За един забравен филм и за атентата в църквата „Света Неделя“

1.През 1975 г. започват снимките на филма „25 – та“, който излиза на екран под  друго и доста дълго заглавие „Допълнение към Закона за защита на държавата“.

Причината за появата му е пределно ясна – навършват се 50 години от атентата в храма „Света Неделя“ и управляващата партия решава чрез пищен в постановъчно отношение филм, истинска суперпродукция от 143 минути, да представи своята гледна точка за протеклите драматични събития.

Преди 45 години това е логично – никой не си прави илюзии, че е възможно да се каже ЦЯЛАТА истина за трагедията, сполетяла българското общество и че именно управниците ще се опитат по определен въздействащ начин да  защитят действията на своите отговорни фактори, които, дори в очите на голяма част от  комунистическата общност тогава звучат критично и авантюристично.

За сценарист е определен най – подготвеният драматург по онова време – Анжел Вагенщайн, бивш партизанин и политзатворник със смъртна присъда и класик на родната кинодраматургия, в чийто актив са признати шедьоври като „Звезди“ (1959) на Конрад Волф и „Веригата“ (1964) на Любомир Шарланджиев.

За да бъдат нещата под контрол към него са прикрепени като рецензенти цели трима професори – Веселин Хаджиниколов,Любомир Панайотов и Боян Григоров.

Ориентирът е доброто политическо кино, каквото правят италианците и в частност „Убийството на Матеоти“ (1973) на Флорестано Ванчини.

Постановката е поверена на Людмил Стайков, надежда на българското кино и звезда в режисурата, след като е спечелил с дебютния си филм „Обич“ по романа на Александър Карасимеонов „Златен медал“ в Москва и Специална награда на фестивалното жури във Варна през 1972 г..

Стайков подхожда отговорно и с ентусиазъм при реализацията на това мащабно начинание.

Целта му е да докаже, че не е случайно име и че след „Обич“ е в състояние да направи още един важен и много силен филм.

В едно тв интервю пред Григор Чернев за предаването „Киносвят“ през 1976 г. той посочва какво го е подтикнало да работи по сценария на Вагенщайн – епохата – „един от най – драматичните периоди в историята на нашата партия”(б.а.БКП), когато „се допуснаха някои отклонения от партийната линия, някои ултралевичарски прояви, които доведоха до грешки“, „дискусията в нашата партия за двете тактики на борбата“ – мирна и насилствена – б.м.  - и най – вече актуалното звучене на филма – „събитията, станали преди 50 години в нашата страна имат съвременно политическо звучене и са в пряка кореспонденция с някои процеси, които се извършват в революционната действителност в света“, визирайки Португалия и Чили.

Стремежът на постановчика към автентичност и документална достоверност е похвална – никога не съм предполагал, че идеалният ни столичен център има такъв олющен, омърлушен и унил вид, като усилията му са подпомогнати от главния консултант проф. Добрин Мичев , от консултантите по военните въпроси ген.Стефан Цолов и полк.Георги Губеров и от директора на продукцията Иван Милков.

Екипът на Стайков е същият, който познаваме от „Обич“ - оператор Борис Янакиев и  композитор Симеон Пиронков, като само при художника има промяна – Мария Иванова е заменена от Петко Бончев и Костадин Русаков.

Гримьор е небезизвестният професионалист Димитър Коклин, а актьорският състав включва цвета на артистичната гилдия у нас – практически нито един герой от повествованието  - около 60 души! - не е игран от неизвестен изпълнител – от Георги Черкелов – Александър Цанков, Андрей Чапразов – ген.Русев, Стойчо Мазгалов – ген.Вълков и Наум Шопов  - цар Борис III до Стефан Данаилов – капитанът провокатор, Виолета Донева – Люба, Анани Явашев – Порков, Михаил Михайлов – ген.Жеков и Георги Стоянов – Тодор Страшимиров.

Очаквано „Допълнение към ЗЗД“ спечелва на фестивала на българския игрален филм във Варна на 3 октомври 1976 г. голямата награда „Златната роза“, излиза на екран на 22 октомври, придружен от специална цветна книжка, дело на ДО „Българска кинематография“, изпълнена с изразителни фотоси и открита адмиративна оценка,получава дежурните хвалебствени рецензии – посочвам само мнението на Тодор Андрейков, че в творбата е уловена „ особената атмосфера на социално напрежение и на провинциална застиналост, на бутафорен парламентаризъм и отритото беззаконие“ („В света на киното“,том 3, С., 1982, стр.501),гледан е от1,249,535 зрители и нещо много важно –той  е след малкото родни творби, показани сполучливо  и  в чужбина – СССР, Унгария, Полша, ГДР,Финландия и Гърция.              

