По стръмния път на писателското майсторство, част 3

 

ПО СТРЪМНИЯ ПЪТ НА ПИСАТЕЛСКОТО МАЙСТОРСТВО

(ЧАСТ 3)

Борислав Гърдев

ВТОРА ЧАСТ

4. КЪМ НОВИ ИДЕЙНО-ТЕМАТИЧНИ НАСОКИ СЪС СРЕДСТВАТА НА МЕМОАРНО-ПУБЛИЦИСТИЧНАТА СТИХИЯ

4.1. Йордан Вълчев оставя трайна следа  в българската мемоарна литература.

Знае се, че творецът прибягва към мемоара след като е написал основните книги в своя живот и след като смята да направи равносметка на пропуснатото и постигнатото, желаейки да присъства в литературния процес именно с автобиографичните си произведения, заместващи „чистата белетристика”.

При Вълчев освен посочените фактори от съществено значение е характерът на неговата творческа природа, синдромът на контактност, публичност, атрактивност и предизвикателност, желанието за обществена изява и социален резонанс, за интерпретация на преживяното.

Те го тласкат към мемоарната литература тогава, когато той чувства известна творческа преситеност и обремененост.

Така, както редактира неколкократно своите книги, така пише и няколко варианта на своето житие - битие.
В началото е една пространна, но суховато написана автобиография, останала дълго време в ръкопис и довършена на 31 март 1986 г. След това идва ред на мемоарната повест „От нулата нагоре”(1989), за да дойде качественият скок с добре обработените записки „Куциян”(1991), последвани от направилият силно впечатление мемоар „С досието напред!”(1993).

С „Куциян” Вълчев се завръща по достоен и почтен начин в предните редици на майсторите на неподправените автобиографични преживелици.

Според датировката ми, следва да се допусне, че записките са писани през 1947-1949 г.
Нещо повече, писателят чистосърдечно  си признава, че лично Николай Стоянов му ги иска за публикация в сп.”Пламък” през пролетта на 1990 г. и той след взети предпазни мерки ги измъква от специално пригодената за тайник гума...

В тези спомени се откроява типичния облик на Йордан Вълчев - острата му рефлективност и чувството за справедливост,неизбежният за подобен сказов тип повествование небрежно - разговорен стил, умението му да рисува раздвижени графични картини, да моделира образи от натура, да разсъждава върху човешката психология и съдба.

Вълчев не търси самоцелното художествено обобщение , а интерпретира фактите такива, каквито са.

Жанрово творбата му се колебае между мемоарната новела и циклизирания очерк.Структурно - определящ фактор и свързващо звено между късовете е главният герой Йордан Вълчев.Писателят не е изменил на нарцисизма си, въпреки че предпочита по - обективен и страничен поглед върху собствената си персона, включвайки дори иронично отношение към нея.

„Куциян” е по скоро колаж - разказът тече „на порой”- калейдоскоп от типични съдби, характери и преживявания, носещ спонтанността и белезите на умело написан сценарий.

Авторът е искал за съхрани за поколенията целия сложен, противоречив и впечатляващ образ на тогавашното българско общество, всички негови прослойки и групи - анархисти, представители на бившата власт, комунисти, ОФ - опозиция, национални кумири като Димитър Талев и Владимир Свинтила, към които, в типично негов стил Й.Вълчев е критичен за демонстрираната от тях впоследствие колаборация.

В съзнанието се налага суровото и реалистично платно, правдиво отражение на преломните 1946 -1948 г., когато се ликвидират демократичните традиции на българското общество.

Вълчев като искрен и непосредствен регистратор на преживяното, чистосърдечно признава, че условията на живот в Куциян не са били непоносими, като се изключи работата в мината по 64 -72 часа, но на финала не пропуска да се подиграе над собствената си наивност, че вече е на свобода.

Защото освободен от Куциян не означава свободен и това писателят много скоро ще го разбере.
Хубаво е, че Вълчев не се прави на герой със задна дата, че запазва обективното си отношение към мъчителите и предателите (Гершанов, Рикономов, Дивият Дик, Геков, Очков), че не спекулира със своя антикомунизъм, национализъм и монархизъм.

Така остава предан на личното си верую да бъде честен пред съвестта си, пред читателите и пред паметта на загиналите в лагерите, следвайки традицията на прочутата „Видрица” на поп Минчо Кънчев.
Ясно е, че докато съществуват сенчести страни в българската история, свързани с подтискане и унизяване духа на другояче мислещия, на противника, ще се чувства необходимост и от такива неподправени изповеди, които през 90-те години на миналия век заливат нашата мемоарно - документална литература - спомените на Петко Огойски, Стефан Власков, Владимир Свинтила, Стефан Бочев...

