понеделник, 22 април 2019 г.

"Самотни сърца", повест, 9

IX. В очакване



Даниел Божидаров седна пред монитора и бавно зачете текста.
Разбира се, че го знаеше наизуст, но се налагаше да го провери за граматически и стилистични грешки, тъй като го пращаше на колега и не искаше да се излага.
За Димо Кьорчев той бе събрал достатъчно изходен материал, бе писал два пъти с упоение и любов, направи малка публикация в меродавно литературно издание, дори ходи в Народната библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, където, тръпнещ, разлисти и последните брошури на Кьорчев, внимавайки единствените им екземпляри да не се разпаднат в ръцете му, тъй като бяха на близо век.
Националната конференция се проведе наскоро в музея на малък провинциален град, докладът му предизвика фурор, но по някаква зла ирония на съдбата оставеното от него CD не се разчиташе от музейните работници, та след едно сериозно предупреждение от техния директор за крайния срок, се наложи Божидаров да работипо спешност.
След като нанесе последните дребни поправки, той въздъхна и изпрати поредния си труд по e-майл-а направо до директора на музея.
Така и това досадно задължение бе изпълнено.
Материалът за „Монитор” също беше готов – за Деклозиеровата афера от лятото на 1915 г., чакаше само сигнал от редактора на страницата.
Утре трябваше да изпитва две студентки по тяхно желание, но този им каприз сега не го изпълваше с възмущение.
Днес нямаше лекции и денят му се струваше като че ли изпразнен от съдържание.
Какво да прави?
Оказа се, че и да бездейства е мъчение.
Да изгледа някой нов хит на компютъра?
Кой?
Тази година всичко беше пълна скръб... До премиерата на „Аватар” на любимия муДжеймс Камерън оставаше още месец.
А ето, един кандидат за славата – „Публични врагове” на Майкъл Ман.
И качеството си го биваше.
Пусна записа, унесе се в интригата, но на втория час осъзна, че филмът е вторичен продукт за забавление, че Джони Деп като Джон Дилинджър е един смешен напомпан позьор, който не може да се опре на малкия пръст на великия Робърт де Ниро, създал паметната роля на Ал Капоне в „Недосегаемите” само с три епизода и с досада и тъга спря филма.
Ами сега?
Сети се за дипломантката си Стефка – прилежна, сериозна и относително красива, която го гледаше с възхищение и попиваше всяка негова мъдрост.
Стефка щеше да напише добра дисертация за Антон Страшимиров, щеше да докаже, че романите му „Бена” и „Висящ мост” са непризнати шедьоври на българската литература, че „Хоро” е дръзко модернистично и сатирично нейно завоевание, че е цяла трагедия, че дилогията „Роби” не е прераснала в трилогия, че прозренията при портертирането на Стамболов и Петко Каравелов са връх в националната ни народопсихология.
Божидаров не се притесняваше за това.
Съмняваше се, че ако деликатно и предложеше близост и сексуална връзка, щеше да получи дискретен отказ.
Не защото студентката не го харесваше, или не беше привлекателен.
Просто Стефка виждаше в него учения, жреца – войн на словото, а не самотният мъж, отчаяно нуждаещ се от взаимност.
Осъзнаваше с безпощадна яснота и друго – че тя щеше да се обрече на науката, да сложи скоро очила с много диоптри, да се забие в архивите на библиотеките, да обърне гръб на светската суета, бързо да се състари и да заприлича на колежките му, забавни лелки, които само приказваха за млади гаджета, но вече с тревога мислеха за налегналите ги години на климактериума.
Да се обади за проститутка?
Ама, че гадост! Дотам ли я докара?
Инстинктивно посегна към GSM - а си.
Естествено, че се замисли за Виктория.
Не са се чували от две седмици.
От оня глупав скандал, който той и вдигна по най–просташкия начин.
После не смееше да и се обади, тя го търси веднъж, но той си беше изключил апарата...
Защо стана така ?
Кой беше виновен?
Възможно ли бе връзка, започнала така непосредствено и импулсивно, да приключи с такова сгромолясване?