За последно е даван по БНТ през ноември 1979 г., когато аз го гледах в болницата на родния ми град.

След демократичните промени изчезва мистериозно, никъде не е показван, за да възкръсне като птицата феникс от пепелта в канала you tube, качен на 20 септември 2019 г., откъдето и успях да го проследя и да си възстановя спомените за него.

2.Не виждам смисъл да коментирам скриването му след 10 ноември 1989 г.

Ясно е, че в условия на остро обществено противопоставяне, на отричането на всичко постигнато от БКП, на зачеркване на приноса й в борбата с реакцията у нас, а и след като стана ясно, че постановчикът – академик през 1985 – 1987 г. е бил агент на ДС с псевдонима „Василев“ след решение №50 от 8 октомври 2008 г. на Съвета за електронни медии, е било най – малкото нежелателно и нецелесъобразно излъчването му отново.

Днес, когато страстите са утихнали, вече може да погледнем на „Допълнение към ЗЗД“ отговорно, критично и обективно.

Филмът го заслужава.

3.Удивително е, че тази творба, смятана на времето за класика, а след това оплюта и пренебрегвана, все още не е получила своята адекватна оценка.

Защото се оказва, че амбициите на Стайков и Вагенщайн са едно, а на екран се е получило нещо съвсем друго.

За Стайков атентатът от 1925 г. е „иносказателно събитие.“

Самият Вагенщайн във въведението си към сценария отбелязва мотива за написването му и същевременно залага мините, които неизбежно ще гръмнат след това :

„-Защо действителните имена са променени?

-Защото бяха твърде много и твърде бляскави, за да ги обхванем.

-Кой е главният герой?

-Партията на българските комунисти.

-Какво разказвате?

-Един кървав сюжет, но не  за да потресем зрителя,а за да поведем разговор с нашия съвременник -  тук и в чужбина - и отвъд морета и океани – за борбата на работническата класа, чийто смисъл и измерения са проектирани върху екрана на историята.

-За грешката или за патоса?

-За патоса на тази грешка.

-И за трагедията?

-За трагедията на верността и предателството – нашата трагедия.“

4.За какво иде реч отвъд тези витиевати заклинания?

Филмът в пределно зрелищна и емоционално – публицистична форма разказва за подвизите на комунистите, борещи се в нелегалност срещу фашисткото – всъщност – сговористкото правителство на проф. Цанков.

Усилията им обаче не дават резултат.Лидерите им са преследвани и залавяни, а след атентата в храма „Света Неделя“е обявено военно положение в царството,на партията е нанесен смъртоносен удар и Александър Цанков с основание може да заяви самодоволно, ръкувайки се с царя, че „този път с комунизма в България е свършено – окончателно и завинаги.“

Подобно на „Черните ангели“(1970) на Въло Радев, в който членовете на бойната група колкото по – видни фигури на царството убиват – ген.Лазаров – Андрей Чапразов, главният прокурор – Светлозар Неделчев, толкова повече удари получават от властта, докато накрая са напълно ликвидирани и тук авторите падат в собствената си клопка – утвърждават подвиг, който е БЕЗСМИСЛЕН и НЕЕФЕКТИВЕН и показват нагледно колко добре и професионално ловко властта си върши работата.

Това е безплатна реклама на Цанков в един скъпоструващ поръчков филм!

Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, в която изпадат, Стайков и Вагенщайн търсят поетично – обобщаващ завършек на сагата с бягащите към върха на хълма политзатворници, разстреляни от упор с картечници и винтовки, с прочутия цитат на Гео Милев за тиранията, която е само черна запетая, но не и точка в историята на човечеството и с веещия се червен флаг на финала, като символ  на може би  напусналата ни при гледането на опуса революционна бодрост и оптимизъм.

На неизкушеният зрител правят впечатление и някои смущаващи детайли – аз например ги усетих при гледането на филма още преди 40 години.

Филмът започва с погребението на Благоев на 11 май 1924 г., показано като импозантно поклонение и пример на едва ли не всенародна скръб по загубата на Дядото.

Не са фиксирани лицата, носещи отпред ковчега – Никола Гешев и Вълко Червенков – през 1975 г. това е немислимо, но се посочва, че сбогуването с вожда  било „последната легална проява на партията в този период“, което е нонсенс, тъй като тя е забранена от 23 януари 1924 г.

Погребението е просто почит и уважение на управляващите към личността и делото на Благоев, патриарх не само на социализма, но и на парламентаризма у нас, към когото са се отнасяли с респект всички политически фактори в обществото.

