неделя, 15 май 2016 г.

Прочувствените саги на Мирослав Пенков









Прочувствените саги на Мирослав Пенков

За първи път чух името му в новогодишното предаване „Нека говорят” на Росен Петров за 2012 г.
Интервюто ми се стори напудрено и безсмислено, като изключим търсения рекламен ефект.
Водещият не беше чел сборника „На Изток от Запада”, излязъл на английски, писателят не познаваше филмовите образци, които цитираше Петров като „Сбогом, Ленин” на Волфганг Бекер...
От беседата единственото ценно нещо, което осмислих  бе, че първоначално разказите са писани на английски, а след това са преведени на български.
Хареса ми поведението на Пенков – скромно и семпло, без да се изживява като звезда – типично дете на българската и американската провинция.
И бе въпрос на време да намеря сборника на български и да го погълна на един дъх в началото на 2013 година.
Малко е да се каже, че това е фантастично добра книга.
Тя е явление в литературата!
С нея  се утвърждава рядък талант, майстор на прозата от наистина световна величина.
Аз не откривам Америка, но смятам, че това е действително един от най – вълнуващите сборници от дълго време насам.
Ще посоча и още нещо – Пенков е майстор на дългия разказ, на новелата.
А това е рядък дар – в този хлъзгав междинен жанр – нито разказ, нито повест, да пласираш атрактивна и увлекателна история, майсторски изваяни образи, умело да балансираш темпоралните пластове, да вкараш в повествованието със замах сказови и легендарни елементи, да прескачаш от магическия реализъм в постмодернизма, да иронизираш тотеми на развития соц, да възстановяваш с много болка и тъга сладостни спомени от детството и юношеството и  да човъркаш незарастващата рана, наречена НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА.
Докато четях осемте опуса на Пенков си мислех, че той е много ярко пътвърждение на максимата „Свой сред чужди, чужд сред свои”.
Защото ако Салман Ружди не го беше избрал с „Как купихме Ленин” между 120 кандидати и не бе публикувал разказа му в антологията „Най – добрите американски разкази”(2008), надали името му щеше да нашуми така безапелационно, дори и да беше издал книгата си на английски език.
Освен публикацията е нужно рамото на утвърден класик, на авторитет.
Тогава поне специалистите ще те прочетат, ще те забележат и ще те обговорят.
Звезда като Марио Пузо, Том Кланси, Дейвид Моръл или Сидни Шелтън няма да станеш.
Това е ясно.
Но ще влезеш в полезрението на критиците.
Което не е никак малко.
Вярно е, че в родината ти ще те посрещнат с недоверие и скърцане със зъби, като някакъв натрапник, ново литературно юпи, дошло да ни учи как  се претворява историята на BG, че в САЩ редовия читател ще те възприеме най – вече като екзотичен чудак, умеещ да разказва сладки приказки...
Такива са реалностите и Пенков ги е приел с разбиране и смирение.
Ще мине време, ценностите ще се подредят и „На изток от Запада” ще добие култовия статус на „Диви разкази”...
И все пак какъв талант се иска, за да създадеш на английски тази приказна  сага, пълна с толкова кръв, насилие и непомерна любов, наречена „Девширме”!
Ама падащите от небето розови сойки приличали на жабите от „Магнолия” на Пол Томас Андерсън, пък сагата за потурчването на Родопите сме я чели вече  във „Време разделно”!
Да, и какво от това?!
В „Девширме” преплитането между тъжната тексаска действителност и огнената ромнатика от робството ни  е органично и завладяващо.
Всъщност емигрантът разказва приказка на своята дъщеря Ели – свирепа,но и вихрена, изпълнена с неподправен патриотичен патос, а и с толкова динамика , кинематографична пищност и невероятни страсти, че на човек направо му се завива свят...
Отдавна не бях чел такава нетипична и оригинална версия на Възродителния процес, каквато Пенков ни поднася в „Нощният хоризонт” и тази майсторка на гайдите Кемал, подпалила своето  село, дълго ще плаши нощите ми.
Свеж и оригинален е погледът на прозаика към най – романтичната част от историята ни  -  Македониja ( от едноименния разказ), където отново търси паралелът между миналото и настоящето преимуществено в интимната сфера.
„Писмото” е откровена мелодрама с неочакван край, бягящ от хепи енда, а „Снимка с Юки” ми припомни магическия ромски свят на Емир Кустурица, но подплатен с мотивиран психологически реализъм , потопен в  бездънна тъга.
„Как купихме Лелин” го възприемам предимно като незлоблива шега, тежнееща към сатирата, чрез която  се разделяме с фетишите на социализма.
Два от разказите в сборника са истински шедьоври – „Крадци на кръстове” и „На изток от Запада”.
Написани са с огромна любов, с размах и впечатляваща имплицитно поднесена емоция.
„Крадци на кръстове” е вероятно най – точната гротескова картина на драмата ни от януари  1997 г., която наистина си беше „пиянството на един народ” и която от дистанцията на времето трябва да се експонира именно като макабрическа комично – приключенска приказка с главни герои аутсайдерите Радо и Гого, за да напомня ненатрапчиво за образците, към които клони като „Лудият Макс” на Деян Енев.
„На изток от Запада” е изтънчена ювелирна изработка.
Модерна класика, съвършената новела, която трябва да заеме своето водещо място в българската литература.
В тази творба – може би и заради тематиката – осезателно се чувства сянката на голямата сръбска литература – в частност Драгослав Михайлович – но историята си е нашенска, изпълнена с много хумор и горчиви сълзи.
