За Давид Овадия и трудният път към истината

                       За Давид Овадия и трудният път към истината

На 1 декември се навършват 95 години от рождението на антифашиста, поета, белетриста, преводача и критика Давид Овадия.

Със сигурност името му не говори много на младите.

По – възрастните обаче го помнят, чели са книгите му и за мнозина от тях творчеството му бе пример за талант и нравствена устойчивост.

Овадия се ражда в Кърджали, завършва гимназия в Пловдив и руска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1950 г.

Партизанин е във Втора средногорска бригада „Васил Левски“ през 1944 г. и военен кореспондент през 1945 г.

Като ученик публикува статии в списанията „Ученически подем“ и „Ученически полет“, а от 1945 г. активно сътрудничи в периодичния и литературен печат.

Самообразова се упорито, владее немски, френски, руски, испански и италиански език.

В литературата навлиза уверено като поет на антифашистката борба.

Той създава популярни партизански стихосбирки – „Партизански дневник“ (1948), „Отрядът живее“( 1951), „Стихове за партизанския отряд“ (1955), които по известност не отстъпват на „Партизански песни“ (1947) на Веселин Андреев най – вече защото партизанската тема е разработена от позицията на лично преживяното и изстраданото, чрез изповедно – личностното начало, без декларативност и тезисност.

Овадия има сетива за недъзите на новия строй и още в началото на 60 – те години на миналия век ги бичува  със смела гражданска съвест в своите известни „Епиграми“ (1961).

Закономерно в зрелите си години поетът насочва вниманието си към интимната лирика.

Създава ярки, силни и съкровени стихове – „Зеленоокото момиче“, „Аз вярвам в мълчаливата любов“, радващи се на шумна популярност, които събира с много ентусиазъм и вещина в сборника „Аз вярвам в мълчаливата любов“ (1987).

Освен като добър рецензент и очеркист Давид Овадия се утвърждава и като представителен преводач от руски език на поетите Расул Гамзатов, Евгений Евтушенко и Михаил Матусовски, както и на литературоведите Дмитрий Благой и Виктор Виноградов.

Най – големи са заслугите му за развитието на българската мемоарно – документална проза.

В нея емоционалното отношение на участника се съчетава с безпристрастието, а понякога и с със субективната съпричастност на хроникьора и изследователя.

Давид Овадия бяга от напудрените епични платна, в които действат ходещи партизански монументи.

Той има афинитет към премълчавани събития и герои от антифашистката съпротива, към нелицеприятни истини, към щекотливи теми като тези за масовостта на съпротивителното движение и за предателството, което го съпровожда.

Впечатляващо е вниманието му към противоречиви и  пренебрегвани фигури в  борбата, за които официалната мемоаристика по живково време мълчи.

Наистина се иска нравствена смелост и творческа дързост, за да издадеш „Менахо или терористът“ през 1970 г.

Да опишеш светлия образ на един младеж – идеалист от Пловдив, когото неговите  съратници по нелегална борба изхвърлят от сигурната му квартира, за да настанят в нея пристигналия от столицата член на Политбюро на БРП (к)Антон Югов, вследствие на което Менахем Менахемов  остава на улицата, където е и убит от полицията, а Антон Югов ще управлява безметежно до 27 ноември 1962 г., когато Тодор Живков хитро го сваля от власт  като председател на МС.

Да разкриеш с топлота и искреност  своите преживелици  като партизанин в „Август, август“ (1965).

През 1978 г. той публикува следващата си крамолна документална повест „Леваневски“.

Отново съсредоточава вниманието си към сложна и противоречива фигура от съпротивата – Запрян Георгиев Фазлов,  която официалната историография дълги години тактично пренебрегва.

А Фазлов е чешит, своеобразна натура, смел партизанин, взел псевдонима си от любим летец на Сталин,командир на отряд във Втора средногорска бригада „Васил Левски“, вдигнал пищна „чорбаджийска сватба“ през 1945 година с любимата си Верка, след като е вилнял след победата на 9 септември 1944 г.,  превишавайки пълномощията си, не  подчиняващ се  на партийното ръководство, до онзи фатален юли 1945 г., когато собствените му другари го ликвидират, тъй като и на тях им писва от самодейните му кървави изблици и след като получават заповед отгоре –директно от Трайчо Костов.

Естествено най – остри дебати и най – горещи страсти предизвика издадения през 1990 г. инкриминиран документален роман „Дед или разгромът“, представил смразяващи истини за ежедневието в отряда „Антон Иванов“ и  одиозната фигура  на командира му Георги Ликин – Дед, съветски възпитаник , обичащ да се самоизтъква и да командва с твърда ръка, който по болшевишки обичай си записва всичко важно за всеки партизанин в своя прословут тефтер, тъй като „нали ви знам какви сте, като победим, ще се наредите всички на опашката за пенсии,затова трябва да запиша кой откога е в Балкана!“

Логично е този епос  да среща преграда за публикуването си от 1981 за цели девет години!

А по своя трагичен патос да бъде контрапункт на прехвалените мемоари на Веселин Андреев за чавдарци „Умираха безсмъртни“ (1973 – 1982).

На16 декември 1981 се провежда среща за обсъждане ръкописа на Овадия.

Тя се осъществява в кабинета на ген.Серкеджиев, началник на Управлението за гражданска отбрана.На нея един от участниците в събитията ген.- полк.Атанас Семерджиев, дългогодишен шеф на Генщаба на БА с много уговорки и йезуитски предложения към автора обещава да я препоръча.

Той знае много добре каква ще е заръката на генсека – „Др.Живков препоръча да не се бърза с издаването на книгата,защото обществото е чувствително към темата.Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата.“

Не е удобно за твърдоглавите партийни функционери да се разкриват горчиви истини, свързани с погрома на цял отряд, със смъртта на 150 души , на ролята на неадекватния командир, повел „Антон Иванов“ към сигурна гибел, изпълнявайки инструкциите на Москва да се завладяват  свободни партизански територии, довели до трагедията на 22 февруари 1944 г.

Да се говори за кражби на общите хранителни припаси, поради глад , за убийство от свои на тежко ранени партизани и бягство от отряда, за акции, свързани най – вече с набавяне на храна, за скучното ежедневие, запълнено със  зубренето на марксизма – ленинизма и  прословутата художествена самодейност, си е било направо кощунствено, ерес.

Ще минат години, книгата ще излезе на Коледа през 1990 г., ще предизвика горещи дебати, а след утихването на страстите ще остане сред най – ценните свидетелства за гражданската доблест и творческа смелост на един честен и талантлив писател.

Давид Овадия държи на документа, на субективния спомен, уважава различни и противоположни становища, а това предопределя диалогичната форма в очертаващия се полифонизъм на повествованието, в което гласът на автора е един от многото и равнопоставените на останалите участници в разтърсващите събития.

Авторът избягва да бъде съдник, а оставя на читателя сам да направи своите изводи въз основа на предоставения богат фактически материал.

Изстрадал излизането на документалния си епос за отряд „Антон Иванов“ Давид Хаим Овадия не написва нова книга и умира  от инфаркт в София на 8 април 1995 г., ненавършил 72 години…

Трудно приема демократичните промени, угнетен е, че неговият идеал е разрушен, а „Еврейски вести „ отбелязва : „Напусна ни все тъй чист и непреклонен, какъвто бе през целия си живот“.

Борислав Гърдев