По тази причина и сговористите са принудени да се съобразят с обстановката и да разрешат траурното шествие, знаейки добре за какви цели ще бъде използвано.

На екран след атентата срещу царя при Арабаконак – иначе представен обрано и ударно – се показват вестници с коментари на събитието – твърде много и разнообразни и от столицата , и от провинцията, с различни становища, а уж в страната има цензура и забрана на честното мнение?

Пренията в парламента са разкрити в тяхната документална точност и страст,  те всъщност представляват сблъсък на позиции, СВОБОДНО излагане на гледни точки, ако и да са прекъсвани от апострофи и намесата на ръководството на НС, но, Господи, каква жива картина на остри дебати и противоборстващи становища и то на фона на погребалната атмосфера в  народното  събрание по времето на доктор Владимир Бонев, което чуждестранните наблюдатели неслучайно наричаха „пожарникарско“, успяващо винаги в рамките на седмица при пълно единодушие да приеме подготвените от управляващата партия законопроекти!

Издателят и редакторът Йосиф Хербст е експониран  ласкаво, с топлота и разбиране от Коста Цонев и с възхищение пред неговата смелост, но защо съпругата му – небезизвестната Виола Каравелова – Невена Коканова, се оказва любовница на ген.Вълков – Стойчо Мазгалов, мърсуваща нагло с него в работния му кабинет?

През цялото действие, траещо  143 минути, ние успяваме да опознаем и то повърхностно – защото образите са обобщени! – само петима от членовете на ЦК – героите на Марин Янев - Младият, Георги Георгиев – Гец – Човекът с цигарата, Николай Бинев - Деликатният, Иван Кондов - Мъдрият, като се подчертава със задкадров текст, че персонажът на Стефан  Гецов е всъщност „един от главните функционери на така наречената Военна организация на комунистите“.

Това ли е ръководството на БКП?

Защо е в изолация и се крие в нелегални квартири? Само заради режима ли?

Така и не става ясно какви са взаимоотношенията на това ръководно тяло с т.н. Задграничен център на БКП, представляван от Коларов и Димитров, кой на кого е подчинен, кой споделя тежестта пред партията за действията си , защото независимо от демонстрираната декларативност от Деликатния, че „ние  -  тоест ЦК – б.м. - носим  отговорността за окончателните решения“, като че ли ЦК се съобразява тихомълком с инструкциите и от Виена , където е Задграничния център, и най – вече от Москва – от Коминтерна на шефа Григорий Зиновиев.

За финансово – ресурсното осигуряване от Москва – ежемесечна субсидия от 10 000 долара, естествено изобщо не става дума, както и за това – защо липсва единодействие между ЦК и намиращите се в парламента комунистически депутати, които не са касирани, ако и партията да е забранена по ЗЗД на 23 януари 1924 г., тъй като народните представители са избрани законно на 18 ноември 1923 г., но са ликвидирани един по един, до убийството на Харалампи Стоянов – Светлозар Неделчев на 6 март 1925 г.

Нито Вагенщайн, нито Стайков смеят да разкрият още една умело прикривана срамна истина от партийната история – за разкола в парламентарната група на партията , осъществен от Никола Сакаров и Иван Клинчаров, претендиращи прикрито със своята Трудова партия и тъй като все още са легални, да получават парите от Коминтерна – мечтаната месечната субсидия!

А Единният фронт къде е на екрана? Като че ли само е маркирано присъствието му чрез саможертвата на анонимния герой на Антон Горчев, определен зад кадър като „виден функционер на Земеделския съюз“, като „ в последно време неговата дейност е насочена изключително в укрепването на така нареченият Единен фронт“…

Стигаме до най - важното – атентатът.

Той се обсъжда до последно на един таван – между персонажите на Стефан Гецов и Иван Кондов.

Води се остър и непримирим диалог. Лидерите на ЦК знаят какви ще са последствията, но сякаш са опиянени от властващото всеобщо безумие и искат на всяка цена да отговорят на белия терор с червен.

И точно когато фитилът на тавана в катедралата е запален и отговорникът за атентата – Иван Минков?  , о.з. майор Коста Янков ? - се измъква от тълпата и тръгва по стълбите, за да се подготви за бягство от местопрестъплението, получава бележка, на която пише - “Спрете изпълнението. Антон“

Внимание! Кой е този шеф в ЦК – някой от показаните вече петима или друг, още по – дълбоко скрит?

Функционерът, надзираващ процеса, трябва да се върне в храма и да се опита да предотврати кървавото отмъщение, но ,естествено, не му стигат нито сили, нито време.

