Димитър Буйнозов остави ярка следа в театъра, телевизията и киното

 

 

 

Димитър Буйнозов оставя ярка следа в театъра, телевизията и

                                          киното

На 23 ноември 1995 г. умира Димитър Буйнозов.

Внезапно и неочаквано, малко след като празнува  шестдесетия си рожден ден.

Роден на 7 ноември 1935 г. във Велико Търново, той завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1960 г. в класа на проф.Георги Стаматов, имайки школовката от прочутото градско читалище „Надежда”.

Снима се още като студент при Дако Даковски и Бинка Желязкова в „Тайната нечеря на Седмаците”(1957) и „Животът си тече тихо”(1957).

Дълги години работи в Младежкия театър, в който създава поредица от запомнящи се правдиви и благородни образи в спектакли като „Прокурорът”(1978) и „Изглед от моста”(1994).

Буйнозов се утвърждава в амплоато на търсения през 50 – те – 80 -  те години на миналия век положителен герой, влагайки в неговата интерпретация неподправено достойнство, топлота и жизнена достоверност, примесени с типичните за тогавашните години романтика и дръзновение.

Пез целия си живот актьорът страни от  светската суета и шумотевица, независимо че е сред основоположниците ва следдеветосептемврийското ни кино и на проходилата от 7 ноември 1959 г. родна телевизия.

Партината на времето оставя своя отпечатак върху част оттворческите му изяви – „Червено и кафяво”(1982) на Асен Шопов  в телевизията, „Откраднатият влак”(1971)на Владимир Явчев  и „Над Сантяго вали”(1976) на Елвио Сото в киното, които все пак с постигнатото ниво си остават част от творческата му биография.

Димитър Буйнозов изпитва   и тръпката от участията си в първите по -  значими телевизионни постановки у нас – „12 разгневени мъже”(1965) на Вили Цанков, „Вампир”(1970) на Георги Аврамов, „Рожден ден”(1971), „Рози за доктор Шомов”(1973), „Хъшове”(1982) на  Никалай Савов и Димитрина Гюрова,  и популярността от  въздействието на телевизионните сериали върху масовата българска публика – „ С пагоните на дявола”(1967) на Неделчо Чернев, „По дирята на безследно изчезналите”(1977) на Маргарит Николов, „Голямата игра“ (1988) на Семьон Аранович,„Черните рамки”(1989) на Генчо Генчев и  „Под игото”(1991) на Янко Янков.

Буйнозов не изневерява на първата си любов – киното, въпреки че след посигнатите сериозни успехи в поредица от актуални през 60 –те години на миналия век антифашистки филми като „А бяхме млади”(1961) на Бинка Желязкова, „Пленено ято”(1962) на Дучо Мундров и „13 дни”(1964) на Стефан Сърчаджиев, артистът повече присъства в него – „Не се обръщай назад”(1971) на Людмил Кирков, участва с амбициозни изяви в недооценени творби като „Въздушният човек”(1980) на Киран Коларов или с великолепни поддържащи роли в „Мера според мера”(1981) на Георги Дюлгеров, „Ева на третия етаж”(1987) на Иванка Гръбчева и „Бащата на яйцето”(1991) на Анри Кулев.

Участва и в една от първите коопродукции, снимани у нас след 10 ноември 1989 г. – „Дали”(1990) на Антъни Рибас.

В последното си интервю за сп.” Кино”, 1995 / кн.5, актьорът споделя съкровената си надежда за следваща среща с киното , за нов, значим и силен образ, свързан с духа на времето ни.

Уви, смъртта прекършва безвъзвратно неговите планове, мечти и проекти.

Остава споменът за яркия му талант, за многобройните театрални, тв и  филмови роли, с които той близо три десетилетия радва българската публика, за взискателността и усилията, с които сътворява своите обаятелни герои в едно негероично време, с любовта към родния град, останала неизменна и ненакърнима през годините...

Борислав  Гърдев

Спомен за Наско Свиленов

                                           СПОМЕН ЗА НАСКО СВИЛЕНОВ

За моето поколение името му беше знаково, качествен образец как трябва да се пише за киното и литературата – умно, вдъхновено,       ерудирано, интересно.

Ако и да бе завършил славянска филология в СУ.

През 80 – те години на миналия век той бе сред призваните, щастливите  и пристрастни тълкуватели на културните процеси у нас.

Да работиш в  „Пламък“(1967), „Земеделско знаме“(1970 – 1975),„Литературен фронт“, от 1990 г. „Литературен форум“ – при това близо двайсет години – от 1976 до 1994 г., да имаш рубрика във „Всяка неделя“ – за киното – още помня отзива му за „Пилето“ на Алън Паркър, да отразяваш по БНТ „Априлските литературни дискусии“, да издаваш книги –„Събеседници“(1975), двата тома на „Съвременници“ (1978 – 1984), „Притежания на паметта“ (1983), „Знаци по пътя“ (1987) – това тогава означаваше изключителен престиж, внимание, уважение, повод за завист дори.

Аз бях студент третокурсник, когато се зачетох в „Притежания на паметта“.

Бе мрачен преди обед , октомври 1984 г., преди лекция, пиех бира в малко, но предпочитано от нас заведение, близо до университета.

Уж бях жаден, а като зачетох интервюто му с Ален Делон, забравих и за бирата, и за лекцията.

Мигновено се пренесох на парижкия булевард, в скътаната стаичка зад бармана, където двамата ми любимци сладко и съзаклятнически  разговаряха.

Как само му завиждах тогава! И колко му се възхищавах!

Откъде да знам, че след осем години ще се срещна лично с него – при това трикратно?

За днешната аудитория името на Атанас Свиленов говори малко.

Разбира се, че това е жалко, но такава е ситуацията у нас.

Колко  помнят, че на 18 ноември той щеше да навърши 80 години, ако смъртта  - от рак - не го бе връхлетяла на 3 декември 2015 г.?

Колко се сещат, че неговите коментари за филми и книги във „Всяка неделя“ се чакаха като откровение, колко са гледали неговото собствено предаване „Форум“, което вървя близо три години по БНТ – от 4 октомври 1992 до 17 юли 1995 г.?

Атанас Свиленов бе ерудиран и компетентен критик.Той бе следовник на делото на Симеон Радев и Владимир Василев, не случайно толкова се гордееше с мнението на Василев, че ако още издаваше „Златорог“, веднага би поместил неговата оценка за стихосбирката на Веселин Ханчев „Лирика“(1961)…

Смело го определям за мой учител, който се стремеше дискретно да формира вкус и усет за оценката и осмислянето на естетическите явления.

От него съм се учил да пиша есе, да създавам качествена кино и литературна критика.

А тъй като го смятам и за първомайстор на интервюто, ще посоча, че съм чел неколкократно неговите класически беседи с Ален Делон, Микеланджело Антониони, Тончо Жечев, Иво Андрич, Симеон Радев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов…

Спомням си, че финалното предаване на „Форум“ на 17 юли 1995 г.приключи с култов негов разговор с Никола Корабов, в който големият наш режисьор разказа с болка и тъга как трудно се намират пари за отдавна лелеяния негов проект  за Сашо Сладура.

И съвсем не е случаен фактът, че последната книга на Свиленов, излязла през 2007 г. се казваше именно „Премеждия с интервюта“.

Тъжното е, че Атанас Свиленов работи  и сътрудничи на издания, които вече не съществуват.

Интервютата си с големите знаменитости например печаташе в „Детонация“, кой то спря да излиза през 2010 г.

Той си бе вградил душата в „Литературен фронт“.

Нещо повече  - активно противодейства на опита на „здравите сили на партията“, около Иван Гранитски, които направиха безуспешен преврат за превземането му отвътре през февруари 1990 г.

„Литературен фронт“ стана „форум“, превърна се в любимо четиво на демократичната ни интелигенция, а  самият Свиленов бе принуден да смени местоработата си четири години по – късно и да стане последователно зам. – главен и главен редактор на „Демокрация“, какъвто бе между 2 юни 2000 и 18 април 2002 г.

По горчива ирония на съдбата и двата вестника спряха да излизат през  юни 2002 г.

Свиленов дослужи като шеф на Българската национална филмотека и филмотечния архив на БНТ.

Негова е заслугата за спасяването  и реставрирането на „Голямата победа“( 1972) на Васил Мирчев, първият ни цветен тв игрален филм.

Предполагам колко му е било тежко да види смъртта на любимите си деца .

Но той затаи болката в себе си и не даде воля на емоциите си да обвинява някой от сините лидери…

Защо?

