събота, 22 декември 2018 г.

За Давид Овадия и трудният път към истината



                       За Давид Овадия и трудният път към истината


На 1 декември се навършват 95 години от рождението на антифашиста, поета, белетриста, преводача и критика Давид Овадия.
Със сигурност името му не говори много на младите.
По – възрастните обаче го помнят, чели са книгите му и за мнозина от тях творчеството му бе пример за талант и нравствена устойчивост.
Овадия се ражда в Кърджали, завършва гимназия в Пловдив и руска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1950 г.
Партизанин е във Втора средногорска бригада „Васил Левски“ през 1944 г. и военен кореспондент през 1945 г.
Като ученик публикува статии в списанията „Ученически подем“ и „Ученически полет“, а от 1945 г. активно сътрудничи в периодичния и литературен печат.
Самообразова се упорито, владее немски, френски, руски, испански и италиански език.
В литературата навлиза уверено като поет на антифашистката борба.
Той създава популярни партизански стихосбирки – „Партизански дневник“ (1948), „Отрядът живее“( 1951), „Стихове за партизанския отряд“ (1955), които по известност не отстъпват на „Партизански песни“ (1947) на Веселин Андреев най – вече защото партизанската тема е разработена от позицията на лично преживяното и изстраданото, чрез изповедно – личностното начало, без декларативност и тезисност.
Овадия има сетива за недъзите на новия строй и още в началото на 60 – те години на миналия век ги бичува  със смела гражданска съвест в своите известни „Епиграми“ (1961).
Закономерно в зрелите си години поетът насочва вниманието си към интимната лирика.
Създава ярки, силни и съкровени стихове – „Зеленоокото момиче“, „Аз вярвам в мълчаливата любов“, радващи се на шумна популярност, които събира с много ентусиазъм и вещина в сборника „Аз вярвам в мълчаливата любов“ (1987).
Освен като добър рецензент и очеркист Давид Овадия се утвърждава и като представителен преводач от руски език на поетите Расул Гамзатов, Евгений Евтушенко и Михаил Матусовски, както и на литературоведите Дмитрий Благой и Виктор Виноградов.
Най – големи са заслугите му за развитието на българската мемоарно – документална проза.
В нея емоционалното отношение на участника се съчетава с безпристрастието, а понякога и с със субективната съпричастност на хроникьора и изследователя.
Давид Овадия бяга от напудрените епични платна, в които действат ходещи партизански монументи.
Той има афинитет към премълчавани събития и герои от антифашистката съпротива, към нелицеприятни истини, към щекотливи теми като тези за масовостта на съпротивителното движение и за предателството, което го съпровожда.
Впечатляващо е вниманието му към противоречиви и  пренебрегвани фигури в  борбата, за които официалната мемоаристика по живково време мълчи.
Наистина се иска нравствена смелост и творческа дързост, за да издадеш „Менахо или терористът“ през 1970 г.
Да опишеш светлия образ на един младеж – идеалист от Пловдив, когото неговите  съратници по нелегална борба изхвърлят от сигурната му квартира, за да настанят в нея пристигналия от столицата член на Политбюро на БРП (к)Антон Югов, вследствие на което Менахем Менахемов  остава на улицата, където е и убит от полицията, а Антон Югов ще управлява безметежно до 27 ноември 1962 г., когато Тодор Живков хитро го сваля от власт  като председател на МС.
Да разкриеш с топлота и искреност  своите преживелици  като партизанин в „Август, август“ (1965).
През 1978 г. той публикува следващата си крамолна документална повест „Леваневски“.
Отново съсредоточава вниманието си към сложна и противоречива фигура от съпротивата – Запрян Георгиев Фазлов,  която официалната историография дълги години тактично пренебрегва.
А Фазлов е чешит, своеобразна натура, смел партизанин, взел псевдонима си от любим летец на Сталин,командир на отряд във Втора средногорска бригада „Васил Левски“, вдигнал пищна „чорбаджийска сватба“ през 1945 година с любимата си Верка, след като е вилнял след победата на 9 септември 1944 г.,  превишавайки пълномощията си, не  подчиняващ се  на партийното ръководство, до онзи фатален юли 1945 г., когато собствените му другари го ликвидират, тъй като и на тях им писва от самодейните му кървави изблици и след като получават заповед отгоре –директно от Трайчо Костов.
Естествено най – остри дебати и най – горещи страсти предизвика издадения през 1990 г. инкриминиран документален роман „Дед или разгромът“, представил смразяващи истини за ежедневието в отряда „Антон Иванов“ и  одиозната фигура  на командира му Георги Ликин – Дед, съветски възпитаник , обичащ да се самоизтъква и да командва с твърда ръка, който по болшевишки обичай си записва всичко важно за всеки партизанин в своя прословут тефтер, тъй като „нали ви знам какви сте, като победим, ще се наредите всички на опашката за пенсии,затова трябва да запиша кой откога е в Балкана!“
Логично е този епос  да среща преграда за публикуването си от 1981 за цели девет години!
А по своя трагичен патос да бъде контрапункт на прехвалените мемоари на Веселин Андреев за чавдарци „Умираха безсмъртни“ (1973 – 1982).
На16 декември 1981 се провежда среща за обсъждане ръкописа на Овадия.
Тя се осъществява в кабинета на ген.Серкеджиев, началник на Управлението за гражданска отбрана.На нея един от участниците в събитията ген.- полк.Атанас Семерджиев, дългогодишен шеф на Генщаба на БА с много уговорки и йезуитски предложения към автора обещава да я препоръча.
Той знае много добре каква ще е заръката на генсека – „Др.Живков препоръча да не се бърза с издаването на книгата,защото обществото е чувствително към темата.Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата.“
Не е удобно за твърдоглавите партийни функционери да се разкриват горчиви истини, свързани с погрома на цял отряд, със смъртта на 150 души , на ролята на неадекватния командир, повел „Антон Иванов“ към сигурна гибел, изпълнявайки инструкциите на Москва да се завладяват  свободни партизански територии, довели до трагедията на 22 февруари 1944 г.
Да се говори за кражби на общите хранителни припаси, поради глад , за убийство от свои на тежко ранени партизани и бягство от отряда, за акции, свързани най – вече с набавяне на храна, за скучното ежедневие, запълнено със  зубренето на марксизма – ленинизма и  прословутата художествена самодейност, си е било направо кощунствено, ерес.
Ще минат години, книгата ще излезе на Коледа през 1990 г., ще предизвика горещи дебати, а след утихването на страстите ще остане сред най – ценните свидетелства за гражданската доблест и творческа смелост на един честен и талантлив писател.
Давид Овадия държи на документа, на субективния спомен, уважава различни и противоположни становища, а това предопределя диалогичната форма в очертаващия се полифонизъм на повествованието, в което гласът на автора е един от многото и равнопоставените на останалите участници в разтърсващите събития.
Авторът избягва да бъде съдник, а оставя на читателя сам да направи своите изводи въз основа на предоставения богат фактически материал.
Изстрадал излизането на документалния си епос за отряд „Антон Иванов“ Давид Хаим Овадия не написва нова книга и умира  от инфаркт в София на 8 април 1995 г., ненавършил 72 години…
Трудно приема демократичните промени, угнетен е, че неговият идеал е разрушен, а „Еврейски вести „ отбелязва : „Напусна ни все тъй чист и непреклонен, какъвто бе през целия си живот“.