Следва взривяването на купола на катедралния храм, пресъздадено достоверно и зрелищно, дотолкова, че у нас остава усещането, че кубето на църквата е наистина унищожено за нуждите на филма и след това възстановено.

Виктор Божинов се тюхка, че ако се заеме с екранизацията на  „Чамкория“ на Милен Русков по – голямата част от бюджета ще отиде за този прословут взрив – нека гледа филма на Стайков и ако иска да го пита как е направена магията, за да се научи и той на постановъчно майсторство в тази насока. Защото в „Допълнение към ЗЗД“ има и въоръжени сблъсъци, и преследване по софийските улици, и взривяване на лодки в морето, и подпалване на къща със съпротивляващи се комунисти.

Оказва се, че партията или поне един от лидерите й – митичният Антон – иска спирането на атентата в последния момент…

А това  е респектиращ опит за реабилитацията на сектантите - терористи!

Чел съм почти всичко, излязло за атентата, вкл. и книгата на Николай Христозов, която стана хит още при публикуването си през 1972 г., както и екранизацията й от 1977 г., дело на Маргарит Николов.

Никъде не срещнах записката на другаря  Антон!

Давали ли са си сметка Вагенщайн и Стайков, че така изопачават историческата правда , е отделен въпрос – образите са обобщени, в едно художествено произведение има място и за творческа измислица…

Добре, но нали събитията щяха да бъдат пресъздадени достоверно?

Или това не се отнася за най – тежкия грях на партията – атентатът от 16 април 1925 г.?

5.В професионално отношение филмът е тържество на зрелищно – драматичния спектакъл.

Вагенщайн, написал  текста и за художествено – документалната импресия „Пловдив“ (1984) на Людмил Стайков, твърди – „Ние искахме да създадем филм, който да носи директни политически идеи, но да бъде същевременно интересен, да задържа вниманието, допускайки че неговите теоретически постановки могат да доскучаят на някого, искахме да намерим начин да приковем вниманието му и по този начин да изпълним задачата на едно политическо и същевременно зрелищно, достъпно кино. Да се надяваме, че сме го направили.“

Иван Стоянович смята, че „Допълнение към ЗЗД“ има „стойност на съвременно въздействуващ филм.“

Осмисляйки филма той смята, че  „Налице е една драматургия, която внимателно ,  с много мярка и без да намалява силата на автентичното въздействие, преустройва документалния материал върху релсите на художественото произведение.Драматургията в литературния сценарий, обогатена в режисьорската книга, здраво застанала във филмовата постановка.Оттук въздействието на едно увлекателно сюжетостроене, правдивост при изграждане на плановете, атмосферата, поведението на действуващите лица.Опитът е показал колко трудно и компромисно редица творби от такъв характер са достигали екрана: така често тезата се „доказва“ публицистично – плакатно, ала художествено не се доказва, филмът остава на нивото на историческата демонстративност, многослойният диалог навява скука“.

„Допълнение към ЗЗД“ поне не е скучен филм.Той се гледа с интерес през всичките си 143 минути, но днес поставя за разглеждане много щекотливи въпроси относно креативното отразяване на отминали, но същностни драматични исторически конфликти, свързани с разломната епоха и започналата гражданска война у нас, разделила съдбоносно и дълготрайно обществото ни .

И ако през 1925 година реакционните сили тържествуват, да не забравяме, че само деветнадесет години по – късно комунистите получават своя реванш.

Резултатът е ясен с хилядите жертви на Народния съд, погребани в студеното утро на 1 февруари 1945 г., а само след девет години идва ред и на героите на белия терор, начело с ген.Иван Вълков, основен участник в процеса , проведен от 23 февруари до 2 септември 1954 г.

Вълков първоначално получава смъртна присъда,след което с решение №285 Президиумът на Народното събрание го осъжда на 20 години, умирайки в Старозагорския затвор на 20 април 1962 г.

Но това вече е друга история, извън обсега на вниманието на Вагенщайн и Стайков,за която разказва увлекателно Николай Христозов в „По дирята на безследно изчезналите“.

Борислав Гърдев

Цитатите от Анжел Вагенщайн, Людмил Стайков и Иван Стоянович са от „365 дни кино.1976“,С., 1976, изд.“Наука и изкуство“, съставител Иван Стоянович и по – точно статията „За и по повод филма „Допълнение към ЗЗ“, с автор Иван Стоянович, стр.37 - 42

Атентатът в катедралата „Света Неделя“ през погледа на Стоян Михайловски и Петър Пешев

На 16 април се навършват 95 години от най – кървавия атентат в нашата история – атаката на митрополитската катедрала „Света Неделя“ в София.