Защото бе благороден и идеалистично настроен застъпник на синята кауза или тъй като беше  прекалено наивен?

Можел е да наостри перото и подобно на колегата си Александър Томов да изсипе отрова по адрес на Иван Костов – ликвидатора на „Демокрация“.

Но не написа „На Командира  - сто реда от сърце“…

А бе горещ привърженик на демокрацията .

Спомням си, бе малко след 30 юни 1993 г., когато Блага Димитрова си подаде оставката като вицепрезидент.

Разгарът на протестите срещу президента Желев , инициирани и от гладната стачка на Едвин Сугарев, започнала на 7 юни 1993 г.

Свиленов имаше участие  в Народната библиотека „Петко  Рачов Славейков“ в Търново и в почивката, докато пушехме цигари на входа, възбудено заяви :

-Не знам как е при вас, но ние сме всеки ден на площада.И заради Едвин, но и заради Блага - нали са избрани в тандем?

Дали пък не се е самозалъгвал, че доктор Желев ще последва моралния акт на Блага Димитрова?

Това бе една от срещите ми с него.

Другите две станаха  в София през същата 1993 г.

Редакцията на „Литературен форум“ бе в самия център на столицата, на ул.“Александър Батенберг“ №4.

Въвеждащият ни разговор бе кратък и делови и в интерес на истината бях включен като посредник.

Издателят Иван Габеров, за когото работех в „Съвременна българска енциклопедия“ в 5 тома имаше екстравагантна идея за съвместно сътрудничество с вестника и ме накара да го придружа до София.

Той предложи на Свиленов двете издания взаимно да се рекламират на своите страници.

Идеята бе приета със задоволство, Атанас Свиленов благородно отказа да говори за пари – помощта иронично бе тълкувана като „по бедност“, но кой знае защо по – късно работата се разсъхна.

Малко след това, използвайки една служебна командировка, прескочих отново до „Литературен форум“.

Този път успях да разговарям насаме със  Свиленов.

С пресъхнала от вълнение уста му предложих рецензията си за една нашумяла книга – „Тревожните прозрения на  Сюзан Лабен“.

Знаех, че е франкофон и ще го заинтригувам.

Той  прегледа набързо текста ми.

Отбеляза  - „Ще се наложи малко да го съкратя…Ако имаш нещо друго интересно – давай, не се притеснявай“.

Няма да забравя с какво доверие се отнасяше към мен, без лицемерно притворство, без чувство на превъзходство към пишещия от провинцията,с любопитство  и  такова безхитростно откровение, че чак ми ставаше неудобно – „Знаеш ли, дробовете ми са попили този дългогодишен редакторски прах от ръкописи и бюра и понякога ми иде да захвърля всичко, но нали трябва да се работи, аз все пак нямам рента?“

Пак заради енциклопедията на Габеров се помъчих да се свържа по телефона с него, за уточняване на някои подробности за неговия портрет.

Нямах късмет – попаднах на брат му, който с дрезгав и монотонен глас предъвка познатите факти.

Когато споделих учудването си, че любимия ми критик живее с брат си,  мой близък приятел, добре запознат с клюките и интригите в столичния интелектуален елит , безапелационно отсече – „А ти не знаеш ли, че той е гей и затова няма семейство?“

Ха сега де!

Доста по – късно, през  2011 година от вестник „Над 55“, на който и досега сътруднича,в броя му от 21 ноември, щях да науча и агентурното му име Пламенов, и хватката, с която го сграбчва ДС на хомосексуална основа…

Прочетох с интерес и погнуса за делото от 1964 г., както и за прякора, с който е бил известен „Шоколадовата Зизи“, заради увлеченията му по цигани и млади негри.

Другият, „Китаецът“, му го бяха лепнали мои приятели – състуденти, оприличавайки го на съветник на китайски мандарин…

Как да коментирам  избора му и неговата съдба ?

Ще отбележа само, че независимо от всичко , аз запазих уважението си към него.

Продължих да следя все по – редките му телевизионни изяви – „ В неделя с…“, констатирах колко е остарял, побелял, отслабнал, но речта  му си оставаше все така остра и проницателна.

За последно се разминахме в градинката пред „Народния театър“  на 9 март 2011 г.

Бързах да си купя билет за вечерното представление на спектакъла на Александър Морфов „Полет над кукувиче гнездо“.

Случайно го зърнах седнал на една пейка – сам, потънал в мислите и спомените си, все така одухотворен, като библейски мъдрец.

Не посмях да му се обадя, струваше ми се, че ще е прекалено нахално от моя страна.

А исках да разбера ще напише ли книга за Невена Коканова?

Може би следващият път…

Сега си давам сметка колко много ми е дал той, колко ми е помогнал …

От него усвоих начина на водене и обработване на интервюто  и съм много горд, че някои от най- големите ми находки като разговорите , които съм провел с Людмил Тодоров (2007) и Атанас Липчев (2011), са изцяло в руслото на неговите уроци.

Препрочитал съм много от статиите в неговите книги, за да обработя  стила на писане  - знайно е колко е трудно,  съм попивал неговите портрети, помествани във „Филмови новини“  и посветени на титани като Апостол Карамитев  (1973), Методи Андонов (1974), Лукино Висконти (1976) и никак не се зачудих защо на страниците на традиционно десни издания като „Литературен форум“ и „Демокрация“ той отбеляза с респект и внимание юбилеите на Богомил Райнов през 1994 и Ружа Делчева през 1995 година.

Прочетете ги, нищо в тях не е остаряло и дори напротив – те са белег за широтата и чувствителността на неговия критически дух.

Друг е въпросът на какво акцентираше в тях – на постигнатото в „Пътища за никъде“ и „Криворазбраната цивилизация“ като най - успешните и разпознаваеми образци, с които свързваме имената на Райнов и Делчева.

На него дължа едни от най – важните си публикации в централния печат – „Романът „Тютюн“ (1991) и  „Апология за „Чифликът край границата“ в „Литературен форум“(1994), „Синдромът „На всеки километър“(1994), „Идолът, останал вечно млад“(1995) – за Джеймс Дийн, „Априлското въстание в  игралното ни  кино“(1996), „Памет за Хъмфри Богарт“( 1997), „Непомръкващото сияние на звездата“(1998), портрет на  Апостол Карамитев – в „Демокрация“.

Пак с „Демокрация“ е свързано и едно  конспиративно участие през 1996 г., когато моят другар,  тогавашен съквартирант  и кореспондент на всекидневника на СДС Стефан Ташев ми предаде молбата на Свиленов да ударим големия търновски поет Радко Радков, заради неговите гей сонети.

Аз ги бях чел вече и бях изключително афектиран от фриволността и пристрастността на Радков, затова без да се замисля натраках на машината „Скандалните превъплъщения на един придворен поет“.

Признавам си –  написах жлъчен и яростен текст – такова беше времето.

Стефан се стъписа, доста го поокастри, прибави свои наблюдения и под друго заглавие, но без подпис, го изпрати по факса.

След три дни текстът излезе, четох го, не ми хареса редакцията и затова съвсем умишлено изпратих моята версия в старозагорския „Литературен глас“, където бе отпечатан  през 1997 г.

Не искам да си спомням как се засякохме малко по – късно с Радко Радков, близо до сградата на Здравната каса, как ме изгледа наежено  и с каква болка отрони – „Здравата си ме накълцал…“

За годишнината от рождението на Свиленов съм сигурен, че ще излязат интересни мемоари, отзиви и статии.

Моята се оказа доста обемна и многословна, смесица от спомен и есе.

Трябваше да напиша нещо за Учителя си, дължа му го.

Не крия, че много ми липсва, че такива ерудити и корифеи като него са рядкост за България.

А  отсъствието им  е симптом за нещо важно и тъжно.

За незаменимостта им.

Борислав Гърдев

 

 

 

За Христо Калчев - с любов и уважение

 

       За Христо Калчев - с любов и уважение

 

Той бе сред любимите пи писатели.

Четях го с интерес и удоволствие.Независимо дали ставаше дума за книги, писани преди – „Луда вода“ (1980), „Вътрешна светлина“(1981), „Нежни вълци“ (1985) или след демократичните промени, когато с вулгарните си романи диктуваше литературната мода у нас.

Но дори и в тази привидно лековата, масова литература – „Легендата Прудкин“ (1996), трилогията „Белият дявол“ (1989) или деветнадесетте му опуса, посветени на групировките и раждането на олигархическия капитализъм у  нас – от „Нерон вълкът“(1996) до „Вълчи капан II“ (200) той пак си остана  магът на словото, портретната характеристика, извайването на образите и интригата.

