четвъртък, 26 септември 2019 г.

През пустини и морета до далечния Китай


             През пустини и морета                      до далечния Китай


„Тайната на драконовия печат“ е формално продължение на“Вий“ (2014).
Вместо мистичен трилър създателите му -  режисьорът Олег Степченко и продуцентът Алексей Петрухин предлагат семейно приключенско фентъзи.
В него почти отсъства духа но Гогол, а с първия филм от сагата го свързва само присъствието на английския пътешественик и картограф Джонатан Грин, изигран с вдъхновение отново от Джейсън Флеминг.
Ако и да са ентусиасти  - Степченко и Петрухин отделят 10 години за „Вий“, а по „Тайната“ работят пет , усвоявайки 49 милиона долара, те все пак са преценили какъв тип повествование и зрелище да предложат.
Истина е, че в „Тайната на драконовия печат“ почти липсва руската атмосфера – ако изключим една малка сцена с цар Лъже Петър в Москва плюс присъствието на казаците на кораба, че на преден план са китайската митология, фолклор, песни и фактура, но целта е била пределно ясна – хвърляме всичко, за да направим световен хит.
Някога великият Сергей Бондарчук мечтаеше силите на кинематографистите от Русия, САЩ и Италия да се обединят за снимане на суперпродукции за световна употреба, визирайки „Ад“ на Данте Алигиери.
Сега Петрухин вместо италианци търси съдействието на китайци и опората на такива проверени образци като „Карибски пирати“ (2003 – 2017)  на Гор Вербински , Роб Маршал и Йоахим Рьонинг, „Игра на тронове“(2011 – 2019) на Дейвид Бениоф  и Д.Б.Уас и „Властелинът на пръстените“ (2001 – 2003) на Питър Джаксън, без да забравяме „Около света за 80 дни“ на Жул Верн (1873), за да предложи на публиката впечатляващо зрелище, което честно казано е върхът, до който може да достигне като мащаб, желание и способности в компютърната графика и специалните ефекти  руското кино.
Ясно е, че сюжетът не блести с оригиналност, но е необходимата основа за създаването на този впечатляващ продукт, който по мнението на доста зрители или ще се провали, или ще постигне знаменателен успех.
С две думи познатият ни пътешественик Грин пристига в Москва, където властва Лъже Петър, докато истинският император  - Юрий Колоколников,с надяната желязна маска – ах, този Дюма!, заедно с Мастера – Джаки Чан са заключени в лондонския  затвор Тауър, а началникът на затвора е несъкрушимият Джеймс Хук – кой друг, ако не Арнолд Шварценегер.
Грин подразбира за дворцовата подмяна, но, тъй като е безсилен, е изпратен на пътешествие към Китай, чертаейки картата на границите на руското царство – по – далеко от Русия, Европа и политическите интриги.
За да се върне Грин в родината си, китайците да се освободят от властта на алчните си и самозвани диктатори, а Петър да си вземе  трона, се налага обединение на силите на основните действащи лица.
Естествено ще има хепи енд – Грин ще си признае чувствата към мис Дъдли  , а Хук ще гостува на Мастера с надеждата да види истински дракон, за да се окаже, че той  като символ на Честността  е навсякъде около нас – в планините, моретата и небето…
„Тайната на драконовия печат“ е симпатичен атракцион и блокбастър за семейно забавление, който се гледа с интерес и възхищение 120 минути.
Той не те оставя да скучаеш нито миг и това е голям комплимент за режисьора и неговите  прекрасни сътрудници -  оператор Иван Гудков и сценограф Артур Мирзоян.
Разбира се, взискателният зрител ще забележи и неволни прояви на лош вкус или липса на вдъхновение – чудовището, с което нашите герои се бият в Китай е някакъв азиатски Франкенщайн на глинени крака и повалянето му не е най – незабравимият епизод в епоса, докато драконът е направо откраднат от „Игра на тронове“, но него го яхва не демоничната Денерис Таргариен – Емилия Кларк, а някаква зла и безлична лъжепринцеса и вещица  -двойничка на Чен Лан…
В добавка ще посоча, че освен стегнатия темпоритъм „Тайната на драконовия печат“ ме впечатли и с удачно подбрания актьорски състав, започвайки от Алла Чурина – любимата на Грин и Юрий Колоколников  - император Петър I и стигайки до внушителното присъствие на плеяда световни знаменитости  като Джейсън Флеминг – Грин,  Чарлс Данс – лорд Дъдли, Рутгер Хауер – английският посланик лорд Чарлс Уитуорд, Мартин Клеб – капитанът на кораба,  Яо Синтун – Чен Лан, Джаки Чан  - Учителят и Арнолд Шварценегер - Хук.
Специално отбелязвам присъствието на последните двама – схватката помежду им в килията на лондонския Тауър , както и на Хук с тримата китайци, е шедьовър във всяко отношение и наистина си струва всеки похарчен  долар.
„Тайната на драконовия печат“ не оставя зрителя безучастен.
Мен ме впечатли и ми допадна – и като зрелище, и като послание.
Вярвам, че така ще бъде с мнозинството зрители, които го гледат.
Борислав Гърдев
Тайната на драконовия печат“, 2019, 120 мин., реж.Олег Степченко, прод.на „Бъфало 8 продъкшънс“,ЦТБ филм къмпани“, „Чайна филм груп корпорейшън“, „Чайна интернешънъл пикчърс“

неделя, 15 септември 2019 г.

Познавате ли Роджър Ейлс?


Познавате ли Роджър Ейлс?


