понеделник, 22 април 2019 г.

"Самотни сърца", повест, 15

XIV. Писмо от Холивуд



Доцент Божидаров затвори входната врата , остави пакетите на земята и въздъхна с видимо удоволствие.
Най–после успя да приключи с пазаруването и вече се чувстваше свободен.
Той по принцип тачеше традициите, но винаги посрещаше празниците с досада.
Включително и Коледа.
Не харесваше суетата, блъскането по моловете, шопинг истерията на новобогаташите, желанието на обикновения човек да се почувства значим поне веднъж в годината и с пакетите от добавките, получени в последния момент от свадливи работодатели да забрави мизерията на ежедневието си.
Божидаров приключваше  сравнително добра  година.
Издаде нова книга, най – после бе приключила и процедурата му за професор.
В университета ангажиментите му вървяха в познатото русло, но рутината все още не го измъчваше.
Той все така умело лавираше между боричкащите се лобита в неговата катедра, следеше цирка на амбициозните си колеги с ловко прикрита досада, избягваше новините по телевизията, но бе приятно изненадан, когато една вечер бе посетен от емисар на управляващата партия, който дискретно му предложи да го включи в депутатската листа за предстоящите парламентарни избори.
Доцентът го почерпи с уиски, побъбри вежливо с него и уклончиво обеща да си помисли върху примамливото предложение.
Бе време за равносметка и Даниел Божидаров неизбежно трябваше да се замисли за своето  бъдеще.
Скоро не се бе впускал в нова любовна авантюра, тикаше сравнително спокойно ежедневието си, но трудно преодолима неудовлетвореност го измъчваше напоследък.
Чакаше с нетърпение да се чуе по скайпа с Виктория.
Отначало тя му се обаждаше почти всеки ден, говореше му с възторг за своя ангажимент по екшъна, който снимаше в Калифорния, хвалеше атмосферата и условията на работа, не можеше да се нарадва на късмета си да снима сцена не с кого да е, а със самия Том Круз, прати му снимки от бунгалото, в което бе настанена на брега на Тихия океан и обещаваше веднага след приключване на ангажимента си да се прибере в България.
Така беше допреди месец.
След това  Виктория вече не беше на линия и не отговаряше на неговите писма.
Това го измъчваше и изпълваше със съмнения.
Какво ставаше с нея, защо мълчеше?
Често доцентът се будеше нощем с изпотено чело и мъчително си припомняше фрагменти от един и същи кошмарен сън, който го преследваше натрапчиво и в който  Виктория му изневеряваше нагло с някакъв мазен и самодоволен тип от филмовата индустрия, чието име Божидаров така и не успяваше да си спомни...
Днес, навръх Коледа, той беше сам.
Натрупа механично лакомствата на масата, на канапето в кабинета си постави внимателно подаръка за Виктория – нови италиански ботуши, които си осигури с връзки, изхарчвайки хонорара  от последната си книга и след това побърза да се обади на майка си и да й честити празника.
Тя прие с внимание отправените поздрави, но веднага го жегна с очаквания въпрос дали се е чул с Вики.
Как можеше да я излъже?
Отговори й, че днес ще се чуят обезателно, но все още е възпрепятстван от часовата разлика.
Майка му настоя веднага след разговора им да й се обади.
- Добре мамо, ще ти звънна на секундата след като свърша с нея!
Колко беше лесно да се разбереш с най – близкия си човек и как го глождеше съмнението, че тази вечер съдбата му е приготвила горчиво изпитание.
Божидаров седна машинално пред компютъра и мигновено отвори страницата на електронната си поща.
Опаа, имаше изненада!
Най–после !
Виктория му бе изпратила писмо – от Америка, от Холивуд, от Меката на киното!
Не го беше забравила и може би съвсем скоро щеше да е при него, да чувства ласките й, да потъва в гънките на нейното гъвкаво и топло тяло.
С вълнение той отвори файла и стремително зачете посланието й.