Постигна популярност, за каквато всеки български автор само можеше да мечтае.

Но си беше аристократ на духа, самотно – елитарен като тип мислене и поведение, с дълбоки и неизкореними демократични възгледи.

Други големи литератури биха се гордели с него, тук го иронизираха – Марио Пузо на жалкия ни ъндърграунд.

Такава е съдбата на всеки талантлив автор, подвизаващ се по нашите географски ширини.

Христо Калчев (11 август 1944 – 22 март 2006) не правеше и не можеше да прави изключение.

Но поне остана Първопроходецът, Първомайсторът на тази литература, без да изневерява на същността и качествата си като писател.

Колцина негови колеги могат да се похвалят с подобна съдба?

Борислав Гърдев

На прицел политкоректността

 

   На прицел политкоректността

 

Харесвам Саша Барън Коен преди всичко като актьор.

Той има щедър и многопластов талант и когато попадне на добра драматургия и режисура създава силни и ярки образи, празник за зрителя.

Споменавам само „Суини Тод“ (2006) на Тим Бъртън, „Изобретението на Хюго“ (2011) на Скорсезе,“Клетниците“  (2012) на Том Хупър и сериалът „Шпионинът“ (2019) на Гидеон Раф, за който миналата година написах възторжено ревю.

Коен обаче държи да е пълен автор, да снима и продуцира филми по свои сценарии.

Като правило, базирани на негови популярни тв персонажи от успешни телевизионни шоута – „Борат“( 2006),„Бруно“ (2009) и „Диктаторът“ (2012) на Лари Чарлс.

Тези постановки предизвикаха противоречиви коментари, нееднозначни реакции, но се радваха на радушен прием.

Аз лично си спомням, че преди 14 години гледах с интерес „Борат“.

Той беше странен, шантав, псевдодокументален, политически и креативно некоректен, образец на черен и грубоват хумор, в който бившата секс икона Памела Андерсън бе направена за смях в един супермаркет.

Саша Барън Коен снима непукистко , разобличаващо, пристрастно, субективно, но все пак искрено зрелище, често разчитайки на реакциите на натуршчиците, които го заобикалят, на скритата камера, на импровизацията и раждащите се в момента, пред нас, комедийни гегове – находки.

Без да е нещо специално всеки негов  филм изисква определена нагласа и съобразяване с изразните му средства.

Така е и с продължението на „Борат“, „следващият кинофилм“, чиято световна премиера бе на 23 октомври.

На какво следва да наблегнем при възприемането  авторските филми на Коен?

Основно на липсата на прецизна рамка за вкус и мяра, при лансирането на неговите комедийни зарисовки от заобикалящия ни свят.

Това е скромното ми мнение, въпреки че в случая влияят и традициите на специфичния британски хумор, чието проявление в телевизионния ефир е съвсем отделна тема за анализ и размисъл.

Вторият „Борат“ може да се възприеме основно като подигравка с републиканците в САЩ пред очакваните с интерес и нетърпение оспорвани президентски избори.

Означава ли това, че Коен лобира за демократите?

Ни най – малко.

Просто той взема на прицел и се подиграва  - на места и извън допустимите норми , с фетишите на средния американец, които Тръмп умело използва в двете си кампании.

Логично е да е на прицел неговата  амбиция „да направи Америка отново велика“, да представи феновете му като сбирщина от малоумници ,мразещи фамилията Клинтън и да се подиграе със самия Доналд Тръмп в една стряскаща и бягаща от добрия вкус предизвикателна анимация.

В добавка екскметът на Ню Йорк и личен адвокат на Тръмп Рудолф Джулиани е сниман в неприлична хотелска сцена със скрита камера, представен като зажаднял за ласки застаряващ самец.

Но в „Борат2 “ Коен се надсмива и над други феномени, мъчещи съвременниците му.

Той  подлага на съмнение съществуването на Холокоста, въпреки че с тази взривоопасна тема борави очаквано предпазливо, като предпочита да се забавлява със страховете на обикновените американци от епидемията , като за разпространението на корона вируса е виновен естествено Китай, пуснал по света прословутия китайски грип, без да забравя и любимия си  Казахстан, представен като типична тоталитарна монархия, начело с несменяемия президент Назърбаев – Дани Попеску, разкрит като съвършен злодей и диктатор, страна на дирижирани антиамерикански истерични акции и на производството на маски срещу пандемията, за чието разпространение по света способства и самия Борат!

При неизбежните сравнения на копието и оригинала е повече от ясно, че филмът от 2006 г. е недостижим.

Това не означава, че продължението му не е забавно и свежо.

Освен това версията от 2020 г. е структурирана на драматургично ниво много по – смислено и адекватно, поради което „Борат 2“ не е механичен сбор от глуповати смешки и импровизации със скрита камера, а една добре обмислена и ефектно поднесена комедия, която съзнателно и непреднамерено търси своята публика.Въпреки предвидимата история.

За гледането на този опус на Джейсън Волинер аз бях привлечен основно от шоуто „Джими Кимел на живо“ от 19 октомври.

Защо ли ?

Естествено заради бляскавото участие на Мария Бакалова.

Нашенката е 24 годишна, играе с апломб и ентусиазъм дъщерята на Борат Тутар Сагдиева, а в предаването буквално ми скри топката като накара Кимел и Коен да си събуят панталоните.

Във филма има удивителна химия между нея и британската суперзвезда, въпреки че тя говори предимно на български, да не забравяме, че и Дани Попеску е от нашия регион, а Коен на някакъв странен иврит.

А другата примамка за аудиторията е куриозната поява на Том Ханкс като себе си от Австралия, който в рамките на минута дава автограф на великия Борат Сагдиев.

Наистина какво друго му трябва на верния кинофен, за да си прекара забавно 95 минути?

Борислав Гърдев

„Борат следващият кинофилм“, 2020, 95 мин.,сц.Саша Барън Коен, Антъни Хайнс,Дан Шуимър, Питър Бенхайм, Ерика Ривиножа,Дан Мазер, Йена Фридман, Лий Керн, реж.Джейсън Волинър,производство „Амазон студиос“

Екатерина Каравелова

 

                                          Екатерина Каравелова

 

 Екатерина Великова  Пенева – Каравелова, видна българска общественичка, преводачка, поетеса и публицистка, съпруга на Петко Каравелов, лидер на Народно – либералната и Демократическата партия и четирикратен премиер на княжество България, се ражда на 21 октомври 1860 г.в Русе, в семейството на влиятелния големец Велико Пенев.

Тя остава  сирак деветгодишна, но има късмет да замине с леля си Кириаки Минкова на кораба „ Ориент”  за Русия, където завършва със златен медал Четвърта Московска девическа гимназия.

Живее в дома на ген.Всеволод Лермонтов, далечен родственик на прочутия поет Михаил Лермонтов от януари 1871 до август 1878 г..

Като абитурентка преписва и разпространява забранената реч на Иван Аксаков, признесена в московското славяско дружество на 22 юни 1878 г. по повод несправедливите решения на Берлинския конгрес , приключил своята работа на 1 юли 1878 г.

На 12 август 1878 г. се завръща в родния си град след деветдневно пътуване, а от 1 септември започва работа като учителка в русенското девическо училище, открито от Стефана Попцветкова.Тя ще практикува благородната професия до 1903 г.

Младата Катя мечтае да учи медицина в Русия, но вместо това на 13 януари 1880 г., ненавършила 20 години, се омъжва за Петко Каравелов, по това време парламентарен шеф на България.

В спомените си , писани между 1925 и 1941 г. тя разкрива  образно и проникновено своята връзка със знаменития ни политик и общественик .

Те се запознават през 1872 г. на представлението на „12 нощ” от Шекспир в театъра на Солодовников, на което Каравелов безцеремонно се вмъква в ложата на Екатерина Пенева, досаждайки й с приказки за България и грандиозни планове за нейното развитие.(Спомени 1984 : 67 - 68).

До 1878 г. се виждат „ не повече от десетина пъти.”(Спомени1991 : .38)

През 1878 г. като вицегубернатор на Видин той я кани за учителка в местната  гимназия, смятайки че русенската няма да се отвори скоро.(Спомени1984 : 66).

Ухажването продължава и в най – неподходящия момент , когато Петко Каравелов пристига  в Русе за погребението на своя брат Любен на 21 януари 1879 г.