Това е наистина интересен и актуален въпрос.
За себе си признавам, че знаех престъпно малко за този медиен титан, та се наложи да си опреснявам знанията след като изгледах  „Решаващият глас“, излъчен по „Шоутайм“ между 30 юни и 11 август  2019г.
Какво не знаем за Роджър Ейлс?
Роден е на 15 май 1940 г. във фабричния град Уорън в щата Охайо в работническо семейство с баща насилник.
Родителите му се развеждат през 1960 г., а той завършва университета в Атина в същия щат през 1962 г. със специалност радио и телевизия.
Работи в местни тв канали в Кливлънд и Филаделфия, но  - внимание – още през 1967 и 1968 г. печели наградата „Еми“ за продуцирането на „Шоуто на Майк Дъглас“.
Именно в това шоу през 1967 г. гостува Ричард Никсън, с когото Ейлс провежда оживена дискусия за ролята на политиката в телевизията, налагайки мнението си, че телевизията е трик за печелене на зрителските симпатии.
Това допада на Никсън и стартът на политическата кариера на Ейлс като експерт и съветник по предизборни президентски кампании е даден.
Никсън става президент с прословутата Южна стратегия, формулирана от Ейлс, с която републиканците печелят гласовете на белите граждани от Юга, „притеснявани“ от расовите изблици на афро – американците, Ейлс се обвързва трайно с Републиканската партия и работи по кампаниите  на Рейгън, Джордж Буш – старши и Доналд Тръмп.
Съветва и Джордж Буш – младши за най – суровите възможни мерки относно защитата на националната сигурност , които американската общественост ще изтърпи след атентатите от 11 септември 2001 година.
След успешните избори на Рейгън и Джордж Буш старши, Роджър Ейлс се връща на работа в телевизията.
През 1993 г. става президент на CNBC, създавайки канала „Разговорите на Америка“, но възходът му е пресечен през 1995 г., когато NBC наема адвокатска кантора, която провежда вътрешно разследване по повод издънката на Ейлс спрямо президента на NBC Дейвид Заслав, наричайки го в частен разговор „малък шибан евреин“.
Тази волност му коства поста.Ейлс е изритан доста грубо и безцеремонно – с това всъщност започва сериалът „Решаващият глас“.
Всяко зло за добро – Роджър е нает от Рупърт Мърдок на 7 октомври 1995 г., за да оглави новата му кабелна телевизия „Фокс Нюз“.
С течение на годините той превръща кабеларката с ограничен обхват в национален информационен лидер, спазвайки правилото, че „зрителите харесват новините не такива, каквито са, а каквито искат да ги видят“ и залагайки твърдо на защитата на традиционните американски ценности, които, оказва се, са все така популярни и не са загубили своята привлекателност.
Пикът на неговата и на „Фокс Нюз“ популярност е отразяването в детайли на трагедията от 11 септември 2001 г., а голямото му поражение и болка е, че въпреки всички положени от него усилия през 2008 г. Барак Обама става президент на САЩ.
Малка негова утеха е, че в разгара на сексскандала срещу него през лятото на 2016 г., помага на Доналд Тръмп първо да получи номинация за президент от Националната конференция на републиканците на 21 юли 2016 г., а след това и да стане президент на държавата на 20 януари 2017 г.
Освободен от „Фоск Нюз“ и получил 40 милиона долара обезщетение, пратен в луксозна оставка и уединение, Ейлс умира на 18 май 2017 г., поради отдавна измъчващата го хемофилия.
Сериалът е заснет по книгата на Гейбриъл Шърман „Решаващият глас в стаята“.
Той заедно с Том Маккарти написва сценария, с режисурата се заемат Кари Скогланд, Джеръми Подесва, Скот Бърнс и Стивън Фриърс, продуценти са Джейсън Блум, Том Маккарти и Ръсел Кроу, а за излъчването на шоуто се грижи канала „Шоутайм“.
Когато гледах седемте епизода се чудех как е възможно да се направи такава интересна и значима поредица за събития, текли буквално пред очите ни и за които сме знаели толкова малко…
Роджър Ейлс е издигал нивото на „Фокс Нюз“ в момента, в който на 1 юни 2000 г.у нас Втори канал става bTV и  Мърдок е приет  за спасител на телевизионния бизнес в България, а 12 години по – късно нашенският Ейлс – Николай Бареков с парите на Цветан Василев превърна – за кратко – невзрачната tv7 в могъща медия, съперничеща на bTV и Nova , създаде партия и дори бе един мандат евродепутат!
Какво може да се каже за самия сериал от професионална гледна точка?
Поредицата е направена безупречно.Както се изразява един потребител в мрежата – „Независимо дали интерпретирате шоуто като сатира, измама, сурова истина за „Фокс“ или всичко  изброено по – горе , то работи“
Заслуга на постановчиците е , че търсят максималната автентичност при отразяване на  щекотливите събития, поради което сериалът е издържан в подчертано документална стилистика, той е прецизен и обран в изказа си и много внимава при представянето и осмислянето на житейските факти .
Не е шега да правиш тв продукт, когато срещу себе си имаш Рупърт Мърдок!
Скогланд, Фриърс и компания не пресъздават целия живот на Ейлс, те нямат намерение да снимат биографична драма.
Режисьорите съсредоточават вниманието си само върху най – възловите моменти от кариерата му във „Фокс Нюз“, започвайки от старта на канала през 1996 г., минавайки през триумфа му като зрителски лидер през 2001, стигайки до провалените усилия да се дискредитира Обама през 2008 и финиширайки със сексскандала през 2016 г., съвпаднал с президентската кампания на Тръмп.
Интересно е, че този подход сработва, тъй като и от драматургична, но и от артистична гледна точка историята е пресъздадена на завидна висота.
Тя се гледа с интерес, буквално на един дъх, а кастингът е направо зашеметяващ.
Начело е , разбира се, Ръсел Кроу, подлагал се на всекидневни мъчения по нанасяне на грима от 2,17 до 6 часа.
Усилието си е струвало.
Ръсел Кроу Е Роджър Ейлс – от плът и кръв, цялостен, монолитен, завладяващ и отблъскващ, надарен с всичките си професионални добродетели и трикове и с цялата си морална нечистоплътност.
Не знам колко часа е прекарал актьорът пред мониторите, какви документи е чел, но изпълнението му е конгениално и достойно за „Еми“.
Той е в истинския смисъл Господар на шоуто, напомняйки за най – добрите дни от кариерата си, когато блестеше и мачкаше конкуренцията си с гениални роли във „Вътрешен човек“, „Гладиатор“, „Красив ум“ и „Късметлията“.
Той е и ентусиаст, и диктатор, новатор и ловък манипулатор чрез  евтини клишета, борец за най – висок рейтинг и мегаломан, смятащ себе си за диаманта в медийната империя на Мърдок, без когото тя просто не може да съществува.
Естествено – колкото и да е добър като актьор, той има нужда от колеги, с които да си партнира.
Хубаво е, че сценаристите и постановчиците са съсредоточили усилията си върху най – главното от битието на Ейлс между 1995 и 2017 г.,
 маркирайки с нужното внимание взаимоотношенията му с Рупърт Мърдок, синът му Джеймс, с шефа на PR отдела на новините Брайън Луис, съпругата му Елизабет и , разбира се, с унизената любимка Гретхен Карлсън.
Така се изгражда необходимият грунд, върху който стъпва повествованието, но и се дава възможност на актьорите да създадат ярки, правдиви и пълнокръвни образи.
Саймън Макбърни е истински Мърдок, с лека, тигърска походка, усмивка на хиена, тих говор и категорични ,но нетърпящи възражение, решения.
Джош Хелман – Джеймс Мърдок е негова сянка и следване линията на изграждането на персонажа в най – главното.
Много органичен и ефективен е  Сет Макфарлън като Брайън Луис, а приятната изненада за мен е Сиена Милър, превъплътила с такт и вещина неблагодарния облик на вярната и унизена съпруга Елизабет, която на финала избира вместо отравяне или развод да остане до края до своя повален идол.
Много внимателно трябва да се следи изявата на Наоми Уотс.
Тя играе Гретхен Карлсън, някогашна интимна любимка на Ейлс, която се решава да вдигне завесата на тъмната му морална същност и да го разобличи като сексуален хищник и неблагодарен работодател на 6 юли 2016 г.
Първоначално  е движена от импулса на използваната, употребена и изхвърлена жена.
Страхува се от могъщия си противник, знаейки с какво се захваща, но постепенно узрява и израства до осъзнат привърженик на равноправието на половете на работното място и до простата истина, че жената,и в такъв водещ тв гигант, е преди всичко професионалист,чието достойнство трябва да се уважава и подкрепя, но не и като прави фелацио на шефа си.
Подобно унижение и то в епохата # me too се наказва жестоко – особено в САЩ.
Дори и да се казваш Роджър Ейлс.
Всъщност именно с драмата на Карлсън създателите на „Решаващият глас“ се домогват до най – важните и същностни внушения, превръщащи поредицата в образец на тв изкуство.
Изводите се открояват естествено и непринудено и до тях достига всеки зрител на сериала.
Не може такъв важен и отговорен тв медиатор като Ейлс да бъде едновременно консерватор по убеждения и защитник на либерални ценности.
Не трябва традиционните добродетели на Америка да се поднасят манипулативно и изкривено.
Не бива публично подобен фактор да се изтъква, че е пример в личен план като влюбен съпруг и баща, а същевременно в кабинета си да подлага на унижение всяка красива своя служителка, държащ задължително да я опипа по задника и да получи толкова важната за него свирка.
И най – важното – много е опасно да се изживяваш като единствен и незаменим в една корпорация, да се считаш едва ли не за Бог в бизнеса си, спечелил пожизнен имунитет и признание.
Дори в такъв конгломерат като „21 век Фокс“ ти си само един много скъпо платен наемник, но не и СОБСТВЕНИК, който при първата по – сериозна издънка задължително си заминава.
Ако и да е Роджър Ейлс.
В заключение ще посоча, че „Решаващият глас“е наистина незабравимо преживяване, шоу едновременно забавляващо , но и подтиквайки ни към горчиви размисли.
Спектакъл, направен с вкус, отговорност и професионализъм, готов на борба за наградите „Еми“.
Борислав Гърдев



неделя, 8 септември 2019 г.

