт: ”В негово лице България загуби способен и енергичен държавен мъж, заслужил гражданин, най – примерен родолюбец, на Църката предан син с идеалите си”.
Димитър Петков има неуспешен семеен живот.Той се развежда с Екатерина Ризова, сестра на съратника си Димитър Ризов, с която живее от 20 юли 1886 до 10 декември 1895 г. а след убийството му неговите синове Петко Д.Петков и Никола Петков също загиват като противници съответно на Демократическия сговор и на БРП (к).
Паметта на опълченеца – премиер е увековечена със скромен паметник в градинката пред парламента.
Борислав Гърдев



неделя, 7 октомври 2018 г.

Препрочитайки "Крадецът на праскови"


                 Препрочитайки "Крадецът на праскови" 
Приемам констатацията на Йордан Василев, че повестта „Крадецът на праскови“ „не се вписва в наложените митологеми“ на годината, в която излиза – 1948, но за мен е очевиден феноменът на свободната й поява в едно жестоко, непримиримо, култово време, както и благосклонното й приемане от публиката.
Критичната канонада, неизбежна за края на 40 – те години на миналия век – авторът е набеден в какви ли не грехове, не води до промяна на статуса на Емилиян Станев по посока на Куциян или Богданов дол, подобно на Димитър Талев и Йордан Вълчев и той спокойно може да се захване от 1950 г. с най – голямото предизвикателство в творческия си път – романът „Иван Кондарев“, излязъл в окончателния си вариант през 1964 г.
Естествено е, че насочването към по – големи епични платна  при писателя настъпва закономерно на определен етап, когато постигнатото от него в областта на сборниците с битово – реалистични – „Делници и празници“(1945) и анималистични – „Дива птица“(1946) разкази е безспорно и когато пред него се изправят предизвикателствата на обемните прозаични форми.
Любопитен е обаче преходът към повестта – той минава през партизанската новела „В тиха вечер“, излязла през същата 1948 година, но преди „Крадецът на праскови“.
Така Емилиян Станев хитро се застрахова пред бъдещите си критици и скрит зад идеологически правоверния щит на подвизите на Антон, си позволява лукса във време на тотален идеологически надзор да създаде и отпечата повест, продължаваща насоките, характерни за предвоенния период, традициите на битовия реализъм и на романтично – психологическото изображение.
Вярно е, че наративните структури в тези години имат характера на „доизживявана инерция“(Симеон Янев), в която наред с такива открояващи се прозаични образци като „Поручик Бенц“(1945) и „Скици из Лондон“(1945)логично и закономерно намира своето място и „Крадецът на праскови“.
В унисон с класическата реалистична традиция на българската литература човекът все още не е средство за велика обществена идея, а се разглежда като цел, като задачата на писателя е „да проникне в тази вселена, в интимния индивидуален човешки свят и оттам да се разгърнат и обществените тенденции и идеи, които доминират във времето“(Симеон Янев).
Емилиян Станев е блестящ продължител на това наследство, въпреки че , съобразявайки се с действителността, в която живее, е принуден да направи определени премерени ходове, в името на поставената цел.
Първият е, разбира се, спечелената индулгенция с „В тиха вечер“, а вторият е прилежно налаганото схващане, че повестта е забележително антивоенно произведение,насочено както срещу милитаристичното безумие, така и срещу поражението, което то нанася върху човешката душа в нейната най – съкровена същност.
Безспорно е така, но да се свежда „Крадецът на праскови“ само до това й значение е, меко казано, ограничено и недалновидно.
Никой не може да отрече антивоенният патос на повестта, напомнящ с яркостта и силата на емоционалното си въздействие киношедьовъра на Жан Рьоноар „Великата илюзия“(1937), така добре усетен и  пласиран от Въло Радев в екранизацията му от 1964 г., като постановчикът дори разширява границите на загатнатото в новелата, но аз съм  свикнал при общуването си с Емилиян Станев винаги да търся втория пласт, допълнителните, които по – често са и по – важни, нюанси, тъй като „Крадецът на праскови“ е колкото антивоенна творба, толкова и скръбна елегия за пълния крах на великата възрожденска национално – обединителна програма, чийто първи блестящ успех е признаването на независимата ни Екзархия от 28 февруари 1870 г., а печалният й финал съвпада с края на Втората световна война.
