Човекът – оркестър Ники Илиев

1.Кой е той?

Николай /Ники / Илиев е роден на 10 октомври 1981 г. в София.

Майка му е известната дерматоложка  във ВМА д – р Мирослава Кадурина, сестра на актьора Георги Кадурин, а баща му е познатият театрален режисьор , сценарист и продуцент Бойко Илиев.

Младият Николай потегля по бащините стъпки и след  френската гимназия „Ламартин“завършва кино и тв режисура в Нов български университет.

Фен е на ЦСКА, обича от певците Стинг и Барбра Стрейзанд, не харесва фолка, не се смята за звезда, не вярва, че в момента може да спечели „Оскар“, раздразнителен е, леко темерутест,не би станал шофьор на боклукчийска кола, не би се снимал в порно филм, не обича да е център на внимание и все гледа някъде да се скрие, не харесва да дава интервюта, тъй като го питат едни и същи неща…

От 2000 г. е в бизнеса.

Едновременно е успешен манекен за агенция „Ексграунд“  - до 2004 г. и е водещ на две популярни телевизионни предавания – „Мело Тв  Мания“   - 2000 – 2005 и „Елегантно“ - 2007.

Въпрос на време е да се насочи към амбициозни професионални изяви.

Избира не театъра, а киното и телевизията.

2.Актьорски изяви

Ники Илиев започва самостоятелната си артистична кариера с…видеоигра.

Казва се „Бомбардировката“, снимана е в Русия  през 2003 г. и е на английски език.

Той е в света на аудиовизуалните изкуства достатъчно дълго време, но е важно да уточним, че извън своите продукции като постановчик, останалите му изяви са или скромни и безмълвни участия в евтини американски екшъни или поява за престиж в добри италиански продукции, в които обаче няма сериозни задачи.

Първата му изява в американски филм, сниман у нас е „Морски пехотинци“ (2003) на Марк Ропър.

Има в актива си още осем заглавия, но нито едно от тях не мога да го отлича като важно и значимо.

А съм ги гледал всичките – в „Човекът – акула“(2005) на Майкъл Обловиц или в „Комарът“ (2005) на Тибор Такач – иначе излезли като копие под индиго, той дори  e трудно откриваем.

Има скромно присъствие в „Представление под команда „ (2009) на Долф Лундрен – Ейд, докато в „Магма“ (2006), се подвизава като турист №1, който дори произнася две реплики, съмнявайки се в опасността от вулканичната активност на планетата…

Може би най – любопитно е участието му в „Каменно  чудовище“(2008) на Деклан О`Брайън.

Сюжетът е вторичен, рециклиран, някаква странна смес от каменен „Кинг Конг“, „Хищникът“ и „Властелинът на пръстените“.

Разказва се легенда за свирепо чудовище, в което се е превъплътил древен магьосник, което може да бъде унищожено само от наследника на Лазар – Джейсън – Чад Майкъл Колинс и то с рицарски меч с вграден елмазен камък….

Срещу чудовището се мобилизират най – смелите хора на българското село Иваново, начело с кмета  - Хари Аничкин и полковника – Джон Полито, които , разбира се, говорят много добър английски.

В групата на ентусиастите е и Ники Илиев - Йохан, слънчев, красив, привлекателен левент.

Той зарежда РПГ – то при схватката с чудовището на Тони – Алисия Лагано, как след това двамата няма да се  влюбят?!

Илиев има известни затруднения в изказа си, но все пак започва свалката с култовата реплика – „Значи ти обичаш големи пушкала / оръжия /?“, за да стигне на финала до прочувствената молба, паднал на колене с пръстен в ръка  – „Ще станеш ли моя жена?“

Коя американка ще устои на подобен зов?

Естествено и Тони скланя бързо, като дори остава – както се разбира от последната й реплика – временно в селото – заради своя любим , но и за да се подготви за семестъра си, тъй като е студентка.

А чудовището?

То, естествено е унищожено – само че Джейсън трябва да измъкне меча  от злодея – маниак Димитър – Дейвид Филиоли и да го забие в каменната настилка пред  могъщия исполин…

Наистина това е странна шарада, селска приказка, евтино заснета легенда, с привкус на кич и лека усмивка, но се гледа с любопитство и може би затова „Юнивърсъл“ са поели ангажимента, да я разпространят по света като тв филм.

В италианските продукции нещата не са по – розови – в „Кланът“ (2005) на Кристиан де Сика, иначе прилична комедия за приключенията на двама чешити в САЩ, правещи се на Франк Синатра и Дийн Мартин, Илиев се мярка в полицейски арест, където заедно с останалите арестувани тактува известен шлагер с крака, хилейки се умилително, в „Сорая“ (2003) на Лудовико Гаспарини персонажът му  няма име, а в много сериозната и амбициозна  сага на Карло Карлей „Генерал дела Ровере“ (2011) все пак получава  интересна второстепенна изява като затворника Гуидо.

Като че ли най – интересните актьорски задачи той  има под ръководството на руски постановчици-след стажа при Джанек Файзиев в „Турски гамбит“ (2005), приличен екшън  за освободителната руско – турска война, той доживява главната роля  - на сина на гръцки милиардер в мелодрамата на Александър Замятин  „Пепеляшка“ (2008).

Тук вече  може да разгърне своя талант, да докаже, че освен перфектна визия е в състояние да създаде  жизнено правдив и убедителен образ, да влезе в спецификата на мелодрамата, да  играе – при това успешно – сервитьор, борещ се за чувствата на своята любима – Наташа  - Евгения Лоза, която на финала завежда на сватбено тържество…

Такива роли – и то под ръководството на други постановчици – идват много рядко при Ники Илиев.Сещам се за още една – на плейбоя Мартин Константинов от сериала на Станислав Дончев „Забранена любов“ (2008).

В него играе с лекота и чар – сякаш себе си ,като  се сблъсква на снимачната площадка с бъдещата си партньорка и съпруга Саня Борисова, подвизаваща се като сестра му Елица, къпейки се в народната любов.

Не бе шега работа – шведските собственици на „Нова телевизия“ не искаха да инвестират в проекта след първия сезон, но след народни протести сериалът се върна в ефир, доживявайки три сезона и 299 епизода!

И още нещо  – в него, покрай  гостуващи знаменитости като Тити Папазов, Лора Крумова, Любо Киров, Милен Цветков и Цветанка Ризова, отбеляза своя тв дебют министър – председателят  Бойко Борисов, който в прегръдката на Анастасия Константинова – Диана Любенова обещава, че първо на нея ще й каже дали ще се кандидатира за премиер...

Няма да коментирам темата за партньорките и любимите на Ники Илиев -  не съм слуга в жълтата преса – само отбелязвам, че в обятията му са били красавици и звезди като Ивет Лалова, Саня Борисова и Даяна Ханджиева.

Ще посоча друго – че той максимално ефективно използва визията и външните си данни, за да се пласира успешно в ефектни роли в късометражки - "Поради непредвидени обстоятелства" (2019) на Петър Чивийски - крадецът, на малкия екран – независимо дали е в реклама на „Avon“  - „Attraction Rush „ (2015), дали е член на жури във формата „България търси талант“ (2013) , дали е гост – при това – пълноценен и равнопоставен – на Слави Трифонов в „Шоуто на Слави“на 11 февруари 2014 или в „Мармалад“ на 2 декември 2017 г., заедно с Иво Аръков  и „Черешката на тортата“ на 20 декември 2018 г. с Ралица Паскалева, Катерина  Евро и Георги Мамалев…

3.Маркирам годината на неговия триумф като популярен актьор – 2008.

Тогава той се решава на следващия си дързък ход – на гребена на известността  да смени

амплоато си и да поеме пълната отговорност за продукциите , в които работи – като постановчик, сценарист,актьор и продуцент.

И защо не?

Завършил е кино и тв режисура, остава да приложи наученото в практиката.

Само че при него режисирането на филми се оказва „семеен бизнес“.

Той отказва да търси държавна подкрепа, не се надява на помощ от НФЦ, финансиране осигурява по частен път – мълвата дълго говореше, че мама щедро го спонсорира, въпреки че аз смятам, че парите се осигуряват от други негови участия и дарения, но вече повече от десетилетие той упорито и последователно работи като постановчик.

В началото е „Кажи здравей на татко“ (2007).

Илиев е само на 26 години, когато застава зад камерата като ръководител на филмов екип.

Не му липсва дързост – ама никак!

И все пак поема разумен риск – екранизира позната пиеса, дело на Анна Петрова, разчита на баща си за сценария и като продуцент, вероятно получава нужните скъпоценни напътствия и при кастинга, тъй като изборът на актьори при него се оказва безупречен.

Самият той поема централната роля на Борис, а в актьорския екип блести с неочаквано добра артистична интерпретация Елена Кънева като Мути.

Историята е камерна, семпла и достатъчно мелодраматична, за да избие в кич.

Илиев обаче овладява страстите, режисира дръзко и хладнокръвно, поема тежестта на водещата изява, но обръща внимание и на учудващо функционалната визия на оператора Славчо Димитров, разказвайки простичко, но уверено една покъртителна човешка драма за подменени деца и закъсняла среща на потънала в бремето на потулените срамни тайни майка Ади – Симона Попова с порасналия й сменен син - Ники Илиев…

Гледах филма с внимание и симпатия и се чудех защо Илиев не си е потърсил хонорара от Евтим Милошев  -  за Бога , та историята с подменените бебета е фундамента на най – популярния ни днес тв сериал „Откраднат живот“!

В мрежата ми попадна и мини новелата „Един мъж извън града“ (2010)

Тя се оказа първообраза на следващия му вече много по – успешен и популярен филм – „Чужденецът“ .

Тази продукция я гледах в родния си град през лятото на 2012 г.

Веднага ме впечатли с демонстрираната увереност и стабилен професионализъм на сценарист – постановчик, изявяващ се и като Калин, умението му да създава интрига, свежо и празнично настроение, да ръководи екипа си с някаква невидима въздушна лекота и непосредственост, които се усещат във филма, гледащ се на един дъх и доставящ много приятни емоции и размисли, вкл. за куриозите при сблъсъка на различни култури и за приобщаването ни към европейските ценности.

