понеделник, 22 април 2019 г.

По стръмния път на писателското майсторство, част 4


 

ПО СТРЪМНИЯ ПЪТ НА ПИСАТЕЛСКОТО МАЙСТОРСТВО

(ЧАСТ 4)

 Борислав Гърдев



ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

6. ПОГЛЕД КЪМ ЕСТЕТИКАТА НА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ

Необходимо уточнение

Настоящето ми  изследване се придържа към комплексния подход при осмисляне творчеството на Йордан Вълчев, разглеждано като идейно - художествена цялост, в съответствие с универсалния метод на изследване, синтезиращ конкретно - историческия и теоретико - аналитичния метод.
Произведенията на Йордан Вълчев, неравностойни и многолики, дотук са осмислени на историко - биографично и сюжетно - композиционно ниво.
В потока на разсъжденията е засегнат и идейно - философският аспект в творческото му битие.
За да се обхване по-пълно и по-ползотворно явлението Й.Вълчев е необходимо усилията да се съсредоточат и в областта на естетико- философските прозрения на автора с оглед системата му от изразни средства.
Това налага обособяването на нов раздел, който е безспорно с подчертана теоретична насоченост, държащ под внимание същевременно и на връзките с необходимите факти и критически оценки.
6.1. Характерни особености на естетическите възгледи на Йордан Вълчев, намерили проявление в неговото творчество.
Йордан Вълчев винаги защитава максимата, че реализмът в изкуството е етическо, а не естетическо правило.
За него и като творец, и като изследовател, и като публицист е важна хармонията между творческия акт и гражднаското поведение на писателя.
Той се учи на вкус, критерии и високи достижения от личното си познанство с такива корифеи като Константин Константинов, Трифон Кунев и Атанас Далчев.
Високо цени от родните литературни образци постигнатото от Йовков в разказа и романа, епичната стихия на Захарий - Стояновите “Записки по българските въстания”,  Софрониевото “Житие и страдание”, както и автобиографиите на Петко Р.Славейков.
От чуждите автори се учи на стил и реалистично майсторство от Исак Бабел и неговата знаменита “Конармия” и от Джузепе Томази ди Лампедуза и прочутия му роман “Гепардът”.
В една своя бележка от 29 април 1969 г. ще отбележи чистосърдечно: ”Вървя в една традиционна линия - Софроний, Захарий, Вазов, Елин Пелин, Йовков, Илия Волен. Аз съм продължението - по стил, по форма, по обсег.Новото, което привнасям, е яркият политически момент, така мисля и дано съм прав, защото тъй ми се иска.Военните разкази не са военни в обикновения, естетичен, йовковски смисъл на думата.У мене българинът не е вече обикновенният, традиционният – селянинът - земляк. У мене българинът е трагичен - позован от съдбата да се сражава против мисленето и схващането си, против вярата и доверието си, същевременно готов да приеме експеримента дори и с насмешка, с леко, волно сърце, също така и преди всичко, с човешко, добро, разумно, гордо и честно сърце...”
Произведенията на Йордан Вълчев са безспорно народностни по своя характер, доколкото едно” фалшиво и нереалистично произведение не може да бъде наречено народно, дори ако в него са пресъздадени сцени от народния бит, а героите разговарят на „простонароден език”.
Писателят  държи сметка за историческата детерминираност на добродетелите и недъзите, формиращи народния характер.
Йордан Вълчев е принципен противник на марксистката естетика и на соцреализма като художествен метод. В своята практика обаче той привидно се съобразява, но по своему и преодолява известния постулат, че „изкуството принадлежи на народа, че то трябва да възпитава масите идейно и естетически, да се подхранва от техния опит, от тяхната борба”.
Тук е водоразделът, от който трябва да се тръгне.
Вълчев не желае да вкарва творчеството си в прокрустовото ложе на класово - партийния подход, ако и да му прави  стратегически реверанс с „В надбягване с пътищата”.
Той упорито се стреми да докаже своята концепция, че творбите му могат да проникнат в глъбините на народния живот, без да робуват на идеологизацията в литературата, да бъдат демократични по своята същност, разбираеми и достъпни за читателя, влияейки  не непременно в една предварително определена посока.
При него следва да се има предвид и органическото взаимодействие между него и читателите му.
И той като Страшимиров може гордо да заяви: ”Аз и моят народ” и това да не бъде грандоманска поза, а очевиден факт с реално покритие.