В този план строгата, аскетична, уморена и раздразнителна физиономия на военния комендант на старата столица, руски възпитаник и ветеран от две войни – Балканската и Между съюзническата, е изключителна находка, метафора на погребаните надежди за обединение и общонационален просперитет.
Не случайно именно в този пункт писателят го сблъсква и противопоставя на съпругата му, тъй като в образа на Елисавета, самотна и отчуждена в средата, в която живее,“са въплътени черти на вечната жена с изконната й жажда за обич, за продължение на рода“(Иван Сарандев).
Бих добавил, че за Лиза като жена е по – важно да съществува хармонично, за да задоволява личните си потребности и собственото си щастие, тя е на светлинни години от драматичните конвулсии на национално – обединителната ни кауза, което е и поредното доказателство за нейната неизпълнимост.
Като опитен психолог и майстор на интригата Емилиян Станев вкарва между двамата съпрузи – толкова различни, но и така допълващи се, не само ординареца на полковника, но и сръбският военнопленник и учител по музика, хедонистът Иво Обренович.
Наистина гениално премислен ход!
Това, че Елисавета се влюбва в чужденеца и врага, е колкото следване на природата и зова на нейното сърце, толкова и нагледно доказателство за драмата на коменданта.
Няма по – голямо унижение за един кадрови военен и началник от това да му сложи рога сръбски войник, при това крадец и беглец от пленническия лагер! (Да не забравяме и обстоятелството, че творбата излиза след разпрата на Тито и Сталин и изгонването на Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г., с което пък се слага край на мечтата за българо – югославска федерация,гръмко афиширана с Бледското споразумение от 1 август 1947 г.)
Като реалист и познавач на човешките страсти Емилиян Станев експонира една абсурдна, обречена, невъзможна любов, чиято трагична предпоставеност е повече от очевидна.
Можел е да насочи развръзката към по – банални граници – полковникът да залови в изневяра жена си и сам да убие учителя по музика, но с неочакваната и нелепа намеса на ординареца, белетристът ловко тласка повествованието в очаквания от нас финал, поднесен обаче елегично – покоряващо – след гибелта на Иво Лиза се самоубива, а полковникът, уволнен от правителството на Стамболийски, изоставя любимата си колиба на произвола на съдбата и обруган,умира две години преди завръщането на автора в родния му град – тоест през 1942 г.
За новаторската наративна техника на Емилиян Станев е писано, но предимно общо, в едри щрихи.Това категорично се отнася и за „Крадецът на праскови“.
Иван Сарандев открива „условните историко – времеви граници на повествованието“, смятайки че по този начин „Станев търси решение на вечните проблеми, на правото на щастие, свобода, красота“ и че „със смъртта на героинята изчезват красотата на сърдечните пориви, благородната саможертва и поезията на любовта“.
Аз бих допълнил, че двойната ретро и интроспекция  - при Лиза и автора -  в повестта е съзнателно приложено авторско изразно средство – разказвайки през душното лято на 1944 г. за трагично обречената любов на Елисавета и Иво от изпълнените с тревожни предчувствия лято и есен на 1918 г. Емилиян Станев всъщност създава реквиема си за стара буржоазна България, погребала великите си идеали в огъня на жестока бран и станала жертва на вътрешните си конфликти и на фатално – съдбовното си чувство за несъвместимост между мечти и реалност.
Що се отнася до гледните точки на разказвача – на автора и на стария учител е уместно да посочим постигнатото от Владимир Донев – времевата и ценностната двойнственост на разказваческата позиция в първия случай и свидетелската функция във втория.
