Страници

петък, 12 април 2024 г.

Да си спомним за Сидни Лъмит

 

    Да си спомним за Сидни Лъмит

 

 Сидни Лъмит се ражда във Филаделфия на 25 юни 1924 г., но израства в Ню Йорк.

Родителите му са емигранти от полско – еврейски произход.

Барух Лъмит е роден във Варшава и е актьор, сценарист, режисьор и продуцент, а майката Юджиния е танцьорка, но умира, докато Сидни е все още дете.

Сидни Лъмит завършва Колумбийския университет.

На 11 години прави дебюта си като актьор на Бродуей в постановката по Сидни Кингсли „Без изход“, а през 1939 г. се появява  и в игралното кино – „Една трета от нацията“ на Дъдли Мърфи експериментира, да изгражда тв специфика, да интерпретира драматичен текст, пък бил той и класически и с удивителна работоспособност да заснеме повече от 500 постановки , между които и постижения които „Този имот е осъден“(1958), , „Цялото кралско войнство“ (1958) , „Семейно.

Втората световна война прекарва в Индия и Бирма, отстранявайки проблеми с радарите, а като се завръща от фронта организира собствена актьорска трупа през 1947 г., става неин режисьор и преподава актьорско майсторство от 1948.

Упорито и всеотдайно поставя пиеси, но само „Калигула“ (1960) на Алберт Камю се радва на успех.

От 1948 е асистент, а от 1951 и режисьор – постановчик в тв компания SBS.

Може да се каже уверено, че той, заедно с Юл Бринер,чийто асистент – режисьор е, е сред създателите на щатските тв програми.

В телевизията остава до 1960 г., работи интензивно – 14 часа седмично за драматични спектакли, ограничен брой декори и минимални бюджети, но има възможност да щастие“ (1959),„Историята на Сако и Ванцети“ (1960) и „Разносвачът на лед идва“ (1960), за която печели „Еми“ през 1961 г.

С четири брака и четири деца, от които две доведени, Лъмит е все така плодовит и на голям екран.

В актива си има около 50 филма, някои от които са правени за поддържане на формата и получаване на поредния хонорар, но има и такива, които са признати за безспорни филмови образци.

Дебютира с прекрасната драма „12 разгневени мъже“  през 1957 по пиесата на Реджиналд Роуз с незабравимия Хенри Фонда като съдебен заседател № 8, веднага превърнала се в модерна класика.

Лъмит ще продължи да снима до 2007 г., умирайки на 9 април 2011 г.

Във филмографията си има и истински шедьоври – „Дългият път на деня към нощта“ (1962) с Катрин Хебрън и Ралф Ричардсън, „Могилата“ (1965) с Шон Конъри и Хари Андрюс,“Серпико“ (1973) с Ал Пачино и Джон Рандолф, „Кучешки следобед“ (1975) с Ал Пачино и Джон Казале, „Тв мрежа“ (1976) с Фей Дънауей, Уйлям Холдън и Питър Финч, „Присъдата“ (1982) с Пол Нюмън, Шарлот Рамплинг и Джак Уордън, „Фатален грях“ (1993) с Ребека де Морни, като по скромното ми мнение последният му значим филм е съдебната драма „Виновен“ (2006) с Вин Дизел, за която навремето написах възторжено  ревю.

Лъмит е снимал и качествени  комерсиални филми като „Групата“ (1966) с Кандис Берген, „Убийство в Ориент експрес“ (1974) с Албърт Фини, Лорън Бакол, Ингрид Бергман, Шон Конъри,Жаклин Бисе, Антъни Пъркинс , Джон Гилгуд,“На следващата сутрин“(1986) с Джейн Фонда и Джеф Бриджес, „Глория“ (1999) с Шарън Стоун, има и неудачни постановки като „Змийска кожа“ (1960) с Марлон Брандо,Джоан Удуърд и Ана Маняни, „Власт“ (1986)  с Ричард Гиър, Джули Кристи ,Дензъл Уошингтън и Джийн Хекман или  гангстерската драма „Семеен бизнес“(1989) с Матю Бродерик, Щон Конъри и Дъстин Хофман, към която имах големи очакания, както и полицейската кримка „Нощ се спуска над Манхатън“ (1997) с Анди Гарсия, Лена Олин и Ричард Драйфус…

Лъмит е номиниран пет пъти за „Оскар“, но получава само почетен приз  за цялостен принос през 2005 година.