Тя е връхна точка на ултралевия тероризъм на нелегалната БКП, чиято цел е ликвидация на политическия елит на страната, предизвикване на анархия и хаос и създаване на благоприятни условия за външна болшевишка инвазия.

Решението за бомбената експлозия се взема от Коминтерна, който след пропадането на химерата за световна революция, се преориентира към откровено терористични акции.

За целта в България е изпратен Петър Абаджиев с цел избиването на  изтъкнати държавници, политици и културни дейци.

На 15 март се решава да се извърши голям атентат без оцелели,а на 13 април самият цар Борис е нападнат в Арабаконашкия проход, като са убити двама от неговите придружители.

Три дни по – късно е адският взрив в съборния храм, като за целта се използва опелото на ген.Константин Георгиев, учредител на Военната лига и убит от комуниста Атанас Тодоричин, когато се очаква присъствието на правителството, а и на самият цар.

Независимо от дадените 150 жертви не загива никой от министрите, царят по щастлива случайност отсъства, тъй като е на погребението на единия от приближените си, загинал при Арабаконак.

Не закъснява крутата реакция на самото  сговористко правителство.

При зверски мъчения са екзекутирани голям брой противници на режима, между които Йосиф Хербст и Гео Милев.

След проведено разследване Върховния съд осъжда на смърт чрез обесване клисаря Петър Загорски,подполковник  Георги Коев, Марко Фридман – 27 май, Иван Перчемлиев – 11 юни, подполковник Милтенов – 31 юли.

Главният организатор Абаджиев обаче се измъква благополучно в СССР, а крайната жестокост на управниците настройва срещу тях общественото мнение в страната и чужбина.

16 април 1925 г. е връхната точка на крайното противопоставяне на власт и левичарски ориентираните групи в страната.Освен големите жертви то инициира в обществото трайния синдром на нетърпимост и кървавото отмъщение сред крайните елементи на левичарското движение, чийто продукт са кървавите изстъпления веднага след 9 септември 1944 г.

Любопитно е, че тъкмо на 16 април 1925 г. двама от изтъкнатите ни културни и политически дейци Стоян Михайловски и Петър Пешев са заети с писането на важни литературни творби.

Петър Пешев довършва мемоарите си „Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес“, посочвайки че“ На 16 април, хубав пролетен ден, преди  пладне, аз завърших тоя си труд от първото му издание, след като отбелязах арабаконашкото нападение върху царя.“

Пешев оцелява по чудо в атентата и ни оставя покъртителни страници за своите преживелици в катедралата.

На 16 април сутринта Стоян Михайловски написва предговора си за своя съкровен религиозно – философски трактат „Бог“ (1924 – 1925).

Той го създава със съзнанието да посочи правилния път за лекуването на болната българска душа – „Тая книга говори за дълг, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвование, за върховния добродетел на християнина – добротата.“

За него любовта към Бога е средство за личностно и обществено прераждане и усъвършенстване, за преодоляването на користните житейски страсти и непомерни амбиции, като за целта „трябва желаещи и плачещи да прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия“, защото у Бог има „безконечни мъдрости и доброта.Той е сътворил всемира и  човечеството с любов и от любов може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко , което съществува  и светува е потребна и неотделима част от космическата наредба“, а човек , след като „напусне земното живелище се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни“.

Атентатът нанася горчиви корекции в моралистично – хуманистичната концепция на нашия класик.Той не се отказва чрез словото си да предизвика нравствено самоусъвършенстване на индивида, но е принуден да констатира – „Катастрофата в „Света Неделя“ показа за стотен път, че богоотстъпничеството води към родоотстъпничество и обратно, че родоотстъпничеството поражда богоотстъпничество.

Който вижда във вселената груба игра на груба материя или произвол на сляп случай, или изделие на пиян демон – не може да обича отечеството си, което е част от вселената“ , при което „Проповедник на вероотстъпничеството върши много по – грозно злодеяние : той усмъртява в нас доброто, надеждата за възтържествуването на доброто.“

Независимо от преживения трус големият мислител остава непреклонен привърженик на нравственото възвисяване на душата и вярва че“човешката душа върви от любов към вяра, а не от вяра към любов.“

Защото „Любовта е баня, която прочиства сърцето ни  и го прави достойно да бъде обитавано от Бога.

Само Бог би могъл да всее в слабия  и ограничен човешки ум мисъл за своята всевечна сила и всевечна мъдрост.“

Не по – малко интересни са свидетелствата на Петър Пешев – вярващ християнин, продукт на старата партийна школа, бивш министър и депутат - либерал и принципен противник на болшевишкия тоталитаризъм, чувстващ се призван да посочи причините за  трагедията и  да потърси лек за преодоляването й.