Така в съзвучие с краха на националната кауза на полковника настъпва и кончината на страстната, чиста и неосъществима любов на неговата съпруга, виждаща и във врага „човек като нея, жаден за обич и свобода“(Симеон Янев).
В големия град като София или Пловдив подобна драма би добила неизбежната си урбанистично – космополитна украса, докато разкриването й именно във Велико Търново – едновременно стара столица и типична провинция – само засилва нейната скандалност и съдбовна неосъществимост.
Предмет на отделно проучване е манталитетът и психологията на търновеца, но е важно да се посочи, че в „Крадецът на праскови“ се срещаме не само с неговите най  -открояващи се , но и най – типични представители като слугинята на Лиза – Марьола, добавяйки че авторът, иначе известен с язвителните си оценки за националния ни характер, е предпочел елегантната обективност и непосредственост,оставяйки читателя сам да направи необходимите му заключения.
Все пак не мога да отмина един показателен факт, свързан с поведението на търновци след окупацията на града им от съюзническите войски на генерал Франше д`Епре.
Жителите на старопрестолния град не само, че не се бунтуват срещу незавидното си и унизително положение, но влизат „в сношение“ с победителите – сенегалци, алжирци, задигайки рошковете им от Марно поле и прехранвайки се нелегално с конско месо, сготвено със зеле, както и с откраднати фурми, бял хляб и кокосово масло…
Само в един такъв гротесково – реалистичен детайл Емилиян Станев разкрива тъжната метаморфоза на патриотизма ни, деградирал до грижата за насъщния и мисълта за собственото оцеляване.
Прозаикът е бил сигурен, че историята ще се повтори – дали като трагедия или фарс – и през есента на 1944 г. , за което обаче благоразумно мълчи, очаквайки разбиране от проницателните си читатели.
За мен е истинско чудо излизането на „Крадецът на праскови“ именно през 1948 г.
Не мога да скрия възторга си, че тя е писана от творец, игнорирал идеологическите скрижали на времето си и със съзнание, чувствително по – необременено в „Търновската царица“, например, в чийто финал дразни публицистичната ремарка с пълнещите се след балканските войни с обеднели граждани тесняшки клубове.
А между двете повести лежи четвърт век!
В тази насока е вярна оценката на Симеон Янев, отбелязващ, че „когато в края на 40 – те години (на миналия век – б.м.)политизацията на прозата е определяща и стриктно налагана тенденция, Ем.Станев издава „Крадецът на праскови“, повест, която дискретно опонира на политизацията с широкия си хуманизъм и едновременно благороден израз на националното достойнство“.
Това всъщност се отнася за цялото творчество на Станев, доказал безапелационно, че големият творец може да създава значими произведения по всяко време, включително в годините на тоталитаризма, без съдбоносни и провалящи го компромиси, превръщайки се в изразител на най – ценните добродетели на българската художествена литература.
Според Янев „Никой друг писател в следвоенната ни литература не е успял така продължително и мощно да осъществява тази функция“ – да проектират целостта й.
„Около неговите текстове се налепва корпусът на най – значимото ни в литературата ни за няколко десетилетия, без при това текстовете му да са се схващали някога дискусионно.“
След подобна оценка е трудно да се добави нещо съществено.
Но тя се отнася без съмнение и към един от най – големите и знаменателни успехи на Емилиян – Станевата проза – повестта „Крадецът на праскови“.
Борислав Гърдев
Сарандев, Иван, „Емилиян Станев“, в „Речник по нова българска литература 1878 – 1992“, С.“, стр.341
 Василев,Йордан  „Диктатура и литература“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, изд.“Просвета“, стр.16
Янев, Симеон „Българска проза след Втората световна война“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, стр.55 – 56,100 – 101, глава „Емилиян Станев като изразител на единството на българската литература“
Донев, Владимир, „Гледните точки на разказвача в повестта „Крадецът на праскови“от Емилиян Станев,сп.“Литернет“, 27 юни 2005, №6 (67)