Защото, когато бъдещите законодатели в културния ни живот възпяват в тила победите на българското оръжие в унгарската пуста, писателят, тогава фелфебел в 41-ви пехотен полк, подобно на Страшимировия Големан, участва в сраженията на първата фронтова линия.Затова и описанията на неговите боеве впечатляват със своя автентизъм и неподправен драматизъм: ”Звънна пак телефонът, снарядите бяхя спрели.Командирът на ротата престана за момент да пее, ритна телефона и викна:
- На нож!
...На нож, ама не тичахме, не викахме ура. Вървим ние, а отсрещните нещо се умълчали. Да не би да ни слушат и да се чудят.Дали пък тъжната мелодия не ги е покорила и тях.” (”Тормачач ерде -  кръглата гора”,стр.49 -50 ).
Затова и в „Родихме се змейове”възкликва: ”Земя, царска и текезесарска! Аз съм твой”.(”Поклонение”, стр.173).
А за силното идейно - естетическо въздействие на „Стъпала към небе” допринася и писателското желание да обнови читателското съзнание.Не случайно основната амбиция на хана е консолидацията на народа чрез хрисиянството и азбуката: ”Тая българска азбука трябва да оцелее.
Светът си върви напред, а ние няма все да стоим на едно място.
Рано - късно тая азбука ще ни трябва, тя ще ни дава много повече възможности за изказ, отколкото досегашното ни рабошно и картинно писмо. С тази азбука ние ще можем да се изразяваме съвършено.
За такова едно дело заслужава си да се пожертвува един човек, да се пожертвува един хан!”(стр.333).
Така непосредствено и въздействащо в конкретното си художествено въплъщение се проявява народността, както я разбира и разработва Й.Вълчев.
Не по-малко важен и отговорен е проблемът за естетическия идеал на твореца. Знае се становището на Пантелей Зарев, че „идеалът е идеологичесдки елемент - исторически и субективно - идеен, субективно - естетически, присъствуващ винаги в образите на изкуството и преливащ се в тях като „субективност”. Изкуството не само изобразява обективното, а изразява и отношение към него. То е не само пластично - образна форма, а и морална, идейна и т.н. оценка”.
Идеалът на Вълчев, превъплътен в творчеството му, не  съвпада с господстващите директиви.Неговата заветна мечта от една страна е органичната творба, осмисляна в критическия дискурс като “единство на съдържание и форма”, а от друга -  хармонично изграденото гражданско общество, подчиняващо се на вековечната традиция, вкл. и монархията и на универсалните човешки ценности.
В необичайно топъл и искрено - съкровен дух той защитава ценностната си система в „Родихме се змейове”, разказът „Термопили”: ”Даа, войните си вървят, а ние си оставаме ревниви и мъжествени , както си знаем, и деца правим най - паче мъжки, че могат да тичат крачка назад и повече напред. И заради това седнах, братя,мастило разливам, на кръв го правя и описвам всичко от жал, че тогава не съм бил на света - кон да съм на Пеко Катрача, род да съм на Цеко Герака, патрони на войниците да нося, бинокъл да съм на Симо подофицер, сабя да съм на генерал Тепавичаров. Ох, мъка и жал ми е, па дано сте ме разбрали.”( стр.93 ), а в „Стъпала към небе” завършва повествованието с едно похвално слово за своя патрон, което се оценява и като квинтесенция на собствения му естетически идеал: ”Ние живеем и надживяваме, свети Клименте, и кръщаваме децата си на твоето име, защото ти ни пресътвори и ни остави единни в дела и помисли - и побеждавайки времето, направи отечеството наша велика човешка земя.”(стр.458 – 459).
В този смисъл е съвсем естествен афинитетът му към роялизма, проявен и в публицистичните му творби като „Цар и президент”, като израз на вярата му в обединяващата, помиряваща и регулираща функция на монархическия институт. А също и като дан на традицията, на авторитета на Търновската конституция: ”На царя няма да му е лесно, както не беше лесно на баща му, но ще знаем, че няма да има лъжа, измама, подтисничество!.(”Тамбуй-мат”, в-к „Нов ден”, год.2, бр.76 ).
В естетически план Вълчев е привърженик на простото, ясно и свежо слово, на принципа на езиковата икономия, на адекватното отражение на действителността, „на предначалния признак на здраво естетическо чувство”.
Без определена теоретична амбиция, осъзнавайки важността на този въпрос от художественото творчество, той споделя в предговора на „Стъпала към небе”: ”Употребеното слово - оръжието на писателя трябва да бъде просто, ярко , кратко: простичко изречение, ярко описание, кратка композиция - пътищата от кръга -свят да се движат към центъра - конфликт само по радиуси.”
Не случайно, преработвайки и други свои възлови творби като „Боеве” и „Исперих” той извършва „саморазправа със себе си”, разбирайки че се отдава на многословие.