В „Чужденецът“ запомних  Любомир Ковачев като Жерар в първата си главна роля, Саня Борисова – наложена за ролята на Магдалена, която иначе никак не й подхожда, Елен Колева – много органична и смешна като Стоянка, Асен Блатечки –  забавен като полицай, почитател на каратето и разбира се световната знаменитост Кристоф Ламбер, подвизаващ се неподражаемо като Винсент.

Две години по - късно Ники Илиев ни изненада приятно със следващата си свежа комедия „Живи легенди“.

Нея съм я гледал с интерес и желание два пъти и винаги съм оставал с повишено и слънчево настроение.

Този човек сякаш има мисия да пресъздава  светлата страна на живота, да вдъхва кураж и увереност, да ни кара да вярваме в мечтите си, подтиквайки ни към осъществяването им.

Защото именно за това става дума в „Живи легенди“ – за желанието на група приятели да се съберат 13 години след бала им, за да помогнат на своя другар Павел Огнянов – Орлин Павлов, но и за да се срещнат и разберат как ги е променил животът и дали още вярват в своите цели.

Ники Илиев е съсценарист на филма, поемайки и важната роля на Боян.

Разбира се, звездата е Орлин Павлов , играещ свежо и непосредствено добродушно непораснало дете, за което полагат завидни грижи всички негови приятели.

Отбелязвам със задоволство и приличните постижения на Саня Борисова – този път на място като Хриси, Димо Алексиев – Мартин, Любомир Ковачев – Дончо, Георги Кадурин – Юлиян, Яна Маринова – Моника, Анна Мария Петрова – Гюзелева – Маура и естествено Микеле Плачидо, съгласил се да играе малката, но възлова роля на Кристиано Негри.

„Нокаут“ (2017) е най – амбициозният и цялостно завършен филм на Ники Илиев.

Писал съм за него доброжелателно ревю и не се отричам от думите си и сега.

Филмът е микс от мелодрама и спортно стълкновение, опитва се да опитоми и приобщи една към друга две толкова различни и отдалечени култури като американската – в частност нюйоркската и българската.

Направен е с лекота и ентусиазъм, с желание и любов.

Финалът не ми хареса още при гледането му в киносалона – прекалено захаросан и немотивирано смачкан, но такъв го е искал и представил сценарист – режисьора Ники Илиев.

„Нокаут“ е поредната сага за прекършената и неосъществената мечта – в случая главният герой Арън иска  да стане знаменит шампион по кикбокс, но е направена с вещина и финес, държейки сметка за класически образци като „Роки“ (1976) на Джон Авилдсън и предоставяйки възможност на куп талантливи родни актьори да направят интересни и характерни превъплъщения – Башар Рахал – Майкъл, Диана Любенова – Евелин, Саня Борисова – Жана , Орлин Павлов – Боби,Александър Кадиев  - Рамбо …

Освен всичко друго като негов фен Илиев пресъздава убедително и непосредствено двубоя по кикбокс  между Арън и Боби – Орлин Павлов.

По традиция и в този си опус Илиев разчита на голяма, но вече тв звезда, която да изнесе на плещите си този нетипичен и рисков проект.

Изборът на Гари Дърден, познат от „От местопрестъплението“ е успешен, важен и необходим.

Дърден внася именно онази доза увереност, непосредственост, непукизъм  и нега, с които героят му ни печели безапелационно, без непременно да затъва в блатото на познатите мелодраматични клишета.

2018 се оказа важна  и интересна година в кариерата на режисьора Ники Илиев.

На 5 януари е премиерата на „Нокаут“, а след това той директно се насочва към реализацията на епизоди на два от най – популярните сериала на годината – „Скъпи наследници“ и „Полицаите от края на града“…

В „Скъпи наследници“ , иначе дело на Тодор Чапкънов, той снима пилотния, най – важен епизод, в който се заформя интригата с желанието на дядо Дочо Дочев да дари 1,2 милиона евро на своите наследници от село Бели Вит при условие, че няма да го  напускат  за повече от 12 часа.

Продукцията bТV се оказа най – мащабната в родната ни тв история, разпростря се в цели 170 серии, наложи се да се излъчва на два пъти, но задържа зрителския интерес, гледа се с внимание , а образите на Борис Йотов – Орлин Павлов, Ана – Лорина Камбурова, Катерина – Даяна Ханджиева, Косьо – Георги Кадурин, Милица – Койна Русева, баба Злата – Цветана Манева, Иван – Валентин Танев, Цветан Конов – Веселин Калановски, Ленин – Филип Аврамов, Чавдар Колев – Китодар Тодоров, Румен - Любомир Ковачев,Калин – Иво Аръков и Георги Пенчев – Михаил Билалов, станаха нарицателни.

В началото обаче бе пилотния епизод, заснет от Ники Илиев…

Не така успешно приключи авантюрата му с „Полицаите от края на града“.

Ако и да е правен по испански образец – „Хората на Пако“, да му е осигурено завидно финансиране и ангажиране на куп звезди – от Герасим Герасимов – Геро – Пацо и Румен Угрински – Калата до Димитър Рачков – Ангел Господинов и Васил Василев  - Зуека – Гого, без да забравяме Александра Раева – Силвия Желязкова, Станислав Пищалов – кметът и Марта Вачкова – медицинската  сестра, сериалът се оказа плоско комедийно шоу , с изстискан хумор, преиграване на ангажираните знаменитости и куп нелепи и необмислени конфликти, което наложи бързото му производствено приключване в два сезона със само 25 епизода.

За спасяването  честта на сагата не помогна и самият Ники Илиев, иначе режисирал вещо деветия епизод от първия сезон „Инстинктът“, показан на 6 април 2018 г.

4.

Натрупаният – и горчив – опит от работата в тв, води до важно прозрение, оказало се определящо за по – нататъшната режисьорска кариера на Ники Илиев.

Колкото неочаквано, толкова и логично и закономерно той прозира ограничените възможности на телевизията, обръща й гръб и във възлови за него интервюта твърди, че бъдещето на киното е в интернет.

Без да губи излишно време той реализира следващия си много успешен замисъл  - тийн мистъри проекта „Килерът“.

Това е вторият – след „Пъзел : Похитени“ наш уеб сериал, реализиран и разпространяван от „7  Тalents“ по канала vbox7.com.

Много бързо сериалът набра популярност, първият сезон триумфира, което наложи в движение снимането и излъчването на втори , а след това и на трети, като първият епизод от него, излъчен на 30 април 2019 г.,  регистрира 40 884 споделяния!

Аз самият редувах гледането на „Похитени“ в сряда  и „Килерът“, очаквайки  с нетърпение вторник и петък, когато се излъчваха новите епизоди от шоуто на Ники Илиев.

Няма съмнение, сериалът, вариращ между 10 и 21 минути, е заснет с вещина и неподозирано майсторство.

Ако и да е камерна драма, реализирана с обичайни и скромни изразни средства, без излишни напъни и зашеметяващи визуални ефекти,“Килерът“ притежава мрачна , завладяваща атмосфера, гледа се напрегнато и в транс, напомняйки такива образци в жанра като   „Крайпътна къща“ (1989) на Роди Харингтън , „Туийн пийкс“ (1990 – 2017) на Дейвид Линч,романите на Стивън Кинг...

Кастингът е свеж и силен.

Открояват се модификациите на Надежда Петрова  - Зара, Димитър Горанов – Флинг – Калоян, Ралица Добрева – Николета и най – вече на Деян Каменов – Боян.

Възлова роля на Дамян има и самият Ники Илиев.Без да забравяме красавицата Диляна Попова като Жената в бяло...

Направен с вкус , умение и внимание към детайла, „Килерът“ се следи с голям интерес и както се изразява образно  потребителката Дженифер Костадинова -  „Нямам думи.Този уеб сериал става все по интересен.“

5.Накъде ще продължи творческото развитие на Ники Илиев е въпрос с повишена трудност.

С годините той не само узрява и помъдрява, но явно растат и амбициите му.

Вече е ясно, че трябва да се приема на сериозно, а не като детето на тате или синчето на мама.

Утвърден като добър професионалист, с прилични актьорски и стабилни постановъчни прояви, предполагам, че ще се изправи пред нови предизвикателства, с каквито не всеки по нашите географски ширини би се справил.

Кой, ако не той и кога, ако не сега? Със "Завръщане" (2019) например...
И точно с него.
Той силно напомня френската класика "Славната компания" (1936) на Жулиен Дювивие, но, за разлика от нея, има хепи енд.
Естествено, след поредица от трагикомични и абсурдни стълкновения и конфликти.
Трима пришятели се върщат в Пловдив слеед четвърт век, уж,за да спасят от продаване къщата на четвъртия от дружината - Алекс - Ники Илиев.
Той е в конфликт с братовчед си Бранимир - Башар Рахал, неприет в миналото в тяхната компания, но съэщевременно е във финансови затруднения, као и да помпи бицепси и да учи децата на тайните на джудото.
Приятелите му обединяват силите си с него, за да са борбен тим и да участват в три напрегнати състезания - по гребане, колоездене и крос - маратон, като след достойното си представяне трябва да защитят благородната кауза, заради коьто са се събрали.
Проектът е провален от Алекс на финала на маратона, но щастливият финал идва след една великолепно поднесена среща на Бранимир и неговия дядо - Стефан Данаилов, който го заклева да не продава наследствения имот.
Съвестта проговаря във внука, той къса решението за придобиване на къщата чрез съдия - изпълнител и на финала ПЕТИМАТА приятели са заедно на върха на едно от пловдивските тепета.
"Завръщане" е свеж и приятен филм, разпръскващ силни и неподправени емоции.
Той е привидно лъскава и сладникава приказка по холивудски, но същевременно е въздействаща история за нашата памет, семейни ценности, цели в живота, за взаимоотношенията както в малката приятелска общонст, в която винаги има скрити тайни, така и между поколенията, а и между тези от нас, които избраха да живеят в България и другите, които са я напуснали.
Заснет стилно и изискано от Кирил Вълчанов,с любов и вдъхновение, "Завръщане" се оказва най - зрелият и стойностен филм в режисьорската кариера на Ники Илиев.

Три години по - късно успешният модел на първото "Завръщане"  е приложен за втори път.Този път зад камерата е Симеон Кермекчиев, а четиримата приятели трябва да спасяват див плаж на Бранко - Башар Рахал на югоизточното Черноморие и за тази цел всички трябва да се мключат в снимането на филм в Пловдив, отразяващ техните преживелици.