Екатерина е потресена от неговата безтактност да й прави предложение за брак в такъв трагичен за него момент и му отказва.(Спомени 1984 : 72)

Петко Каравелов си тръгва много обиден, въпреки че й  оставя томче на Хайне „Книга на песните” с посвещение – „На Екатерина Великова Пенева, в знак на спомен”. (Спомени 1984  : 71)

На 4 октомври 1879 г. след като изтръгва нейното съгласие „да му стана жена, другарка”, двамата си разменят годежни пръстени.

След 17 дни Петко Каравелов е вече председател на българския парламент.(Спомени 1984 : 81 - 82)

Упоритостта му е възнаградена след три месеца, когато на 13 януари 1880 г. той взема за своя съпруга учителката Екатерина Пенева, която  до края на живота си ще носи с гордост фамилията Каравелова.

Сватбата е подобаващо тържествена, венчават ги търговецът на сол Иван Стоянов и неговата съпруга в църквата „Света Троица” в присъствието на митрополит Григорий Доростоло – Червенски.

От брака им се раждат три дъщери – Радка ( 18 ноември 1880 – 14 декември 1882), Виола ( 14 септември 1884 – 3 юли 1934 ) и Лора ( 8 ноември 1886 – 30 ноември 1913).

От дистанцията на времето – през 1925 г. Екатерина Каравелова ще признае – „Ние живеехме, без да се командуваме и сполай на Бога, като се връщам назад към преживените 23 години с Петко, години, пълни с превратности, изпитвам истинско нравствено удовлетворение, че двамата ги прекарахме с достойнство и че той ще служи като образец на безкористен държавник, всецяло предан на народа и отечеството си...” (Спомени 1984 : 87).

През есента на 1880 г. Екатерина Каравелова придружава финансовия министър Петко Каравелов при посещението му в Русия.

Двамата пътуват до  Лом, Оршов и  Виена с параход, до Петербург, Москва и Севастопол с железница, а оттам до Ялта с кола.

В Ливадия Петко Каравелов се среща с император Александър II и военния министър Дмитрий Милютин, с когото  споделя възгледите си за развитието на българското княжество, напълно подкрепени от генерала.

Срещата им на 5 октомври 1880 г. е знаменателна.След нея военния министър на Русия отбелязва искрено : „Добре направихте, че дойдохте, за да разсеете интригите и обвиненията против вас, че сте нихилист”.

А след като се запознава и със самата Екатерина , натяква на Каравелов за турския му нрав да крие жена си и казва – „Жалко,  че Екатерина Великова не беше представена на Господаря.Виждайки я, той никога повече нямаше да вярва на нелепостите против вас, Пьотр Станиславович.”( Спомени1984 : 118).

Идилията приключва на 27 април 1881 г.

Александър Батенбег суспендира конституцията, като според Екатерина Каравелова вдъхновителят на преврата е граф Кевенхюлер.(Спомени 1984 : 123).

На изборите за Второ Велико народно събрание на 14 юни 1881 г.Петко Каравелов е избран за депутат от Търново, благодарение усилията на Стефан Стамболов, но въпреки това му е попречено да участва в работата на парламента в Свищов на 1 юли 1881 г.

Семейството избира пътя на емиграцията – в края на юли 1881 г. тръгва от Цариград за Пловдив, където Петко Каравелов и Иван Славейкови са назначени в мъжката, а Екатерина Каравелова в девическата гимназия.

Започва период на относителен просперитет за младото семейство.

Две години по – късно Петко Каравелов е за кратко и кмет на Пловдив – за два месеца (Спомени 1984 : 138),  след което с възстановяването на Търновската конституция на 7 септември 1883 г., той се завръща в  София, за да се включи в  борбите срещу консерваторите.

На изборите на 27 май 1884 г.Народно – либералната партия печели огромно мнозинство, но същевременно тя преживява и първото си разцепление, заради вироглавата неотстъпчивост на Драган Цанков.

Петко Каравелов е отново премиер от 29 юни 1884 до 9 август 1886 г

Това е най – плодотворният период в неговата политическа биография.

Верен помощник му е неговата съпруга, която  по това време започва активно да се изявява на страниците на  „Търновска конституция”, който след контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г. се превръща в един от най – силните опозиционни вестници у нас.

Екатерина Каравелова подкрепя в най – важните начинания своя съпруг.

Тя му става ценен сътрудник и секретар, като постепенно получава изключително влияние върху него.

Нито една заповед, нито едно назначение, молба или жалба не може да мине без нейната решаваща дума.

Екатерина Каравелова, която първоначално за пет лири месечно поддържа кореспонденцията на мъжа си (Спомени 1984 : 102), неусетно се превръща в Регентката на България, както почтително и със страх я нарича Димитър Маринов.

С един апостроф само – „Петко!” е в състояние да овладее съпруга си.( Спомени 1991 : 230), а партийните членове на ДП се чувстват задължени при откриването на всеки  конгрес след смъртта на Петко Каравелов да й пращат приветствие. (Като това при започване работата на Третия редовен конгрес на Демократическата партия на 7 декември 1903 г.).

Благодарение на нейния такт и остро гражданско чувство е избегнат скандал с фатални последици за съпрута й.

За заслуги към Отечеството княз Александър I Батенберг посещава премиера Каравелов лично в къщата му и го награждава с орден „Свети Александър” I степен с мечове, а на съпругата му подарява свой портрет в рамка от тъмночервен плюш с бронзова корона .

В случая благородните пориви на княза са похвални, но той несъзнателно нарушава на конституцията.

Орденът е забранен да се дава на цивилни лица, ако и да имат заслуга за победоносния край на Сръбско – българската война.

Каравелова веднага се свързва с Иван Славейков и решава мъжът й да върне медала на княза, за да няма излишни разправии в парламента.( Спомени1984 : 177 – 178).

Тя ще съдейства на министерския съвет, заседаващ в дома й на столичната улица „Васил Левски” № 20 по време на Сръбско – българската война между 2 и 15 ноември 1885 г. (особено важно е заседанието на 6 ноември, когато се решава княз Батенберг да остане при войската и Сливница да не се изоставя) , ще преживее  драмата по свалянето на Батенбег на 9 август 1886 г., тактично пазейки мъжа си от обвинения в съпричастност към заговора на капитаните Груев и Бендерев, ще сипе огън и жупел против диктаторското управление на Стамболов, когото ненавижда и като мъж, наричайки го „азиатски сатрап”( Спомени 1984 : 185) ,  вкл. и за арестуването на Петко Каравелов и побоят върху него в Черната джамия на 19 февруари 1887 г., но ще пропусне да спомене в своите „Спомени за Стамболов” (1905) че именно той – всесилният властник на България , в най – тежките за нея дни след 18 юни 1892 г., когато Петко Каравелов е хвърлен в Черната джамия  за 5 години по нелепо обвинение за съучастие в убийството на финансовия министър Христо Белчев на 15 март 1891 , й праща тайно пари, за да преживява!  ( Терзиев 1993 : 337).

На 10 февруари 1892 г. е обвинена от кабинета на Стефан  Стамболов, че „клевети българското правителство пред чуждите консулства”.

 Защитава я д – р Константин Стоилов.Благодарение на съдебния заседател – обущаря Калъпчиев, приел съветите на русенския владика Григорий да отсъди по съвест,  тя е оправдана.

Прибира се с децата при майка си в своя роден град и благодарение застъпничеството на Григорий  Доростоло – Червенски получава учителско място в католическото училище с месечна заплата от 50 лева.

Петко Каравелов тежко преживява смъртта на верния си съратник и талантлив писател Алеко Константинов на 11 май 1897 г.

Според съпругата му „Тази загуба остави дълбоки следи в сърцето на Каравелова и на приятелите му”. ( Спомени 1991 : 65).

Екатерина Каравелова следи и последното премиерстване на съпруга си между 19

 февруари и 22 декември 1901г., започнало с благороден  устрем и народополезни помисли и приключило безславно с парламентарния блам на 21 декември 1901 г., когато правителството пада заради тежкия договор за заем с френската „Банк дьо Пари е де Пай Ба” срещу която залага тютюневата режия на България.

Каравелова преживява болезнено смъртта на съпруга си на 24 януари 1903 г., но веднага получава съболезнователно писмо от княз Фердинанд, писано на 25 януари в 1 часа сутринта, в което владетелят посочва с неприкрито вълнение – „Дълбоко опечален от ужасната вест, спеша да Ви изкажа Моята искрена скръб за неизмеримата загуба, която претърпявате, загуба, която лишава и нашето Отечество от един замечателен държавен мъж и горещ патриот, името на когото е свързано с историята на българския политически живот.