Страниците , посветени на атентата от второто издание на спомените му от 1929 г. , са едни от най – потресаващите в българската мемоарно – художествена литература.

В тях личи тревогата на политика от една отминала епоха спрямо жестокото насилие, употребено за користни цели от „зидарите на новия свят.“

Пешев се чувства отговорен да посочи не само броя на жертвите – 150 , сред които 12 генерала, 15 полковници, 7 подполковници, и майори, 9 капитана, 45 други лица, сред които столичният кмет Паскалев, окръжният управител Неделчев, депутатите Калушев, Рачев, Христо Цанков, 25 жени и деца – „хора  от всяка среда“.

Според Пешев подготовката за взрива е траяла 30 години , за него са били вербувани хора предимно от „школата на разрушението“, като“душите и умовете на родоотстъпниците са подготвяни да са възприемчиви към болшевишките и терористични внушения, на които са сега оръдия.“

Той вижда вина за създалото се положение и в политическата класа, тъй като „никой от нас не изпълни дълга си към младежта, за да я отърве от пагубния път на отрицанието и разрушението и залисани в партийни ежби и борби, ний изоставихме да възникне пред очите ни , да се развие и вирей безконтролно , наред с официалното училище, често вътре в него, школата на разрушението.“

За Пешев сблъсъкът между официалната власт и комунистическия тероризъм завършва с победа на държавността, чрез мерки „спасителни за държавата“, но като истински политик от старата гвардия, държащ на християнската нравственост и хуманизъм, той предлага и програма за преодоляване последиците от гражданската война.

Според него „държавата трябва като победител да прояви великодушие спрямо разкаялите се и да ги прости, да тури началото на умиротворението.“

Много ценно е прозрението на Пешев за връзката на старото и новото русофилство, което винаги вреди на националните интереси.

Новите последователи на съветската хегемония изпълняват заповедите на съветското правителство, „ с неговите пари и оръжие нашите комунисти водят жестока, безчовечна и страшна  борба, от която падат много жертви и сред която самите те гинат и чезнат фанатично, безсмислено и нахалос.“, а идеята му за обществено помирение чрез отстъпки и реформи от държавната власт става факт с идването на правителството на Андрей Ляпчев на 4 януари 1926  - 29 юни 1931г.

Усилията на управляващите дават резултат през втората половина на 30 те години на миналия век, когато България е цветуща и просперираща страна.

За съжаление германско – съветския конфликт от 22 юни 1941 г. слага край на мирния възход и веднага след 9 септември 1944 г. всички демони  и страхове на отмъстително – реваншистката болшевишка напаст вземат своя жесток и кървав данък и у нас.

Остават свидетелствата на съвременниците и очевидците на националните ни драми, прозренията и оценките им, с част от които може и да не се съгласим.

За да избягваме техните увлечения и грешки и да знаем как да лекуваме изпадналото в криза общество и нефункциониращия пълноценно държавен организъм.

Борислав Гърдев

Греховете на ген.Фичев

Той завършва седемнадесетгодишен Роберт колеж в Цариград през 1877 г., военното училище в София през 1882 и Генералщабна академия в Торино през 1898 г., участва в Руско – турската война като опълченец от Осма опълченска дружина, а в Сръбско – българската е командир на Втора рота от Пети пехотен дунавски полк.

Фичев разработва четвъртия план за водене на война с Турция, но кагато на 19 юни 1912 г. се подписва споразумението между българския и сръбския щабове на армията, заемащият сръхважният ключов пост от две години генерал, се съгласява две сръбски армии да окупират Македония срещу една българска, която да действа към Скопие, Куманово и Кочани.

Осъзнавайки своята отговорност генералът подписва споразумението с бележка – „Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на Сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност”, но на 15 септември 1912 г. парафира ново фатално споразумение със Сръбския генерален щаб, давайки възможност цялата сръбска армия да действа в Македония, а целокупната българска – в долината на река Марица – този път без особено мнение!

Така развързва ръцете на сърбите ( и гърците) да окупират Македония, а в добавка не оставя никаква охрана на държавната ни граница с Румъния.

Впоследствие Румъния ни шантажира и получава даром Добрич на 26 април 1913 г., а с нахлуването в гръб и маршът й до Враждебна по време на Междусъюзническата война на 18 юли 1913 г.забива нож на беззащитна България.

Още един непростим гаф на военния корифей Фичев!