Филмът "Мъглата в нас", реализиран с много ентусиазъм и късмет, естествено, се проваля у нас, без да е ясна съдбата му в Русия, но за сметка на това петте приятелски двойки, заедно с новородените близнаци на Карина - Клоуи Рахал, посрещат още по - сплотени изгрева над Пловдив от върха на тепетата...

 Кратък обзор и на сериала „Братя“ (2020-2022).

Реализиран по стойностния сценарий на Невена Кертова и Теодора Маркова той разказва привидно позната история за безкрайния ни преход, зад чийто контури на мутри и измами се крие болката от живота преживян в лъжа, несподелените чувства, срамните тайни, непомерните копнежи, които разрушават семейства и трайно установени връзки.

За първи път в един стандартен екшън станахме свидетели на силни страсти, разтърсващи една по същество разделена фамилия, в която всичко се оказва заложник на амбициозното противопоставяне на двамата братя Донкови – Драго – Владимир Михайлов и Борис – Калин Врачански.

Няма да е пресилено, ако се каже, че успехът на сериала се дължи основно на двама постановчици, ангажирани с по – голямата част от неговото осъществяване – Боя Харизанова и Ники Илиев.

Самият Илиев режисира 36 епизода от първи сезон, състоящ се от 65 25 минутни серии – 7 – 10,16 – 20,27 – 30,36 – 50, 56 – 65  …

Постановчик е на 22 епизода от втория сезон – 1 - 6,11 – 15,21 - 25,31 – 35, както и на 47 от третия – 1, 11 – 15,21 – 25,31 – 45,51 – 65…

Пое щафетата и по сериала " С река на сърцето" от 13 септември 2022 г., помагайки на Мартин Макариев при реализацията му...

Ники Илиев е достатъчно интелигентен, опитен и с натрупан опит, за да направлява сам уверено и успешно своята съдба.

С годините помъдрява, трупа опит, трябва да се възприема сериозна, а не като детето на тате или синчето на мама.

Утвърден добър професионалист, със стабилни актьорски и постановъчни прояви, предполагам, че в бъдеще ще се изправи пред нови предизвикателства, които с желание ще трябва да преодолява.

Той и сега.

Убеден съм в това.

Борислав Гърдев

 

 