И кой го би по главата да и се кара за фиша, сякаш тя имаше някаква вина!
Пък и спречкването с адаша му, синът на Вики, сега му се струваше смешно и незначително.
Че ако той искаше да живее с Виктория, неизбежно трябваше да се съобразява и с присъствието на нейния син.
А желаеше ли да живее с Вики?
Ето това е въпросът – както би казал Хамлет.
Дистанцията на времето категорично и недвусмислено му подсказваше, че повече не може да живее в самота.
Че трябва да пречупи жилото на коравия си егоизъм, да погледне действителността в очите и най – после да се реши на очаквания ход да заживее нормален живот с жената на сърцето си.
Беше ли това Виктория?
Може би – не бе съвсем категоричен, но като че ли съпротивата му вече угасваше и той все още подсъзнателно разбираше, че да, това ще е ЖЕНАТА, че, ако продължеше с придирчивостта си и глупавите си претенции, рискуваше завинаги да остане сам.
Трябваше да и се извини.
Непременно!
Божидаров мразеше подобни самоунижения, но в случая съзнаваше, че е виновен.
Погледна към дисплея на телефона си и веднага намери нужния номер.
А къде ли е в момента Виктория и дали изобщо щеше да му вдигне?
Чу от колегата си Димитров, че в някакъв вестник пишело, че Вики Добрева щяла да се прави на Андромаха в американо–кипърско – испанска продукция.
Какво пък, по–добре Андромаха, отколкото руска курва на мафията.
Мерилин Монро е почнала с домашно порно, докато стигне спалнята на президента Джон Кенеди...
„Ето, че пак станах вулгарен!...”
Та нали това е професията и, нали в киното всичко е за продан, защо трябва да злослови по неин адрес и да се подиграва на ангажиментите и?
Вярно, не е Анджелина Жоли, нито Мерил Стрийп, но колко актриси в България имаха нейния шанс да се снимат редом с Дарил Хана и Майра Сорвино?
И се знаеше също, че продуцентът гарантираше нормален кинопоказ...
Ще трябва да и звънне.
Набра припряно номера и усети как пулсът му се ускорява.
Отново, както първият път.
Допря дисплея до ухото си.
Изчака търпеливо седем позвънявания.
Никой не вдигна.
Да...
Случва се понякога и в най–добрите семейства.
Трябваше да се примири и да изчака.
Хрумна му да направи обходна маневра.
Ще и изпрати SMS.
Текстът го съчини веднага – „Докато навличаш одеждите на Андромаха, се сещай и за мен грешния, обидил те незаслужено...”
Остана много изненадан, когато телефонът му позвъня след около минута и срещу пропуснатия разговор разчете името на Виктория.
Какво ли можеше да означава това?
Спомни си, че като ходеше в миналото с някоя стабилна приятелка се разбираха, когато тя получеше негово съобщение, оставайки доволна от съдържанието, само да му позвънява в знак на съгласие и одобрение.
Дали и Виктория постъпваше сега така, още повече, ако SMS - а я бе сварил на снимачната площадка...
Все пак това бе някакъв знак!
Ледът се пукаше.
Време беше за действие.
Стига е киснал в този апартамент!
Ще излезе да се разходи, а защо и да не пусне онези фишове, които Виктория бе му завещала с язвителния си коментар.
Ами ако късметът му се усмихнеше този път?
Доцент Божидаров не можеше да си представи какво ще прави със спечелените милиони, той никога не бе изпитвал сериозни материални затруднения, но и не беше харчил с пълни шепи.
Щеше вероятно да си обнови обзавеждането, да си купи плазмен телевизор и лаптоп с безжичен интернет, да отиде до Египет, да си вземе нова кола, да издаде две книги, с които неизбежно щеше да стане професор, да влезе активно в политиката, тъй като наближаваха крайно оспорвани и интересни парламентарни избори...
Да, всичко това бе прекалено хубаво като мечта...
Проблемът бе как щеше да се развие връзката му с Виктория.

Кой знае защо Божидаров таеше някаква смътна тревога, че както всичко можеше да се оправи, така и бе твърде възможно Вики да се ориентира към някой друг, избягвайки неговата незаинтересованост и леност.
Бъдещето щеше да покаже колко бяха основателни тревогите му...

Няма коментари:

Публикуване на коментар