Пикът на тази проза съвпадна с момена на най-голямото политическо противопоставяне -1990 - 1995 г.След краткотрайната криза от януари - февруари 1997 г. и последвалата политико - икономическа стабилизация, по естествен път вниманието на публиката вече се насочва към оригиналните и модерни търсения в художествената проза, които неизбежно надмогват последните стонове на лагерната ни мемоаристика.

„Куциян” е в началото на  пика. Творбата е плод на обмислена позиция, непосредствено отражение на характера, възгледите и чувствата, на съкровените прозрения на Йордан Вълчев.

Човек като него, преживял и изстрадал толкова много, няма право да мълчи, а е длъжен да разкаже своята одисея. Малко са оцелелите очевидци, носители на неподправеното мемоарно слово. Един от тях е Й.Вълчев, превърнал своя многострадален живот в открояващо се произведение на художествената мемоаристика.

При това вглеждането в собствените перипетии е нравствено и естетически мотивирано - писателят, герой на своите книги, представлява метафора на унизения и непокорен дух на българския народ, на неговата интелигенция  и неизстребимия й копнеж за свобода, справедливост и достойно човешко съществуване, което пък е убягнало от погледа на рецензентите на „Куциян” Здравко Пеев и Вихрен Чернокожев.

„Куциян” стои в основата на концлагерната ни литература.

В интерес на истината успехи в оригиналното авторско мислене има, но Вълчев не може да бъде българският Солженицин. ”Куциян” е с много по-скромни качества от „Архипелаг ГУЛАГ”(1974).Той е по-скоро в руслото на „Българският ГУЛАГ.Свидетели”(1991) с предговор от Едвин Сугарев и Екатерина Бончева.

Но е вярно и друго.С „Куциян” Вълчев прави сериозна стъпка за първото по-обхватно и обективно изследване подтискащия облик на социалистическа България, при това още в зората на неговото оформяне.
„Куциян” е интересна и в жанрово отношение като явление в българската литература. Тя е първото значимо лагерно сказание според постановката на ОПОЯЗ за впръскване в структурата на текста на елементи, свързани с фолклора, с устната народна реч, с разговорната стихия.

Вълчев неизменно се придържа към формалните изисквания на сказа - личностно присъствие, ”аз”- повествование, необременено съзнание, грубоват език, инфантилно мислене,характерно за малкия човек, за участника в социалния миманс: ”Мина се малко време, докато напълно свикна с тъмнината.

Петър Узунов се облегна на една от стените и хълца, ама яко хълца - реве човекът. Това отдадох на социалното му положение - нискостоящият човек е слаб, никаква идея не го крепи и не му дава могъщи сили.
- Бай Петре - шушна, - за какво са те докарали, знаеш ли?

- Знам, знам - реве бай Петър, - разсилен съм в Агрономическия факултет... Всеки ден по шосето минава с колата си един нов министър. Шофьорът бутна една жена и тя падна в несвяст. Струпаха се хора и линчуваха шофьора. Аз пък набих министъра. Леле, майко, какво направих, какъв глад чака семейството ми, какъв резил, ще остана без работа.

Този човек не може да отговаря за постъпките си. А Гаврил Николов цапа из водата, търси нещо, опипва и стените, и ниския таван.

- Във всеки карцер има по нещо внесено отвън. Да, ето, спасени сме.

Намерил една консервна кутия.Седна върху кутията, опружил нозе,отпусна върху тях ръцете си.

- Щом някой се измори прав, да каже, ще се сменяме на кутията.”(стр.11)

Налице е вглъбена кинематографична конструкция (в случая се използва потенциала на вътрешния монолог), проблясват философско - етични и народоведсдки зарисовки.

Вълчев следва ползотворна диря в българската литература, вкл. и опита на „Задочните репортажи за България”(1981).

„Куциян” е с по - високи достойнства от сказово - очерковото повествование на Владимир Свинтила в „Лицето на Горгоната”(1992), а негов достоен конкурент -съперник е „Белене”(1991) на Стефан Бочев, но като цяло „Куциян” си остава наше, родно достижение.

По - важно е другото - лъчът на художествената правда осветява още един мрачен ъгъл от близкото минало, а след това компетентните критици ще направят необходимите изводи, връщайки култа към неподправеното осмисляне на драматичните страници от националната ни съдба.