Емир Кустуриица или сладкият вкус на успеха

ЕМИР КУСТУРИЦА ИЛИ СЛАДКИЯТ ВКУС НА УСПЕХА

Борислав Гърдев

web

Ако и да е сред любимите ми режисьори, не възприемам Кустурица като гений. Може и да го припознават за "балкански Фелини", но за мен гений сред сръбските кинорежисьори е само Александър Петрович, създателят на шедьоврите "Събирачи на перушина" (1967), "Скоро светът ще пропадне" (1968) и "Майстора и Маргарита" (1972).
Всеки непредубеден анализатор и интерпретатор на седмото изкуство ще открие пъпната връв между "Събирач на перушина" и "Циганско време" или между "Скоро светът ще пропадне" и "Животът е чудо". Затова смятам Емир Кустурица за талантлив следовник на Петрович и маг с уникално щастлива творческа съдба.
Кустурица се ражда на 24 ноември 1954 г. в босненската столица Сараево в мюсюлманско семейство с православни корени. Самият той ще си спомня за детството в типичния си горчиво-ироничен стил: "Родих се в покрайнините на града, където в радиус от 300 метра имаше четири храма: католически, православен, мюсюлмански и синагога. Те се извисяваха на земята, на която растяха само сливи. На земя, по която са минали всички завоеватели на новото време..."
Може би и затова се счита за югославянин, въпреки че след 1991 г. такава държава вече няма, дразнейки босненските си приятели и стигайки дотам през 2005 г. да приеме православието и от княз - каквото означава собственото му име - да стане просто Нйеман...
Подобно на Спилбърг и той снима късометражки още от ученическата скамейка, а след това от 1975 г. учи кинорежисура в прочутата пражка филмова академия FAMU. През 1978 г. за черно-бялата си дипломна работа "Гуерника" получава първа награда на студентския кинофестивал в Карлови Вари. Пътят към националната и световна слава е открит. А симпатичната новела за преживяванията на едно еврейско семейство през Втората световна война, е просто опипване на почвата, подготовката за първия му тв удар "Кафене "Титаник" (1980), както и на по-късната му знаменита суперпродукция "Ъндърграунд" (1995).
Оттогава са минали повече от 40 години, а късметът на Кустурица не го изоставя никога.
Той наистина е от творците, към които не можеш да бъдеш равнодушен. Или те привлича неговият свят на екстремни страсти, емоционални изблици, див патриотизъм, очакван душевен катарзис и дружина чаровни чешити, или те отблъсква с мегаломанската си кичозност, тъпченето в добре преровеното тематично поле на ляворадикалните и националистични утопии и хленченето за добрата стара Югославия, топилнята на балканските народи, от която вече няма и помен.
Ако и да се завръща с премия от Карлови Вари, тв кариерата на Кустурица в родното Сараево през 1979 г. започва с фалстарт. Първият му пълнометражен филм "Невестите идват", иначе проникновена и нелицеприятна картина за живота в глухата планинска провинция, не е допуснат до екран, тъй като във филма майката на Мартин (Миодраг Кръстович) - Жела (Милка Подруг-Кокотович) спи с него в едно легло и се люби с приятел от далечната си младост, докато синът й губи шанс да се ожени, след като избраницата на сърцето му пристава на местния Дон Жуан - Никола (Заим Музаферия) - пастир, гробар и престъпник едновременно...
На следващата година Кустурица екранизира разказа на Иво Андрич "Кафене "Титаник" и постига голям успех, печелейки наградата за режисура на словенския фестивал в Проторож.
В този филм вече се чувстват "ноктите на лъва" - и в убедителното пресъздаване света на Андрич, и в умелата работа с актьорите, и в удачно подбраната сценография, и в сполучливото боравене с цвета - творбата е заснета в приглушена кафяво-червеникаво - сива гама, и в дискретното и иконоборческо третиране на вечната тема за Холокоста, оказала се в случая пазарлък между дребен собственик на кафене - Менто Папо (Боро Степанович), и редови усташ - Стйепан Кович (Богдан Диклич), колко ще струва откупа за мизерния  живот на неудачника Папо.
След телевизионното чиракуване неизбежно се случва чудото - изключителен дебют в голямото кино със "Спомняш ли си, Доли Бел?" (1981) по сценарий на Абдулах Сидран, "Златен лъв на Сан Марко" във Венеция и наградите на ФИПРЕССИ и СИДАЛК на националния фестивал на игралния филм в Пула. С тази пронизително-емоционална изповедна история за ежедневието на младежа Дино от сараевското предградие в чудесната интерпретация на Славко Щимац Кустурица уцелва пропорцията на шедьовъра, станал негова емблема, с която печели зрителските овации в цял свят.
Аз лично пазя незабравими спомени от тази лента и гледането й всеки път ме изпълва с огромен емоционален заряд.
1985 г. е отново годината на Кустурица - в Кан той печели "Златната палмова клонка" за "Баща в служебна командировка" с Мики Манойлович като низвергнатия партиен функционер Мехмед Меса Золи.
Изключителният му шанс е, че шеф на журито е великият Милош Форман, току-що прибрал 8-те "Оскара" за своя незабравим "Амадеус", който оценява феноменалните способности на пражкия възпитаник, тласкайки напред неговата кариера. А благодарение на добрите им контакти през 1990 г. Кустурица започва да чете лекции по кинорежисура в Колумбийския университет в Ню Йорк. Така той, спазвайки правилата на играта, дори доживява да снима филм в САЩ през 1992 г., след като три години преди това е представил в Кан "Циганско време", за който е получил наградата за режисура и призът "Роберто Роселини".
 С "Циганско време" (1989) с Давор Дурмович - Перхан, и Елвира Сали - Данира, Емир Кустурица започва усвояването на златната ромска мина.
В началото е в руслото на Александър Петрович, както и на търсенията на такива негови талантливи колеги като Горан Паскалевич - "Ангел-хранител" (1987), а по-късно вече следва своя физиономия и тематичен център, не толкова драматичен като в "Циганско време", който по същество открехва завесата за трафика на свежа ромска плът в Италия, като в "Черна котка, бял котарак" (1998) се втурва по магистралата на бравурно-ексцентричната комедия, а в новелата "Циганин" от "Всички невидими деца" (2005) с Урош Милованович в централната роля на Урош размишлява за съдбата на подрастващите роми, заключена между бодливата ограда на изправителните домове, финансирани от правителствата на Сърбия и Европа, и перспективата цял живот да крадат за неблагодарните си родители, вместо да практикуват мечтания бръснарски занаят...
Кустурица и САЩ се срещат, разпознават се, но не се обикват.
По сценарий на студента си Дейвид Уоткинс прави прочутата днес "Аризонска мечта", работи с голям за него бюджет и със знаменитости като Джони Деп, Фей Дънауей, Джери Луис и Лили Тайлор. Снима дълго, упорито, монтира с любов и увлечение, доволен от самоотвержената игра на холивудските звезди, накрая идва премиерата в Берлин през 1993 г. и Сребърната мечка. Но и в САЩ, и в Европа творбата не постига очаквания успех, а касовите сборове са повече от скромни.
Дали оттогава Емир Кустурица е намразил толкова Америка не знам.
Но и не мога да си обясня само с бомбардировките от март 1999 г. прословутият    му антиамериканизъм, който лъха и от документалния му епос за Марадона от 2008 г. и особено открито, с хулиганска мощ и оголен публицистичен патос в "Ягода в супермаркета" (2003), на който е сценарист, продуцент и изпълнител на една от възловите роли на шеф на спецслужбите.
А всъщност "Аризонска мечта" е неговият най-поетичен и светъл филм, свързващ импулси и вдъхновение от времето на "Невестите идват" - за мечтата на човек да живее като риба и да полети, откъсвайки се от еснафското си живуркане, с американските копнежи за свободен и лишен от условности живот, в който превес трябва да имат мечтателните авантюристи. Попитайте днес Джони Деп (Алекс Блекмър) или Фей Дънауей (Елън Сталкър) дали съжалявят, че са работили с Кустурица, и ще разберете, че за тях това е бил един от най-престижните и съкровени проекти, в които са участвали в своята дълга и плодотворна кариера...
Преследвайки настървено успеха, Кустурица неизбежно стига до сценариста Душан Ковачевич, с когото през 1995 г. сътворяват поредния си шедьовър "Ъндърграунд" с Мики Манойлович като Марко и Лазар Ристовски като Черния. Епосът му печели за втори път "Златна палма", но предизвиква горещи и противоречиви отзиви по света. Режисьорът наистина се опитва да осмисли както модерната история на Югославия от 1941 г. насетне, така и причините за кървавия разпад на федерацията след 1991 г., но стига до месианската сръбска природа, до предопределения от Бога на Балканите народ, който трябва да страда, изкупувайки минали грехове и който въпреки струпалите се на главата му жестоки катаклизми оцелява, благодарение на виталността си, хранен с мечтите за една любима страна, която се разцепва под краката му, докато той продължава да се весели с вечните кафански шлагери... Заради този филм Кустурица напуска завинаги родната си Босна, тръгват слухове за финансиране от могъщия тогава Милошевич, а в добавка изживяващият се като медийна звезда режисьор кани на дуел лидера на националистите Воислав Шешел, позорно и страхливо отказал задаващия се сблъсък...
Нееднозначният прием на "Ъндърграунд" атакува самочувствието на Емир Кустурица. Той търси спасение в неангажиращата комедия, предназначена за немския тв пазар, първо с блестящата 2-минутна импресия "Вълшебният автобус" (1997) с Бюлент Кюлукчу като младия любовник, а след това и с "Черна котка, бял котарак" (1998) с Байрам Северджан (Марко Достанов), реализирана като забавно-радостна утопия, в която мирно съжителстват любов и пари, смърт и възраждане, радост и печал, богатство и разруха, импозантни барони, дребни крадци и неизбежният корумпиран български митничар, и получил "Сребърен лъв" на Венецианската мостра през същата година...
А след това идва кризата, отказът от режисурата, бягството в света на музиката в прочутия му Оркестър на непушачите, с който пълни престижните европейски салони в Париж, Ница, Рим, Берлин и то точно по време на най-голямата обществено-политическа криза в Сърбия през 1999-2000 г., довела и до свалянето на Слободан Милошевич от власт.
Кустурица болезнено изживява поредния трус в страната си, защото, ако и да се представя за космополит и да живее в Ню Йорк и Париж, говорейки преимуществено на английски, той свято пази къщата си в Белград, редовно се връща в сръбската столица и дори се преориентира политически, заставайки зад  Демократическата партия.
Прави му чест, че в "Ягода в супермаркета" издевателства и върху собственото си мислене, имплицитно обвинявайки се в конформизъм, подобно на много свои съграждани, забравили бомбардировките от 1999 г. и хукнали да си харчат парите в прословутите юго-американски супермаркети, които у нас носят импозантното име МОЛ...
Към 2001 г. разбира, че не може да скъса с киното и монтира прекрасния си документален филм "Истории на супер 8".
А той е всъщност обяснение в любов към неистовата музика, определяна като балкански пънк-рок, която свири прочутият Оркестър на непушачите, създаден през 1976 г. в Сараево, когато "всичко беше възможно".
Като режисьор и участник в спектакъла - бас-китарист с неизменната харамийска шапка и размъкнат червен анцуг, Кустурица ни запознава както с членовете на състава, до един чешити, носещи знакови имена като Бакунин, Леополд и Серджо Леоне и безумно влюбени в своето изкуство, така и с атмосферата на концертите, приемани възторжено навсякъде в Западна Европа, чиито сцени са и всъщност най-грабващите и които, смятам, са наклонили везните филмът да бъде номиниран на фестивала на документалното кино в Чикаго през 2001 г.
През 2004 г. Кустурица се завръща в голямото кино като пълноценен автор с "Животът е чудо". Разбира се, че го гледах с огромно удоволствие. За мен тогава истинското чудо беше завръщането на Кустурица в семейството на знаменитите постановчици с поредната си нестандартна гледна точка към войната в Босна и Херцеговина от 1992 г., на фона на която разцъфтява любовта на балканските Ромео и Жулиета Лука и Сабаха, претворени убедително и непосредствено от Славко Щимац и Наташа Солак... В този си опус Кустурица като че ли намира равновесната точка, тласнала го към следващия му знаменит филм за инициацията "Заветът" (2007).
За него съм писал подробно ревю и не смятам да се повтарям, но само ще изтъкна, че по-слънчева, ведра и оптимистична приказка за възмъжаването на младия Цане - Урош Милованович, намерил си булка (Ясна - Мария Петрониевич) в големия град по заръка на дядо си Живоин Маркович (Александър Барчек) още не съм гледал.
Не така стоят нещата с "По млечния път" (2016) , в който отново сме свидетели на гражданска война, героите летят в небето, скачат от импозантен водопад, крият се под водата, куршумите ги подминават, геговете и обратите са познати, Мики Манойлович като Жака Бойович се стреми да бъде завладяващ и атрактивен, Свобода Микалович като Милена пръска изкусителен сексапил, Моника Белучи като невястата се измъчва с трогателна всеотдайност да е звездата в това непонятно и, но влудяващо планинско приключение, докато самият Кустурица - Коста като шут и фокусник се забавлява с поредното си гала представление, не усещайки, че магическият му реализъм се е срутил до натруфено, преувеличено балканско шоу, от което в съзнанието ни остават само двете песни, изпълнени с плам от Слободан Микалович...
Търсейки ново вдъхновение Емир открива Латинска Америка като, следвайки стъпките на Оливър Стоун, прави три филма, в които ни се представя в нова, необичайна светлина.
Бъбрив, зрелищен, пристрастен, атрактивен - така мога да оценя документалния филм, който Кустурица снима три години за Марадона и който представя в Кан през 2008 г. В това си великолепно документално изследване режисьорът наистина открива герой - двойник от своята кръвна група. Неслучайно след първата им среща той уверено и оптимистично заявява, че ще заснеме добър филм. В Марадона Кустурица намира свой събрат по съдба, излязъл от гетото, станал знаменитост на терена, натрупал пари, провалил кариерата си заради прословутата си наркотична зависимост и търсещ възможност за реанимацията й както с гостуване в любимия Неапол, така и в нелепите ритуали на кичозната марадонианска църква и в имиджовите срещи със спорни, но харизматични лидери като Фидел Кастро, Уго Чавес и Воислав Кощуница. Кустурица открива сходство между Балканите и Южна Америка в съдбата на народите, в техния темперамент, в техните мании и копнежи, в левия им радикализъм и антиамериканизъм, който е особено нелеп в умозаключенията на Диего Марадона, каращ лъскав джип и пригласящ папагалски на тогавашния диктатор-манипулатор Уго Чавес и направо отблъскващ в анимационните скечове на Кустурица, насочени срещу Роналд Рейгън, Джордж Буш, Маргарет Тачър и Тони Блеър...
Този начин на третиране на материала си е право на постановчика, но се чудя защо Емир Кустурица не казва нищо за причините за натовските бомбардировки над Белград от 21 март 1999 г., тъй като те бяха провокирани от напрежението в Косово, или не взема отношение, заедно с любезния си домакин, за прочутата финансова криза в Аржентина, довела до срив тамошния валутен борд...
Логично и резонно е следващата стъпка на режисьора да бъде насочена на север, към Куба и сегментът "Джем сешън", който снима за кубинската столица - "Хавана, обичам те!" (2012) , сръчно направена новела и с негово участие, запомнено с пиенето на бира и хвърлянето на джиесема с ярост в океана.
През 2018 г.  закономерно идва документалният  "Пепе, върховният живот", разказващ с топлота и ентусиазъм житието, времето и наследството на уругвайския президент - "човек от народа" - Хосе "Пепе" Мухика, представен на фестивала във Венеция....
За потенциала си като актьор загатва във "Вдовицата на Свети Петър" на Патрис Льоконт през 2000 г., превъплъщавайки се убедително като Ариел Огюст, без да  забравяме "Ягода в супермаркета" (2003) на Душан Милич - генералът, "Аферата "Феъруел (2009) на Кристиан Карион - Григориев, "Пеликанът" (2011) на Оливие Орлай - Демостен и , разбира се, шофьорът на таксито в епичната драма на Андрей Волгин "Балкански рубеж" (2019)...
Емир Кустурица вече е заел водеща позиция сред най-изтъкнатите постановчици и актьори     на световното кино и само от него зависи дали кариерата му ще продължи да върви напред  или отново ще прави неочаквани лупинги.