Това е осъзнат творчески акт, коригиращ и подобряващ стенограмата на емоционалния порив на Вълчев, създаващ най-силните си произведения преимуществено под напора на своите непосредствени преживявания.
Първичният порив тласка писателя към амбициозно пресъздаване на материала, но за обуздаванетона неговите стихийни инвенции, са необходими допълнителни редакции, като при второто, най-успешно издание от 1979 г. „Стъпала към небе” от 637 става 460 страници, страничен погред от дистанцията на времето, опит, мъдрост и неподправено -безкомпромисна оценка.
Само тогава Й.Вълчев създава открояващи се, магистрални творби, имащи значение за националната литература и осъзнава откритието си за световната литература, че създава исторически роман без любовна интрига с мисълта, че е автор на „политически романи”.
Същевременно писателят търси упорито читателската съпричастност. За него читателят е “ съмишленик на твореца и трябва да се самоконструира като годен за една истинска, съкровена, висока комуникация.”
Съществено внимание в творчеството на Йордан Вълчев заема романтиката, тъй като тя е „заложена в самата същност на народния живот” и без нея е „невъзможно истински правдивото отразяване на този живот”.
Знаят се основните парамери на романтичната инвазия - ярки и страстни образи, изключителни събития и обстоятелства, любов към старината, обичаите и фолклора на етноса, преклонение пред неговат сила и устойчивост.
Най-репрезентативно и зряло претворяване на романтиката откриваме блестящо защитена в „Родихме се змейове” и „Стъпала към небе”.
Това са етапните книги на писателя, в които той по безспорно убедителен начин реализира своята идейно - естетическа програма.
Двете творби са книги - метафори и в тях чрез езоповския авторски език се разкрива съкровеният идеал на писателя.
Обръщането на взора му към миналото, към съдбовните мигове от българската история е подиктувано от градивната му стратегия чрез силата на примера, на умело изплетени сюжети, чрез майсторски пресъздадения и стилизиран фолклор, да се противопостави на нивелацията на „сивия делник” и да възвиси българския дух.
Неговият романтизъм не е реакционен или назадничав. Напротив - чрез драматичната и възвисяваща съдба на Климент, Борис Първи или генерал Тепавичаров, той сочи не само ориентира, но и критерия, мярата за активна жизнена позиция в динамично променящата се реалност, за действен патриотизъм в служба на отечеството.
И в същото време в „Родихме се змейове” Вълчев изгражда деромантизирано - романтичен свят, тъй като освен възвеличаващ патос, подплатил силния детски спомен, писателят прибягва и до иронията, като по такъв начин те динамично се уравновесяват.
Достатъчен е само един пример от „Термопили”: ”Войници, след мен! - крещи подофицер Симо и извадил пистолета си и го заредил, а после допипал свирката на средното копче на мундира си и я надул за атака.
Сурнали се войниците пред къщата, наредили се в една редица и се хвърлили напред на нож и в дима и неразборията дали са намушкали повече от десет души, дали са удушили най-много двоица, не се знае, ама се знае, че всичките ги избили и мъртви ги завързали за опашките на конете. Така отново се построила кавалерията и пак тръгнала за Видин със седемнаесе трупа на опашките.
...Всички видели кулските деца и понеже пушекът и огънят вече ги давели, търтили да бягат през бранищата и преките пътеки.
С всички сили бягали и преварили дори кральовската кавалерия.
Но като стигнали до Кулската капия на Видинската крепост, облещили се: от двете страни идат и прииждат вълни като баири и заливат крепостта отвън и само кулският път остава над водата.
Хукнали децата през капията. И още много народ тичал - с мотики и лопати, с кирки - това били ония, дето разкопали най-после до дъно дунавските язове, та да отприщят Дунава по Срацимировите канали и така да се опаше крепостта с най-дълбоката вода.”(стр.92 - 93).
Това всъщност е в унисон с народното мислене, със светоусещането на българския етнос, със същностни черти от националния му характер, в който героичното и смешното безпроблемно съжителстват.
А от това печели художествената пълноценност на произведението.
Средищно място в произведенията на Йордан Вълчев заема проблемът за героя, за начина на неговото изграждане и интерпретиране.