Борислав Гърдев


Сърцето на шампиона


                

            Сърцето на шампиона


Много отдавна, преди 42 години, малко известен актьор проби и стана световна звезда с привидно семпла спортна мелодрама.
 За един добряк и събирач на дългове към местния мафиот с огромно сърце и амбиции, комуто съдбата посочида е спаринг партньор на световния боксов шампион Аполо Крийд – Карл Уедърс, в  мач, в който доказа, че когато шансът се усмихне на малкия човек, той може бързо да стане прочут и велик.
Разбира се, че говоря за „Роки“, класика, с която израснахме и която закономерно се превърна в серия, чиято осма част излиза сега, през 2018 г.
Късметлията се казваше Силвестър Сталоун.
С първата част от сагата той спечели „Оскар“ за сценарий и филм, доказвайки нагледно, че приказката за американската мечта поне за него се сбъдна.
Още тогава имаше мастити критици, които иронизираха играта му,              смятаха го, че е с ограничен капацитет, че не може да се справя с драматични изяви, че бързо ще залезе.
Нищо подобно не се случи.
Слай се утвърди , продължи да работи като сценарист и продуцент, а и засне 8, деветият е в процес на реализация , филма като режисьор.
За него Тед Кочев, открил го за ролята на Рамбо, казва – „Той е много хитър и знае какво иска публиката от него и винаги й го дава!“
Какво лошо има в това и кой от артистите не се стреми към същото?
Аз се питам обаче за нещо друго – колцина от тях успяха да разработят през годините четири франчайза и с тях да поддържат зрителския интерес упорито и последователно?
Изброявам ги поименно – „Роки“, „Рамбо“, „Невъзможно бягство“ и „Непобедимите“.
Сещам се само за Лукас, но той лансира само две – наистина вероятно най – популярните поредици – „Звездни войни“ и „Индиана Джоунс“.
Кой друг?
„Роки“ бе  и си остана визитната картичка за Сталоун, неговата запазена марка.
Логично бе след опипване на почвата с „Роки Балбоа“ (2006) да направи следващия опит с реанимиране на поредицата, насочвайки погледа си към съдбата на сина на Аполо – Адонис Крийд – Майкъл Б.Джордан.
„Крийд :  Сърце на шампион“ от 2015 г. се оказа изненадващо добър и успешен.
Сталоун получи „Златен глобус“ за най – добра поддържаща мъжка роля, спечели овации и от най - придирчивите зрители, логично бе да пусне продължение три години по – късно.
Аз лично очаквах втората част с доста голям скептицизъм.
Той се засили като разбрах, че интригата ще се върти около двубоя между Адонис и Виктор Драго – Флориан Мунтяну, синът на Иван Драго – Долф Дундгрен.
Помня добре „Роки 4“, кървавият сблъсък на италианския жребец с офицера от съветската армия Иван.
Не отричам качествата на спектакъла, но той носеше в себе си специфична окраска, характерна за края на студената войн от 1985 г., която знаем добре от кого бе спечелена.
Виктор Драго е трениран в Украйна от амбициозния си баща,  търси настървено двубой с Адонис и заради разчистване на стари, 33 годишни сметки, касаещи по – скоро техните ментори  - Иван Драго и Роки Балбоа.
Адонис Крийд прибързано и лекомислено приема предизвикателството в много неподходящ за него момент.
Той не познава възможностите на противника си, мисли основно за брака и бъдещото си дете, игнорира треньора си Роки и самонадеяно се качва на ринга, където яде здрав пердах от крайно мотивирания руснак…
Тук филмът можеше да приключи като сурова реалистична драма и може би нямаше да са малко привържениците на подобен финал.
Вярно е, че постановчик на филма е Стивън Капли младши., но сценарият се пише от Сталоун, в колаборация със Саша Пен и Джуъл Тейлър.