"Самотни сърца", повест, 15

XIV. Писмо от Холивуд

Доцент Божидаров затвори входната врата , остави пакетите на земята и въздъхна с видимо удоволствие.
Най–после успя да приключи с пазаруването и вече се чувстваше свободен.
Той по принцип тачеше традициите, но винаги посрещаше празниците с досада.
Включително и Коледа.
Не харесваше суетата, блъскането по моловете, шопинг истерията на новобогаташите, желанието на обикновения човек да се почувства значим поне веднъж в годината и с пакетите от добавките, получени в последния момент от свадливи работодатели да забрави мизерията на ежедневието си.
Божидаров приключваше  сравнително добра  година.
Издаде нова книга, най – после бе приключила и процедурата му за професор.
В университета ангажиментите му вървяха в познатото русло, но рутината все още не го измъчваше.
Той все така умело лавираше между боричкащите се лобита в неговата катедра, следеше цирка на амбициозните си колеги с ловко прикрита досада, избягваше новините по телевизията, но бе приятно изненадан, когато една вечер бе посетен от емисар на управляващата партия, който дискретно му предложи да го включи в депутатската листа за предстоящите парламентарни избори.
Доцентът го почерпи с уиски, побъбри вежливо с него и уклончиво обеща да си помисли върху примамливото предложение.
Бе време за равносметка и Даниел Божидаров неизбежно трябваше да се замисли за своето  бъдеще.
Скоро не се бе впускал в нова любовна авантюра, тикаше сравнително спокойно ежедневието си, но трудно преодолима неудовлетвореност го измъчваше напоследък.
Чакаше с нетърпение да се чуе по скайпа с Виктория.
Отначало тя му се обаждаше почти всеки ден, говореше му с възторг за своя ангажимент по екшъна, който снимаше в Калифорния, хвалеше атмосферата и условията на работа, не можеше да се нарадва на късмета си да снима сцена не с кого да е, а със самия Том Круз, прати му снимки от бунгалото, в което бе настанена на брега на Тихия океан и обещаваше веднага след приключване на ангажимента си да се прибере в България.
Така беше допреди месец.
След това  Виктория вече не беше на линия и не отговаряше на неговите писма.
Това го измъчваше и изпълваше със съмнения.
Какво ставаше с нея, защо мълчеше?
Често доцентът се будеше нощем с изпотено чело и мъчително си припомняше фрагменти от един и същи кошмарен сън, който го преследваше натрапчиво и в който  Виктория му изневеряваше нагло с някакъв мазен и самодоволен тип от филмовата индустрия, чието име Божидаров така и не успяваше да си спомни...
Днес, навръх Коледа, той беше сам.
Натрупа механично лакомствата на масата, на канапето в кабинета си постави внимателно подаръка за Виктория – нови италиански ботуши, които си осигури с връзки, изхарчвайки хонорара  от последната си книга и след това побърза да се обади на майка си и да й честити празника.
Тя прие с внимание отправените поздрави, но веднага го жегна с очаквания въпрос дали се е чул с Вики.
Как можеше да я излъже?
Отговори й, че днес ще се чуят обезателно, но все още е възпрепятстван от часовата разлика.
Майка му настоя веднага след разговора им да й се обади.
- Добре мамо, ще ти звънна на секундата след като свърша с нея!
Колко беше лесно да се разбереш с най – близкия си човек и как го глождеше съмнението, че тази вечер съдбата му е приготвила горчиво изпитание.
Божидаров седна машинално пред компютъра и мигновено отвори страницата на електронната си поща.
Опаа, имаше изненада!
Най–после !
Виктория му бе изпратила писмо – от Америка, от Холивуд, от Меката на киното!
Не го беше забравила и може би съвсем скоро щеше да е при него, да чувства ласките й, да потъва в гънките на нейното гъвкаво и топло тяло.
С вълнение той отвори файла и стремително зачете посланието й.

„Здравей, скъпи!
Днес приключиха снимките и екшънът, на който възлагам толкова надежди е вече готов. Материалът поема към монтажната и след три месеца ще е на голям екран.
Тъй като е заснет по бестселър от голям режисьор и с прочута водеща звезда се очаква да има шумен успех.
Екипът поля последните снимки и се увековечи за спомен.
Аз бях малко натъжена, че този сбъднат сън свърши, но веднага след като бяхме освободени, асистентът на постановчика ме извика на разговор насаме, предлагайки ми роля в неговия дебют.
Представяш ли си какъв късмет извадих?!
Предаде ми сценария и ми каза, че до две седмици ще ми се обади, за да уточним стартирането на проекта.
Господи, дали наистина ставам част от тяхната система или за малко ще бъда под лъчите на прожекторите и след това ще ме натирят като ненужна вещ?
Не знам, но затова сега не искам да мисля.
Аз изтеглих отново печелившия талон и не смятам да го хвърлям в огъня.
Ще се боря за своето място под слънцето, ще работя упорито, ще създавам връзки и ще се стремя да се реализирам пълноценно!
Не искам да гния по провинциални театри и да използват лицето ми в долнопробни аматьорски реклами по глупавите ни телевизии!
Защо, ако късметът ми продължи да работи, да не преследвам и аз своята американска мечта?
Какво лошо има в това?
Може би ще ме обвиниш в груб комерсиализъм, ще ми натякваш, че трябва да мисля за родината си и за своите най–близки?
Мили мой, родината за човек е там, където той се чувства най–добре, синът ми непрекъснато ми досажда да го запиша в американски колеж, защото животът му в България е безсмислен, безперспективен и пълен с клопки, свързани с алкохол, наркотици и малолетни проститутки.
Той не иска да е част от вашето (Боже, какви думи употребявам вече!) мълчаливо и  безгласно общество, от което нищо не зависи, не желае да затъва в алкохолен делириум, отвратил се е от последните си две връзки с дръзки, нахални, високомерни и с отвратително поведение момичета и буквално ми е поставил ултиматум до лятото да му уредя прехвърлянето в Щатите.
Мога ли да не се съобразя с желанието на своето дете?!
Сега за теб.
Знам, че отношенията ни се развиха като в роман – подлистник.
Господи, колко те обичах и как съм страдала за твоите глупави и необмислени постъпки!
Как съм ревала след поредната ти изневяра, обвинявайки се за своето малодушие...
Убедена съм, че ме обичаш – дори сега, при тези обстоятелства и хилядите километри и седемте часа разлика, които ни делят...
Но скъпи ми доценте (вярно ли е, че ще ставаш професор?), искам да ме разбереш правилно.
Какво бъдеще мога да имам с теб?
Да си чатим по скайпа, да се радваме като деца от разстояние на физиономиите си и да се надяваме, че утрешния ден ни принадлежи?
Красиви и смешни илюзии!
Да се върна в родния си град и да се къпя в народната любов, която ще продължи три дни и ще утихне след като са ме снимали за четири вестника и са пуснали мое интервю в местната кабеларка?
А след това – да спя с някой смахнат гений в очакване да получи финансиране за  изчанчения си проект с надеждата, че ще взема втората главна роля или да тръгна  като някогашните аркашки из провинцията в ролята на Албена и да си броя левчетата за кафе, цигари и вечеря в местния реномиран ресторант?
Не, това вече не е за мен.
Не искам.
И причината не са само парите.
Въпреки че те са винаги важни.
Искам правилно да ме разбереш.
В България ще ми липсва перспектива, ще загубя вяра в собствените си сили, в умението си да направлявам съдбата и да имам онази широта на духа, с която са надарени великите нации – американци, руснаци, китайци…
Скъпи, не искам да ми се сърдиш, но и не приемам да ме съдиш.
За какво съм виновна аз?
В какво съм съгрешила?
Дори не смятам, че трябва да прекратяваме връзката си, въпреки че – и това трябва да ти е пределно ясно, за да продължи да е жизнена  - ще се наложи да дойдеш при мен.
А не знам дали си навит на подобна драстична промяна.
Ще можеш ли да се адаптираш към тукашния живот?
Да си намериш работа, да осъществиш  амбициите си, да станеш част от американската действителност.
Може би тези мои редове ще те натъжат, но предпочитам да съм искрена с теб, а не да те баламосвам със сладки приказки и да научиш от някой друг – примерно от вестниците или от клюкарски сайт – че всичко между нас е свършило.
Зная, че работиш упорито и всеотдайно, че си ценен от твоите студенти и колеги, но ти сам трябва да прецениш дали това ти(ни) е достатъчно и дали не е време и за теб да направиш онази необходима стъпка, скокът в неизвестнвото, който те плаши, но без който не можеш да продължиш напред.
Ако искаш да си щастлив, удовлетворен и най–вече да имаш мен.
На Коледа скъпи, стават чудеса.
С мене те се случиха малко преждевременно, но смятам, че ти можеш да отвоюваш и осъществиш своето чудо.
Бори се, преследвай го и ще бъдеш щастлив!
Все още твоя Вики.
 Холивуд, Калвър сити, 24 декември.
П.С.
Поздрави майка си. Знаеш, че  я обичам и храня най–топли чувства към нея.
Надявам се лекарствата, които  изпратих, да са й били от полза.”

Погледът на Божидаров се премрежи, той машинално прочете още три пъти целия текст, полагайки похвални усилия да вникне в него.
Струваше му се, че това писмо е написано от друг, непознат човек, а не от онази Виктория, която помнеше от най–щастливите си мигове.
От всеки ред лъхаше прагматизъм, студена пресметливост и някаква трудно поносима насмешка към него, към живота и бита му, към неговите цели и мечти.
Това ли очакваше той от любимата си Вики?
Егати коледната изненада!
Вики, Вики...
Къде потънаха нашите копнежи и надежди?
Какво стана с живота ни?
Защо така лековато ме предаваш?
В какво сгреших?
Америка, Америка те е омагьосала, досущ като героят на Елия Казан Ставрос от едноименния му шедьовър.
А аз?
Къде съм?
Какво да правя със себе си?
Доцентът направи няколко обиколки из кабинета си, хвърли разсеян поглед през прозореца.
Рояк снежинки танцуваха и сякаш му се присмиваха.
Духаше студен вятър.
Божидаров въздъхна тъжно.
„Сигурно като остарявам ставам смешен. Дано не съм и жалък!”
И сега какво му оставаше – да удари 200 грама „Бърбън” за възстановяване, да се любува на зимната фиеста или да досади в последния момент на някой свой колега?
Глупаво и неуместно...
Не му се пишеше, нито четеше, не  желаеше да търси курви.
Седна отново пред лаптопа си, машинално влезе в папките със запазени файлове и решението дойде от само себе си.
Ще гледа за пореден път „Този прекрасен живот” на Франк Капра.
Както правят всички американци, любители на стойностното кино, в същия ден.
Защо поне в това да не прилича на тях?
Записът тръгна безпроблемно, приказката го увлече спонтанно и Божидаров не усети как две сребристи сълзи издайнически се стекоха по лицето му.
Не му се мислеше дали стенеше за своята несретна съдба или бе увлечен от класиката на Капра.
Не усети кога изтекоха двата часа.
Затвори лаптопа си и посегна към мобилния телефон.
След машинално умуване реши да пусне SMS до Виктория.
Текстът, който му хрумна, бе пределно кратък – „Щастливо пребиваване в Холивуд!”

"Самотни сърца", повест, 14

XIII. ОБРЕЧЕНИТЕ МИЛИОНИ (2)

Виктория се снимаше в последните епизоди на филма. Работата вървеше напрегнато, защото вече всички бяха уморени и изнервени.

Всеки ден получаваше цветя и картички от Владо, както и безкрайни есемеси и позвънявания.

Накрая престана да вдига телефона.

Един ден, докато преглеждаше кой я е търсил, видя номера на Даниел и чу обърканото му обаждане на гласовата поща.

В първия момент вдигна гордо брадичка – „Ха, кой бяхте вие, господин доцент, че не мога да се сетя?”, но в следващия някаква тревога я стегна – „Нещо се е случило!” и тя с огромно нежелание набра номера на Владо.

В последвалия полушеговит разговор Вики успя да научи, че доцентът е все още в София, в същия злополучен хотел.