Защото потомството може да го пита и за други грешки като спирането на настъплението за цели три дни след успешната операция при Люле Бургас – Бунар хисар, приключила на 21 октомври 1912 г., късното влизане в Солун на 27 октомври , съобразено първоначално с намесата от 15 октомври на сръбския генерал Степанович, командир на Втора съюзна армия, провалът на Чаталджанската операция на 5 ноември 1912 г. или причината армията ни да не е ресурсно осигурена и да е допуснато хиляди да умрат от тиф и холера?

Генералът обаче остава на поста си, не подава оставка ( такава театрално хвърля на 13 май 1913 г., защото бил на заден план при ръководенето на военните операции, но подобни през пролетта на 1913 г. след падането на Одрин на 13 март няма!), не е подведен под отговорност , защото – представете си – бил против Междусъюзническата война и дори е член на делегацията ни за Букурещкия мирен договор.

На гара Търново, неговият роден град, държи пламенно слово като подстрекава българския народ с кремък да смъкне кожата от гърба на падналия от власт на 4 юли премиер Стоян Данев, а същевременно в джоба му се намира телеграма от Южния фронт от 12 юли 1913 г. , с която се известява, че гръцката армия, начело с крал Константин, е обкръжена в Кресненското дефиле и това следва да се използва като коз на масата на преговорите.

Генералът обаче няма време да чете подобни известия, след което е подписан позорния договор на 28 юли 1913 г.

На 1 септември 1914 г. Фичев става военен министър , след като на 1 януари получава званието ген. – лейтенант, освобождава поста началнки щаб на армията и под негово ръководство се извършва едно наистина полезно дело – открива се Военната академия.

На 31 януари 1915 г. оцелява при атентата в градското казино, но и заради него е осъден на смърт Викентий Попатанасов.С негово знание е извършена четническата акция на ВМРО в село Владаново на 20 март 1915 г., причинила значителни щети на сръбската държава.

 На 4 август 1915 г. неговият шеф Васил Радославов го запознава с тайните преговори с Германия , които водят до подписването на спогодба на 24 август, гарантираща ни цяла Македония и по – голяма част от Поморавието.

Доблестният войн се изплашва не на шега, подава оставка на 6 август, а на 17 август 1915 г. напуска и армията по собствено желание.

Напомням, че приемникът му Никола Жеков става първо военен министър на 6 август 1915 г., а след това и главнокомандващ на армията – на 21 септември 1915 г., след като цар Фердинанд се отказва от тази си роля…

Никак не е случайно, че след войните Фичев е в колаборация със земеделците на Стамболийски, ставайки пълномощен министър в Букурещ от 1921 до 1924 г. като е началник на легационния чиновник Йордан Йовков.

Той е ранен, но оцелява след кървавия атентат в църквата „Света Неделя” ня 16 април 1925 г.

Академикът ще създаде „Лични спомени за всеобщата европейска война” (1921), както и капиталния си труд „Висшето командване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително”(1927), в който ще опише детайлно военни операции, ще критикува грешките на своите колеги , ще спре с обзора си за Балканската война до фаталния щурм на 5 ноември 1912 г.и никога няма да посочи собствените си грехове…

Смятал се е за непогрешим до смъртта си на 18 ноември 1931 г. и затова безуспешно се опитва да осъди на 18 фефруари и 16 април 1914 г. за клевета прочутия майор Борис Дрангов, дръзнал да го критикува със статиите си от 1913 г. ”Военни недъзи”, „Военно – нравствено тровило” и „Военни въпроси”.

Ще се появи като епизодичен млад, напорист и жизнерадостен пресонаж и в епоса „Корона и кръв”(1960) на Александър Беровски…

Борислав Гърдев

 За Томас Харис и неговите герои

Томас Харис е сред любимите ми писатели.

Прочел съм всичките му шест книги,гледал съм и екранизациите по тях.

Не крия, че изпитвам респект към писателското му майсторство и неговия талант.

С риск да бъда упрекнат, че съм апологет на масовата литература.

Но когато тя се създава от имена като Ъруин Шоу, Стивън Кинг, Марио Пузо или Томас Харис, съм готов да бъда дамгосан като неин фен.

Харис навършва 80 години и все повече придобива култов статус на автор, оставил незалечима следа в прозата .

Той се ражда в дълбокия юг – Джаксън, Мисисипи, на 11 април 1940 г, завършва  университета „Бейлор“ в Тексас , пътува в Европа и отразява за Асошийтед прес престъпността в САЩ и Мексико.

Трупа безценен опит, опознава тъмната страна на живота в детайли, разбира, че в действителността, която ни заобикаля, има много несправедливост, омраза, насилие, жестокост.