Аз почитах у него оная рядка, строга честност на старите българи!

Моите чувства към него Ви са познати и от тях ще съдите колко Ми е тежко!

Бог да го прости!!”( Дренкова 1984 : 270).

Покъртителен е разказът й за последните дни на Каравелов и особено за заседанието на Централното бюро на ДП, свикано в дома на Петко Каравелов на 22 януари 1903 г., когато трябва да се определи партиен заместник, докато лидерът ще се лекува в чужбина.

Болният Каравелов лежи на канапето и блед, но с уверен глас, говори за мисията на българския политик  - „ Той трябва да забрави себе си и всестранно да работи за народа и страната си...Като няма сили и желание така да работи, нека си потърси другаде място – у нас мнозина са, които търсят голям полог, за да снесат малко яйце. Моята съвест е чиста.Не измених на себе си и на народа си останах верен.Изпълних докрай дълга си.” (Спомени 1991 : 68).

Каравелова устоява на  ухажванията на Олимпий Панов и  Андрей Ляпчев, приема възхищението на монарсите Александър Батенберг, Фердинад I  Борис III и на лидера на ДП Александър Малинов – наследникът на Каравелов, за да се оттегли от активен политически живот от 14 ноември  1911 г.

Но не и от обществените си ангажименти.

По време на руско – японската война се включва  в дейността на Дамския комитет, който заедно с Червения кръст и Славянското благотворително дружество събира средства, създава болница и я изпраща в Далечния Изток.

Екатерина Каравелова е активна в периода 25 април – 10 декември 1904 г., след което поради интригите на руския посланик Бахметиев и съпругата му , тактично се оттегля.

На 10 юли 1901 г.в София се провежда учредителния конгрес на  Българския женски съюз.

Тъй като Каравелова е председателка на общообразователното женско дружество „Майка” и владее руски, френски, немски и  английски  език, е натоварена да води кореспонденцията на съюза.

На 29 март 1904 г. в Лондон на организирания от Балканския комитет митинг в защита на жертвите на Илинденско – преображенското въстание, потушено на 2 септември 1903 г., говори родния представител  Екатерина Каравелова , която описва тежкото положение на българските бежанци и нуждата им от материална помощ за облекчаване на техните страдания.

На конгреса през 1915 г.тя е избрана за зам. – председателка, а през 1925 г. и за председателка на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода.

През 1924 и 1928 г. участва в работата на конгресите на МЖЛМС във Вашингтон и Дъблин.

На 4 конгрес на Лигата, състоял се във Вашингтон между 1 и 4 май 1924 г. признася паметните думи на 1 май 1924 г.– „Целият български народ , от младия ни цар до най – смирения овчар в нашата земя, където ¾ са земеделци, иска да живее в мир с всички народи, били те далеч или близо, големи или малки.Той желае да обработва нивите си и да се развива по пътя на културата.Той е уморен от борби и злочестини.”(Антонова 2007).

В Дъблин четири години по – късно, на 8 юли,  ще допълни – „ Нашият идеал  е не мирът,  който скрючват правителствата, без да познават действителните тежнения на народите, а мирът на истинската демокрация.”(Антонова 2007).

В ирландската столица ще защити темпераментно и българският национален идеал, поруган от Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.- „На конгреса във Вашингтон всички признахте и подчертахте неправдата на мирните договори.Но малцина от вас могат да си представят какво непоносимо бреме от страдания те сложиха върху победените народи и особено върху малцинствата.Между последните, аз смея да кажа, България е била и продължава да бъде една от най – злочестите.За да ви поясня нейното отчаяно положение , ще приведа само думите на министър Вандервелда, шефа на белгийската социалистическа партия.В края на лятото на 1924 г. той посети България и има възможност да види голямо число македонски и тракийски бежанци.Тяхното бедствено положение го накара да извика : „Ние се намираме в един от кръговете на Дантевия Ад”!”( Антонова 2009)

По време на Балканската война ( 5 октомври 1912 – 30 май 1913 г.) е главна милосърдна сестра във Военното училище.За дейността си е наградена на 20 август 1913 г. от царица Елеонора със знака „Божие е нашето дело”, към което е притурена брошка от 1912 г. След преживяната национална катастрофа  и  Букурещкият мир от 28 юли 1913 г., сърцето на Каравелова остава вкаменено – „никакви ласкави царски думи не бяха в състояние да ме стоплят”.( Дренкова 1984 : 156).

Бори се против участието на страната в Първата световна война на страната на Централните  сили, като за целта пише и две специални писма до цар Фердинад  - на 5/6 януари 1914 г., в което моли –„Русия чака един хубав, открит жест от ваша страна, Господарю, за да отвори широко сърцето си на България и Нейния вожд.Не забравяйте този жест!” ( Дренкова1984 : 249) и на Великден 1915 г., , в което „ с вяра чакам Царя на българите да тръгне с народа си, да мине победно през Голгота и с преговори ли или с оръжие в ръка да върне онова, що бе наше.Тогава  ликующа целокупна България ще празнува истинска Пасха и от все сърце ще благославя своя Царствен вожд.

...Пътят ни е ясен -  с Тройното съглашение, ръка в ръка с Русия.”( Дренкова 1984 :  стр.251)

На 30 ноември 1913 г. по време на посещението си в Петербург , където е пратена  да подобрява българо – руските отношения , научава с потрес за самоубийството на любимата си дъщеря Лора Каравелова, умряла година преди самоубийството на мъжа й Пейо Яворов на 29 октомври 1914 г..

В „Тетрадка от Русия” тя е съхранила преживения емоционален потрес – „ Чувствувам се разбита.Не зная за кого плаче сърцето ми : за Лора, която изчезна преди време в разцвета на младостта си, или за оная,която и каквато тя можеше да бъде.Бедно,  бедно дете.”

( Дренкова1984 : 168).

По повод 20 г. от смъртта на големия поет Яворов тя нарушава мълчанието си и дава интервю пред вестник „Дъга”, бр.4 от 5 ноември 1934 г., в което заявява уверено – „Трагедията на Яворов и Лора се крие в едно съдбоносно несъответствие на техните характери.” (Дренкова 1984 : 460).

Участва активно в Общия помощен комитет на пострадалите в септемврийските събития през 1923 г., а след атентата на 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя” пише писмо до  княгиня Евдокия от 29 април 1925 г., в което с тревога пита – „ Но...неотговорни фактори произволно да се разпореждат с българските граждани и да решават -  в мрака на нощите – кой да живее и кой да мре – бива ли да допусне правителството на Негово Величество Царя? По тоя ли начин ще се умири и успокои злочестата ни изтерзана страна?”, ( Дренкова 1984 : 252 ) .

Застъпва се за над 100 безследно изчезнали, между които Гео Милев, Моис Коен, Юсуф Мехмедов и Йосиф Хербст, известният журналист и съпруг на дъщеря й Виола,  изчезнал  още вечерта на 16 април 1925 г..

Молбата й остава без отговор.

На 3 декември  1925 г. я посещава в дома й френския писател Анри Барбюс.Потресен от разказите й, той написва книгата „Палачите”, преведена на български от Ана Карима.

Каравелова участва активно в Комитета за защита на жертвите, заедно с Антон Страшимиров.

Затова не е случайно, че и на двамата е забранено да участват в събрание, на което са поканени като лектори на 3 юли 1933 г.

Тя не прекъсва работата си и в Българската секция на МЖЛМС, като на Третия редовен конгрес на лигата, проведен в София на 3 май 1933 г. е очакван оратор.

На 4 април 1935 г. Екатерина Каравелова посещава външния министър и бивш член на ДП Коста Баталов с молба да се премахнат смъртните присъди за политическите затворници.

Желанието й не е удовлетворено.

На 6 септември 1938 г. подкрепя инициатива на политика и общественика Григор Василев за протест пред румънското правителство относно отнемането на училищните сгради в Добрич, частна собственост на българи.

Видната ни общественичка не се колебае да търси съдействието на цар Борис III, когато се налага да се облегчи съдбата на писателя Петко Росен, несправедливо интерниран в Панагюрище.

В изложение до монарха от 2 октомври 1939 г. тя пише с болка – „ И на тоя човек, в чийто жизнен дълъг път никой не може да посочи не петно – сянка на безчестие, е наложено като на злосторник наказание  по Стария Завет : болен, далеч от семейство, без удобства, лишен от предписаната от докторите храна и...и...и... и много и, а набедилият го несретник Димитров под благата сянка на Новия Завет бил чиновник в печата , нещо като блюстител на нравите, просветител на хорските души...?!”(Дренкова 1984 : 28 – 29).