Самият Вълчев продължава смело със „С досието напред!”(1993), следващ етап в мемоарните му усилия.
Възрастта не замъглява съзнанието на твореца. Преживените страдания, постоянните конфликти с хората на властта, с агентите на Държавна сигурност като жива жарава разпалват горчилката на спомените - като гротесковия процес по предполагаемото му участие в заговор за сваляне на властта през 1952 г. или за атентата пред Буново на 9 март 1985 г.

Тези свежо написани страници, свидетелство на безкрайните човешки унижения, оставят трайни следи, особено у ценителите на документално - автентичната мемоарна проза.

За правилното възприемане на книгата е необходимо писателят да бъде оценен с разбиране.
Йордан Вълчев грижливо  събира данни за своите спречквания, мълчи  дълго, болката от многобройните извращения и унижения го  калява, но и ожесточава.

Въпреки изобретателно измислените страдания, на които е подлаган, той оцелява, запазвайки своите изконни възгледи за живота.В първата половина на 90-те години на миналия век има моралното право да говори на висок глас, да напътства и критикува.

Неговото слово се чува, с него се съобразяват, но и го нападат. Все заради мемоарните му книги и в частност „Куциян”.

Подтикнат от абсурдите на бурното и преломно време 1990-1992 г., когато отново е подсъдим, Вълчев бърза да ни запознае с патилата си на неофит в голямата политика и журналистика, попаднал под ударите на закона в документално - мемоарния си сборник „Човек за съдене”(1994).

Този му мемоар е безспорно най - субективният и най - политизираният. В него Й.Вълчев безхитростно и непосредствено ни занимава със съдебната си битка, последвала издаването на „Куциян”, когато наследниците на земеделеца Никола Узунов - Атанас и Георги Николов Узунов, го дават под съд за морална вреда и обида на техния баща.

Независимо че писателят изпраща на 9 януари 1991 г.уточнение до вестник „Родопски устрем”, че в повестта си „Куциян” е допуснал грешка и че е представил Никола Узунов, члена БЗНС „ в невярна светлина”( стр.37 ), синовете му започват наказателно от частен характер дело № 251/91 в Първи районен съд, Шести състав, което се точи между 11 април 1991 и 26 октомври 1992 г.

Куриозното е, че въпреки писателските усилия, търсеното депутатско съдействие,издирените свидетели и очевидната абсурдност на ситуацията, в която попада, той накрая с присъда № 24 от 20 април 1992 г.е осъден условно на една година лишаване от свобода и обществено порицание, та се налага търсенето на спасително споразумение от 26 октомври същата година, в което Вълчев примирен посочва, че „в „Куциян” описаният от мене образ на Никола Узунов от град Смолян няма нищо общо с бащата на Атанас Николов Узунов и Георги Николов Узунов от град Смолян”.(стр.119)

Ако се оттласнем от канавата на тази гротескова съдебна драма, откриваме в „Човек за съдене” диханието и пулса на неповторимите години от началото на демократичните промени – от изборите за 7 ВНС до идването на Беровото безвремие, срещу което толкова се гневи във финалните си редове писателят.

„Човек за съдене” е стенограма на лутанията, надеждите, разочарованията и прозренията на един новопокръстен в политиката, който стъпка по стъпка ще преоткрива метаморфозите на приятели, писатели и политици.

Ще приеме болезнено разцепленията и предателствата в СДС, лупингите и протуберансите в ненавистното му и незаконно 7 ВНС, недостойното поведение на д-р Желев, Живко Сталев и съседа му в Кула Димитър Попов, издигнал се до премиер...

Ще критикува низките постъпки на Георги Спасов и Йордан Радичков (”Слаби, жалки души”,стр.51), стигайки до най - високата проява на гражданското си поведение с прочутата си телеграма до вътрешния министър Христо Данов, написана на 14 юли 1991 г., два дни след приемането на новата ни демократична конституция: ”Данов, не се правете на идиот да твърдите, че някой напада или дори посмял да напада политиците ви.

Подайте си оставка.

Йордан Вълчев, писател”.(стр.90)

Следвайки познатият модел на „поройно”себеразкриване , Вълчев поднася поредната си автодесекция.
Днес, от дистанцията на времето, „Човек за съдене” се възприема преди всичко като документ, като развълнувано и искрено самопризнание на препатил писател, комуто на стари години и в движение се налага да опознае в детайли илюзиите и разочарованията на новото демократично време.

Със сигурност „Човек за съдене” е повече интимно - субективна документалистика, отколкото чиста литература, но като творческо - граждански акт на една нестандартна личност, представлява интерес за всеки, следящ развойните процеси в обществено -културния живот у нас от нач.на 90-те години на миналия век досега.