Осъзнава, че не винаги Доброто побеждава като с магическа пръчка, че дори и да тържествува, то е с цената на скъпи жертви и много усилия.

Разбира и каква тайна е човешката същност.

Че той – Индивидът, не е само с положителни черти и не може да бъде възприеман априори като  злодей .

Харис  прави своя избор и показва, че е възможно опитен и вещ професионалист, ползван от ФБР, изискан джентълмен и с галантни обноски, да е същевременно безкомпромисен и кръвожаден каниблал.

Доктор Лектър е голямото постижение на писателя.

Сравним ли го с героите от първия му роман – трилъра „Черна неделя“ от 1975, едно предчувствие за 11 септември 2001 г. и не лош роман -  ще установим колко симпатично плоски и едноизмерни са те – д – р Бауман, Кабаков, Мошевски,Далия, Майкъл Ландър, Мохамед Фазил…

И все пак книгата се харесва, печели популярност, но авторът си прави своите изводи.

Никаква публичност повече, никакви интервюта и медийни изяви от 1976 г., смело по стъпките на Селинджър до днес.

За читателя ще говори не какво той е споделил пред тв камерите, а какво е написал.

И какви новаторски образи е сътворил.

Харис се отнася отговорно към професията си.

Можел е да напише много повече романи, но не се е поблазнил да бъде фабрика за бестселъри.

Предпочита бавно, внимателно, с много любов и всеотдайност, прецизно и вдъхновено да създаде своята тетралогия за Ханибал Лектър.

Мнозина са умували и писали за ефекта и феномена  доктор  Лектър.

За себе си ще посоча, че не го възприемам само и единствено като злодей.

Че той е по своему привлекателен и въздействащ – и с професионализма си, и със своето хладнокръвие, и с умението си да работи като с равен с представителите на властта – Кларис Стърлинг, и със стремежа си да бъде свободен и концентриран при  вземането на решенията си.

Знаем, че при него Злото идва със страданията и ужасите на Втората световна война в родната му Литва – „Ханибал:Зараждането на злото“ (2005), че, когато иска, може да помогне на разследващите органи –  „Червеният дракон“ (1981),,„Мълчанието на агнетата“ (1988), да се бори  с опасния маниак Мийсън Вергер, елиминирайки елегантно високопоставения чиновник Пол Крендлер, оказал се вкусно блюдо при полета му към САЩ – „Ханибал“ (1999).

Друг на мястото на Харис би създал 15 романа за д – р Лектър, любимият ми писател се задоволява само с 4.

Но каква класа демонстрира  и как разтяга времето за излизане на всеки от тях – 11 години от „Мълчанието на агнетата“ до „Ханибал“!

За къде да бърза? Какво да доказва? От втория роман за доктор Ханибал Лектър е продал 12 милиона екземпляра, защо да не използва времето за по  - цялостни и обхватни проучвания в Италия, за доизграждането на основните персонажи, за улавянето и умелото пласиране на иначе неповторимата италианска атмосфера…

След „Ханибал: Зараждането на злото“ помислих, че Харис е казал завинаги сбогом на писателската професия.

Да, ама не!

След 14 годишно чакане той ни изненада с нова книга – „Кари Мора“ (2019).

Ситуиран в Маями, град, който, подобно Ню Йорк, много добре познава, „Кари Мора“ е роман за преследването на съкровището на Пабло Ескобар във вид на злато и на стойност 25 милиона долара в не много уютен дом, наеман за евтини филмови продукции, един смъртоносен лов, в който са намесени колумбийски наркобарони , бандити и наследникът на доктор Лектър -  Ханс – Петер Щайнер, отвратителен изверг, но и отличен специалист, моделиращ в буквалния смисъл на думата плътските фантазии на своите богати и извратени клиенти.

Кари Мора е млада колумбийка, чистеща къщата на съкровището.

В стил „Истински романс“ (1993) на Куентин Тарантино и Тони Скот след  поредица от обрати, надлъгвания и убийства, именно тя оцелява, получава своя дял от богатството, остава в Америка  и дори се оказва скрит собственик на  жилище край Атлантическия бряг.

Как да не повярваш, че САЩ са страната на неограничените възможности!

„Кари Мора“ не е на нивото на „Мълчанието на агнетата“, но и в нея осезателно се чувстват „ноктите на лъва“.

Излишно е да отбелязвам, че се чете на един дъх и основателно поражда съмнение за евентуално  продължение.

Дали ще има такова, ще покаже бъдещето.

А и желанието на юбиляра Томас Харис да осребри поредното си литературно откритие Кари Мора.

Борислав Гърдев