Това и трябваше и тя бързо затвори телефона.

За късмет снимаха близо до София и само след минута актрисата летеше с такси към столицата.

Застанала нерешително пред хотелската стая, тя тъкмо вдигна ръка да почука, когато чу отвътре непознат мъжки глас, тъп удар и бързо изхрущяване. Бе тренирала бойни изкуства, за да знае добре какво означава този звук.

Натисна бравата – заключено! Тогава се стегна, издиша, вдигна крак и след точния удар, който последва, вратата зейна.

От нея веднага се втурнаха към стълбите познатата и чернокоса красавица и двама яки мъжаги с вдигнати яки.

Само след миг на етажа започнаха да се отварят врати и да надничат любопитни глави.

Даниел седеше на пода, наклонен напред, а от лицето му върху пухкавия мокет капеше кръв.

Челюстта и носът му бяха счупени.

Вики отиде в банята, намокри кърпа със студена вода и докато с една ръка я придържаше към лицето на доцента, с другата набираше „Бърза помощ” и полицията.

После седна на мокета и внимателно взе да почиства кръвта от лицето му.

Той не можеше да говори, само я погледна с благодарност и стисна ръката й. Тя му се усмихна и продължи да обтрива с кубчета лед наранените места.

Щом Божидаров открехна вратата на хотелския си апратамент, видя в процепа Таня, която лъчезарно му се усмихваше, а зад нея двама мъже, в единия от които позна бодигарда и от „Сън сити”. Доцентът понечи да затвори, но телохранителят ловко мушна обувката си в процепа и блъсна вратата. Даниел политна назад, а неканените му гости нахълтаха, заключиха, а бодигардът дори прибра ключа в джоба на якето си.

- Как си скъпи? – изчурулика Таня към същисания Божидаров – грациозно се извъртя, отиде до нощното шкафче и извади оттам портфейла му. – Така е, като си имаш навици! – отново се усмихна и затършува по - настоятелно.

Даниел скочи към нея разярен, но тя ловко се дръпна като му подложи крак.

Той политна, като единият от биячите го пое и стовари юмрук в носа му.

Главата му гръмна, очите щяха да изхвръкнат, след това се насълзиха и ужасна, пареща болка проряза черепа му.

Таня равнодушно го изгледа и продължи да рови в портмонето му.

Извади отвътре всички пари, както и дебитните карти и ги подаде на мъжа във фотьойла.

Другият – телохранителят, канара на около тридесет и пет, с яки рамене, дебел врат и безизразно лице, стоеше прав до вратата.

- Ще трябва да ни кажете пин – кодовете, уважаеми доценте... Докато още можете! – изръмжа този от фотьойла – добре сложен господин, с красиво лице и тъмна коса, облечен в кадифено яке, джинси и дебела кафява фланела.

Таня се опита да се настани на коленете му, но той я избута и тя намусено се излегна на леглото, опъвайки кръстосаните си дълги крака.

- Защо не попитате нея, или тя не ги знае? – процеди доцентът, преглъщайки кръвта си.

- Ясно! Я дай портфейла тук! – каза отново седналият и Таня послушно му го подаде.

Той се разрови внимателно и зад личната карта на Божидаров откри малко листче с номерата на пин – кодовете, записани за всеки случай от разсеяния доцент.

- Нямате право! – опита се да роптае Даниел, но мъжът стана от фотьойла, доближи се до него и след секунда главата му отново експлодира, нещо изхрущя и той се свлече на пода с пронизваща болка в челюстта.

В следващия миг се чу трясък, вратата на апартамента зейна, тайфата се изпари като по чудо, а до него на пода седна Виктория и внимателно взе да чисти раните му.

Откараха го бързо в „Пирогов”, като специалистите – хирурзи прекараха половината нощ над лицето му.
Вики търпеливо чакаше пред операционната и се мъчеше да не си задава въпроса какво точно се е случило.
Каза на полицаите, че е видяла само как двама мъже и една жена, които не познава, са се изнесли на бегом от апартамента.Обеща, ако някога ги види, да им се обади.

Звънна, за да успокои своята майка и сина на асистент – режисьора Николай, за да прибере багажа на Даниел от хотела.

Около три часа през нощта Николай дойде и седна до нея.

- Не очаквах, че ще е толкова зле този път! – каза той.

- То и испанците не са чакали инквизицията, но това не е спряло Торквемада да ги преследва! – отвърна Вики.

После замълчаха и зачакаха.

Към четири часа лекарите излязоха уморени и ги успокоиха , че всичко е наред и до няколко дни Даниел ще е почти като нов.

Пуснаха ги за малко да го видят обинтован, спящ блажено от упойката, след което Николай откара Вики до фургона и край снимачната площадка.

През целия път мълчаха.Щом пристигнаха си пожелаха тихо - „Успех!” и актрисата слезе от колата.

Влезе във фургона, тръшна се на леглото и мигновено заспа.

В последните кадри, които заснеха с нея, цялото и същество излъчваше такава дълбочина на чувствата и самовглъбеност, толкова нетипични за нея и така подходящи за сюжета, че на лицето на мрачния продуцент най–сетне засия доволна усмивка.

Всеки свободен момент Вики отскачаше до болницата да прегледа бинтованото лице на упоения Даниел, който дори и буден, не можеше да говори от превръзките и отоците по лицето си.

Най–сетне бе заснет финалният епизод.

Последва задължителният банкет. Еуфорията беше всеобща.

Вики бе много уморена и почти не яде, само отпиваше на малки глътки бяло вино от своята чаша.

След като се върна от тоалетната, и се стори, че вкусът на питието се е променил и на слабата светлина забеляза на дъното на чашата подозрителна утайка.

Веднага след това рязко и се зави свят.

Тренираното тяло на актрисата реагираше странно на упойващи вещества – никакви сънотворни и антидепресанти не действаха!

Сега явно някой се опитваше да и погоди номер.

Огледа се и видя наблизо Таня, която също се взираше в нея, като вдигаше чаша за наздравица и се усмихваше нагло.

Вики бързо излезе, като придърпа със себе си Николай.

Само успя да му каже „Зле ми е!”, преди да се надвеси над мивката.

Той я гледаше с тревога и търпеливо я подкрепяше.

Щом успя да си поеме дъх, Вики прошепна нещо и му подаде телефона си.

Николай набра номера на полицейския следовател и развълнувано прошепна – „Тя е тук, елате веднага!”

След това подхвана Виктория под ръка, изведе я навън на хладен въздух и я настани в колата си.

Докато тя дишаше дълбоко и постепенно идваше на себе си, пред заведението спря патрулка и двама униформени и един цивилен полицай влязоха вътре и след малко изведоха Таня, която се дърпаше и крещеше нещо. Имаха подробното и описание от един от служителите в хотела, а сега я набутаха в автомобила и потеглиха.

...Палав слънчев лъч се плъзна по подутия морав нос на доцент Божидаров. Той кихна и се събуди.

На рамото му лежеше главата на Вики и косата и леко гъделичкаше бузата му.

Отново е у дома!

Докато успя да блокира дебитните си карти, те се оказаха чувствително изпразнени.

Добре, че беше послушал натякванията на Виктория, та имаше заделени пари в тайни сметки.

Ще издаде книгите си, ще отиде до Египет, а и апартаментът в София беше вече купен.

Животът отново навлизаше в обичайното си русло.

Мястото му в университета се пазеше.

Бяха намерили негов заместник, но щом се оправеше, щеше да се върне към любимата си работа.

Счупените му кости зарастваха добре и без усложнения.

Таня беше пусната под парична гаранция и по телевизията съобщиха, че изчезнала към Коста Рика, но от Пирата нямаше следа, сякаш се бе изпарил.

Даниел горещо се надяваше никога повече да не ги среща.

Вики всеотдайно се грижеше за него и той си мечтаеше да е завинаги.

Звънецът го стресна. Доцентът се опита да отмести внимателно Виктория и дори се надигна, но тя се събуди и скочи – „Нека аз!”.

Божидаров тъкмо се изтягаше блажено в леглото, когато погледна към вратата на стаята и се стресна – там, с насълзени очи, стоеше майка му.

- Леле, сине! – каза тя и приседна до него.

- Мамо, ти какво правиш тук?

- Ами Виктория ми се обади!

- Защо?

- Защото сега имаш нужда от грижи!

- От нищо нямам нужда! – намръщи се той.

- Какви са тези приказки? Как да нямаш? – скара му се тя.

Виктория се появи напълно облечена.

- Какви са тези заговори? – обърна се сърдито към нея доцентът.

- Скъпи! – приклекна тя до леглото му – след два дни летя за Лос Анджелис – Божидаров мълчеше и я гледаше намусено. – Ще остана там два месеца. Канят ме зароля в един екшън – усмихна се накриво – като разбраха, че ритам врати! Ще бъде забавно, а и офертата си я бива! Ще взема и сина си с мен, а освен това смятам, че ни трябва време, за да осмислим всичко!...

- Какво има да мисли? – обади се недочула майка му.- Докога смята да ергенува? – и се запъти към кухнята.

Двамата леко се усмихнаха. Вики приседна на леглото, погали внимателно Даниел по лицето, а той хвана ръката и я целуна.

- Защо ми причиняваш мъка? – попита с горчивина.

- Няма да усетиш как ще минат двата месеца и ако още искаме да сме заедно, значи все пак ще трябва да те търпя!

Засмяха се. Наведе се и го целуна по устните.

- Чао, скъпи!

- Чао! – каза той, опитвайки се да я задържи, но тя се изскубна от ръцете му и излезе.

Даниел се надигна и погледна през прозореца.

Долу чакаше такси. Всичко беше в бяло от навалялия сняг.

Слънцето грееше косо, сенките се губеха.

Вики изтича към колата, сякаш летеше.

Внезапно със сладостна болка Даниел си спомни за първата им среща в задушното барче на театъра, за техните танци, за задявката на Владо, че не оставя на никого възможността да танцува с нея и за срамния му гаф, при който той, гордо и опиянено обяви:

- Защото това е знаменитата актриса... – след което блокира и не можа да се сети заимето и!...

„Някога хората са вярвали, че сянката е душата на човека. Къде изгубихме душите си? Защо останахме самотни и нещастни?” – помисли натъжено Божидаров и тъкмо се канеше да се мушне в леглото, когато звънецът на входната врата се обади пак.