Безспорно с най-шумна слава се сдобива посмъртно издадените “Дневници” на писателя, получили спекулативното и съзнателно търсено комерсиално допълнение  „на писателя - дисидент”.

Излязла в края на 2004 и допълнена през 2005 г.тази книга се превръща в събитие, в една от най-обсъжданите и обговорените в българската литература. И сякаш с нея Йордан Вълчев получава своя закъснял триумф.

Тя не се възприема еднозначно, което е нормално за автор като него.

Пламен Дойнов в „Дневниците на Йордан Вълчев между честта и скандала”открива в нейните страници”очевидна непримирима самокритичност”, тъй като става дума „за силно, търпеливо култивирано у Йордан Вълчев чувство за самоценност”.

Това му дава основание да заключи безапелационно: ”Дневникът на Йордан Вълчев отваря нови възможности за истинска полемика върху литературата на социализма. И индиректно отправя предупреждение: Писатели и прочие  книжовници, огледайте се! Може би днес някой друг пише своя дневник. Затова нека да я караме по-почтено!”

Йордан Ефтимов в „Тайните дневници на бай Йордан”вижда в белетриста „рушител на мира и спокойствието”, който „шамаросва” писателското съсловие, тъй като “характерът на тези записки явно показва, че той си ги е водил преди всичко за себе си, преди всичко да види записано мнението си за собствено утешение. И след това за поука на бъдните поколения.

Той сравнява дневниците с „Тайната история” на Прокопий Кесарийски и допуска, че „думите му ще направят яма като от Тунгуски метеорит”.

С това обаче не е съгласен Вихрен Чернокожев в „Дневниците на старовереца Йордан Вълчев и посмодернистичното им продължение”.

Според него същинското в тях „съвсем не са шамаросванията”, а „как Йордан Вълчев можа да издържи ада, наречен „Куциян”, надзирателите с тоягите, оскърбеното човешко достойнство, а капитулира пред собствените си самомнения и самохвалства, пред пустословното стремление да се нареди и той в президиума сред официално „признатите” писатели. Като че ли цял живот го е измъчвала дилемата как хем да е официално признат, хем ако може, да остане встрани от догмите и каноните на соцарта.”

В тази насока са интересни наблюденията на Сава Василев в „Персоналистът-законодател” Той твърди, че „Йордан Вълчев няма алтернатива извън собствените представи за истина.И той държи да я възкреси - със свои думи и герои. Останалото - „то е красива измислица”.

Всъщност за адекватното възприемане на дневниците е наложително познаването на сложната и противоречива същност на техния автор.

Съгласен съм с Пламен Дойнов, че Вълчев пише анти - Борис Делчев и че записките му са насочени преимуществено за него, а след това и за потомците.

Това означава, че с тях той затваря кръга, започнат от „Боеве”, и че действително мисли за бъдещите поколения, които ще му простят грешките и заблудите.

В дневниковите записки на Вълчев откривам Захарий - Стояновия полемичен дух, бунта на пренебрегнатия герой, на призвания от съдбата, който търпеливо чака своя час, за да бъде осветен от авансцената на историята.

Защото Й.Вълчев се смята за голям и талантлив, но недооценен творец.Той иска да бъде признат, без да допуска скандално - унизителни компромиси. И нему е потребна земната слава, и той понякога пожелава щедра контрактация и внимание от властимащите.

Подробност е дали става дума за обработката на Добри - Джуровия „Мургаш” или за отношението му към Георги Джагаров и Тодор Живков.

Йордан Вълчев обаче би изневерил на своя натюрел, ако не изпада в субективна крайност и не критикува като суров съдник недостойните прояви на своите събратя.

Уточнявам, че акцентът е върху записките му от 1962 до 1989 г., тъй като частите за „Куциян”(1947 -1949) и Плевенския затвор (1958) са ни познати.

Трудно е да се иска от Вълчев премереност в такава съкровена жанрова форма като дневникът. Това му дава основание при съпоставката на Йовков и Елин Пелин да заключи: ”Елин Пелин е по-голям писател от Йордан Йовков , но по-ограничен в теми, не така епичен.И двамата имат една ярка слабост: не бяха граждани в истинския смисъл на думата, смятаха, че да си писател е достатъчно да човъркаш над разкази, не се образоваха в още клонове на изкуство и наука и поради това се изписаха - единият спря, а другият взе да прави „пиеси” и гороломовщини.