Екатерина Каравелова има безспорна заслуга за спасяването на българските евреи през 1943 г.Вечерта на 25 май 1943 г.по препоръка на екзарх Стефан в дома й идва д – р Хананел от еврейската консистория с молба чрез писмо до цар Борис III да се отмени депортацията на евреите.

Каравелова добавя няколко реда към писмото – „Синко, и ти си баща, не прави никому зло”, подписва се, като кара и прочутия хирург Александър Станишев да положи своя подпис.

Петицията е предадена от Каравелова на нейната  приятелка княгиня Евдокия, която го препраща на брат си – цар Борис.( Антонова 2007).

В цялостния си облик на общественичка, защитница на благородни каузи  и труженичка на перото, Екатерина Каравелова е пълна противоположност на Султана Рачо Петрова, съпруга на генерала – премиер Рачо Петров и фаворитка на ФердинадI..

Ако и да съставят основата на някогашния столичен бомонд двете са по – скоро съпернички, тъй като според Ек.Каравелова „не мога да бъда с нея близка, нямаме нищо общо във вътрешния мир – но тя ме занимава като человек не без известни умствени способности, но със странно извратени понятия за много неща.Навремени с мене тя е даже добра.Но много лесно кипва.Тогава е груба и погрознява.

...Извратено същество, егоизтично, разгалено и страхът пред наступающата есенна слана я прави още повече завистлива, злобна.”( Дренкова 1984 : 92 – 93).

Екатерина Каравелова сътрудничи на сп.”Вик за свободни хора” и „Библиотека Свети Климент”( тя е неговата душа), както и на вестниците –  „Целокупна България”, „Търновска конституция”, „Знаме”, „Пряпорец”„Родина”, „Дъга”, „Женски свят”, „Женски глас”...

Пише със страст и вдъхновение.

Притежаваща вроден белетристичен дар , тя е еднакво добра като автор на разкази – „Сенки”(1893), мемоари  -  ”Вик от българската история”(1923), „За Петка Каравелов”(1941), „Майката на Пенчо” (1942), литературна критика – „Пенчо Славейков и старите завети в неговата поезия”(1915), „Бай Ганю и авторът му”( 1917), актуални обществено – политически статии – „Жените и мирът”( 1924), „Войната – престъпно безумие”( 1932), поезия със сатирична насоченост –  „Юнак”(1885)

Автор е на прочути фейлетони във вестник  „Търновска конституция”.

На първо място е  „Нов Меемиш ага”(1888), в който иронизира и бичува протуберансите в кариерата на  Захарий Стоянов – „Той в Пловдив например в разпространението на нихилизма се надпреварваше с Лаврова, подир Съединението захвана да тълкува конституционните учреждения по – добре от Беджехота, после избирането на княза Фердинанда залови да се догматизира монархическото начало по – добре от Макиавели, след Петото Народно събрание получи нактието на пророка и взе да защитава турския наказателен закон по – сербез от Шейх – Юл – Исляма.Напоследък пък прекрачи във висшата политика и остави Бисмарка подире си.

КАКЪВ ДЪРЖАВЕН ПЕНКИЛЕР!

Едно време, когато народът искаше да удовлетвори в нещо своите идеали, надежди и стремления, да даде жив облика на туй,  което беше разпръснато навсякъде, но никъде не можеше да му се намери центърът, той на колоните на покойната „Борба” захвана да духа и да чука, додето най – после същиса и куция Плутона, та му открадна сенките на Ботева и Левски...

Вместо да вземе кръста си и да тръгне подир тях, той като същи медведенски гражданин тури им по една халка и тръгна на печала.

Народната гордост и чест той извади на търг.” ( Дренкова : 337 -338).

Отговорът на засегнатия Захарий Стоянов е мигновенен и крайно остър по тон в „Ние, долуподписаните!”( 1888)  – „Мадам Каравелова е един от факторите на 9 – й август.Тя изяде главата на майор Панов, тя опуйчи и Никифорова.

Та тие последните не да ги не закачаме, не да ги не пишеме, но кокичника им под косите ще да разгърнем.Дами, а? Неприкосновени искат да бъдат.Тогава нека плетат чорапи! Най – после , тяхното участие в политика и обществени работи е нещо похвално, стига да се бореха за правото дело.”( Ние 1998 : 173).

В „Два принципа”(1886) Ек.Каравелова изобличава противниците на Петко Каравелов и Петко Славейков, между които Радославов, Димитър Петков и Стамболов като истинска „вавилония”( Дренкова1984 : 325), докато в „Подлистник”  (1888) направо се гаври с „ отец Митко Маринов, ломский управител”, уж автор на законопроект, с който в княжеството следва да се издава само един вестник -  „Свобода”, с двама редактори със заплата от 600 лева, като същите „могат да се заемат и с някаква обществена дейност.”(Дренкова1984 : 350).

В „Библиотека Свети Климент” публикува преводите  на  Тургенев ( „Врабец”, „Гълъби”, „Нимфи”, „Двама богаташи”),Хайне („Пътуване по Харц”) Флобер („Иродиана”), Анатол Франс („Лета Ацилия”), Виктор Юго ( „Реч за свободата на печата”), Мопасан („Из пътя”), Алфонс Доде („Елексирът на негово преподобие отец Гоше”), Арфред дьо Мюсе („Берберина”)   - непосредствено доказателство за вещото й познаване на руски , немски и  френски език, както и на високите й културни потребности.

На нейния преводачески талант България дължи превода на Бокачо „Крак от щъркел” (1894), както и излизането на „Княжество България”(1899) от Константин Иречек.

На 10 ноември 1929 г. в театър „Роял” се чества 50  годишната обществена дейност на Екатерина Каравелова.

Присъстват цар Борис III, премиерът Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, кметът на столицата ген.Владимир Вазов, бивши и настоящи министри, представители на над 80 организации и дружества.

Митрополит Стефан й подарява Библията, като съобщава , че сутринта във всички църкви на царството ще бият камбаните и ще се четат молитви за нейно здраве.

В речта си Александър Малинов, по това време противник на сговориста Ляпчев, предизвикателно посочва : „Народите никога не оценяват своите хора, но виновни народи няма.Има виновни управници.И те трябва да изпълняват дълга си.”

Отговорът на Екатерина Каравелова е поучителен  и ясен – „Работила съм, защото съм чувствала съзнание и нужда да работя, а това не е заслуга.

Аз дадох грижите си за моя народ – изпълних съвета на майка си и съпруга си, комуто дължа много от това,  що съм.И моят завет към вас, деца , е : ” Обичайте народа си и грижете се преди всичко за него, а после за своите лични интереси.Нашият народ заслужава това, тогава и вие ще изпълните дълга си.”(Антонова 2009).

Знаменателният повод води до издаването на специален юбилеен сборник.

Екатерина Каравелова дочаква края на Втората световна война на 2 септември 1945 г. и доживява 60 г. от Съединението на 6 септември 1945 г.

Тя умира на 87 години на 1 април 1947 г. в София, в същата година когато си отива от този свят Поликсения Стамболова, съпругата на омразния й Стефан Стамболов, в разгара на налагането на тоталитарната комунистическа диктатура у нас.

По предложение на министър – председателя Георги Димитров е погребана зад абсидата на олтара на църквата „Свети Седмочисленици”, при съпруга си – политикът и държавникът Петко Каравелов.

Борислав Гърдев

 

Литература

Антонова 2007 , „Екатерина Каравелова – хронология на един живот”, е – списание „LitеrNet”, № 12, 2007

Антонова 2009, „Екатерина Каравелова и женското движение в България”, е – списание „Литературен свят”, бр.12, 2009

 Дренкова 1984, Дренкова, Ф.„Като антична трагедия.Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии”, С., 1984

Ние 1998, „Ние, долуподписаните!”. Най – хубавото от непознатата публицистика на Захарий Стоянов.Съст., автор на предговора и бележките под линия Тодор Ташев, С., 1998

Оцеляването1995, „Оцеляването.1940 – 1944.Сборник документи.Съст.Д.Коен, С., 1995

Спомени 1984, „Спомени на Екатерина Каравелова”, предговор, съставителство, археографска обработка и бележки : з.д.к.Величка Филипова и Екатерина Кунчева, С., 1984

Спомени 1991, „Спомени за Петко Каравелов”, съст.Елена Стателова, С., 1991

Терзиев 1993, Терзиев, К. , „Стефан Стамболов”, С., 1993

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Стгефан Москов между "Улицата" и "Рапсодия в бяло"

 

    Стефан Москов – между „Улицата“ и „Рапсодия в бяло“

 

Работата по създаването и утвърждаването на шоуто „Улицата“ с всичките й перипетии и разклонения е 25 годишно приключение.