Не случайно на образа на героя акцентува всеки един изследовател, тъй като „ в нищо друго, както в избрания от автора герой, не се проявяват с такава нагледност и убедителност авторовите представи за това какъв трябва да бъде човекът и заради какво си заслужава да се живее на този свят”.
Вълчев определено изпитва слабост към героичното начало, разглеждано като проявление на худажествения стил на автора.
Той притежава лично изстрадана концепция за героите си като основни движещи сили и носители на определени идеи в своите книги.
Като писател той предпочита да ги рисува от натура,облягайки се на детските спомени и преживелици и на непосредствените си контакти с тях.По неповторим начин той претворява образа на баба си в „Клетварка”: ”Баба ми неиморно се разженваше и неуморно се повторно и потретно женеше. Тя стръвно гонеше за наследство баща си, всичките си свекрове. Гонеше за наследсво дори синовете си.
Търгуваше с ниви и бранища.Продаваше мас и по дъното на тенекиите слагаше топузи или обли речни камъни.
...Но най-много бе тя прочута, че умееше люто да кълне и да проклина.
Клетвата й ловеше и не пускаше.
...О, как се зададе баба ми! Вървеше по средата на улицата, кандилкаше се като пияна. По краката й се гръздеха цели подути от разкъсани, спечени в сокръвицата си меса. Сукманът й беше раздран, нацепен на ивици. На рамото й голяма рана - там вълкът е забивал всичките си зъби и е дърпал, колкото сили имал.
Косите й бяха проскубани, пълни с тръне, с бабин зъб и репей.
Лицето й кърваво. На ръцете й ги нямаше вече вървите. С тези върви през време на борбата тя бе осукала букли на предните и задните крака на вълка...”(стр.27, 33).
Както в цялото му творчество, така и особено тук портретът е атрактивен, експресивно изграден, с усет към детайла.Отсъства пряката фигурална характеристика, но печели атмосферата на пресъздадената картина. У читателя остава усещането за жив, непосредствен и демонично въздействен образ, носещ иманентните черти на вечната българка.
В „Боеве” трудно се отделя художественият характер от личността на твореца. Така както „Вихър” е „роман - документ, хроника, дневник”, така и „Боеве” е циклизирана хроника, в която „индивидуалните съдби на героите и на автора се преплитат със съдбата на народа във време на върховно напрежение. Това е и целта на писателя и народопсихолога”. Нещо повече - и във „Вихър”, и в „Боеве”- посочвам само два от най - силните разкази”Духове” и „Боеве” - се наблюдава „пълното покритие между автор и герои”, влял се органично в масите по фронтовите пътища: ”Има мигове от войната, когато влизаш в боевете с устрем, това е обикновено в началото, докато моралната подготовка на началниците е още прясна в главата.
После идват мигове на стряскане, на колебание, на питане защо, на което не си получил отговор - и тогава отказваш да атакуваш - ти вече си видял първата кръв, първите раздробени черепи и разхвърляни кости. Взводните и ротните командири също отказват да изпълнят заповедите на щаба за атака, отговарят дръзко и не се страхуват от заканите за разстрел.
След като мине и това, иде третата група преживявания: апатията, безразличието и тъпото животинско помирение. Тогава само си казваш:
- Да става каквото ще - трябва да се умира!...
Ама казали ти на ляво – добре, на ляво; на дясно - дадено и на дясно;атака на нож - добре де, и така може”.( стр.46 )
В стила на Страшимиров Й.Вълчев така асимилира обективната реалност, „че между двете величини съществува пълен синхрон (истината за войната и художествената правдоподобност си взаимодействат и обуславят).
Със средставата на художествено - документалното мислене се създава нова „хибридна”реалност, която задоволява художествения вкус на читателя. И това е голямото постижение на автора”.
В „Стъпала към небе” и „Исперих” се наблюдава още по - интересна авторска позиция.
Писателят, като умел гид, бди над мислите и действията на героите си, въпреки че допуска известна свобода в развитиеуто им, съобразно вътрешната логика на сюжета.
Получава се своеобразен естетически синкретизъм - централните герои имат своя линия на поведение, убедителни са като психологическа реализация и същевременно са натоварени със сакраменталните прозрения на своя създател, превръщащи се в жертва на демиурговия му фатализъм.
Красноречив е примерът с „Исперих”:
„ - Слушам те , синко!
- Ние, татко, тръгваме, но какво ще заварим отвъд Данюбица!
Ще заварим словени, траки, илири, дори келти и наши българи.
И повечето от тях са станали вече християни.
- Тъй ли! Наистина много любопитно!
- Да - продължи самоуверено Тервел.- Най-големият въпрос: как да победим християните. Защото християнството ще ни пречи повече, отколкото цялата византийска войска, християнството ще остане в тила ни след нас...
- И какво трябва да се направи - попита Исперих.
- Мисля, че вече съм постигнай най-важното.
- И кое е то?
- Татко, написах едно съчинение.
-Съчинение ли? - извърна се като ужилен Исперих. - Такава изненада най-малко очакваше. - И какво съчинение?
- Направих повест за Ешуа, нареченият от ромеите Исус Христос. Онези отвъд трябва да разберат истината за него и като я разберат ще предпочетат да служат на нас, ще забравят за Византия.
Исперих се отдръпна, огледа Тервел и посочи торбичката, която висеше на колана му.
- Твоето съчинение е там, нали? Ден и нощ го четеш и все си го преписваш!
- Да, татко, то е моето вдъхновение. С него аз ще помогна на нашите войски повече, отколкото с обикновената си войнишка сабя!
- Прочети ми, Тервеле, от твоето съчинение, горя от желание да го чуя!”(стр.74-75).
Характерът, така както го разбира Вълчев, не е абстрактна категория, той съществува „само в конкретни художествени прояви”, въплътен в тъканта на произведението.
Друг е въпросът, че над него тегне сянката на умозрителността и предпоставеността.
Положителните герои на Вълчев - Исперих, Борис Първи, Стамболов, са сътворени като прорицатели, като познаващи тайните на предопределения ход на историческия процес.
Те са обаятелни, носители на човешки добродетели и неизбежните недостатъци, но медиумното им излъчване ги поставя на пиедестал и ги отделя от останалите персонажи. А това нарушава симетрията и равновесието в образната система.
Когато се говори за историческите му герои, се взима пред вид най - вече мисията, която те трябва да изпълнят на дело.
Независимо от наличните деформации е ясно, че това са образи силни и внушителни, характери завършени, готови, определени.
От тях се иска да бъдат корави и смели бойци, да вярват в правотата на своето дело, да са готови на саможертва в името на отечествения просперитет.
Те са и одухотворени по своему, белязани от съдбата, стоят над средата и времето си, гледат напред в бъдещето, лутат се, грешат, но бързат да направят добро на народа си, влагайки енергия и талант в съграждането на нещо важно, полезно, съдбоносно - значимо.
Това са силни и страстни натури, кръвно свързани със съдбата на народа си, горещи патриоти, честни и смели българи, най-ценните представители на реалната или имагинерна раса, която с гордост би трябвало да наречем homo bulgarikus.
Може би в тяхното създаване и сюжетно пласиране има нещо идеалистично и искрено - утопично, вероятно те са по-скоро художествено - образна проекция на авторската мечта или идеал, но е факт тяхното ефективно въздействие, своеобразната приповдигната романтично - патетична аура, която излъчват.
Неизбежно е тук да се обърне внимание на въпроса за дегероизацията в творчеството на Йордан Вълчев.Още повече, че в тази насока писателят получава и няколко критически удара под пояса.
В „Родихме се змейове”, „Исперих”, „Отблясъци от сабя”, „Стъпала към небе” липсва съзнателно прокарана дегероизация. И това е обяснимо.
В посочените творби авторът експонира своя модел на обществено-икономическо и културно развитие на страната.
По комплицирана е ситуацията с „Боеве”.
В сборника по-скоро става дума за съзнателно и провокативно пренебрегване на догмите, чрез които  трябва да се опише Отечествената война. Тук не става дума за развенчаване или осмиване на свръхчовешките героични усилия, чрез които българските войски устояват на немските набези в унгарската пуста, а за смисъла и необходимостта от тази война.
„Тръгваш да се досещаш за дома.Не прибягваш до правилата.Вървиш.Ако те ударят, при падането не викаш олеле, ами – ох!...
Ако ли пък ти падне да докачиш противника, кипва у тебе зверското озлобление и макар да не го чувстваш за нищо виновен, така го мушкаш, щото после трябва да стъпиш на гърдите му, за да измъкнеш ножа на пушката си. И да му дръпваш на тоя противник едни ругатни, задето са му корави гърдите, та не излиза лесно ножа...”  (”Тормачач ерде-кръглата гора”, стр.47 ).
В този смисъл Йордан Вълчев цели не толкова войнишките страдания и жертви, тъй като е един от участниците в битките, а по - скоро се стреми да докаже безсмислеността на войната, тъй като тя се води в името на чужда и непонятна за обикновения човек кауза.
Дегероизация и демитологизация се срещат в по - слабите и нефизиономични творби на писателя - най-вече в „Сватба”.
Някои от хрумванията му изненадват и шокират в добрия смисъл на думата - Иречек -шпионин в „Дипломатически разговор”, други - дразнят любопитството ни - „Господин де Мопасан оскотява”, стр.87 от „Търси се бащата”, трети смущават със своята категоричност - „Поручик Калчев лежеше в праха и очакваше Йордан Йовков, който да преразкаже историята по друг начин, със свои думи, за друго време, с красива измислица”.,стр.24 на „Разминаване”.
Има разкази, които и днес отчетливо изпъкват с прокараната дегероизация - „Капитан Томпсън”, в който партизанската съпротива е абсорбирана от равностоен диспут между български генерал и английски офицер, пратеник на съюзното командване.
Най - отблъскващ е безспорно разказът „Воевода”, в който авторът – герой с необяснима ексхибиционистична страст ,описва своята рогоносна одисея, което пък е доведено до гротескни размери в скандалната му статия „Я, бай Антоне, излез от дупката...” "- Всичкото това предателство, бай Антоне, тежи най-много на тебе, а ти разпределяй товара и на други, вие сте от един дол дренки - убийци - пунгаши!”(”Нов ден”, год.2, бр.56 ).
Но интересно, писателят, принципен противник на тоталитарлизма, в „Надбягване с пътищата” съхранява героичния патос и приповдигнато възпява вдъхновения труд на обикновените хора. Това личи особено в частта „Кубова якост”.
Естествено и тук според възможностите си той игнорира началството в лицето на Игнатов, представяйки го като надута и неграмотна номенклатура, която само може да играе с процентите и да разрушава изградената инфраструктура.
По този начин, правдиво пресъздавайки масовия трудов героизъм, Вълчев остава верен на своето кредо, прокарвайки неусетно крамолния извод за несъвместимостта на народните интереси с тези на управляващите, за трудното синхронизиране на народностната правда с господстващата официална истина.
Симптоматичен е фактът, че и самият Игнатов за некомпетентност е отстранен от системата - „след месец - два” той е „вече арестуван и даден под съд за превишаване на власт и за незаконни комбинации.”(„Игнатов пристига”, стр.160).
Всъщност Йордан  Вълчев се прекланя не пред Игнатов , а пред Асен Фотев, Тодор Колев, Аначков, чийто свят на интереси и възможности е необятен - господари и строители на живота, извоювали с труда си правото да носят това високо призвание.
Ключов въпрос за естетико - философското развитие на Йордан Вълчев е свързан със синкретизма и монолитното смешение в  неговото творчество.
И това е естествено, тъй като то е свидетелство за уникалните катастрофически процеси, определящи развитието на българското общество през последните шест десетилетия.
Творчеството му като продукт на действителността, в която живее, съдържа същностни черти на критическия реализъм - „Боеве”, включва движение на махалото отдясно наляво - към литература със социална ориентация и граждански въжделения -„Надбягване с пътищата”, за да достигне  обратно до носталгично - патриархалната представа на роялизма - „Царските разкази на Йордан Вълчев”.
Същевременно Вълчев съчетава в себе си дарбата на художник - трибун и затова впръсква и в най-добрите си творби публицистични елементи - финалът на „Стъпала към небе”, мемоарните интермедии към второто и третото издание на „Боеве”, без да се забравя публицистичния му уклон от 1990 -1992 г.
Като следствие от синкретичния му тип мислене и художествено развитие е резонно да се посочи интереса му към разчупването на жанровите норми, разглеждайки ги по -скоро като” мерна единица” и “стартова позиция”, към героико - романтичния подход, с който претворява възлови събития от българската история, стремежът му да даде нова трактовка на познати исторически колизии в „Стъпала към небе” и „Отблясъци от сабя”.
Любовта му към стародавните патриархални добродетели в „Родихме се змейове”, преклонението му пред изконните национални добродетели, увлечението му по плутовските сюжети - „Отстъпление няма”, съзнателното митотворчество в неговите мемоари - особено „Куциян”, пряко следствие на познатата Вазова линия в мемоаристиката, увлечението му към легендата и мита, към новия български пантеон и иконостас, са най-ценните достижения на прозаика Йордан Вълчев, заел достойно място сред най-самобитните български белетристи през последните 60 години.
Защото неговото художествено развитие успява в главното - „то се самоидентифицира, еманципира и утвърди дълго и трудно, учейки се и да отговаря за себе си, така и за живота, от който е произлязло.”
А то е и важното, и значимото за нас като негови изследователи.

ПОСЛЕСЛОВ

Йордан Вълчев навлиза в литературата ни пред 7 десетилетия.
Работейки упорито и целенасочено, той създава интересни и значими творби, става популярен и уважаван автор.
Само твърд и кален характер като него е в състояние да реализира на практика своите планове и амбиции, с неизбежните увлечения , характерни за натюрела му, да осъществи и категорични успехи, чрез които влиза в ползотворен контакт с водещите процеси в националната литература.
С уточнението - когато следва амплоато си, когато е вътрешно свободен и вдъхновен, когато получава достатъчно стимулиращи го „сигнали за атака”, когато излиза извън схемата на наложените изисквания и когато търси проявление на съдбоносни за развитието на обществото ни проблеми.
Тогава той създава силни и трайни творби, за които днес със сигурност се твърди, че са приносни за българската литература.
Времето, този суров съдник на делата ни, е отделило вече зърното от плявата в творчеството му, и е повече от ясно, че с „Боеве”, „Родихме се змейове”, „Сигнали за атака”, „Стъпала към небе” и „Куциян” Йордан Вълчев си е извоювал достойно и почетно място сред първенците на художественото ни слово.
А право на критика и литературния историк е да разгледа творчеството му като „единна творба, като единен мегатекст, т.е. като единна смислова цялостност, като единно духовно пространство”, тъй като „ най-съответният начин за внушаване на смисловата цялостност и духовното единство на общността, наречена Литература (разбирана като единна творба) е историческият разказ за нея да бъде също творба”.






Няма коментари:

Публикуване на коментар