Двамата Коен


                   Двамата Коен         

За Саша Барън Коен имах особено мнение, преди да гледам „Шпионинът“ на Гидеон Раф.
Не отричам, че е талант, че умее да привлича публиката и да бъде господар на шоуто.
Но , поне на мен, неговият хумор не ми въздействаше.
Смятах го за първичен, груб и просташки.
Измъчих се с комедийния му пърформанс „Кой е Америка?“ (2018) и благославях Господ, че е само от седем епизода.
Не се радвах на изцепките му в „Диктаторът“ (2012) на Лари Чарлс и още не мога да му простя гаврата с Памела Андерсън в „Борат“ (2006) на същия Лари Чарлс.
А същевременно не забравям каква изкусна и проникновена изява представи като гаровия инспектор в „Изобретението на Хюго“ (2011) на Скорсезе и колко беше завладяващ и ефектен като сеньор Адолфо Пирели в „Суини Тод“ (2007) на Тим Бъртън и особено в „Клетниците“ 2012 та Том Хупър, блестящ като Танардие.
Очакванията ми към мини сериала „Шпионинът“ (2019)  не бяха големи.
Вече бях гледал подобна история, поднесена ми от прочутия Парк Чун – уук през ноември  2018 г. по романа на Джон льо Каре „Малката барабанчица“(1992) и не смятах, че ще видя нещо кой знае какво по – различно и оригинално.
Не всеки ще следи с ентусиазъм  „шпионски игри“, в които агентите на „Мосад“ са винаги добрите и знаят как да обезвредят арабските терористи.
В „Малката барабанчица“ бе използвана актриса – аматьорка Чарли – Флоранс Пю, която направи и невъзможното, вкл. да спи с опасния терорист Халил – Шариф Гатас, преди да стане ням свидетел на неговото жестоко елиминиране.
От анотациите научих, че в „Шпионинът“ с подобна и още по – опасна задача е натоварен бивш счетоводител, имал лошия късмет да кандидатства за работа в тайните служби и да не бъде първоначално одобрен.
Правя този пространен увод, за да подчертая, че гледах сериала с предразсъдъци и без да очаквам нищо значимо.
Изненадата ми беше пълна след приключването на шестия последен  епизод.
„Шпионинът“  е сред най – добрите тв продукции на 2019 г.
Лично аз го поставям редом до образците – „Йелоустоун 2“ на Тейлър Шеридан, „Решаващият глас“ на Том Маккарти и Алекс Меткалф  и „Град на хълма“ на Мат Деймън и Бен Афлек.
Причината я откривам в прецизното и точно пресъздаване на епохата  - 1960 – 1965 г. от сценаристите Гидеон Раф и Макс Пери, в умелата режисура на Раф, а той е носител на „Еми“ за сериала  „Родина“ (2012) , и в наистина себеотрицателната работа на Саша Барън Коен като изпълнителен продуцент и водеща звезда в ролята на Ели Коен.
Не знаех нищо за този легендарен израелски шпионин и ми беше любопитно да проследя неговата екранна одисея.
В нея обаче няма нищо суперменско и грандоманско.
Ели Коен в интерпретацията на Саша Барън Коен не е и не иска да бъде еврейския Джеймс Бонд, нито пък е ответник на мразовития и скръбен „Шпионин, който дойде от студа“ Алек Лемас, с който през 1965 г. ни изненада Ричард Бъртън под режисурата на Мартин Рит.
Ели е обикновен чиновник, превърнал се по волята на съдбата в „боец на тихия фронт“.
Той е земен и обран, обича до полуда своята съпруга Надя – Хадар Ратсон Ротем, но същевременно е автентичен патриот, не парадиращ със своите чувства към родината си.
За своето отечество е готов да извърши чудеса.
На него му се отдава с лекота и финес да се интегрира като арабски бизнесмен  във враждебната сирийска среда в Буенос Айрес и Дамаск, тъй като , забавлявайки се, играе на въжето и демонстрира учудващи шпионски хватки, с които доставя безценна информация на своето началство.
За Бога, та той предава свръхсекретна информация за Голанските възвишения по миниатюрна радиостанция буквално под носа на сирийските управници, от апартамент, намиращ се фронтално срещу щаба на армията им!
Нещо повече, позволява си лукса по време на емисия да коментира с колегата си в „Мосад" течащият в момента футболен двубой и дори да
 предостави жилището си за пищно и отвратително парти в нощта, в която се извършва поредния държавен преврат.
Ели Коен заиграва с баасистите, разбира, че те ще са новите господари на Сирия и ще използват за свое оръжие партизаните на Арафат, който беше наш приятел и чест гост на Тодор Живков и дори поема поста на зам.министър на отбраната.
Той , в буквалния смисъл на думата, прави Сирия на посмешище, има заслуга за победоносната шестдневна война от 5 до 11 юни 1967 г., когато израелската армия превзема Голанските възвишения, и е пределно ясно, че при залавянето му няма да има прошка.
То става факт на 24 януари 1965 г., а екзекуцията – публично обесване на площад „Мардаха“ в Дамаск -  на 18 май  с.г.
Следях много внимателно реакцията на Саша Барън Коен в тези последни мигове на неговия герой .
Когато играта на котка и мишка е приключила, последната научена информация е предадена и предстои най – тежкото  изпитание – срещата със смъртта.
Бях потресен от  смирението и хладнокръвието, от печалното спокойствие, с което приема неизбежната си гибел.
Наистина в тези  толкова важни минути актьорът доказа нагледно мощта на своя талант, умението да обсебва вниманието и да печели симпатии  дори с един жест и с тъжен поглед.
Изключителна интерпретация, достойна за адмирации и престижни награди.
Триумф на необикновен артист , впрегнат за благородна кауза, защитена  на впечатляваща висота.
И се сетих за думите на Джон Фицжералд Кенеди - "Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си."
Борислав Гърдев
„Шпионинът“, 2019,Франция, 6 епизода, реж.Гидеон Раф, „Netflix


сряда, 21 август 2019 г.

