Сбогом на Бернардо Бертолучи

                              Сбогом на Бернардо Бертолучи

                          

В моите очи той си остава велик творец, утвърдил се рано, в началото на 60 – те години на миналия век, когато италианското кино е в разцвет, а авторското е мода и култ.

Бертолучи обаче , ако и да бе марксист и с леви разбирания – направи филм за грандиозното погребение на Енрико Берлингуер през 1984 г. - , обичаше и уважаваше своята публика.

Снимал е и енигматични работи – „Партньор“ (1968),новелата „Агония“ (1969), но повечето от творбите му имаха ясни послания, увлекателен сюжет, гледаха се като откровение и бяха популярни по света.

Това важи за неговото развитие от времето на „Преди революцията“ (1964).

Голяма част от постановките му се радваха на голяма известност и шумен успех – достатъчно е са си спомним за ефекта на въздействие на „Конформистът“(1970), „Последното танго в Париж“ (1972), „Двадесети век“ (1976), „Луна“ (1979), „Последният император“ (1987), „Чай в пустинята“ (1990), „Младият Буда“ (1993) „Обсадата“ (1998), „Мечтатели“ (2003).

Бертолучи се открояваше със своя специфичен стил , оформен от виртуозната камера на Виторио Стораро, с когото имаха сътрудничество, подобно на осмоза, филмите му бяха атрактивни и провокативни.

По традиция той беше или основен сценарист или съавтор на сценария , работейки основно с Франко Аркали.

Като драматург , в съавторство с Дарио Ардженто, се подписа и под  безсмъртния уестърн на Серджо Леоне – „Имало едно време на Запад“ (1968).

Не крия, че Леоне и Бертолучи  са сред любимите ми режисьори.

Специално Бертолучи го ценях  за епичния му размах, демонстриран най- силно в „Двадесети век“ , „Последният император“ и „Младият Буда“, заради умението му да проникне до най – интимните и шокиращи тайни в човешкото  битие – „Последното танго в Париж“, „Мечтатели“, а и защото бе талантлив и доказал се продължител на делото на Лукино Висконти, когото повечето сериозни критици  поставят в светата петорка, редом до Виторио де Сика, Фелини, Роселини и Антониони.

Наскоро си пуснах пак „Двадесети век“.

За него трябва специална нагласа, желание, време – 300 минути е!, но веднага след встъплението с вестта за смъртта на Верди сагата ме грабна и не усетих как я изгледах с удоволствие, залепнал на стола пред монитора на компютъра ми.

Господи , каква природа, какви страсти и  портретни характеристики на магьосника  Стораро, какви актьори – Жерар Депардийо, Робърт де Ниро, Доминик Санда, Стефания Сандрели, Бърт Ланкастър, Доналд Съдърланд, какъв замах и какво проникновение при  осмисляне на италианската история от първата половина на 20 век!

Днес такова кино вече не се прави.

Няма ги големите майстори.

Един от последните мохикани на  тази вече безвъзвратно отминала епоха бе  Бернардо Бертолучи.

От 26 ноември 2018 г. и той се пресели в по – добрия свят.На 77 години, след тежка борба с рака...

Аз вярвам , че филмите му ще се гледат, тъй като са направени с любов, вдъхновение и много искреност.

Поклон пред паметта му!

Борислав Гърдев