Разгневявам се, че и двамината не написаха нито ред по някакъв обществен въпрос, а занимаваха дворци и големци с гечинмека си.”(2004, стр.91) или да развенчае със замах явлението Радичков: ”Но това няма да стане чрез усилията на такива - и сами за себе си слаби личности като Йордан Радичков - и затуй ще премине и отмине като безкръвно и невзрачно явление”.( 2004, стр.60 - 61 ).

Вероятно с много от оценките му - особено за Далчев, Талев, Яворов, Емилиян Станев - няма да има единомислие и съгласие.

Внимателният читател открива и вътрешно противоречие и непоследователност в поведението на писателя. Той едновременно прощава на Павел Вежинов  и  изтъква, че на рождения ден на Веселин Андреев през 1979 г. веселбата започнала с адрес от него.

Дразни сравнението, което прави между Стамболов и Благоев, прекалената роля, отреждана на Екатерина Каравелова, заяжданията със Солженицин...

В „Дневниците” си Йордан Вълчев отново демонстрира своето полемично иконоборство, амбицията си да изтъкне като ерудиран, но игнориран автор, който търпеливо хроникира мизерията на интелектуалната ни каста, чакайки търпеливо да дойде неговия час.

Загадка е, защо записките не излизат приживе и защо са изпреварени от нарцистичния мемоар „Човек за съдене”.

Вероятно създателят им е знаел каква бомба със закъснител е създал и умишлено е изчакал момента на появята й, настъпил 6 години след неговата кончина.

С утихване на страстите и критическите престрелки ще остане себеанализът, много краен и личен, с изключителни пристрастия и стъписващи заключения.

Хроника на едно безвъзвратно отминало време, която ще се чете не само заради скандално - пикантната си слава, но и поради открито демонстрирания непоколебим дух,  разкриващ същността на един от най-самобитните и значими български писатели.

4.2.Публицистът Йордан Вълчев се изявява особено ярко и натрапчиво през 1990 -1992 година. За близо 45 години писателят рядко прибягва до услугите на опреативната журналистика, но промените, настъпили у нас след 10 ноември 1989 г. разкрепостяват и неговия творчески дух, разпалват стари амбиции и копнежи.
Вълчев дава воля на дълго стаявани мечти и чувства, хвърля се в словесни схватки с неподозирана офицерска страст и вдъхновение.

Публицистиката му представлява огледално допълнение към мемоарните му книги, образувайки с тях своеобразна творческа симбиоза.

В многобройните си статии, рецензии,очерци и есета Йордан Вълчев е все така искрен в намеренията и стремежите си, но става и леко досаден и натрапчив на многобройната читателска аудитория, преживяла като чудо краткотрайния читателски бум през паметните 1990 -1992 г.

Публицистикта на Йордан Вълчев продължава традициите на класическата българска журналистика - Данаил Крапчев, Райко Алексиев, Йордан Бадев, Антон Страшимиров...

Тя и днес впечатлява в удачните си образци със своята темпераментна хапливост, борбеност, виталност, агресивност, непримиримост, със своя богат и образен речник. Писателят умело борави с разговорно - диалекния лексикален фонд - „Я, бай Антоне, излез от дупката”, ”Нов ден”,год.2, бр.56, „Требе ли да се яко размъти, за да се чисто убистри”, „Нов ден”, год.2, бр.62, „Разказчета, разказчета”, „Литературен фронт”, год.45, бр.6, но рядко пада до нивото на площадната злободневност - „Лакардиите на Дивия парламент”,”Век 21”, год.2 ,бр.4, „Кавалерия рустикана”, „Нов ден”, год.2, бр.68.

В някои свои публикации ни изненадва с екзистенциални екскурси и прозрения - „Самоубийци ли са българските писатели?”, „Литературен форум”, год.46, бр.28, в други впечатлява точността и лаконичността на критичното мислене - „Габеро”- книга за мъченици”,”Земеделско знаме”, год.89, бр.135.

Вълчев не изневерява на полемичния си нрав и продължава демитологизацията на близкото ни минало - горестните чувства, споходили го при писането и възприемането на „Боеве” намират логическо продължение в статиите „Ще проговориш ли ти, Първа българска армийо?”, „Век 21,год.1, бр.6 и в „Разказчета, разказчета”, ”Литературен фронт”, год.45, бр.6 - жестока сатира за класическото падение на естета Богомил Райнов.