За Вела Благоева, "Царица Теодора" и нравите български


 За Вела Благоева, „Царица Теодора“ и нравите български


Признавам си, че и аз бях изненадан от находката си.
Съвсем случайно попаднах на една малка книжка – „Царица Теодора(Скица из българския живот от XIVвек)“ 1894, изд.на печатница Иван И.Даскалов и сие“.
Авторка на тази малка повест се оказа и позната, и непозната – Вела Живкова – Благоева.
Нейното творчество не се изучава дори в университетите – за нея помня бегло споменаване от Иван Богданов в неговата „Кратка история на българската литература“, част 2, 1970.
А се оказа,че тя е писала и издавала прозаични книги в продължение на десетилетие 1894 – 1904 г. и че е първата ни жена – писателка след Освобождението, която толкова трайно и упорито се е занимава с проза  - преди появата на Евгения Марс, Ана Карима, Анна Каменова, Фани Попова – Мутафова, Мария Грубешлиева…
Замислих се за съдбата й – защо се е случило така с нея?
Все пак имаше един 45 годишен период, в който името на мъжа й беше знаме, той бе провъзгласен за патриарх на социализма на Балканите, на него му се кланяха , но за съпругата му почти нищо не се знаеше – дори тогава, в годините на социализма Вела – Виктория оставаше в сянката на именития си съпруг.
Когото впрочем дълго е издържала с учителската си заплата, когато той е оставал без работа…
Скицата или малката повест на Благоева изчетох на един дъх.
И осъзнах, че Съдбата има пръст в тази ни среща – след като се навършват 160 г. от рождението й и 125 г. от излизането на творбата на литературния ни пазар.
През 1894 г. историческата ни проза прави своите първи успешни стъпки у нас.
В традициите на Раковски – „Българските хайдути“ (1867), Каравелов с неговата трилогия – „Отмъщение“, После отмъщението“ и „Тука му е краят“ (1873 – 1874)  и Друмев – основно с „Нещастна фамилия“ (1860) и недовършената повест „Цар Иван Александър“ (1892).
Но и авторите, а и произведенията им се броят на пръстите на едната ръка – Добри Ганчев с „Борба за самостоятелност“ (1888), Захарий Стоянов с „Христо Ботйов“ (1888), чийто опит за биография считам са първия ни биографичен роман и „Под игото“ (1889 – 1890) на Вазов, който за мнозина тогава все още е звучал и като актуален съвременен епос.
Тепърва започват разкопки, археологически проучвания, създават се значими исторически изследвания и да се превеждат корифеи от Запад и Изток.
Точно в това интересно и преломно време Вела Благоева решава да дебютира като писател със своята скромна скица из живота на българския народ в навечерието на падането му под турско робство.
Сюжетът, който избира авторката , е завладяващ и благодатен -  не случайно нейната „Царица Теодора“ влиза в интересна и предизвикващи размисъл пресечна точка както с повестта на Вазов „Иван Александър“ (1907), така и с поемата на Магда Петканова „Царица Теодора“ от стихосбирката „Изгубен камък“(1933).
Миниповестта на Благоева е изцяло в руслото и традициите на възрожденския ни опит.
Тя е написана с вдъхновение,компетентност, патос  и страст, чете се без  усилия, стегната е и увлекателна като дискурс.
Авторката съсредоточава вниманието си най – вече върху основните персонажи – цар Иван Александър , двете му съпруги , великият логотет Самсон и децата му Мария и Инас, както и царският тъмничар дядо Петър.
Останалите персонажи присъстват в повествованието за цвят, изградени са с едри щрихи, но често и като сенки, с анонимно присъствие.
Благоева умее да създава атмосфера, да формулира ясно проблемите, които я вълнуват, свързани със съдбата на България и народа й във върхов за нея момент, да води диалог.
Тя не държи да плете хитра и усложнена интрига, да разтяга разказа.
Напротив – стреми се по най – краткия начин да пласира героите си  и конфликтите, в които се оплитат, да даде прилична характеристика на персонажите и да разкаже безхитростно, но занимателно за една семейна драма, която, признавам си, и днес звучи грабващо и завладяващо.
Освен това умее с четката на вещ майстор да рисува природни картини и да пресъздава с учудващо ярки детайли живота в българската столица Търново в неговото многообразие и динамика.
Тя  използва като канава познатата история за развода на цар Иван Александър с царица Теодора и повторната му скандална и съдбоносна женитба с еврейката Сара, но я дообогатява и претворява в друг ракурс и светлина.
Царската  изневяра и повторна женитба на Иван Александър са налице, но събитията преминават през взора на великия логотет  - министър – председател Самсон, влиятелен, вещ в държавните дела и със състрадателно сърце евреин, който обаче е недолюбван от болярите в двора колкото заради етническия си произход, толкова и поради качествата си, с които е заслужил високия си пост.
Неговата дъщеря Мария първоначално е увлечена по смелия и благороден рицар Инас, дошъл от Испания и Маджарско, който впоследствие ще се окаже неин брат.
Мария е красавица и с ангелска душа, но точно нея пожелава царят за своя съпруга и именно тя става онази покръстена Теодора, останала в народното съзнание повече от шест века.
В Инас пък се влюбва Ирина, дъщерята на тъмничаря дядо Петър и се получава класически любовен триъгълник.
Конфузната ситуация получава своето разрешение след енергичната намеса на патриарх Теодосий, който с поредица от премерени действия разгонва не само богомилите – а Ирина е такава и дори е „съвършена“!, но и юдеите, които вече имат значително икономическо присъствие в столицата и вследствие царската женитба дори почват да се мислят за избрани и призвани.
Вследствие на тези гонения Самсон си подава оставката и заедно с влюбените Инас и Ирина напуска страната.
Мария – Теодора остава в Търново, тъй като вече е станала майка – родила е Иван (Шишман)и трябва стръвно да се бори за правата му като престолонаследник в едно откровено враждебно и подозрително обкръжение…
Позволих си по – подробно да разнищя сюжета, за да може всеки да добие представа за скицата на Вела Благоева.
Повестта , освен актуални паралели със съвременността й  - най – вече по отношение народната съдба и вечната жажда за власт пи привилегии, които тресат сънародниците ни през цялото съществуване на България, е интересна и с деликатно, но пряко поставеният въпрос за междуетническите взаимоотношения в средновековна България, когато най – вероятна заради една царска прищявка се посяват  семената на антисемитизма у нас…
След прочита на „Царица Теодора“неизбежно прониква в съзнанието ми важен и тревожещ въпрос – защо тази иначе грамотно написана и необходима за литературата ни повест – прощъпалник в историческата ни проза, не получава полагащото й се внимание и не е приета адекватно от тогавашната ни критика.
Тръгвам от най – баналното – вероятно тъй като Вела – Виктория е жена – а тогава на жените е позволено основно да пишат поезияпримерът е Екатерина Ненчева.
На второ място – Вела има особен семеен и родов статус – тя е съпруга на водача на българските социалисти Димитър Благоев, но същевременно е сестра на Георги Живков – бивш регент и просветен министър при Стефан Стамболов, един от стълбовете на Народно – либералната партия.
При излизането на повестта Стамболов пада от власт – 19 май 1894 г., започва изкоренявана на „стамболовщината“ у нас, създава се Народната партия на 1 юни 1894 г., предстоят  свирепи битки за властта – еманацията на които са проведените на 11 септември 1894 г.парламентарни избори, спечелени от народняците с терор и демагогия.
Меко казано обстановката не позволява почтено и задълбочено осмисляне повестта на Вела Благоева.
Слава Богу, тя не се отказва от писането – издава и други книги – „Процес“ (1898), „След бурята“(1904), „Две повести из народния живот на българите“(1904), мисли за биография на брат си Георги…
Но е повече от ясно, че е приела с горчивина мълчанието и недомлъвките, които са битували около „Царица Теодора“, повест със свои безспорни качества, която трябва да се преосмисли задълбочено и заеме своето достойно място в българската проза.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев


събота, 27 юли 2019 г.

За един велик актьор и неговата последна голяма роля




            За един велик актьор и неговата последна голяма роля
Името му е Джон Гилгуд.