Влиятелните критици Полийн Кейл  и Андрю Сарис по принцип не харесваха филмите му, но  Лъмит с натрупан опит, неизтощима виталност и неизчерпаема енергия снима до 83 годишна възраст, отстоял до край позицията си на разказвач на истини, когото меродавните фактори упорито не искат да чуят…

Борислав Гърдев

понеделник, 8 април 2024 г.

Предизвикан коментар

                              Предизвикан коментар


Признавам си, че отдавна съм се отказал да влизам в полемики, осъзнавайки тяхната безсмисленост по нашите географски ширини.

Но опусът на Юлияна Методиева „(Не) само поради финансова оскъдица „Вина“ е слаб сериал“ ме извади от равновесие.

Не знаех, че госпожата,защитаваща малцинствата у нас чрез Хелзинкския комитет е  киноман, че и кинокритик.

Загадка е защо е решила да си публикува творението първо в „Стършел“ – вероятно да громи със средствата на сатирата откритите в сериала недъзи, а след това и в сайта „Маргиналия“ – сигурно защото е четен и  има голяма аудитория.


Само ще напомня на Методиева, че „Вина“ не е нискобюджетна продукция, дори за нашите телевизионни условия.

Сериал, с който БНТ оглавява класациите по зрителски рейтинг, съвсем не се прави с малко пари.А и режисьорът и креативният продуцент Виктор Божинов обича да работи по проекти, които са добре финансирани. Защото е най – добър в професията си.

Защо й е нужно на Юлияна Методиева да преразказва сериала не знам, но не мога да разбера как самата тя не е осмислила чупките в сюжета.

Игуменката сестра Пелагия на Светлана Янчева се оказва изцелена от рак не само и защото усърдно се е молила, но и тъй като има първоначално сгрешено лекарско заключение.

Защо тогава да не измоли от патриарха  - живият все още Неофит – благословията му за възстановяването на каменната църква, чийто основи под формата на каменен кръст съгражда на финала дядо Станко – Димитър Селенски?

Да не би госпожа Методиева да иска жителите на градчето в югозападна България да забравят православните си корени и да живеят като безбожници?

Сравнението  с кичозния филм на Иля Велчев – „Завръщане от Рим“(1977), а не „Рим“ е най – малкото неуместно.

В сериала на Велчев доктор Евгени Милев – Милен Пенев губи съпругата си, докато във „Вина 2“ Цвета Бончева – Параскева Джукелова се отказа от фаталното привличане в италианската столица и се връща при съпруг, дъщеря и семейство.

Не мога да разбера завистта на Методиева към продуцентите на сериала от БНТ – оказали се „големи хитреци и популисти“, а и не откривам прословутата „откровената и безвкусна пропаганда“ в сериала.

Естествено е, семейството и църквата да са над всичко, дори, когато в същия сериал ставаме свидетели на греховната любов в тройката Никола – Велислав Павлов - Катина – Ева Данаилова – Виола – Изабела Иванова, необходима за спасяване на семейните устои и бизнес.

Не мога да подмина с мълчание грозната й подигравка с читалищата  - или вероятно училищата?  - „за учениците до 4 клас“ – от чийто бели стени „задължително ни гледат Делю войвода,някой мустакат хайдутин, Раковски, Ботев, Караджата и Левски…“

А кой трябва да е там – Робин Худ, граф Монте Кристо, Риналдо Риналдини  или пан Володийовски?!

Така и не разбрах от писанието на Методиева защо „Вина“ е слаб сериал.

 А той не е …

Осъзнах друго – защитавайки правата на малцинствата и на различните, Методиева се опитва да налага на широката аудитория своите сектантски представи за кино и култура, попадайки в собствената си клопка да остане в малцинство и неразбрана.

Госпожо Методиева, не сме 1992 г. и няма как да се прехласваме по предизвикателните  ви писания, които помним още от времето на вестник „1000 дни“…

А „Вина“, първи и втори сезон, вече се гледа  в канала HBO MAX, а там разбират от кино, нали?

Борислав Гърдев