Такъв печален и негероичен завършек не може да има втората част на „Крийд“.
В никакъв случай!
Виктор е спечелил, но нечестно и е дисквалифициран.
Трябва да се проведе втори мач в Москва, но вече Крийд не рискува да се подготвя сам, а търси помощта на Роки Балбоа.
За нея дискретно настоява и майката – вдовица - Мери – Ан Крийд – Фелиция Рашад.
Спирам до тук с интригата, за да отбележа нещо много важно.
Режисьорът и сценаристите търсят мотивиран психологизъм и човешка дълбочина в образите на основните персонажи от сагата.
Упражнението не им се получава  - основно поради използването на мелодраматични клишета, които сериозно затлачват повествованието.
Аз лично се прозявах и едвам издържах сцената с любовното обяснение на Адонис към неговата Бианка – Теса Томпсън и паднах от стола като видях същата тази Бианка да пее прочувствена балада, вървейки към боксовия ринг преди мъжа си!
Това наистина е липса на добър вкус!
Би било удачно повече да се наблегне на личната драма на Иван Драго – защо е бил прокуден от родината си и изоставен от своята съпруга Людмила – Бриджит Нилсен, как така изведнъж висшите фактори в Русия решават да се възползват но неговите и на сина му качества в помпане на имидж, но, уви, няма и минимално усилие за изясняване, а и времето е ограничено, за да се навлиза в подобни комплицирани проблеми…
Не разбрах и кое амбицира Роки да се срещне със своя син и внук – може би опасността дъщерята на Адонис да остане глуха или страха от самотната старост – Адонис избира да живее в Ел Ей, а Роки остава във Филаделфия и за да бъде при своя любимец трябва да пътува три дни с влак и приближаващата смърт?
Слава Богу, започват тренировките в Ню Мексико.
Роки Балбоа прилага своите нетрадиционни , но много ефикасни методи, заснети атрактивно , ударно и въздействащо от оператора Крамер Моргентау.
А след това е естествено реваншът, заснет в лъскава спортна арена, умело имитираща първообраза от  руската столица.
15 минути образцова боксова хореография, истинска класика, адреналин и екшън от най – висока класа.
Жесток и спиращ дъха двубой, какъвто не можем да гледаме по тв , когато се бият Владимир  Кличко, Кубрат Пулев, Ленъкс Луис или Ивендър Холифилд, но пък за сметка на това превъзходен като кинозрелище.
Победителят – след свръх усилия – не може да бъде друг, освен Адонис Крийд.
Ще потърся помощ от великия Йежи Тьоплиц.
Той не харесва класиката на Уйлям Уайлър „Бен Хур“ (1959), намира го за „дълъг, скучен и разтегнат, наивността съжителствува с лошия вкус, но състезанието с колесниците е шедьовър от всички гледни точки.Потресаваща техника на снимките, точен ритъм, зашеметяващ мовнтаж…“
Използвам прочутия  цитат на 98 %, сменяйки само „състезанието с колесниците“ с „финалния боксов сблъсък“.
Но дали това е достатъчно за един филм ?
„Крийд 2“ ще се хареса, ще си върне разходите, ще натрупа и печалба, това е ясно.
Той е добър като замисъл, но куца като реализация.
Сталоун е легенда, но вече е достатъчно възрастен, заприличвайки подозрително на овехтял идол от миналото и на сицилианско падре…
Дано да е разбрал, че само със заучените стари хватки от доброто някогашно сантиментално кино, не може да се мине.
Нужен е и свеж поглед към една история, обрасла с легенди и повече дълбочина при изграждането на персонажите.
Струва ми се, че ще му се наложи да пише сценарий за трета част на „Крийд“.
Да заформи трилогия и да смекчи грешките и недостатъците, които вероятно и той е забелязал.
Защо да не видим едно по – добро продължение на сагата през 2021 година?
Борислав Гърдев
„Крийд 2 „, 130 мин.., сц.Силвестър Сталоун, реж.Стивън Капли младши, продукция на MGM