Знаейки колко е деликатна темата за монархията, той бърза да афишира своите роялистки чувства в един доста самовлюбен пътепис - есе „Разходка през Мадрид”, „Подкрепа”, год.1, бр.11, както и в предизвикателните опуси „Тамбуй - мат”,”Нов ден”, год.2, бр.46 и особено в „О, Българийо!”, „Литературен форум”, год.56, бр.10 и  „Цар и президент”,”Българска корона”, год.2, бр.6.

Той не доживя влизането във властта на Симеон Втори, но може да се предположи как би реагирал на не винаги адекватните  му действия в периода 2001-2005 г.и колко горчиви текстове би пуснал в оределия демократичен печат.

А че е борбена натура го доказа с крамолната версия , която лансира за Георги Марков - че е двоен агент на ДС и на Интелиджънс Сървис в „За досието на Джери Марков”, „Нов ден”, год.2, бр.64.

Не  забравя и своите културологически и исторически занимания и дирения.Доказателство са посочените вече публикации „Време и знаме” и „Лъвът -символът на България!”.

Дори в един момент за много кратко той се подвизава в редколегията на едно от най -интелигентните и загадъчни опозиционни издания - вестник „Реформа”...

Като цяло публицистиката на Йордан Вълчев обслужва опозиционния и  демократичен печат - „Либерал”, ”Реформа”, ”Свободен народ”, ”Християндемокрация”, „Подкрепа”, „Век 21”, „Нов ден”,”Земеделско знаме”, „Литературен форум”, „Прелом”.

Това не означава, че писателят не сътрудничи на по-умерени, центристки - търновският вариант на „Литературен вестник”през 1990 г. и монархически - като „Българска корона”- издания.

За две години той ни смая със своята продуктивност, учуди ни с полемичната си страст и често ни изненадваше със своите открития и версии.

С утихването на политическите сблъсъци, съпътствани с неизбежните разочарования от безкрайния ни преход и Вълчев напуска публицистичното минно поле, журналистическата му страст секва, за да настъпи очакваното и закономерно завръщане към мемоарните му и епистолярни изяви.

Вероятно за изследвачите ще представляват интерес и  писмата му до Симеон Сакс Кобургготски. В архива му те са осем на брой.

Любопитното е, че в тях виждаме един друг Йордан Вълчев - предан, смирен, раболепен, но все така искрен и предан на делото на монархизма.

Цитирам само едно от тях от 18 декември 1991 г., за да стане ясна поредната му метаморфоза:

”Ваше Величество,

Благодаря за сърдечната Ви честитка, в отговор аз, моята съпруга, петимата синове със синовете и дъщерите си, няколкото стотици мои близки, тясно свързани с мене, Ви отправяме на свой ред поздравите и благопожеланията за ваше здраве, за щастието на Нейно Величество, за личния държавнотворчески напредък на Техни Височества.”

Може да се гадае какво щеше да пише Вълчев до царя през 2001 - 2005 г., ако беше доживял да стане на 80 години.

Дали щеше да си остнае отявлен  и безкритичен роялист, или вероятно щеше шумно да се отрече и от този си последен идол?

Като че ли съдбата постъпи мъдро и милостиво, лишавайки го от поредния горчив избор и прибирайки го в един по - добър свят...

ТРЕТА ЧАСТ

5. НЕИЗПОЛЗВАНИ ПРОЕКТИ И ПРОПУСНАТИ ВЪЗМОЖНОСТИ

Както повечето писатели и Йордан Вълчев не е експлоатирал докрай своите ресурси.

И при него има неосъществени замисли, пропуснати шансове или прекъснати контакти с определени развойни процеси в българската литература. Това не означава, че все още има неизвестни етапи от художественото му развитие. По-скоро става дума за особени протуберанси в творческия му път.

Критиката пренебрегва първите му белетристични опити във вестник „Литературен кръг” от 1939 г., издаван в гр.Видин. Това действително са наивни опити, незрели съчинения на 15 - годишен гимназист.Но те са последвани от записки, бележки, пътеписно - народоведчески зарисовки - една от тях „Населението на остров Тасос” е публикувана в престижния вестник „Мир”(год.49, бр.12925, 26 септември 1943 г., стр.1), както и от разкази и очерци, излезли в пресата до 1946 г. включително.

В тези първи публикации се чувства амбицията на младежа да се утвърди в художествената литература, да си извоюва свой периметър, със свои теми и герои, със собствена трактовка на събитията.

И няма да е пресилено, ако се каже, че още в „Литературен кръг” се ражда бъдещият писател Йордан Вълчев, с всичките му качества и дефекти, които познаваме от зрелите му години.