Той е от поколението на легендарните английски актьори, утвърдили се с Шекспировия репертоар през 30 – те години на миналия век и направили след това шеметна световна кариера, вкл.в киното и тв.
Бяха известни на всеки почитател на изкуството им  - Гилгуд, Лорънс Оливие, Майкъл Редгрейв, Ралф Ричардсън,Едит Евънс, Робърт Морли…
Гилгуд има дълга и плодотворна кариера, продължила повече от 75 години!
Сред най – известните му изяви в театъра отделям  „Ромео и Жулиета“ (1935), „Чайка“ (1936)„Три сестри „ (1938), „Престъпление и наказание“ (1946), „Вишнева градина“ (1954) и „Едип цар“ (1968) , а в киното това са  „Тайният агент“ (1936), „Министър – председателят“ (1941),„Ричард III(1955), „Бекет“( 1964),“Камбани в полунощ“ (1965) „Убийство в Ориент експрес“ (1974) и „Артър“ (1981), за който заслужено печели „Оскар“ за поддържаща мъжка роля.
Той приема ролята на  проф.Аарон Ястроу от Джон Хаусмен, изиграл я в екранизацията на първия роман на Херман Уок „Вихрите на войната“ от 1983 г.
Във „Война и памет“ (1988), продължението на сагата за Втората световна война и екранизация на едноименния роман Гилгуд е вече на 84 години и самото му наемане крие известен риск, който обаче впоследствие е напълно оправдан.
Двата романа на Уок са много популярни в САЩ и е било въпрос на време да бъдат екранизирани ,добивайки своя плът и облик в типично холивудските стандарти на онези години.
За щастие може би  заради темата, а и поради амбицията на сценариста, постановчика и изпълнителния продуцент Дан Къртис, авторът на „Мъртва нощ“ (1977), шефовете на „Парамаунт“  и  ABC подхождат към проекта с необходимия респект, давайки възможност на Къртис да реализира може би най – мащабната, обхватна и пространна 19 серийна  епопея за Втората световна война, появявала се на малък екран.
Ще посоча, че сериалът по двата романа , известен и у нас, е разделен на части – 7 плюс 12, а не на епизоди, като повечето са с продължителност между 120 и 150 минути – общо 41 часа и 43 минути!, въпреки че се гледа с непресекващ интерес, ако  е налице нужната нагласа и сетива за това, че за реализацията му не е щадено финансиране от 110 милиона долара  и  е  сниман с цел търсена автентичност на различни локации по света – от Полша и Хърватска, през Италия , Германия и Англия, до Канада и Хавайските острови…
Амбицията  на създателите на епоса е да пресъздадат Втората световна война колкото се може по – цялостно и обстоятелствено, с нужната сериозност и точност, но преимуществено от американска гледна точка и държейки сметка за трагедията, преживяна от еврейския народ, която ни е известна като Холокост.
В епопеята на Дан Къртис основно място се отделя на съдбата и перипетиите, които преживява проф.Ястроу.
Ще отбележа, че преди да започне снимките на „Война и памет“ Къртис прави няколко важни и чувствителни замени в актьорския си екип  отпреди пет години като титулярът Джон Хаусмен  е заменен от Джон Гилгуд.
Сега ми е напълно ясно защо е наложена тази рокада.
В интерпретацията на Хаусмен от „Вихрите на войната“ проф.Ястроу е преди всичко бохем, хедонист и ерген- космополит.
Типичен представител на интелигенцията от 30 – те години на миналия век, която предпочита лукса и аполитизма, за да води безметежно съществуване.
Във „Война и памет“ обаче страстите около съдбата на проф.Ястроу се сгъстяват до огнено червено и на постановчика му е бил нужен съвсем друг тип актьор.
Едновременно да е знаменитост, любимец, но и с капацитет в сферата на високата трагедия.
Такъв като Джон Гилгуд.
Неговият Ястроу е не само ерудит и суперсециалист по еврейска история и по арките на император Константин, но и интелект, с привидно мек харакктер, готов на сътрудничество и компромиси.
До определен предел, отвъд който идва предателството и самоунижението.
Одисеята на Ястроу на Гилгуд е всъщност трагична версия на приключенията на скитника – евреин.
Роден във Варшава, направил академична кариера в САЩ, заселил се в Сиена, Италия в най – неподходящото време, задълбочен в проучванията си, когото вихърът на войната ще подложи на най – сурови изпитания.
Той , племенницата му Натали – Джейн Сеймур  и синът й Луис – Хънтър Шлезинджър , ще минат през деветте кръга на ада в опит да се измъкнат от лапите на Гестапо и СС,както и на демоиничните им преследвачи-  Вернер Бек – Бил Уолис и Милтън Джонс – Адолф Айхман, започвайки  митарствата си  от Сиена, Неапол и Марсилия и стигайки до райското гето Терезиенщад в Чехословакия и крематориума на Аушвиц.
Натали ще има късмет да се разболее от тиф и да оцелее в Париж, Луис ще бъде затрупан от телата на разстреляните концлагеристи в покрайнините на Чехословакия.
Накрая и според изискванията на хепи енда и двамата ще бъдат открити  - във Франция и Англия  - от амбициозния и неотстъпчив съпруг и баща Байрън Хенри – Хард Бохнър.
Ястроу ще премине през всички етапи на страданието, ще бъде старейшина в Терезиенщад, ще сътрудничи с нацистките си мъчители, ще се стреми да запази човешкото си достойнство и накрая просто ще пренебрегне колаборацията.
Ще се грижи за обучението и възпитанието на своите ученици,  ще се върне към традициите и вярата, ще прегърне Талмуда, ще запее древните еврейски песни  и с високо вдигнато чело, уповавайки се в Бога, ще приеме като страдалец ,мъдрец и светец, мъченическата си смърт чрез задушаване  в Аушвиц, малко преди края на войната.
Следих внимателно играта на Гилгуд във всичките 11 части с негово участие.
Страхотна, обрана, премислена, вдъхновена, ефективна и изключително въздействена работа.
Роля, създадена на един дъх и с много любов от един от корифеите на световния театър и кино в залеза на неговия живот.
Гилгуд не блести с отразена светлина в сериала, а е равноправен със знаменитите си колеги като Робърт Мичъм – Виктор Хенри,Топол – Берел Ястроу,  Шарън Стоун – Джени Хенри,Стивън Беркоф – Хитлер, Джейн Сеймур – Натали Хенри, Харди Крюгер – маршал Ромел и Ралф Белами – Франклин Рузвелт.
Поредицата приключва излъчването си преди 30 години – на 14 май 1989 г.
Успехът е заслужен и категоричен.
Сериалът получава три награди „Златен глобус“ през 1989 г. – за най – добра мини – серия и за поддържаща мъжка роля – на Бари Бостуик  - Астър и Джон Гилгуд - Ястроу.
Когато печели дълго мечтаната награда Гилгуд е на 86 години.
Той ще се снима до самата си смърт през 2000 година, но завинаги ще остане в съзнанието на публиката със своята последна голяма и значима роля на проф. Аарон Ястроу във „Война и памет“.
Нека да си спомним с умиление и любов за този корифей на изкуството, от чието рождение на 14 април се навършиха 115 години…
Борислав Гърдев

вторник, 9 юли 2019 г.