Което може да се случи само в България и то в един преломен момент – от  90 – те години на миналия век .

Тогава у нас като че ли всичко бе възможно.

Да вземеш власт – с малко и завинаги и след година да паднеш от нея – Филип Димитров, да създадеш финансово – икономическа империя, да подпомагаш всички вестници в България и след 11 години да бъдеш зрелищно убит с един куршум в навечерието на женския празник, ненавършил 43 години – Илия Павлов.

Да правиш шоу в единствената ни телевизия и да станеш популярен – при това в жестока конкуренция.

Защото може и да се казваш Теди – Стефан Москов, да си завършил куклена режисура при Юлия Огнянова през 1985 г. и драматична академия в Рим през 1992 г., да си създател на театър „Ла Страда“ през 1992 и пак през тази преломна и драматична година. „като на майтап и сякаш между другото“ да стартираш свое предаване в БНТ.

Началото е факт, шоуто се харесва, въпреки че първият епизод е 22минути, тъй като за толкова стигат парите на спонсорите (7up), но да се утвърдиш и да продължиш напред е вече съвсем друга работа.

Телевизията е само една.В нея господар  е великият Хачо Бояджиев.

Той е въвел стандарти и епигони – като Младен Младенов, които сляпо и свято се спазват.

Пищни и зашеметяващи спектакли, с най – добрите актьори, танцьори, певци, музиканти и хореографи, с най – изтъкнатите сценаристи и най – големите звезди в артистичния свят у нас.

За него винаги се дават най – много пари, за другите  - каквото остане.

Проф.Бояджиев е легенда и еталон.

Ако искаш да правиш развлекателни програми и мюзикъли – следвай модела на „Козята пътека“(1972), „Добър ден, довиждане“(1979), „Съзвездие`83“ (1983),“Ах, този театър!“(1986), „Криворазбраната цивилизация“(1974) , „Вражалец“(1976) ,„Зех  тъ Радке, зех тъ“ (1977) или „Вариете „Одеонъ“(1979).

Но ако не искаш?

Вече се е появил опасен дразнител – програма „Ку – ку“, която ще се излъчва по БНТ от 27 януари 1990 до 17 октомври 1994 г.Приемникът „Каналето“ ще тръгне на 1 април 1995 и ще просъществува до 11 септември 2004 г., а „Шоуто на канала“ ще стартира на 16 юни 2007 и ще продължи до 31 март 2018 г.

В началото е „Ку – ку“.

На него му е позволено всичко.То предлага не само танци и хитове, но и сурова подигравка с политиците.

Не забравяме питането към президента Желев дали е ку - ку на 3 февруари 1991 г.,атомното шоу от 22 декември 1991 г.,заради което прокуратурата поиска за авторите 2 години затвор на 24 декември, като делото - №1/1992  се точи три години,и разбира се, уловката на д – р Васил Михайлов от Бойко Василев на 4 април 1993 г., за по – нататъшното развитие на отношенията ни с Нубия – измислената африканска държава от епизода „Урок по толерантност“ на сериала „На всеки километър“ (1971).

 Васил Михайлов недоволства, че двустранните отношения не са на нужната висота, след което му се лепва прякорът „Васко Нубиецът“…

 

Освен всичко друго  „Ку – ку“  бързо се комерсиализира.Пускат се дискове от музикална къща „Ку – ку“,раздават се награди от Националната Ку – ку академия, появяват се сериозни – тогава – спонсори – „С „Ист – Уест интернешънъл холдинг груп – по – силни от инфлацията!“,правят се шумни спектакли и турнета из страната.Ръководството около Петър Курумбашев предлага на пазара марка цигари, вафли, всекидневник с тираж 30 000 броя  и дори решава да се кандидатира на предсрочните парламентарни избори на 18 декември 1994 г.

Елитът ни се сепва, нарушава се статуквото, появява се нов , опасен играч, който трябва да бъде спрян от Върховния съд.

На партия „Ку – ку“ , създадена на 19 октомври 1994 г.е отказана регистрация,тя е заличена от регистрите на 26 април 1995 г., предаването е спряно на 14 октомври1994 г. от генералния директор Хачо Бояджиев, заради подготвеното скандално издание, в което България е в плен на групировката „Мултитрон“, зад която всички отгатват „Мултигруп“ и „Трон“!

Назрява първата голяма криза сред шоумените, тя ще бъде временно преодоляна след шест месеца, но през 1998 се случва неизбежното – първото издание на „Хъшове“ на Слави Трифонов и Любен Дилов – син, пуснато по БНТ разгневява управляващите – помним скечовете „Костов краде часовника на Кол“ и  „Надка танцува с кол“, вследствие на което на 8 февруари1998 г.“Хъшове“ спира по БНТ, за да се трансформира в „Шоуто на Слави“, тръгнало по btv на 27 ноември 2000 г.

В тази враждебна среда през ноември 1992 г.се снима  „Улицата“, за да е готово за 31 декември.

Първото издание минава мирно и тихо, останало единствено за годината.

Москов разбира, че за да успее  не трябва да се отказва, а да се обгради с екип от съмишленици и  да продължи напред „ в предлаганите му обстоятелства“, за да създава предаване – горчиво – ироничен поглед към времето на илюзии и надежди, страдания и възторг..

Което означава мизерно финансиране – единственият щедро осигурен ресурсно епизод е вторият от 1994 г., който е с времетраене от 51 минути, с гост звезда Васил Найденов, изпял с Мая Новоселска песента „Аз намерих теб“.

Москов приема да работи според  естетиката на бедността.Снима  из запрашените малки улички на широкия софийски център, разчитайки на канава от сценарий, който трябва да се изпълни със съдържание най - вече чрез импровизационните способности на неговите актьори.

А те са наистина безгранични, като изпълнителите са просто блестящи, въпреки че първоначално не говорят нищо на широката зрителска аудитория.

Кой познава през 1992 г. Мая Новоселска и Кръстьо Лафазанов – водещите, кой е чувал за тях във Врана, Пловдив или Велико Търново?

Сред останалите артисти – основатели откриваме имената на Борислав Стоилов, Валери Малчев и Тончо Токмакчиев.

Точно така – Теди Москов прави популярен Токмакчиев ,  преди да се появи в  „Ку – ку“ и „Каналето“.

 

През следващите 25 години постановчикът – сценарист ще се придържа към прости правила при правенето на шоуто си.

Ще разчита на свои актьори  - няма да се поблазни да работи с утвърдените знаменитости от Сатиричния театър, които са едва ли не собственост на Бояджиев и ще им направи реверанс един – единствен път , представяйки ги в комплект – Георги Калоянчев,Стоянка Мутафова, Никола Анастасов, Константин Коцев, Иван Григоров, Димитър Манчев като обитатели на старчески дом в дебютния си игрален филм „Рапсодия в бяло“ от 2002 г.и ще лансира упорито нови имена, на които с основание ще се смята за кръстник.

Изглеждайки изданията на „Улицата“ бях удивен колко таланти са направили своя прощъпалник под диригентската палка на Москов – Мартина Вачкова, Христо Гърбов и Албена Маркова – Гълъбина Чеканова от „Столичани в повече“ във втори епизод от 1993 г. -  „Културата“,Ернестина Шинова, Светлана Янчева и Деси Тенекиджиева в епизод 5 „Половинчати истории“ от 1995 г., Самуел Финци и Камен Донев в епизод 7 „Изчезващите неща“ от 1999 г., в епизод 8 „Пороци и недостатъци от 2001 г.“ Лафазанов  еднократно изчезва, заменен от Камен Донев, а най – много промени наблюдаваме в епизод 10 – „Пресечката“, появил се отново както предишния , но след 13 годишно очакване  в Нова тв – Албена Колева, Малин Кръстев, Велизар Бинев,Леонид Йовчев,  Добрин Векилов - Дони, инж.Джони Пенков.

От стария екип възкръсват Валентин Танев, Никола Додов, Тончо Токмакчиев, Камен Донев и Мая Новоселска.

Обградил се с актьори по свой избор, разчитащ на качествата на драматург като Людмил Станев, оператор и композитор от класата на Иван Тонев и Антони Дончев, както и на текстовете за песни на майка си Рада Москова, Стефан Москов се насочва основно към креативната разработка на своето предаване.