Вероятно е щял да напише повече и по - качествени сборници с разкази и еволюцията му щеше да го изведе на литературния Олимп в края на 40 - те или началото на 50 - те години.

Съдбата обаче му отрежда точно тогава той да копае руда, да лежи в Плевенския затвор по скалъпено обвинение и вместо да доразвие успеха си от „Боеве”, да създава „Записки на един снабдител”.

Ще трябва да минат още 13 години, докато изживее звездния си миг с „Родихме се змейове”, оказал се впоследствие неговият блестящ реквием в късата белетристична форма.

Знам от собствените си търсения, че Вълчев докрай се надяваше да открие загубения при милиционерски обиск разказ „Ефрейторът на площада”. В телефонен разговор с него на 26 юни 1992 г. се осведомих докъде е стигнало издирването. В писмото си до мен от 2 юли с.г. Йордан Вълчев посочи, че Разказът „не е загубен , но се намира в милиционерското ми досие - дали ще излезе наяве, не знам.”

По неговите думи разказът е великолепен.И като конструкция, и като драматична атмосфера, и като сюжет, и като конфликт.

Остава запечатан като на филмова лента образът на безумно смелия патриот - ефрейтор, насочил дулото на оръдието си на площад „Славейков” срещу щаба на милицията, в който са се окопали пазителите на реда, за да спаси от ръцете на палачите пребития капитан Праматаров.

За съжаление и до днес този разказ не е обнародван и надали ще зарадва с появата си почитателите на неговото творчество...

През лятото на 1970 г., подтикван от Петър Алипиев, Йордан Вълчев предлага на варненското издателство “Георги Бакалов” анотация на ръкопис с две повести на историческа тема.

Повестта “Ще бъдем едно” е посветена на личността и делото на хан Крум, под формата на романизована биография, насочваща своето внимание към решителната битка с аварите и възникналите  вътрешно - държавни и международни последици.

В” Какво се губи - какво се печели” Вълчев се стреми да проникне в международните дипломатически комбинации, свързани с битката, която Самуил води при Сперхей.

По негово скромно мнение двете повести са стегнати и ярки и са нов, свеж момент в творчеството му.

Не така мислят обаче рецензентите му Веселин Бешевлиев и Иван Дуйчев.

Особено красноречив в оценката си е Иван Дуйчев.

За “Ще бъдем едно” смята, че” Тук имаме едно смесване на научни и псевдонаучни разсъждения и художествено претворяване на събитията  от една велика за нас епоха - времето на хан Крум...”

А за втората повес “какво се губи - какво се печели” е категоричен - “не бива в никакъв случай да бъде обнародвана : тя е построена без здраво познаване на историческите факти, без убедителност и ще носи не полза, а вреда.”

Вълчев схваща сложността на положението си и в писмо до издателството от 20 февруари 1971 г. обещава: ”ще поправя повестите съгласно указанията на професор Иван Дуйчев. Ще ги представя отново до 1 април 1971”.

Йордан Вълчев държи повестите му да станат много добри, преработва ги с много хъс и ги праща отново във варненското издателство на 20 март 1971 г.

В придружаващото писмо е пределно категоричен - ако текстовете не удовлетворяват, ръкописът им незабавно да бъде върнат.

Така и става.Повестите не излизат във Варна.

Вълчев опитва да издаде книгата си в изд. ”Народна младеж”, като отделно се мъчи да отпечата повестта за цар Самуил в сп.”Пламък”.

Резултатът е същият.Повестите не са отпечатани и сега липсват в архива на покойния писател.

Вероятно в онази далечна вече 1971 г.писателят надценява не толкова възможностите си, колкото конюнктурата около себе си, бележеща обратен замах на махалото след възхода и апогея през 1969 г. към поредното замразяване, свързано с излизане на крамолния сборник с разкази “Сватба”, но факт е , че те не стигат до печат, а след време и самият писател-вероятно осъзнал тяхната естетическа непълноценност е решил да ги унищожи.

Куриозно е, че писател от ранга на Йордан Вълчев се наема да бъде литературен “негър” и пише  и обработва спомените на местни величия и авторитети от недалечното минало – Иван Вълчев с “Кмете, кмете” и Симеон Бахчевански с “Партизански преживелици”, излезли съответно през 1981 и 1992 г.

Съзнавайки пълната литературна безпомощност на посочените “автори” и несъстоятелността и неактуалността на описаната от тях и обработена от Вълчев проблематика, аз само маркирам тези му усилия, които освен меркантилен, вероятно преследват със задна дата и някакъв закъснял обществен интерес.