Непреходното значение на "Някога" на Дора Габе


Непреходното значение на „Някога“ на Дора Габе


Предполагам, че не само аз оценявам големия принос на Дора Габе в развитието на детската ни литература  - особено през 20 – те - 40 –те години на миналия век.
Габе се насочва към творчество за деца като утвърдена поетеса, с издадения сборник „Теменуги“ от 1908 г., на който са бабували Яворов и Боян Пенев.
Тя дебютира в „Златна книга за нашите деца“ на Александър Божинов през 1921 г.
Окрилена от успеха на сборника  започва да пише импресии, стихове, повести и романи за малките, които са настолни книги за поколения български деца.
Без съмнение създаденото от нея влиза в златния фонд на детската ни литература.
Тези й творби възпитават в нравствена чистота, като в тях няма дидактика и морализаторски уклон.
Чувства се най – вече доверието и уважението към малчугана, откриващ тайните на живота на базата на  своите емоции,въображение и интуиция.
Особено място в творчеството на Дора Габе заема сборникът „Някога“, от чието излизане се навършват 95 години.
Това е всъщност цикъл от мемоарни импресии,“ психологически етюди в поетична форма“,според сполучливото определение на Владимир Василев,верига от спомени и наблюдения.
В тях ценното, важното е разкриването на инициацията на малкия човек като процес, като адаптация към природата, заобикалящия го свят и обществото на големите.
В „Някога“ впечатлява свежестта на възприятието, поезията на детската впечатлителност и лично творчество.
В книгата  се съдържат и послания към възрастните – да уважават детския интелект, познанията, постигнати на базата на личен опит и усилие, да се съобразяват с чувствата на най – малките , както и с особеното място, което заема природата в тяхното мировъзрение.
„Някога“ е ТРИУМФ НА Дора Габе в областта на циклизираната  субективна лирична проза и веднага превръща авторката във водещо име в детската ни литература.
Не случайно през 1925 г. Министерството на народната просвета и възлага – съвместно със Симеон Андреев – да редактира поредицата „Библиотека за най – малките“.
Самата тя затвърдява успеха си с поредица от качествени книги с детска поезия и проза – „Калинка – малинка“ (1924), „Звънчета“ (1925), „Малкият добруджанец“ (1927), „Мълчаливи герои“ в две части (1931 – 1940), „Когато бях малка“ (1939) „И ние малките“ (1946)
Това е класическият фундамент, непреходният принос на Дора Габе в родната детска литература.
С този масив се възпитават децата на България да бъдат любознателни, упорити, съобразителни,грижовни, да обичат  родителите, родната си земя, своето отечество и ако се наложи дори да се жертват в името на неговото добруване.
В началото е „Някога“ – безценният шедьовър, с който нашата литература за деца и юноши получава своята художествена пълнота и завършеност.
А след това?
Ще дойде приобщаването към новата ОФ власт, неизбежните компромиси, писането на откровено поръчкови книги като „Вела“ (1946) и „Майка Парашкева“ (1971), докато авторката  преоткрие себе си и постигне  равновесие  в „Слушането най -боли“ (1962) и „За всички дечица“ (1969).
Но както се казва – то е вече друга история…
Защото остават незабравимите и актуални и днес разкази, повести и стихове, с които малкият българин се научава да бъде човек и гражданин – неусетно, ненатрапчиво, но ефективно и въздействено.
От жена, която по волята на съдбата и заради голямата си любов към Боян Пенев, се е самоотрекла от великата си мисия на майка.
Но която за сметка на това притежаваше уникален  и щедър талант, раздаден без остатък на най – малките, които  я обичаха искрено и сърдечно.
Те и днес продължават да четат с упоение и възторг нейните книги – скъпоценен влог в съкровищницата на българската детска литература.
Борислав Гърдев

вторник, 30 април 2019 г.

Човекът - оркестър Ники Илиев


Човекът – оркестър Ники Илиев


1.Кой е той?


Николай /Ники / Илиев е роден на 10 октомври 1981 г. в София.
Майка му е известната дерматоложка  във ВМА д – р Мирослава Кадурина, сестра на актьора Георги Кадурин, а баща му е познатият театрален режисьор , сценарист и продуцент Бойко Илиев.
Младият Николай потегля по бащините стъпки и след  френската гимназия „Ламартин“завършва кино и тв режисура в Нов български университет.
Фен е на ЦСКА, обича от певците Стинг и Барбра Стрейзанд, не харесва фолка, не се смята за звезда, не вярва, че в момента може да спечели „Оскар“, раздразнителен е, леко темерутест,не би станал шофьор на боклукчийска кола, не би се снимал в порно филм, не обича да е център на внимание и все гледа някъде да се скрие, не харесва да дава интервюта, тъй като го питат едни и същи неща…
От 2000 г. е в бизнеса.
Едновременно е успешен манекен за агенция „Ексграунд“  - до 2004 г. и е водещ на две популярни телевизионни предавания – „Мело Тв  Мания“   - 2000 – 2005 и „Елегантно“ - 2007.
Въпрос на време е да се насочи към амбициозни професионални изяви.
Избира не театъра, а киното и телевизията.