Той не желае да прави публицистична злободневна сатира и се разграничава от актуалната ни политическа действителност.

Ако и дебютният епизод  - „Носталгия“ да е свързан със спомена за  току – що отминалия социализъм  и в документални кадри да зърваме лицето на тогавашния премиер Филип Димитров.

Той изчаква година и половина преди да засегне -  при това съвсем деликатно на принципа „заразен от свинска напаст“ - темата за Козлодуй във втори епизод на „Улицата“ и пак в него за пръв и последен път осмива безплодните напъни на нашите народни представители  в „Рап нюз“ с прочутата песничка, пята от Лафазанов и Новоселска – „Вчера в парламента се събраха…“

Стефан Москов се вълнува от съдбата на обикновения, смачкан малък човек, търпящ несгодите на безкрайния ни преход.

Не случайно третия епизод е посветен именно на него, „малкият човек“,„човекът от народа“, доведен от управниците ни до скотско съществуване.

В този епизод от 1994 г. ни се поднася по неподражаем начин от Христо Гърбов, песен в стил „ъндърграунд рап “  - „Обичам аз да съм работник, да пея до любимия си струг…“, която е истински  шедьовър, а самият епизод  -  абсолютна и вечна тв класика, която всеки решил да се занимава с  телевизионна режисура трябва да познава в детайли.

Москов, ако и да не разполага с достатъчен бюджет, снима естетски предавания, следвайки традициите на Чаплин, Фелини и Моничели.

Държи на стойностното музикално оформление, на танците, на играта с цветовете…

Болезнено се вълнува от проблемите , свързани с културата ни, натикана в ъгъла от управлаващите ни – спомняме си скеча с Лафазанов на лоста в епизод 2 , „Културата“ - „Обичам бахура и културата“, както и спонтанния му вопъл, когато научава, че културтрегерите му искат 50 000 лева  за спонсорство – „Е, ама вие се осрахте!...“

Стефан Москов регистрира с болка опростачването на населението, полудяло по тъпи и сълзливи латиносериали – епизод 5 „Половинчати истории“, по блудкави розови романи – епизод 3 „Малкият човек“, унижавано  от мутри и гангстери, най – добре експонирани в скеча „Мутри на балет“ в епизод 7 „Изчезващите неща“ от 1999 г.

Реформите в МВР са осмени чрез неподражаемия Камен Донев в епизод 9 от 2004 г. – „Обърквация“, докато дискретния намек за футболните пристрастия на новите ни управници от ГЕРБ ще ги видим лансирани в „Пресечката“ от 2017 г.

Може би най – проникновеното разкриване съдбата на българския чиновник като символ на малкия човек откриваме в епизод 5 „Половинчати истории“, където се запознаваме с житието и битието на незабравимия Страхил Божикравов. – половин човек, работещ на половин щат, половин работен ден за половин заплата.

Всеки, който иска да учи актьорско майсторство и да разбере как се лансира успешно един свеж скеч, задължително трябва да гледа дуета на Лафазанов и Христо Гърбов  и след като се посмее от сърце на неосъществилия се мерак на чиновника да нарече началника си :“Шефе, ти си голям гъз!“, да осъзнае какъв ефект на въздействие е имало това предаване при Виденовото  управление у нас.

Гарантирам на  любознателния зрител и друго – докато слуша какво писмо диктува Мая Новоселска на Лафазанов за прословутия г – н Мерцедес в епизод 9 от 2005 г. „Обърквация“,  ще бъде разтърсен до дъното на душата си и ще се разплаче, осъзнавайки безизходицата, в която се намира всеки почтен човек в България.

Освен лансирането на млади, талантливи и перспективни актьори, Москов има и друга мисия.

Той осъзнава поколенческата си обвързаност и  отговорност.

Няма друг постановчик у нас, направил жестове към най – талантливите си  колеги – набори, които му се явяват и конкуренти.

Това обаче не притеснява Москов и той смело лансира Александър Морфов в безмълвна епизодична изява още във втори епизод на „Улицата“ – „Културата“, съпругата на Андрей Слабаков  - Ернестина Шинова  печели овациите ни в епизод 5 „Половинчати истории“, през 1998 г. самият Москов помага с идеи и опит на Слабаков  за първото легендарно издание на „Павета“, от което запомняме предизвикателното надиграване на водещите  Ернестина Шинова и Николай Урумов, както и предложенията, които прави келнерът Урумов на своите клиенти – от  дивото куче Динго , куче в чекмедже и дамата с кученцето до четиримата танкисти и кучето…

След това през 2001 г. Москов и Слабаков ще се конкурират за зрителската любов  с осмото издание на „Улицата“  „Пороци и недостатъци“и втората част на „Павета“,  без да забравяме, че като жест на добра воля самият Москов се появява във файтона със Сашка Васева и Йорданка Христова в симпатичната екранизация по Вазов на Слабаков „Краят на XX век“ (2000).

Мислил съм много защо след 2004 г. Москов спира да прави „Улицата“.

Дали загубва интерес към рожбата си , или осъзнава, че времето се променя и че други реалити формати ще откраднат зрителското внимание?

Да не забравяме, че изданието от 2005 г.  по Нова тв  е в навечерието на големия финал на „Биг брадър“ на 17 януари 2005 г., на неговото първо прочуто  издание, спечелено от Здравко Василев.

Говореше се за конфликти и спорове с ръководството на БНТ, което искало продължаване на шоуто, но очаквало сценарии от Москов, каквито той упорито отказвал да даде, споменаваха се  неудовлетворени финансови претенции.

В тези години Москов работи дълго и плодотворно в германски театри в Хамбург, Щутгарт, Дармщат,, също у нас,преживя катастрофа, счупи крак, остаря.

Беше зает и с други проекти.

През 2002 г. доживя мечтата си да представи игрален филм „Рапсодия в бяло“, която изцяло бе в идейно – тематичния кръг на „Улицата“ и както и първите  „Павета“ може да се смята за клонинг на прочутото предаване – един одухотворен и пълен с любов поглед към света на театъра, към мечтите на малкия човек и към чудото, наречено живот с участието на Мая Новоселска – Дана, Самуел Финци – алпинистът, Кръстьо Лафазанов – лакомникът, Ивайло Христов – полицаят, Златина Тодева – мама Злата и каймака от Сатиричиния театър – от Коцев и Калоянчев до Мутафова и Анастасов.

През 2007 г. се завърна в БНТ и режисира прочутия си спектакъл „Майстора и Маргарита“,по Булгаков, станал хит във Военния театър с Валентин Танев – Майстора и тройната интерпретация на Маргарита от Адриана Найденова, Стефания Колева и Мая Новоселска.

През същата година представи и прекрасния си документален филм „Преводачката на черно – бели филми“, посветен на изключително обаятелната Нели Червенушева, превеждала цял живот във филмотечното кино „Дружба“/ „Одеон“ филмите на италианските класици Фелини, Антониони , Моничели  и доживяла да се срещне и разговаря със своя 91 годишен идол Марио Моничели в неговия римски дом…

А след това се случи чудото.

В НДК на 13 юни 2016 г. Москов възкреси „Улицата „като театрален спектакъл и обра овациите на вярната си публика.

Зареден с енергия и надежди на 1 януари 2017 г. стартира проекта „Пресечката“, излъчен веднага по Нова тв.

Реакциите обаче бяха противоречиви.

Зрителите гледаха шоуто, но негодуваха от новите попълнения и липсата на любимеца им Кръстьо Лафазанов, с когото Москов предварително декларира, че няма да работи, защото бил станал дебел и участвал в халтури– намек за играта му в „Столичани в повече“ и „Комиците“ и  не възприеха единодушно новия облик на „Улицата“ като „Пресечката“.

Москов веднага подаде команда :“Стоп“ и  начинанието скоропостижно умря…

Дали ще има четвърто възкресение на „Улицата“ след  тези от 2005 , 2016 и 2017 г. и по аналогия с „Всяка неделя“ не знам.

Не съм гадател и не мога да пророкувам.

Знам, че след последния ни разговор, който водих с Москов на 30 май 2018 г. във Велико Търново, той се канеше да заснеме тв версия на спектакъла си „Редки тъпанари“.

Ще посегне ли отново към най – успешния си авторски проект, ще пожелае ли отново да предизвика съдбата?

Сигурен съм в едно – никой не може насила да го накара да снима „Улицата“.

А реши ли се на рестарт – ще трябва да сме готови за поредните предизвикателства и изненади.

Каквито само Стефан Москов, дори  и на 60 години, може да ни поднесе.

Борислав Гърдев