Доцентът с досада отвори и видя на прага, прегърнала огромен букет цветя и кутия шоколадови бонбони госпожа Евдокия Данева, счетоводителката на университета.

- Ах, господин Божидаров – занарежда тя – вие наистина изглеждате зле.- Опитваше се да изследва лицето му и едновременно да надникне в апартамента.

Даниел попита недружелюбно:

- Какво има?

- Ами колегите... деканът, безпокоим се за вас!

„Така ли? Умират от любопитство и кой знае какви клюки са пуснали по мой адрес! Охарчили са се за цветя и бонбони, за да разберат какво става и са я пратили на разузнаване!”

- Много благодаря за вниманието! – мрачно каза той и пое подаръците. – Скоро ще съм на работа! Довиждане! – и затвори вратата под носа и.

Тъкмо остави всичко на масичката в хола и пак чу продължителен звън.

Ядосан отвори.

На прага, ухилен, с бутилка уиски в ръка стоеше Владо, а зад него надничаха Валя и Галя.

Божидаров само каза: „Не сега!”, скри се и изключи звънеца.

Наля си сок. Още пиеше всичко със сламка и седна пред телевизора.

Навън вееше вятър и ята снежинки танцуваха зад прозореца му.

Той усили климатика и с наслада вдъхна аромата на пилешката супа, който се носеше от кухнята.

