"Самотни сърца", повест, 2

II. По зова на сърцето

Днес Виктория нямаше настроение.
Часовете течеха мъчително бавно.
Като за начало половината от колегите и в театъра закъсняха за репетиция. И за какво се беше разбързала, вземайки такси?
Тя обичаше да върви, да обикаля алеите в парка, за да е напълно готова с образа си, излизайки от своята гримьорна.
Сега всичко вървеше наопаки.
Режисьорът беше болен от грип, зиморничаво загърнат с шал в средата на втория ред, гледаше мрачно зад димящата чаша чай и стенеше сърдито и злобно.
Неговият помощник се суетеше безпомощно, без някой да му обръща внимание.
Театър–майсторът бе пиян, рядко се появяваше до кулисите, пристъпвайки отегчено и високомерно.
Когато всички се умълчаваха, той подръпваше нервно завесата, имитирайки загриженост, след което тържествено се отправяше към стаята си за поредната чаша коняк.
Двамата сценични работници – единият филолог, а другият правист, спортисти и пълни с енергия, правеха всичко възможно работата да върви, опитвайки се да заместят отсъстващите колеги.
Директорката надничаше през час, усмихната и самодоволна, очаквайки уверено поредния касов успех.
Името на Йовков бе необходимата гаранция и спасителният пояс за печелене на зрителските овации.
Репетицията се точеше мудно и вяло.
Виктория обичаше професията си, но в такива моменти на непукизъм стигаше до отчаяние.
В почивката самотата я притисна със страшна сила.
Тя започна машинално да прехвърля имената в телефона си, търсейки своята приятелка, която винаги и се притичваше на помощ в такива минути и ненадейно попадна на нов номер.
Пишеше само Д.
Какво беше това? Кой беше той?
Ах, да, Даниел...
Доцентът от университета.
Решението и дойде мълниеносно – тя набра номера, повелително го накара да заповяда на представлението, без възможност за отказ.
След това, възхитена от артистичния си талант, съжали, че го е направила.
Защо постъпи така? Беше и пределно ясно, че това не е мъжът на нейните мечти, пък и в момента не и беше нужно ново стресиране, след наскоро приключилият неин развод.
Само като си спомнеше за мъките в съдебната зала и препирните с бившия и съпруг и я втрисаше...
Вечерта игра с вдъхновение и до пълно изтощение.
Отдръпвайки се зад завесите след глъхнещите аплодисменти, с печална усмивка и безкрайна умора, се запъти към гримьорната си.
Седна с въздишка на стола, без да може да мръдне.
С голямо усилие изтри грима от лицето си и бавно се преоблече.
Излезе през служебния вход, и поемайки дълбоко влажния въздух, зави към хотела.
Не бе изминала и десет крачки, когато усети, че някой се опитва да я настигне.
Обърна се отривисто и изненадано видя мъжа, до когото се събуди след последния си запой.
Даниел.
Съвсем беше забравила за него!
Смяташе да го прати хладнокръвно на майната му, но в този миг я настигна група нейни колеги.
Затова тя му се усмихна приветливо, целуна го по бузата, грабна го за ръка и го поведе към алеята, чувствайки завистливите погледи и коментари зад гърба си.
За голяма нейна изненада той бръкна чевръсто в джоба на палтото си и и подаде прекрасна червена роза.
Умората и почти изчезна. Леко се отпусна и пое с наслада от свежия нощен въздух.
Вървяха мълчаливо и неусетно стигнаха хотела.
Спряха пред стъпалата. Тя изкачи първото, а той остана долу и я гледаше.
Виктория не го изпускаше от поглед, очите им се срещнаха и всеки се опитваше да прочете мислите на другия.
Тогава тя повдигна бавно ръце, обви ги около врата му и нежно го целуна.
Бавна и кратка целувка, която повече изучаваше, отколкото разпалваше.
Докосвания на устни, които мамеха и обещаваха...
Внезапно го хвана за ръка и го поведе нагоре, а той стреснато и неуверено я следваше.
Стаята и беше от най–хубавите, като за истинска знаменитост.
Даниел продължаваше да се колебае, но когато надзърна в широко отворените и очи, сърцето му задумка и той я притисна до себе си.
Беше нежен и внимателен, преодолявайки съмненията си, а тя - все още стегната, защото лесно демонстрираше смелост, каквато всъщност не притежаваше.
Към един часа огладняха и излязоха да търсят храна.
Седнали зад чаша бира и горещи парчета пица най–сетне се разприказваха, без да се нападат, докато ледът между тях се стопи.
Изпиха пивото, но пиците останаха недоядени. На път за хотела се държаха като страстно влюбени гимназисти, а в стаята, заедно с дрехите, паднаха и последните им задръжки.
...Събуди я палав слънчев лъч. Протегна се лениво и сладко.
Очите и бяха още затворени, но на устните и сияеше усмивка.
Не беше зле. Сигурно нищо нямаше да излезе от флирта и, но снощи бе хубаво.
Както и тази сутрин.
Отново бе харесвана!
Защо трябваше да става?
Надигна се с въздишка от леглото и, тананикайки си, влезе в банята.
Сапунът и шампоанът не измиха следите от ръцете на Даниел.
Влезе усмихната в репетиционната и всички край нея се заоглеждаха заговорнически.
Не и пукаше.
За пръв път от толкова време бе разсеяна, като дори крясъците на съвзелия се режисьор не я стреснаха.
Накрая асистентът му дойде в гримьорната и, за да съобщи притеснено, че за 14 часа е насрочена извънредна репетиция.
Виктория се изсмя саркастично, отметна коса назад, каза тихо: „Без мен!”, взе си чантата и излезе.
Вмъкна се в близката сладкарница и с наслада изяде парче от любимата си торта, ведро реейки поглед към градината навън.
След това тръгна за хотела...