"Самотни сърца", повест, 6

VI. Споразумението

Виктория и синът и останаха известно време мълчаливи в колата.
- Защо го правиш? – накрая попита меко тя.
- Много добре знаеш защо! Ще обичаш само мен!
- Знаеш, че винаги ще те обичам, докато съм жива!
- Да, но като се съберете двамата, на мен никой няма да обръща внимание!
- Та ние и сега рядко разговаряме!
- Не е вярно!
- Ти и без това си по цял ден на компютъра!
- Да, но когато искам, мога да бъбря с теб и да правя щуротии, а с него?
- Това са глупости и ти го знаеш прекрасно – никой не може да те спре, ако искаш да се лигавиш!
- Освен това сигурно ще забременееш!
- Е, и?
- Тогава цялото ти внимание и любов ще отидат за бебето и няма да имаш време нито за мен, нито за него! И ще е завинаги!...
- Теб винаги ще те обичам, но ще харесвам и други хора! Както и ти!
- Няма!
- Нали каза, че искаш да имаш много деца!
- Ами да!
- Значи все ще обикнеш някое момиче!
- Но може да има и секс без любов, аз ли трябва да ти го казвам!
- Децата трябва да се правят с любов – за да станат по – красиви и умни!
- Дрън – дрън! С теб вече не може да се говори!
- И какви бяха тия приказки за любовници?! Точно ти прекрасно знаеш, че след развода нямах мъж до себе си! Може ли така да ме излагаш!
- Нарочно! Да се откаже и да сме си пак само двамата!
- Престани с дивотиите и егоизма си и се дръж човешки! И аз имам право на собствен живот! Утре ще заминеш да учиш или ще се ожениш и ще остана съвсем сама!
- Няма! И да се оженя, пак ще бъдеш с мен!
- Точно това няма да стане, скъпи! Всеки трябва сам да си живее живота!
Човекът е симпатичен и вместо да се правиш на интересен, се опитай да бъдеш малко по – любезен и да го опознаеш.
- Няма!
- Тогава няма нов компютър!
- Така ли?! Добре! Добре!...
Виктория въздъхна дълбоко. След минутите за педагогика, идваше по–трудното.
Излезе от колата, синът и се изтегна на задната седалка и започна да си играе на някаква нова игра по телефона.
Ключовете бяха на таблото. Тя ги взе, дръпна ръчната спирачка и пое по пътеката, по която се беше загубил Божидаров.
Скоро излезе на обляна от слънцето поляна и с изненада видя, че е седнал на един дънер.Коленичи до него и го погали по косата. Той бавно отвори очи.
- Ще настинеш, земята е още хладна! – каза тя.
- Ела насам! – каза Даниел и я придърпа до себе си. Тя се засмя и леко го отблъсна.
- Няма да стане, още не съм оздравяла, а и ще стана цялата в трева и кал. Ще отида до колата.
Тя донесе кафяво вълнено одеяло и кошницата за пикник, като предвидливо остави на сина си няколко сандвича и голяма бутилка кола. Стига им толкова запознанство за днес!
Изтегнаха се на постелята и мълчаливо хапнаха.
- Знаеш ли, че се е натрупал голям джакпот? – се обади Божидаров.
- Ами да, всички само за това говорят... Какво ли е да имаш толкова много пари?...
- Не съм пускал фиш от години...
- Аз пускам редовно – един фиш, една колонка!
- Е как е? Печелиш ли?
- Ами както дойде – тройки, четворки...
- Четворки? Браво на теб!
- Мечтаех и петица да улуча!
- Не искаш ли много?
- Аз винаги и от всичко искам по много! И вярвам в чудеса!
- Знаеш ли, това от всичко по–много ми хареса! – придърпа я към себе си, а тя се притисна в него.
- Мечтай си, ще спиш в хола!
- Колко си жестока само! – направи се на обиден той.
- Жестока – мила – толкоз!
- Като спечеля шестицата, ще купя целия етаж и тогава няма да ми избягаш!
- Мога и да отскачам нощем при теб, ако не съм уморена...
- Забелязвам, че умората не ти пречи много...
- Е, ако можеш да разтриваш схванат гръб, смятай, че си ме спечелил!
- Аз ще съм спечелил джакпота, забрави ли? Ще ти наема масажистка!
- Абе друго си е ти да се поизмъчиш малко...
Стига, навих се! Да вървим да пускаме фишовете, докато не са затворили...
- Ама ти сериозно ли?!
- Съвсем сериозно! Ставай!
Двамата събраха багажа си и хукнаха към колата.
Там се суетиха известно време, докато Вики намери в кой джоб са ключовете, след което, весело възбудени, за голяма изненада на младия Даниел, потеглиха.
Божидаров кара на ръба на закона, но като стигнаха до тотопункта, видяха напречно сложената на вратата стирка и тотаджийката, която мрачно подреждаше фишовете.
Доцентът видимо посърна. Вики каза: „Остави на мен!”
Свали качулката на якето си, прескочи стирката и с най–лъчезарната си усмивка се запъти към жената.
Тя понечи да изръмжи нещо, но щом вдигна очи към актрисата, зяпна и онемя!
- Госпожо Добрева! Откога не сме ви виждали?
- Бях в командировка.
- Нещо ново?
- Да, една нова пиеса, ще я играем тук! Заповядайте да я видите, ще ви запазя билети! Ще оставя безплатна покана на касата, за двама души.
- Госпожо Добрева! – жената се просълзи. – Какво мога да направя за вас?
- Ами, ако може... с моя приятел... по един фиш, но вие май сте приключили...
- Ама какво говорите? Разбира се, още не съм свършила... Ако е набързо...
- Много набързо, разбира се! – Вики махна към Даниел и той смело прекрачи мнимата бариера.
Тя играеше един и същи цифри, но сега ги попълни наслуки, а Даниел прецизно отбеляза числата на техните рождени дни и годините им.
А след това с много извинения подадоха фишовете на изчервената от вълнение служителка.
Излязоха и застанаха на тротоара.
- Сега какво? – глупаво попита той.
- Ами днес е неделя, числата ще ги изтеглят след няколко часа.
- Какво ще правим дотогава?
- Знаеш ли, отдавна не съм ходила на кино, а в МОЛ – а дават...
Решено, дано да е скучен филмът, че да се целуваме.
- Даниеле!
- Какво? - показа се от колата момчето.
Двамата прихнаха.
- Нищо, прибирай се!
- Супер! – младежът се измъкна от автомобила усмихнат. Кимна към съименника си и пое с бодра стъпка по улицата.
Виктория и Божидаров тръгнаха към киносалона, обсъждайки весело какво ще си купят със спечелените милиони.
Естествено те знаеха, че няма да станат богати, но им беше приятно да помечтаят!