2.Актьорски изяви


Ники Илиев започва самостоятелната си артистична кариера с…видеоигра.
Казва се „Бомбардировката“, снимана е в Русия  през 2003 г. и е на английски език.
Той е в света на аудиовизуалните изкуства достатъчно дълго време, но е важно да уточним, че извън своите продукции като постановчик, останалите му изяви са или скромни и безмълвни участия в евтини американски екшъни или поява за престиж в добри италиански продукции, в които обаче няма сериозни задачи.
Първата му изява в американски филм, сниман у нас е „Морски пехотинци“ (2003) на Марк Ропър.
Има в актива си още осем заглавия, но нито едно от тях не мога да го отлича като важно и значимо.
А съм ги гледал всичките – в „Човекът – акула“(2005) на Майкъл Обловиц или в „Комарът“ (2005) на Тибор Такач – иначе излезли като копие под индиго, той дори  e трудно откриваем.
Има скромно присъствие в „Представление под команда „ (2009) на Долф Лундрен – Ейд, докато в „Магма“ (2006), се подвизава като турист №1, който дори произнася две реплики, съмнявайки се в опасността от вулканичната активност на планетата…
Може би най – любопитно е участието му в „Каменно  чудовище“(2008) на Деклан О`Брайън.
Сюжетът е вторичен, рециклиран, някаква странна смес от каменен „Кинг Конг“, „Хищникът“ и „Властелинът на пръстените“.
Разказва се легенда за свирепо чудовище, в което се е превъплътил древен магьосник, което може да бъде унищожено само от наследника на Лазар – Джейсън – Чад Майкъл Колинс и то с рицарски меч с вграден елмазен камък….
Срещу чудовището се мобилизират най – смелите хора на българското село Иваново, начело с кмета  - Хари Аничкин и полковника – Джон Полито, които , разбира се, говорят много добър английски.
В групата на ентусиастите е и Ники Илиев - Йохан, слънчев, красив, привлекателен левент.
Той зарежда РПГ – то при схватката с чудовището на Тони – Алисия Лагано, как след това двамата няма да се  влюбят?!
Илиев има известни затруднения в изказа си, но все пак започва свалката с култовата реплика – „Значи ти обичаш големи пушкала / оръжия /?“, за да стигне на финала до прочувствената молба, паднал на колене с пръстен в ръка  – „Ще станеш ли моя жена?“
Коя американка ще устои на подобен зов?
Естествено и Тони скланя бързо, като дори остава – както се разбира от последната й реплика – временно в селото – заради своя любим , но и за да се подготви за семестъра си, тъй като е студентка.
А чудовището?
То, естествено е унищожено – само че Джейсън трябва да измъкне меча  от злодея – маниак Димитър – Дейвид Филиоли и да го забие в каменната настилка пред  могъщия исполин…
Наистина това е странна шарада, селска приказка, евтино заснета легенда, с привкус на кич и лека усмивка, но се гледа с любопитство и може би затова „Юнивърсъл“ са поели ангажимента, да я разпространят по света като тв филм.
В италианските продукции нещата не са по – розови – в „Кланът“ (2005) на Кристиан де Сика, иначе прилична комедия за приключенията на двама чешити в САЩ, правещи се на Франк Синатра и Дийн Мартин, Илиев се мярка в полицейски арест, където заедно с останалите арестувани тактува известен шлагер с крака, хилейки се умилително, в „Сорая“ (2003) на Лудовико Гаспарини персонажът му  няма име, а в много сериозната и амбициозна  сага на Карло Карлей „Генерал дела Ровере“ (2011) все пак получава  интересна второстепенна изява като затворника Гуидо.
Като че ли най – интересните актьорски задачи той  има под ръководството на руски постановчици-след стажа при Джанек Файзиев в „Турски гамбит“ (2005), приличен екшън  за освободителната руско – турска война, той доживява главната роля  - на сина на гръцки милиардер в мелодрамата на Александър Замятин  „Пепеляшка“ (2008).
Тук вече  може да разгърне своя талант, да докаже, че освен перфектна визия е в състояние да създаде  жизнено правдив и убедителен образ, да влезе в спецификата на мелодрамата, да  играе – при това успешно – сервитьор, борещ се за чувствата на своята любима – Наташа  - Евгения Лоза, която на финала завежда на сватбено тържество…
Такива роли – и то под ръководството на други постановчици – идват много рядко при Ники Илиев.Сещам се за още една – на плейбоя Мартин Константинов от сериала на Станислав Дончев „Забранена любов“ (2008).
В него играе с лекота и чар – сякаш себе си ,като  се сблъсква на снимачната площадка с бъдещата си партньорка и съпруга Саня Борисова, подвизаваща се като сестра му Елица, къпейки се в народната любов.
Не бе шега работа – шведските собственици на „Нова телевизия“ не искаха да инвестират в проекта след първия сезон, но след народни протести сериалът се върна в ефир, доживявайки три сезона и 299 епизода!
И още нещо  – в него, покрай  гостуващи знаменитости като Тити Папазов, Лора Крумова, Любо Киров, Милен Цветков и Цветанка Ризова, отбеляза своя тв дебют министър – председателят  Бойко Борисов, който в прегръдката на Анастасия Константинова – Диана Любенова обещава, че първо на нея ще й каже дали ще се кандидатира за премиер...
Няма да коментирам темата за партньорките и любимите на Ники Илиев -  не съм слуга в жълтата преса – само отбелязвам, че в обятията му са били красавици и звезди като Ивет Лалова, Саня Борисова и Даяна Ханджиева.
Ще посоча друго – че той максимално ефективно използва визията и външните си данни, за да се пласира успешно в ефектни роли в късометражки - "Поради непредвидени обстоятелства" (2019) на Петър Чивийски - крадецът, на малкия екран – независимо дали е в реклама на „Avon - Attraction Rush(2015), дали е член на жури във формата „България търси талант“ (2013) , дали е гост – при това – пълноценен и равнопоставен – на Слави Трифонов в „Шоуто на Слави“на 11 февруари 2014 или в „Мармалад“ на 2 декември 2017 г., заедно с Иво Аръков  и „Черешката на тортата“ на 20 декември 2018 г. с Ралица Паскалева, Катерина  Евро и Георги Мамалев…

3.Маркирам годината на неговия триумф като популярен актьор – 2008.

