понеделник, 22 април 2019 г.

"Самотни сърца", повест, 3


III. Време за избор

 
Даниел Божидаров въздъхна и влезе в претъпкания кабинет.
Предстоеше му участие в катедрен съвет.
Бръщолевене, панаир на суетата, обещания и болни амбиции, а всъщност борба за сфери на влияние и властови ресурси, които всеки от колегите му защитаваше с лакти и нокти.
Божидаров по принцип лавираше и винаги успяваше да е добър с всеки от враждуващите лагери, но тези непрекъснати боричкания го уморяваха и отвращаваха.
Те показваха мизерията на духа на съратниците му и нивото на падение , до което бе стигнало висшето ни образование.
А днес се решаваше кардиналният въпрос с хорариума, с лекторските и командировъчните.
Предстоеше деленето на баницата и всеки точеше зъби да получи своя дял.
Доцентът не страдаше от излишен алтруизъм и знаеше как да си брани интереса.
Освен това при него всичко около часовете и командировките му бе ясно и отдавна фиксирано.
Той се беше постарал да се подсигури двойно и да не бъде трън в очите на алчните си и амбициозни съперници.
Но как щеше да изтрае словоблудствата им?
Да изтърпи препирните, дребнавите пазарлъци и йезуитски оправдания?
Не му приличаше да демонстрира непукизъм и да решава кръстословици по време на дебата, не пушеше толкова често, че да използва всяка пауза пълноценно и го обземаше тих ужас как щеше да изтрае края на съвета.
Шумотевицата неусетно утихна и деканът - ниско, оплешивяващо старче с козя брадичка и благ поглед на пастор, огледа познатите му физиономии и каза:
- Колеги, знаете за какво сме се събрали... Предстои ни да обсъдим важен въпрос, свързан с разпределяне на часовете и ресурсното осигуряване на учебния процес през настоящия семестър... Знаете колко е важен за всички ни този проблем, затова съм се постарал така да подходя към решаването му, щото да няма недоволни и пренебрегнати...
Божидаров едва се въздържа да не се изхили злорадо.
Отново демагогия и пустословие!
Внезапно някой почука на вратата.
Един път, втори, трети, на четвъртия даже по-продължително и настойчиво.
Най – близко стоящият до Божидаров негов колега, доцент Димитров, се надигна с неохота и мърморейки нещо под носа си отвори вратата.
Звънлив женски глас произнесе отчетливо и нахално:
- Търся Даниел...
Първоначално и Димитров не се усети , та попита машинално:
- Кой Даниел?
- Как кой, доцент Божидаров! – дочу веднага уточнението.
Димитров се обърна към колегата си и с неприкрита досада каза:
- Даниеле, някаква твоя мадама те търси!
Божидаров не усети сподавения кикот на колегите си и бързо отвори вратата.
Погледна към посетителката и замръзна от изненада.
- Ти... Какво търсиш тук? – само това успя да каже по адрес на Виктория.
- Как какво, тебе – дочу като в просъница очакваният логичен отговор.
- Ама аз имам катедрен съвет...
- И какво от това? Аз пък искам да прекараме следобеда заедно.Ако и ти го желаеш, ще направиш необходимото, за да се измъкнеш.
- Но как?
- Трябва да ти подсказвам ли?
Доцентът се засегна не на шега, обърна се рязко и влезе обратно в стаята.
Само че не седна на мястото си, а си взе книжата и обръщайки се първо към декана, а след това и към останалите си колеги, произнесе уверено и самодоволно:
- Моля да бъда извинен, моя близка от далечен град ме търси по личен проблем...
- Ама, разбира се, доцент Божидаров, всичко се случва, разбиране трябва да има на този свят... – започна да каканиже деканът.
Божидаров не искаше повече и секунда да стои в задушния кабинет, затвори бързо вратата и неусетно тръгна към аулата, хванал за ръка Виктория.
Пред централния вход той все пак се сети да попита:
- Къде ще вървим?
Виктория го погледна с присмехулен блясък в очите и каза примирено:
- Ами след като не ме каниш вече у вас , защо пък да не посетим моята хотелска стая...
Божидаров усети нелицеприятния намек, но реши да се прави на разсеян.
- Този път дамата има предимство... – като дори не усети как предизвика тихото хихикване от страна на Виктория.
... „Ден и нощ в някаква стая” – така се пееше в една популярна песен на времето.
За нея се сети Даниел Божидаров три часа по–късно, когато изцеден и щастлив, рееше безметежен поглед към тавана и отсрещния прозорец, разкриващ изглед към близкия площад.
„Тя не само, че е красива и самоуверена, ами е истинска тигрица в леглото”, помисли си той със скрито задоволство.
Това поне можеше да направи, докато чакаше Виктория да приключи със своя следобеден тоалет.
„Всъщност, това ли е жената, с която искаше да продължи живота си” – замисли се с някаква спотаена тревога той. – „Това ли бе човекът, който трябваше да му роди дете, да се грижи за него, докато е с висока температура, да пазарува, глади и готви, да му търси ризите и вратовръзките и да си затваря очите пред поредната му изневяра”?
„Струваше ли си риска?”, продължи да мисли.
„Защо пък не? Каква трябваше да бъде избраницата на живота ми - красива като Анжелина Джоли и умна като Юлия Кръстева?”
Или може би Виктория покриваше критериите му за жена, с която си заслужава да живее?
Щяха да последват неизбежните компромиси и дребни караници, може би и битът щеше да го затисне, нещо, в което засега се съмняваше.
„Защо е актриса, а не е поне художничка или писателка? Или може би имаше и някакъв скрит талант?”
Съзнаваше, че е твърде вулгарно да мисли само за парите, но и знаеше добре колко мизерно са платени актьорите в страната, та се утешаваше, че може би телевизионните халтури щяха да помогнат на уравновесяването на общия бюджет...
„Господи, започнах да разсъждавам като касиер!” - тъжно си помисли той. – „Нима и аз съм станал еснаф като всички останали?”
- Какво мислиш за бъдещето на нашата връзка? – както винаги въпросът на Виктория бе прям, директен и точен.
Божидаров все пак успя да реагира на време:
- В смисъл?
- Има ли бъдеще, попитах?
- Ти как мислиш?
- Аз първа зададох въпроса...
Божидаров се замисли за миг и разбра, че този път трябва да бъде по-бърз в отговора си.
- Има хляб в нея...
- Сигурен ли си? – Очите на Виктория като че го промушваха с нетърпима настоятелн
- Тъй мисля...
- Тъй смяташ... Хубаво мислиш, само че трябва да знаеш, че гастролът ми е към своя край...
- Моля? – този път доцентът бе наистина изненадан неприятно.
- Договорът ми е до края на месеца...
- Значи...
- Всъщност мога и да го продължа за целия сезон. Но....
Виктория заобиколи малко нервно леглото, на което седеше Божидар, приседна до него, хвана му ръцете в своите и с възможно най – топлият тон произнесе:
- Скъпи, постарай се дотогава да вземеш най – правилното решение ...
- Разбира се - отговори като в просъница Даниел Божидаров...



Няма коментари:

Публикуване на коментар