„Здравей, скъпи!
Днес приключиха снимките и екшънът, на който възлагам толкова надежди е вече готов. Материалът поема към монтажната и след три месеца ще е на голям екран.
Тъй като е заснет по бестселър от голям режисьор и с прочута водеща звезда се очаква да има шумен успех.
Екипът поля последните снимки и се увековечи за спомен.
Аз бях малко натъжена, че този сбъднат сън свърши, но веднага след като бяхме освободени, асистентът на постановчика ме извика на разговор насаме, предлагайки ми роля в неговия дебют.
Представяш ли си какъв късмет извадих?!
Предаде ми сценария и ми каза, че до две седмици ще ми се обади, за да уточним стартирането на проекта.
Господи, дали наистина ставам част от тяхната система или за малко ще бъда под лъчите на прожекторите и след това ще ме натирят като ненужна вещ?
Не знам, но затова сега не искам да мисля.
Аз изтеглих отново печелившия талон и не смятам да го хвърлям в огъня.
Ще се боря за своето място под слънцето, ще работя упорито, ще създавам връзки и ще се стремя да се реализирам пълноценно!
Не искам да гния по провинциални театри и да използват лицето ми в долнопробни аматьорски реклами по глупавите ни телевизии!
Защо, ако късметът ми продължи да работи, да не преследвам и аз своята американска мечта?
Какво лошо има в това?
Може би ще ме обвиниш в груб комерсиализъм, ще ми натякваш, че трябва да мисля за родината си и за своите най–близки?
Мили мой, родината за човек е там, където той се чувства най–добре, синът ми непрекъснато ми досажда да го запиша в американски колеж, защото животът му в България е безсмислен, безперспективен и пълен с клопки, свързани с алкохол, наркотици и малолетни проститутки.
Той не иска да е част от вашето (Боже, какви думи употребявам вече!) мълчаливо и  безгласно общество, от което нищо не зависи, не желае да затъва в алкохолен делириум, отвратил се е от последните си две връзки с дръзки, нахални, високомерни и с отвратително поведение момичета и буквално ми е поставил ултиматум до лятото да му уредя прехвърлянето в Щатите.
Мога ли да не се съобразя с желанието на своето дете?!
Сега за теб.
Знам, че отношенията ни се развиха като в роман – подлистник.
Господи, колко те обичах и как съм страдала за твоите глупави и необмислени постъпки!
Как съм ревала след поредната ти изневяра, обвинявайки се за своето малодушие...
Убедена съм, че ме обичаш – дори сега, при тези обстоятелства и хилядите километри и седемте часа разлика, които ни делят...
Но скъпи ми доценте (вярно ли е, че ще ставаш професор?), искам да ме разбереш правилно.
Какво бъдеще мога да имам с теб?
Да си чатим по скайпа, да се радваме като деца от разстояние на физиономиите си и да се надяваме, че утрешния ден ни принадлежи?
Красиви и смешни илюзии!
Да се върна в родния си град и да се къпя в народната любов, която ще продължи три дни и ще утихне след като са ме снимали за четири вестника и са пуснали мое интервю в местната кабеларка?
А след това – да спя с някой смахнат гений в очакване да получи финансиране за  изчанчения си проект с надеждата, че ще взема втората главна роля или да тръгна  като някогашните аркашки из провинцията в ролята на Албена и да си броя левчетата за кафе, цигари и вечеря в местния реномиран ресторант?
Не, това вече не е за мен.
Не искам.
И причината не са само парите.
Въпреки че те са винаги важни.
Искам правилно да ме разбереш.
В България ще ми липсва перспектива, ще загубя вяра в собствените си сили, в умението си да направлявам съдбата и да имам онази широта на духа, с която са надарени великите нации – американци, руснаци, китайци…
Скъпи, не искам да ми се сърдиш, но и не приемам да ме съдиш.
За какво съм виновна аз?
В какво съм съгрешила?
Дори не смятам, че трябва да прекратяваме връзката си, въпреки че – и това трябва да ти е пределно ясно, за да продължи да е жизнена  - ще се наложи да дойдеш при мен.
А не знам дали си навит на подобна драстична промяна.
Ще можеш ли да се адаптираш към тукашния живот?
Да си намериш работа, да осъществиш  амбициите си, да станеш част от американската действителност.
Може би тези мои редове ще те натъжат, но предпочитам да съм искрена с теб, а не да те баламосвам със сладки приказки и да научиш от някой друг – примерно от вестниците или от клюкарски сайт – че всичко между нас е свършило.
Зная, че работиш упорито и всеотдайно, че си ценен от твоите студенти и колеги, но ти сам трябва да прецениш дали това ти(ни) е достатъчно и дали не е време и за теб да направиш онази необходима стъпка, скокът в неизвестнвото, който те плаши, но без който не можеш да продължиш напред.
Ако искаш да си щастлив, удовлетворен и най–вече да имаш мен.
На Коледа скъпи, стават чудеса.
С мене те се случиха малко преждевременно, но смятам, че ти можеш да отвоюваш и осъществиш своето чудо.
Бори се, преследвай го и ще бъдеш щастлив!
Все още твоя Вики.
 Холивуд, Калвър сити, 24 декември.
П.С.
Поздрави майка си. Знаеш, че  я обичам и храня най–топли чувства към нея.
Надявам се лекарствата, които  изпратих, да са й били от полза.”

Погледът на Божидаров се премрежи, той машинално прочете още три пъти целия текст, полагайки похвални усилия да вникне в него.
Струваше му се, че това писмо е написано от друг, непознат човек, а не от онази Виктория, която помнеше от най–щастливите си мигове.
От всеки ред лъхаше прагматизъм, студена пресметливост и някаква трудно поносима насмешка към него, към живота и бита му, към неговите цели и мечти.
Това ли очакваше той от любимата си Вики?
Егати коледната изненада!
Вики, Вики...
Къде потънаха нашите копнежи и надежди?
Какво стана с живота ни?
Защо така лековато ме предаваш?
В какво сгреших?
Америка, Америка те е омагьосала, досущ като героят на Елия Казан Ставрос от едноименния му шедьовър.
А аз?
Къде съм?
Какво да правя със себе си?
Доцентът направи няколко обиколки из кабинета си, хвърли разсеян поглед през прозореца.
Рояк снежинки танцуваха и сякаш му се присмиваха.
Духаше студен вятър.
Божидаров въздъхна тъжно.
„Сигурно като остарявам ставам смешен. Дано не съм и жалък!”
И сега какво му оставаше – да удари 200 грама „Бърбън” за възстановяване, да се любува на зимната фиеста или да досади в последния момент на някой свой колега?
Глупаво и неуместно...
Не му се пишеше, нито четеше, не  желаеше да търси курви.
Седна отново пред лаптопа си, машинално влезе в папките със запазени файлове и решението дойде от само себе си.
Ще гледа за пореден път „Този прекрасен живот” на Франк Капра.
Както правят всички американци, любители на стойностното кино, в същия ден.
Защо поне в това да не прилича на тях?
Записът тръгна безпроблемно, приказката го увлече спонтанно и Божидаров не усети как две сребристи сълзи издайнически се стекоха по лицето му.
Не му се мислеше дали стенеше за своята несретна съдба или бе увлечен от класиката на Капра.
Не усети кога изтекоха двата часа.
Затвори лаптопа си и посегна към мобилния телефон.
След машинално умуване реши да пусне SMS до Виктория.
Текстът, който му хрумна, бе пределно кратък – „Щастливо пребиваване в Холивуд!”



Няма коментари:

Публикуване на коментар