Писателят търси признание на таланта си и е готов да робува на местни партийни велможи и дребни номенклатури за удовлетовряване на липсващото му творческо признание.

Тази ситуация много напомня награждаването му със “Златен меч” – голямата награда на сп.”Български войн”, която той получава през 1975 г. за разказа си “ Фери бачи” , за която произнася прочувствено благодарствено слово и която по собствените му думи е “моята награда, друга нямам”

Йордан Вълчев изпробва силите си и в детската проза -“Тожко и Божко”, кн.5, 1973 на библиотека „Славейче”.

Не може да се твърди със сигурност, че това е явен провал в творческото му развитие.

По-скоро става дума за усилие и експеримент, за пренасочване към друга територия.

Вълчев няма дарбата на роден детски писател, не умее да напипва пулса на детската душа и чувствителност, инвенциите му - ако и непосредствени, не са свежи и витални.

Неуеместно е усилието му чрез вдетиняване да установи плътен контакт с детската читателска аудитория.

Пък и сюжетът не е толкова интересен и атрактивен, особено ако се чете днес.

Явно Й.Вълчев е надценил способностите си, нагазвайки в дълбочини, примамващи дебютанта, при което той, благодарение най - вече на искреността и напористостта си на неофит, успява да запази равновесие и да се измъкне от деликатната ситуация без фатални за творческото си самочувствие поражения.

И в същото време попарва амбициите му да прави име в детската литература.
В типичния за него самокритичен дух отбелязва в същото писмо от 2 юли 1992 г.: ”Заслужава само да се споменава, че съм написал и отпечатал десетина детски разказчета в списание „Славейче”, където бях чиновник.”

Необяснимо е защо Вълчев упорито преработва своята трилогия „Стъпала към небе”, подобно на останалите си стойностни книги, а не включва в нейната орбита подобрен вариант на „Цар Симеон”, знаейки прекрасно, че по такъв начин ще се получи доизграждане на епопеята му като тетралогия. Затова и отсича с прекалена увереност - „да се смятат за дирекни продължения е невъзможно”.

А самият материал, образите, епохата, проблематиката предполагат органическото включване на „Цар Симеон” в рамките на трилогията, дооформянето й като четирилогия. Такава е логиката на писателските усилия, на самата му концепция за творбата дори. И въпреки всичко Йордан Вълчев отказва да включи „Цар Симеон” в „Стъпала към небе” - „двете книги имат различен стил”.

При разговори се съгласява, че очеркът допълва трилогията - „като историческа хронология”, но не го трансформира приживе като четвърти роман.

Явно творецът избягва уклона по мегаломанията и тежката сянка на Талевата тетралогия, но и това суеверно предпазване от утвърдени модели е поредното доказателство за чепатия характер на писателя и за амбицията му да не влиза в никакви нормирани литературни рамки.

Отделна тема за дискусия е вероятното издаване на писмата на Йордан Вълчев, цялостното проучване на епистолярното му наследство.

Докато настъпи този благоприятен момент е желателно задоволяването със събраното и публикуваното от Иван Радев в „Йордан Вълчев - автодефиниции за разказа и за самия себе си като разказвач”. Приложения към ”Боеве”, ”Родихме се змейове”, Велико Търново, 2002 г.

Същото се отнася и за част от непобликуваната му есеистика, в която той демонстрира значими постижения. Посочвам само знаменитото му есе “Срещи с Асеневци” от 1986 г., заради което е пренебретнат на търновския конкурс от членовете на журито Александър Спиридонов и Анчо Калоянов.

Така с много търпение и неугасващо желание се изгражда цялостния, противоречив, но и толкова привлекателен и близък творчески портрет на писателя Йордан Вълчев.

Независимо дали пише разкази, очерци, пътеписи, романи, исторически есета или крамолни дневникови записки той остава докрай верен на своето художествено кредо: ”Така аз идвам до съзнателното си решение- да се съпротивлявам на Иван Вазов страстно и неотстъпно, да премина към борба и със Захари Стоянов, да овладея простото, много дълбоко изречение, чистото виждане и мъдрата мисъл на Софроний Враченски. Йовков и Елин Пелин ще ми останат непосредствени учители по разработка на изречение и пасаж. Да преодолеем старите - това е реалистичният повик, а не – да се учим от старите. Да се учим от старите, без да се направят уговорки за преодоляването на старите е реакционен лозунг - с него официалните критици искат да наложат вулгарнорусофилска позиция”.

Наистина нищо съществено не може да се добави към такава откровена и страстно защитена авторова позиция...