"Самотни сърца", повест, 13

XIII. Обречените милиони(1)

Доцент Божидаров излезе забързано от заведението като се отправи към най – близкия клон на банката, която ползваше.
Слава Богу, печалбата му беше вече приведена, документите оформени и той можа да изтегли солидна сума преди да затворят.
Първо нае апартамент в стилен и изискан хотел, а след това тръгна да се обзавежда с нови дрехи и скъпи парфюми, като старите просто изхвърли.
Най–хубавото остави за края. Отдавна мечтаеше за кутия ароматни хавански пури и сега с радост си ги купи. Прибави към тях и бутилка скъпо уиски и тържествено ги отнесе в хотелския си апартамент.
Разположи се удобно в красивия фотьойл, наля си от огнената течност в ниска кристална чаша и взе една пура “Мохика”.
Погледна я, помириса я, разтърка я между пръстите си до ухото, след което я запали и пое ароматния дим.
А той беше мек и упоителен и сякаш го отнасяше някъде далече под палмите на красивите заливи, с кристална вода и златен блясък, сред които танцуваше лек бриз и меко се спускаха кадифени нощи.
„А може и да отида до такова място!” – с наслада си помисли доцентът.
Всъщност всичкият лукс, който си осигури, беше най- вече, за да впечатли Таня.
Неговото сладко отмъщение!
Искаше да види лицето и, като разбере, че вече за него парите не са проблем.
А Вики? – стрелна се в ума му като спазъм болезненият въпрос.
За Вики ще мисли после!
В съзнанието му непрекъснато, с отчетлива яснота, изплуваха грижливо заровени спомени за Таня и бурната им връзка.
Тази жена бе като ураган, който връхлита и помита всичко край себе си.
Имаше предизвикателно тяло, с дълги бедра и високи, стегнати гърди, а черната и грива стигаше почти до кръста.
Зелените и котешки очи пронизваха, увенчани с черни мигли, а прав нос и пълни устни завършваха малко момчешката хубост на лицето и.
Освен това имаше огнен темперамент и нрав на дива котка, който доцентът се надяваше най – сетне да укроти.
Но това щеше да стане утре.
Освен всичко друго, той най - сетне се бе снабдил с бленувания лаптоп с безжичен интернет, на който си пусна Енио Мориконе и, уморен от толкава тичане и емоции, усмихнат заспа в колосаните хотелски чаршафи.
Събуди се на другия ден към единадесет и скочи. Имаше час до срещата с Таня.
Взе набързо душ и докато се бръснеше, се загледа в огледалото.
Прекрасната му брада – неговата гордост и емблема! Вики все се сърдеше, че заради нея цялото и лице се зачервява от целувките му, защото кожата и била нежна и чувствителна, а на Таня и харесваше, тъй като с нея имаше интересен вид, както леко го поднасяше.
Сега този облик му се видя страшно демоде. На фона на модерните магазини и заведения, в които беше влизал вчера, досегашният му живот сякаш бе останал нейде далеч в миналото, а бъдещето му - бе все още смътно и неопределено..
С решителен жест Даниел избръсна гладко цялото си лице, което почти бе забравил как изглежда без окосмяването си и което го наблюдаваше като почти непознато от огледалото.
После, за пръв път в живота си, среса косата си назад, като я закрепи с малко гел.
Облече скъпа модерна риза с отворена яка, баровски костюм и меки обувки и хукна към мястото на срещата.
В луксозното заведение го настаниха веднага, той седна удобно, отпивайки бавно от качественото питие и оглеждайки света около себе си, без да му пука, че Таня явно закъснява.
Най – после моделката се появи. С прилепнали къси, кожени панталони и високи до бедрата ботуши, златиста блуза и такова огромно самочувствие, че всички се обръщаха след нея да я следят и одумват.
Тя се спря в средата на заведението и се огледа.
Божидаров се надигна и й махна. Първо студено го изгледа, но после зяпна от изненада и се запъти чевръсто към масата му.
- Какво си направил със себе си? – огледа го тя недоумяващо.
- Ами нищо особено! – доволно отвърна доцентът.
- Да бе! - и с характерната си гаменска нахаканост добави – Вониш на баровец от километри!
- Така ли? Не съм забелязал! – усмихна се той. – А колкото до брадата – малка промяна не пречи!
- Ясно! – захили се тя. – Криза на средната възраст! И къде ти е моторът?
- Нямам такъв! – рязко каза Даниел, като се намръщи, но тайно си помисли, че може би красавицата е права и точно страхът го кара да иска от живота всичко и сега.
- Обаче така си сладък! – Таня знаеше, че Божидаров ненавижда да е „сладък”, но нарочно го дразнеше.
Той обаче не искаше да пренася безкрайните им караници от миналото в настоящето, затова се овладя и попита:
- Не си ли гладна?
- Личи си провинциализмът ти! – засече го отново с кисела физиономия. – Аз съм модел и не ям!
- Ама съвсем ли? – забавляваше се той.
- Съвсем!
- Ти, щом искаш, карай на фотосинтеза, но аз съм гладен!
- Ами хайде тогава, да се наядеш! – стана тя, а той плати сметката и излезе след нея.
Само след минута седяха на усамотена маса в стилно аранжирано заведение и Божидаров осъзна, че Таня го е довела в едно от най – скъпите места в столицата.
Той хладнокръвно разгледа менюто и си поръча точно това, което искаше – огромна пържола с гъби и много картофи и бутилка хубаво сухо бяло вино, като не обърна никакво внимание на сервитьора, препоръчващ му безуспешно актуални специалитети.
Таня все пак си хареса салата без олио и малка бутилка минерална вода.
„Как ли живее при такъв режим?” – помисли си доцентът и изведнъж осъзна, че за да бъде красив модел, жената до него полага огромни усилия.
Разговорът не вървеше. Даниел беше гладен и мълчаливо унищожаваше вкусното месо в чинията си, а Таня, облегната назад с кръстосани крака, разсеяно рееше поглед из заведението.
Тя почти не посегна към зеленчуците, а само отпи няколко глътки вода.
След като уреди и тази сметка, равна на половин средна заплата, доцентът покани моделката в хотела си – „Да пийнат по още едно!”
Щом влязоха в апартамента, жената застана в средата на красивия хол с ръце на кръста и смръщени вежди, след което се обърна към него:
- Добрее! Сега ще ми кажеш ли какво става?
- Ох, май съм уморен! – Божидаров се изтегна с дрехите на леглото, като доволно наблюдаваше объркания и вид и се правеше на разсеян.
- Недей го игра отнесен! – извика Таня. – Откъде имаш толкова много пари?
- Какви пари? – доцентът видимо се забавляваше с неловкото й изражение.
- Ами затова тук се плаща – тя разпери ръце – и то прекалено скъпо!
- Ей така си живея аз! – смело излъга той.
- Не ме будалкай! Вчера още носеше онова изтъркано сако отпреди сто години!
- Възможно е, не съм забелязал... – леко се намръщи той.
- И къде е то сега? – отвори тя вратите на гардероба, откъдето я гледаха три нови костюма.
- Изхвърлих го!
- Ето, видя ли! – на лицето и цъфна победоносна усмивка.
- Разкрит съм. – каза примирено доцентът.- Получих малко наследство от баба си.
- Колко малко? – втренчено го погледна тя.
- Няколко хиляди... – лицето и леко помръкна.
- Е, все е нещо! – примирено каза Таня, спря да крачи нервно и се изтегна на леглото до него. – Помниш ли колко ни беше хубаво ? – измърка гальовно тя и прокара дългите си пръсти по гърдите му.
Доцентът доволно притвори очи.
- Затовя ли избяга? – не устоя да я подразни той.
Тя леко заби нокти в ризата му.
- Не от теб, а от града, от провинцията! От онзи евтин живот!...
- А как е скъпият? По–добър ли е?
- Ами за мен е доста интересен! – леко захапа долната му устна.
Божидаров започна да се чувства като тенджера под налягане, но не помръдна.
Тогава жената го възседна и започна бързо да разсъблича бельото му.
Той отново притвори очи, блажено се усмихна и се отпусна в ръцете и.
А те знаеха какво да правят.
Виктория се раздели с доцента на входа на Спортния тотализатор. Целунаха се, тя му пожела успех, да внимава с парите и хукна.
Трябваше да свърши маса неотложни задачи в столицата, преди да се върне на снимачната площадка. Два дни търча неуморно и накрая седна доволна в едно кафене да отдъхне пред чаша горещ шоколад.
За своя неприятна изненада чу отляво добре познат смях и както предполагаше това се оказа Доротея – досадната и колежка.
По – лошото бе, че тя също я видя и с едно непринудено „Здравей, Вики!” цъфна на нейната маса.
- Боже, колко е малък светът! – залигави се досадницата.- Ето, тази сутрин видях твоят приятел да влиза в хотела отсреща и си казах, че няма начин да не те срещна и теб!
- Ами да, излязох да се поразтъпча малко. – реагира веднага Виктория.
- Как вървят снимките?
- Ами вървят! – иронизира я Вики, взе си чантата и стана.
- Ясно, май те чакат! – засмя се Доротея.
- Май да!
- Чао, скъпа!
- Чао! – забързано излезе Вики и влетя право във фоайето на отсрещния хотел.
- Извинете, бихте ли ми казали коя е стаята на Даниел Божидаров? – попита тя момичето на рецепцията.
- Очаква ли ви? – изгледа я то незаинтересовано.
- Разбира се! – обидено изстреля актрисата и вирна брадичка.
- Апартамент № 204 – побърза да съобщи момичето и зачатка уверено на компютъра пред себе си.
„Апартамент! А обеща да не се изхвърля!” – помисли си актрисата учудено, докато изкачваше стълбите към втория етаж.
Почука на вратата.Отвътре се чуваше тиха музика. „Стинг? Хм!”
- Кой е ? – гласът на доцента беше сънен.
- Рум сървис! – излъга Вики с чужд глас.
- Момент! – след малко се появи рошав и гол на вратата, само с хавлия, увита около кръста и като я видя, се втрещи. Почти веднага след него излезе и го прегърна през кръста висока, чернокоса, полугола красавица.
- Здравейте! – каза момичето и се усмихна.
- Здрасти! – отвърна машинално Вики. – Нещо да кажеш? – запита тя Даниел.
- А ти? – предизвикателно я загледа той.
Виктория се обърна и едва не се блъсна във Владо, изникнал от земята и свидетел на целия цирк.
Тя се опита да хукне, но Владо здраво я хвана за ръка и се обърна към полуголия мъж до вратата:
- Дидо, стегни се, бе! Вики е чудесна жена! Защо си прецакваш късмета?
- Не ми давай акъл! – каза доцентът и тресна вратата, зад която се чу кикотът на моделката.
Вики стискаше устни, а по лицето й се стичаха сълзи.
Владо внимателно я прегърна през раменете и поведе по коридора до малката площадка на стълбището. Там тя се отпусна на един стол и се разрида.
- Край нямат тези негови авантюри! Защо му е нужно това и докога смята да я кара така? – хлипаше тя.
- Виж, Вики – каза Владо, не искам да те разстройвам, ама това е Таня! С Даниел бяха голяма любов, а тя е страшна харпия. Като се впие като кърлеж, отърване няма. Така че – отпиши то! Като го сдъвче и изплюе, ще има късмет да остане жив.
- А като знаеш, че е така, защо не се опита да го измъкнеш? Нали си му приятел?
- От Таня измъкване няма! Зная си я, така го омагьосва, че става като зомби!
- И нищо ли не може да се направи?
- Все някога ще му свършат парите и тогава и тя ще изчезне.
- Няма!
- Какво няма?
- Да свършат скоро!
- Защо?
- Ама ти не знаеш ли? Той сега е милионер, спечели от тотото!
- По дяволите! – лицето му стана мрачно. – Тогава нещата наистина са сериозни. Тя няма да го изпусне за нищо на света!
- Как може да е такъв?
- Може, и май повечето мъже сме такива!... Накъде си, да те откарам ли?
- Ти какво, сваляш ли ме? – изкриви усмивка актрисата.
- Хайде, стига глупости! Макар че вие жените в такова състояние сте най – лесни! И на мен днес ми вързаха тенекия след конференцията и затова бях тръгнал да си търся компания. Не ми отказвай! Няма да те напивам и да се възползвам от теб, обещавам! – двамата се разсмяха. – Ето, виждаш ли, до час и ще си забравила за какво си ревала!
- Едва ли! Но май съм гладна! – отстъпи Вики.
Двамата излязоха от хотела и се отправиха към „едно чудно местенце с оркестър и добра кухня”, както обещаваше Владо.
Кухнята наистина беше добра, а оркестърът се стараеше да пресъздаде атмосферата от 60 – те години на миналия век.
Заведението бе тихо и уютно, но Виктория така и не се отпусна.
Владо полагаше всички усилия да я забавлява, но тя само разсеяно се усмихваше.
Внезапно почувства, че се задушава и отчаяно има нужда от пространство и въздух.
Вики искаше да се разходи сама, но придружителят и не я оставяше на мира.
Вървейки безцелно, излязоха на площада пред храма „Свети Александър Невски”.
От години не бе влизала в църква, но сега търсеше спасение.
С решителни крачки прекрачи в светата обител, докато Владо се поколеба и остана навън да пуши.
Ето я търсената особена църковна тишина, която е извън времето, пространството и дребните житейски несгоди!
Божият дом се издигаше импозантно край нея с цялото великолепие на стенописите и съвършената си архитектура, създавайки нов свят на хармония и мир, недосегаем за онова, което оставаше извън прага.
Лъчите на залязващото слънце падаха косо през чудните стъклописи на прозорците, преплитаха се в нежни цветове и сякаш грабваха душата и, люлеейки я нежно, издигайки я високо и къпейки я в благодат.
Вики запали свещ и единствената и гореща молба бе да се върне мирът в нейната душа, а после, както винаги, добави здраве и успех за себе си и своите близки.
След това седна на един стол и се отпусна, без да мисли за нищо, оставяйки тишината и спокойствието, красотата и хармонията да попият в умореното и тяло и дух и да ги върнат на живота с нови сили.
Накрая стана с въздишка и отново излезе на влажния вечерен въздух.
Владо де появи веднага и тръгна до нея, весело бъбрейки, без да обръща внимание на мълчанието и.
Изпрати я чак до стаята и в хотела, която тя блъсна под носа му.
Той само се усмихна, повдигна рамене и потъна в най–близкия бар.
Доцент Божидаров си взе отпуск по болест и с Таня вихрено се впусна в светския живот на столицата. Последвалите няколко денонощия се сляха в безкраен празник от купони и сексигри.
Накрая Даниел имаше нужда от почивка, но за Таня това бе начин на живот.
Тя нацупено го заряза, продължавайки да се забавлява сама.
Моделката не се върна през нощта, което се оказа добре дошло за доцента, който най – сетне имаше възможност да се наспи и изтрезнее.
А заедно с жестокото главоболие, го нападна и тежко чувство за вина.
Какво стана с него? Какви ги върши? Защо профука толкова пари с тази вятърничава жена?!
Винаги го беше мамила и зарязвала, нима сега се бе променила?
Вярно, беше гореща и красива, но всеки момент можеше да отлети за поредната фотосесия на Бахамите, в Париж или Милано и докато се качваше в самолета да е забравила за него.
А ако останеше по–дълго с него, той нямаше да издържи нито на темпа и на харчене, нито на щурия и живот!
И освен секса и чашката, май нищо друго не ги свързваше!
Божидаров се почувства употребен – нещо, което дълбоко ненавиждаше.
Главата му забуча, всичко в него се разбунтува и той реши да строши капана, в койтосе беше набутал.
Ще излезе, сам ще си харчи парите и ще отреже Таня при първата възможност!
Вече на път към вратата, ръката му инстинктивно набра номера на Виктория.
Дълго звуча сигнал „свободно”, след което механичен глас съобщи – „Глобул ще предаде за вашето обаждане”.
Даниел не се стърпя – „Вики... аз... съжалявам. Много!”
Затвори почервенял. Какво можеше да и каже – че му е доскучало с нея и е потърсил нещо по–пикантно?
Не се и съмняваше, че за подобно откровение тя щеше да му издере очите.
И ето какво стана – като в сказанията – той срещна идеалната жена – красива, интелигентна, талантлива и страстна – и а загуби , заради суетата си!
Дали не го тресеше синдрома на четиридесетгодишните, застанал на прага на зрелостта?
А и тези пари – не го ли побъркаха?
Както и да е!
Длъжен е да оправи нещата!
„Къде ли е другата ми обувка?”
Даниел се наведе да погледне под леглото – ето я, но, за да я извади, се наложи да легне по корем на пода и да протегне ръка.
Заедно с меката кожа, измъкна още нещо – един от телефоните на Таня.
„Я, какво си имаме тук!”
Таня винаги триеше всичко от трите си апарата, Даниел все се чудеше за какво са и толкова , но явно е била много пияна, за да изпусне този.
Без никакви скрупули Божидаров обстойно разгледа цялата информация в него.
Някой и пишеше – „Докога ще се моткаш?” – а тя бе отговорила - „Липсваш ми!”
Доцентът усети горчив вкус, пусна в джоба си телефона и излезе.
Поразходи се малко, дишайки дълбоко, вечеря скромно в малка пицария и накрая все пак реши да влезе в една от нощните дискотеки, която тъкмо отваряше.
От входа се запъти към тоалетните и тъкмо щеше да излиза от луксозната кабина, когато чу наблизо познати звуци.
Само един човек можеше да ги издава - Таня!
Чуха се и мъжки стенания и скоро всичко приключи.
Божидаров не смееше да диша и само чуваше замръзнал шуртенето на водата в мивката.
- Как може досега да не си открила тъпите кодове на шибаните карти! – прозвуча дрезгавият мъжки глас.
- Виж, кво, Пират - каза Таня – иди ти да спиш с него и ако можеш ги вземи!
- Може пък да е интересно! – засмя се мъжът. – Като гледам на теб май ти харесва!
- Харесва... Стандартен секс, не е за мен! Ти знаеш какво обичам! – измърка тя. – Ако знаеш как ми е писнало всичко!
- Стегни се! Намери кодовете, вземай картите и изчезвай!
- Не го издържам вече – само глупости дрънка!
- Затваряй си устата и ги намери! – отсече мъжът.
- Ама Пират... – вратата изскърца. – Ти кво гледаш, бе! Не си ли виждал жена?
- Но тоалетната е мъжка! – измънка с променен глас Божидаров, примесен със смеха на Пирата.
- И кво? – грубо отсече моделката, след като вратата се тресна.
Божидаров стоеше онемял. Излезе внимателно, държа дълго ръцете си под топлата струя на чешмата и още по – дълго на сешоара, а накрая, оглеждайки се, се прибра в хотела.
Трябваше да седне и да изпие нещо. Главата му бе празна, но болезнено пулсираше.
„Какъв съм глупак! Уникален тъпак!” – си повтаряше ядно.
А се имаше за много интелигентен...
На ти сега криза на средната възраст!
На вратата се почука.