Разделеното село е метафора на България – лутаща се между Изтока и Запада , никога неразбрала се със своите съседи, а винаги опираща до тях , мачкана и разкъсвана от великите сили ( изключително силна е метафората с удавената църква по средата на реката, която служи за граница между България и Югославия!), мечтаеща за просперитет и по – добър живот, какъвто , оказва се няма нито тук, нито на Запад от Изтока, та се налага главния герой Носчо ( сещаме се за Гогол, нали?) да запраши чак за Америка.
Пенков е продукт на американската система на творческото писане.
Той е минал през тази школовка.
Успял е да надмогне провинциално – котловинното мислене и знае как да поднесе всеки свой текст – извисено, увлекателно, самоуверено – атрактивно, с емоционален заряд, необикновени герои и универсални послания.
По този начин той е интересен и за професора, и за любителя на комикса, който ще открие в „Девширме” основно кървавата драма, а в „Крадци на кръстове” ще го привлече най – вече смразяващата призрачна атмосфера от зимата на 1997.
А така се печели ненатрапчиво и неусетно терен и популярност.
Първо в разказа и новелата, а след това и в романа.
Защото откривам в Мирослав Пенков потенциала на майстор – епик.
И той доказа по най – убедителен начин, че е такъв с  „Щъркелите и планината“, 2016.
Ако и да се чете на един дъх, си личи, че този роман, писан под взискателния   поглед на Майкъл Онтаджи, е старателно обмислен и създаван  напоително бавно, внимателно следващ своята стратегия, че за реализацията му е положен къртовски труд и са му правени достатъчно много и премислени редакции.
Оказали се полезни и за негово добро.
„Щъркелите и планината“ съдържа в себе си потенциала на бестселър и същевременно носи както виталната образност на мистичния балкански югоизток, така и лустрото на нивелираното бляскаво слово, характерно за добилите опит от световната класика англоезични автори.
Пенков рисува картините  увлекателно, но и обобщено,   винаги търси универсални образи, конфликти и обобщения, с които да е интересен еднакво и у нас , и в англоезичния свят.
Само така ще добие правото да бъде издаден от „Фарар, Щраус и Гуно“ в Ню Йорк и Лондон.
Ясно е, че няма да конкурира Гришъм , но самият факт, че те издава такова престижно издателство говори, че си струва риска, че има с какво да спечелиш публиката по света.
Затова и действието на романа ще се концентрира в Странджа ,планина, криеща в пазвите си мистерии и легенди.
Главният герой ще бъде българин, но идващ от САЩ, привидно аутсайдер и лузър, прекъснал студент с просрочени кредити, но приет от местните старци като месия.
Той ще попадне в свят на тайнства и сказания, в гранична зона, където са еднакво актуални и значими преданията за египетската  фараонка Бастет, за Атила и Лада, капитан Коста и Назар ага, за кървави схватки с османски завоеватели и сложни междусъседски отношения между българи, турци и гърци, за въстания и войни, обагрени с кръвта на невинно избити, с пепелища и геноцид, варварски революционни експерименти, свързани с индустриализацията и смяната на имената на мюсюлманите, с всепроникващата и омайващата сила на нестинарските танци и любовта необяснима, пред която са неподвластни нито религиозните, нито социално – класовите ограничения.
И която, оказва се,  трябва да държи сметка за традициите и табутата, след като катастрофира в съдбите на дядо и внук – дядото даскал с гъркинята Ленио и внукът – американец с туркинята Елиф.
Защото гласът на кръвта  си има своята регулираща и възпираща хаоса в социума роля.
Пенков контролира до съвършенство повествованието .
Той умее да разказва завладяващо и максимално въздействено приказки, предания и легенди за селата Клисура, Костица и Бял камък, да ги одухотвори,  натовари с приемлив патос и с такава зрелищна ефективност, която напомня холивудските блокбастъри на Питър Джаксън .
Авторът умело и ненатрапчиво засяга проблема за силата на Фатума, за това как наследствената обремененост от лъжи и престъпления неминуемо преследва един род и води до неговото загиване.
Мирослав Пенков връща на българската литература вкуса на сочното и поразяващо с премислената си ефективност писане, на героите , романтични и ярки по дух , търсещи своето място под слънцето,  пленици на съдбата  и мечтатели безумни, желаещи неистово сами  да направляват  живота и бъдещето си.
Без да предлага лесни решения и хепи енд , „Щъркелите и планината“ впечатлява като епична фреска, пламенно вярваща в изкупителната сила на Изкуството и Съдбата, едновременно унизява и възвисява изстрадалия ни национален дух, държи ни в хипнозата на магнетичния нестинарско – хайдушки ритъм до последната си страница и ни кара да се гордеем с таланта и възможностите на своя създател, положил максимални усилия  при двойното раждане на книгата му на английски и български език .
„Щъркелите и планината“ е категорично доказателство за огромните креативни възможности на Мирослав Пенков.
Крайно време е меродавните критици у нас да престанат да се дивят на спецификата на   писателския му  стил, да се чудят чий автор е  и да приемат за вярно очевидното – пред очите ни израства  капацитет от световна величина, каращ ни да вярваме, че един ден ще бъде приет за равен от Орхан  Памук, Онтаджи и Салман Рушди.
Какво по – хубаво от това, нали?
Борислав Гърдев
Мирослав Пенков, „На Изток от Запада“, 2002, разкази и новели, изд.“Сиела“,С.,  отг.ред.Красимир Гетов

Мирослав Пенков, „Щъркелите и планината“, 2016, роман,изд.“Сиела“, С., отг.ред.Христо Блажев

Няма коментари:

Публикуване на коментар