Тогава той се решава на следващия си дързък ход – на гребена на известността  да смени
амплоато си и да поеме пълната отговорност за продукциите , в които работи – като постановчик, сценарист,актьор и продуцент.
И защо не?
Завършил е кино и тв режисура, остава да приложи наученото в практиката.
Само че при него режисирането на филми се оказва „семеен бизнес“.
Той отказва да търси държавна подкрепа, не се надява на помощ от НФЦ, финансиране осигурява по частен път – мълвата дълго говореше, че мама щедро го спонсорира, въпреки че аз смятам, че парите се осигуряват от други негови участия и дарения, но вече повече от десетилетие той упорито и последователно работи като постановчик.
В началото е „Кажи здравей на татко“ (2007).
Илиев е само на 26 години, когато застава зад камерата като ръководител на филмов екип.
Не му липсва дързост – ама никак!
И все пак поема разумен риск – екранизира позната пиеса, дело на Анна Петрова, разчита на баща си за сценария и като продуцент, вероятно получава нужните скъпоценни напътствия и при кастинга, тъй като изборът на актьори при него се оказва безупречен.
Самият той поема централната роля на Борис, а в актьорския екип блести с неочаквано добра артистична интерпретация Елена Кънева като Мути.
Историята е камерна, семпла и достатъчно мелодраматична, за да избие в кич.
Илиев обаче овладява страстите, режисира дръзко и хладнокръвно, поема тежестта на водещата изява, но обръща внимание и на учудващо функционалната визия на оператора Славчо Димитров, разказвайки простичко, но уверено една покъртителна човешка драма за подменени деца и закъсняла среща на потънала в бремето на потулените срамни тайни майка Ади – Симона Попова с порасналия й сменен син - Ники Илиев…
Гледах филма с внимание и симпатия и се чудех защо Илиев не си е потърсил хонорара от Евтим Милошев  -  за Бога , та историята с подменените бебета е фундамента на най – популярния ни днес тв сериал „Откраднат живот“!
В мрежата ми попадна и мини новелата „Един мъж извън града“ (2010)
Тя се оказа първообраза на следващия му вече много по – успешен и популярен филм – „Чужденецът“ .
Тази продукция я гледах в родния си град през лятото на 2012 г.
Веднага ме впечатли с демонстрираната увереност и стабилен професионализъм на сценарист – постановчик, изявяващ се и като Калин, умението му да създава интрига, свежо и празнично настроение, да ръководи екипа си с някаква невидима въздушна лекота и непосредственост, които се усещат във филма, гледащ се на един дъх и доставящ много приятни емоции и размисли, вкл. за куриозите при сблъсъка на различни култури и за приобщаването ни към европейските ценности.
В „Чужденецът“ запомних  Любомир Ковачев като Жерар в първата си главна роля, Саня Борисова – наложена за ролята на Магдалена, която иначе никак не й подхожда, Елен Колева – много органична и смешна като Стоянка, Асен Блатечки –  забавен като полицай, почитател на каратето и разбира се световната знаменитост Кристоф Ламбер, подвизаващ се неподражаемо като Винсент.
Две години по - късно Ники Илиев ни изненада приятно със следващата си свежа комедия „Живи легенди“.
Нея съм я гледал с интерес и желание два пъти и винаги съм оставал с повишено и слънчево настроение.
Този човек сякаш има мисия да пресъздава  светлата страна на живота, да вдъхва кураж и увереност, да ни кара да вярваме в мечтите си, подтиквайки ни към осъществяването им.
Защото именно за това става дума в „Живи легенди“ – за желанието на група приятели да се съберат 13 години след бала им, за да помогнат на своя другар Павел Огнянов – Орлин Павлов, но и за да се срещнат и разберат как ги е променил животът и дали още вярват в своите цели.
Ники Илиев е съсценарист на филма, поемайки и важната роля на Боян.
Разбира се, звездата е Орлин Павлов , играещ свежо и непосредствено добродушно непораснало дете, за което полагат завидни грижи всички негови приятели.
Отбелязвам със задоволство и приличните постижения на Саня Борисова – този път на място като Хриси, Димо Алексиев – Мартин, Любомир Ковачев – Дончо, Георги Кадурин – Юлиян, Яна Маринова – Моника, Анна Мария Петрова – Гюзелева – Маура и естествено Микеле Плачидо, съгласил се да играе малката, но възлова роля на Кристиано Негри.
„Нокаут“ (2017) е най – амбициозният и цялостно завършен филм на Ники Илиев.
Писал съм за него доброжелателно ревю и не се отричам от думите си и сега.
Филмът е микс от мелодрама и спортно стълкновение, опитва се да опитоми и приобщи една към друга две толкова различни и отдалечени култури като американската – в частност нюйоркската и българската.
Направен е с лекота и ентусиазъм, с желание и любов.
Финалът не ми хареса още при гледането му в киносалона – прекалено захаросан и немотивирано смачкан, но такъв го е искал и представил сценарист – режисьора Ники Илиев.
„Нокаут“ е поредната сага за прекършената и неосъществената мечта – в случая главният герой Арън иска  да стане знаменит шампион по кикбокс, но е направена с вещина и финес, държейки сметка за класически образци като „Роки“ (1976) на Джон Авилдсън и предоставяйки възможност на куп талантливи родни актьори да направят интересни и характерни превъплъщения – Башар Рахал – Майкъл, Диана Любенова – Евелин, Саня Борисова – Жана , Орлин Павлов – Боби,Александър Кадиев  - Рамбо …
Освен всичко друго като негов фен Илиев пресъздава убедително и непосредствено двубоя по кикбокс  между Арън и Боби – Орлин Павлов.
По традиция и в този си опус Илиев разчита на голяма, но вече тв звезда, която да изнесе на плещите си този нетипичен и рисков проект.
Изборът на Гари Дърден, познат от „От местопрестъплението“ е успешен, важен и необходим.
Дърден внася именно онази доза увереност, непосредственост, непукизъм  и нега, с които героят му ни печели безапелационно, без непременно да затъва в блатото на познатите мелодраматични клишета.
2018 се оказа важна  и интересна година в кариерата на режисьора Ники Илиев.
На 5 януари е премиерата на „Нокаут“, а след това той директно се насочва към реализацията на епизоди на два от най – популярните сериала на годината – „Скъпи наследници“ и „Полицаите от края на града“…
В „Скъпи наследници“ , иначе дело на Тодор Чапкънов, той снима пилотния, най – важен епизод, в който се заформя интригата с желанието на дядо Дочо Дочев да дари 1,2 милиона евро на своите наследници от село Бели Вит при условие, че няма да го  напускат  за повече от 12 часа.
Продукцията bТV се оказа най – мащабната в родната ни тв история, разпростря се в цели 170 серии, наложи се да се излъчва на два пъти, но задържа зрителския интерес, гледа се с внимание , а образите на Борис Йотов – Орлин Павлов, Ана – Лорина Камбурова, Катерина – Даяна Ханджиева, Косьо – Георги Кадурин, Милица – Койна Русева, баба Злата – Цветана Манева, Иван – Валентин Танев, Цветан Конов – Веселин Калановски, Ленин – Филип Аврамов, Чавдар Колев – Китодар Тодоров, Румен - Любомир Ковачев,Калин – Иво Аръков и Георги Пенчев – Михаил Билалов, станаха нарицателни.
В началото обаче бе пилотния епизод, заснет от Ники Илиев…
Не така успешно приключи авантюрата му с „Полицаите от края на града“.
Ако и да е правен по испански образец – „Хората на Пако“, да му е осигурено завидно финансиране и ангажиране на куп звезди – от Герасим Герасимов – Геро – Пацо и Румен Угрински – Калата до Димитър Рачков – Ангел Господинов и Васил Василев  - Зуека – Гого, без да забравяме Александра Раева – Силвия Желязкова, Станислав Пищалов – кметът и Марта Вачкова – медицинската  сестра, сериалът се оказа плоско комедийно шоу , с изстискан хумор, преиграване на ангажираните знаменитости и куп нелепи и необмислени конфликти, което наложи бързото му производствено приключване в два сезона със само 25 епизода.
За спасяването  честта на сагата не помогна и самият Ники Илиев, иначе режисирал вещо деветия епизод от първия сезон „Инстинктът“, показан на 6 април 2018 г.
4.
Натрупаният – и горчив – опит от работата в тв, води до важно прозрение, оказало се определящо за по – нататъшната режисьорска кариера на Ники Илиев.
Колкото неочаквано, толкова и логично и закономерно той прозира ограничените възможности на телевизията, обръща й гръб и във възлови за него интервюта твърди, че бъдещето на киното е в интернет.
Без да губи излишно време той реализира следващия си много успешен замисъл  - тийн мистъри проекта „Килерът“.
Това е вторият – след „Пъзел : Похитени“ наш уеб сериал, реализиран и разпространяван от „7  Тalents“ по канала vbox7.com.
Много бързо сериалът набра популярност, първият сезон триумфира, което наложи в движение снимането и излъчването на втори , а след това и на трети, като първият епизод от него, излъчен на 30 април 2019 г.,  регистрира 40 884 споделяния!
Аз самият редувах гледането на „Похитени“ в сряда  и „Килерът“, очаквайки  с нетърпение вторник и петък, когато се излъчваха новите епизоди от шоуто на Ники Илиев.
Няма съмнение, сериалът, вариращ между 10 и 21 минути, е заснет с вещина и неподозирано майсторство.
Ако и да е камерна драма, реализирана с обичайни и скромни изразни средства, без излишни напъни и зашеметяващи визуални ефекти,“Килерът“ притежава мрачна , завладяваща атмосфера, гледа се напрегнато и в транс, напомняйки такива образци в жанра като   „Крайпътна къща“ (1989) на Роди Харингтън , „Туийн пийкс“ (1990 – 2017) на Дейвид Линч,романите на Стивън Кинг...
Кастингът е свеж и силен.
Открояват се модификациите на Надежда Петрова  - Зара, Димитър Горанов – Флинг – Калоян, Ралица Добрева – Николета и най – вече на Деян Каменов – Боян.
Възлова роля на Дамян има и самият Ники Илиев.Без да забравяме красавицата Диляна Попова като Жената в бяло...
Направен с вкус , умение и внимание към детайла, „Килерът“ се следи с голям интерес и както се изразява образно  потребителката Дженифер Костадинова -  „Нямам думи.Този уеб сериал става все по интересен.“
5.Накъде ще продължи творческото развитие на Ники Илиев е въпрос с повишена трудност.
С годините той не само узрява и помъдрява, но явно растат и амбициите му.
Вече е ясно, че трябва да се приема на сериозно, а не като детето на тате или синчето на мама.
Утвърден като добър професионалист, с прилични актьорски и стабилни постановъчни прояви, предполагам, че ще се изправи пред нови предизвикателства, с каквито не всеки по нашите географски ширини би се справил.
Кой, ако не той и кога, ако не сега? Със "Завръщане" (2019) например...
Това са, разбира се, само  предположения и желания.
Бъдещето ще определи насоката на неговото поприще.
Той е достатъчно интелигентен, опитен и с натрупан опит, за да направлява сам уверено и успешно своята съдба.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев