IV. Преследване на щастието
Защо го направи? Защо трябваше да бърза и да го плаши?
Сякаш не знаеше, че най–страшното за един мъж е моментът на изясняване на отношенията!
И че реагира на подобно посегателство на свободата им като на чума!
Всичко бе толкова хубаво последните два дни! Но не! Тя трябваше непременно да прецака нещата с нетърпението си и ужасната си категоричност!
Опита да си представи, че е на негово място.
Ако някой на нея поставеше подобен ултиматум, щеше да си тръгне начаса, без да се обръща и съжалява!
Наистина се чудеше понякога защо и прощаваха хората, тъй като смятаха, че за всичко е виновен неукротимият и темперамент.
Защото трябваше да знае, още сега, преди съвсем да се е изгубила в лабиринта на чувствата си.
Ужасният страх от евентуални бъдещи страдания я караше да иска още днес свалени всички карти на масата. И за това беше готова да пожертва още няколко хубави дни!
По дяволите! Защо не можеше като всички нормални хора да се порадва на една авантюра, без да задълбава излишно!
Защо изстиваше веднага, щом разбереше, че не е обект на дълбоки чувства?
Смяташе се достойна само за трайна любов и никога нямаше да приеме ролята на момиче за забавление.
Колегите и не я разбираха, защото доста от мъжете я искаха само за леглото си и подобно мислене не им изнасяше.
А жените – повечето попрезрели – само гледаха да хванат някой по–млад любовник, каквито Вики редовно отхвърляше и това ги дразнеше!
Тя наплиска лицето си със студена вода.
Пак е напълно объркана!
Хем и се искаше да продължи до „ ... И заживели щастливо... ”, а същевременно смяташе да си тръгне още сега, знаейки добре, че в живота приказки няма.
Загледа се в огледалото.
Без грим лицето и изглеждаше по–младо и някак си крехко – като на объркано момиченце.
Само насаме си позволяваше да изглежда така.
„Как си любима?” – винаги беше много мила със себе си, научи се на това от една книга по психоанализа.
Продължи да се вглежда в огледалото, опитвайки се да бъде максимално честна със себе си и да прозре истинските си желания.Дори ако можеше, да отгатне и бъдещето си.
Като много хора на изкуството бе силно интуитивна, а като добра актриса прозираше зад всяка игра, затова само като погледнеше повечето мъже разбираше стават ли за леглото, колко пари имат в дебитните си карти и дали мама им е изпрала ризата!
По тази причина не и се говореше с тях – знаеше какво ще кажат, как ще я погледнат и какво, в крайна сметка, искат.
Даниел беше загадка и като всичко непознато я привличаше и плашеше.
Тя обаче бе смела жена.Отвори рязко вратата на банята и засия в цялата си прелест!
Божидаров седеше в леглото с очевидното желание да запали цигара.
- Времето е чудесно! Какво ще кажеш да се поразходим? – погледна я с леко измъчена усмивка той.
- Добре! И без това трябва да ида до театъра! – Вики бързо навлече прилепнали дънки, каубойски ботуши, мек пуловер и кожено яке.
„Прилича на тийнейджърка!” – помисли си Божидаров. – „И колко ли харчи за дрехи?”
Есенният ден навън сияеше с меката си красота. Беше слънчево, и хладно. Огромен риж котарак се припичаше на тротоара.
Вики се сети за ангорската си котка Ариана, за сина и майка си, на които обикновено звънеше през час.
Какво ли правят сега? Сигурно са щастливи, че не ги проверява толкова често.
Синът и, типичен хлапак, щеше да каже с изостреното си чувство за хумор – „Надушвам мъж!”
Той открито и забраняваше да обича някой друг, освен него, а тя все му отвръщаше – „Ще те видим и теб, като се влюбиш някой ден!”
Вики хвана под ръка мъжа до себе си, а той леко я притисна.
Вървяха мълчаливо, дърветата искряха, застинали в есенното си великолепие.
Лъчите на слизащото към хоризонта слънце се спускаха по тях и се разпиляваха като стъклени мъниста. Тротоарът и паважът блестяха, сякаш посипани със златен прашец.
Врабчета подскачаха и чуруликаха, а кой знае откъде проплака и латерна.
„Ето я приказката!” – каза си Вики. – Въздъхна дълбоко, усмихна се и се остави в ръцете на съдбата.
Стигнаха до театъра, Божидаров взе в шепи лицето и и бавно го обсипа с целувки.
Тя притвори очи – леко усмихната, наслаждавайки се на усещането.
Най– сетне си казаха: „До после!” и тя влезе във входа, където я посрещна залп от викове и овации.
Премина мълчаливо и усмихната през шпалира на колегиалното любопитство и се скри в своята гримьорна.
След малко при нея дойде Стоян – един от сценичните работници от екипа и.
Той беше висок почти два метра, чудесно сложен и красив мъж, завършил филология, но от дълги години в театъра, много затворен и стеснителен.
Беше единственият и приятел тук и често двамата се съветваха насаме.
- Добре ли си? – попита той.
- Да, защо? – Вики погледна към огледалото.
- Сигурна ли си?
- Споко, всичко е наред!
- Познаваш ли този мъж?
- Амии... Почти не го познавам!
- Така си и знаех! Беше тук предната вечер с някакво момиче! – В театъра всичко се знаеше.
- И какво от това? – Вики стана предизвикателна.
- Нищо! – Стоян беше единственият свидетел на агонията на брака и, както и на последвалия развод.
- Не се тревожи!
- Напротив! Внимавай, моля те!
- Няма!
- Явно с теб днес не може да се говори! – Той се обърна и излезе.
Вики се почувства като глупачка.
Момчето искрено се безпокоеше за нея, а тя се държеше като невменяема.
Как да му каже колко е объркана?
Той само щеше да въздъхне – „Пак ли?”, защото така казваше и за мъжа си и щеше стоически да чака нови порции лошо настроение, сълзи и феминистки стихове!
- Начало! – тя стана, готова за поредната битка за зрителското внимание.
Даниел Божидаров продължи да върви към дома си.
Откъде му дойде всичко това на главата! Знаеше, че ще трябва да вземе решение, но не предполагаше, че ще е веднага. А сега? Той почти не познаваше тази жена!
Отключи вратата на апартамента си. Седна пред компютъра.
Така. Тя е актриса, все ще има нещо за нея в Гугъл.
Ето – Виктория Добрева! Родена, я, че тя не е много по-млада от него, как ли го постига?
Родена... виж ти, та рожденият и ден е след три дни!
Изпита неприятно чувство как да реагира. Дали тя празнува тази дата, защото жените не прощават, ако пропуснеш подобно важно събитие!
А мъжете мразят да купуват подаръци, понеже почти никога не задоволяват желанията на дамите.
Ще мисли затова по–късно. За всеки случай си записа на едно листче данните и ги залепи на монитора.
Така... Наскоро се е развела с известен режисьор, след множество пикантни истории в жълтата преса за пиянските му изцепки, които той гордо наричаше бохемски живот и за истеричното му държане в работата и в къщи!
Беше обаче талантлив и все още го търпяха в една от националните телевизии.
„Значи съм я виждал и на малкия екран” – помисли си доцентът. - „А дали има все още връзки там?”
Оттогава живее със сина си, баща и бе починал преди три години. Майка и беше известна художничка...
Даниел се втрещи.
Как не беше помислил затова – та тя имаше дете!
Всичко окончателно се обърка.
Да бъде с нея бе едно, но да се бори за вниманието на майка и тийнейджър не беше по силите му!
Той въздъхна и сякаш планина се стовари на плещите му.
Къде му беше ума, та бързаше с това обвързване?
Сега не му ли бе добре?!
На вратата се позвъни. Беше Владо, най–добрият му приятел, придружен от двете чернокоси Галя и Валя.
- Къде изчезна бе, човек? Скъсах се да те търся! И телефонът си изключил!
Даниел се плесна по челото и веднага си включи апарата. Владо и момичетата се вмъкнаха след него.
Имаше само едно съобщение – от Виктория! – Изображение на усмихнато слънце и нищо друго.
- Какво ще пиете? – Даниел не беше в най–доброто си настроение.
- Пиенето ние си го носим! – Владо извади бутилка уиски и ядки от една найлонова торбичка.
- Я ела малко оттатък! – Владо издърпа Даниел в спалнята. - А вие момичета, действайте! – След това се обърна отново към Божидаров с напрегнато изражение:
- Какво става?
- Какво да става, нищо! – на Даниел не му се говореше, по-скоро имаше нужда от глътка уиски!
- Не се прави на луд! Онази артистка как е?
- Жена като жена!
- Сигурно е страхотна, щом изчезна като дим, та чак телефонът си изключи! Досега никога не си го правил!
- Я ме остави на мира! – Даниел избута приятеля си и се запъти към кухнята.
Момичетата бяха пуснали телевизора в хола, говореха на висок тон и се смееха.
Владо упорито продължи подире му.
- Само не ми казвай, че си хлътнал по нея!
- Не съм! – доцентът си наля от кехлибарената течност в една чаша.
- Тогава каква е тази физиономия?
- А каква да е? Уморен съм!
- Така ли? От какво? – Владо то загледа изпитателно, но Божидаров не отговори.
- Момичета, тръгваме! – Владо Попов подбра изненаданите девойки, а Даниел тръгна с неохота след тях.
Валя отвори вратата, а на прага, вдигнала ръка към звънеца, стоеше Вики.
Последва неловко мълчание. Даниел и Виктория се гледаха като през стъкло, но лицата им бяха безизразни. После тя се обърна и си тръгна, а гостите на Божидаров я последваха.
Даниел постоя на прага, после заключи, влезе в хола и седна пред телевизора.
Поседя така без да вижда екрана, отпивайки по малко от чашата, след което си легна.
Виктория вървеше към хотела. Бе решила днес да изненада Даниел, като бе купила пиле с пържени картофки.
Хубаво го изненада. Това беше приказката!
Заваля дъжд, но тя продължаваше да върви, без да мисли за нищо и до хотела бе съвсем мокра.
Беше много уморена за вана, затова взе бърз душ и си легна. За своя изненада заспа почти веднага.
Сутринта се събуди с температура. Тресеше се, гърлото я болеше и нямаше място по тялото и, което да не бе схванато.
Обади се в театъра, че няма да ходи на репетиции и до рецепцията, за да и донесат чай и лекарства.
После звънна на майка си, да я зарадва, че всичко при нея е наред и потъна в полуунес от треската.
Няма коментари:
Публикуване на коментар