За Мустафа Кемал и горестната българска орис

Мустафа Кемал не е светец.На съвестта му тежат големи грехове – кланета на българи, прочистване на малоазийския бряг от гръцко население, смятано от много изследователи за геноцид.

Това безспорно е така.

Но нека не забравяме, че насилията са извършени по време на война.

Аз в никакъв случай не оправдавам избиването на  арменците в Кавказ, но не забравям, че те са смятани от османците за пета колона, през чийто земи войските на генерал Юденич целят превземането на Цариград и проливите – ни повече, ни по – малко.

При това, евентуалните руски придобивки са били признати за ЗАКОННИ предварително от англо - френските съюзници.

При сраженията се дават жертви, извършват се жестокости.

Аз не срещнах в енциклопедичните източници данни Кемал да е замесен пряко в арменския геноцид, но все пак воюва по това време като командир на Втора армия именно на руско – турския участък на фронта, мъчейки се да спаси столицата на империята и дори превземайки за кратко от руснаците градовете Муш и Бетлис на 6 – 7 август 1916 г.

Мустафа Кемал побеждава англичаните в свирепата битка за Галиполи.През най – съществената част от кампанията – от 18 март до 21 август 1915 г. той обикаля неуморно фронта, често без да е спал цяло денонощие и прогонва завоевателите.

На флотския ръководител на Великобритания Уинстън Чърчил е даден красноречив и унизителен урок, довел до оставката му.

Колцина могат да се похвалят с подобен успех?

Кемал не се примирява с поражението на умиращата Османска империя, нито с ужасните условия на Севърския мирен договор, дори когато всичко изглежда загубено – Източна Тракия, Мала Азия, Цариград.

Той не се поколебава да свика Велико национално събрание на Турция в Ангора и да го оглави на 23 април 1920 г., а това вече означава и начало на борбата срещу съглашенските и гръцки нашественици.

Естествено е да потърси помощ от Съветска Русия и Ленин, та той се бори на живот и смърт за спасяването на Отечеството си и Договорът за дружба и братство  между двете страни от 16 март 1921 г. е само брънка от амбициозния му замисъл.

Извършил жестокости спрямо гърците , особено след  превземането на  Измир на 9 септември 1922 г. ( Той оглавява  съпротивата  срещу тях от 18 август 1922 г.)

Но същото щяха да сторят спрямо съотечествениците му самите гръцки окупатори, ако бяха спечелили войната.

Да не би те да са вършили по – малки по мащабите си зверства, вкл. и спрямо българите в Егейска Македония през юни – юли 1913 г.?

А истината при сравнение на родната и турската съдба по това време не е в наша полза.И от това много боли.

Турция воюва цели осем години – Муданийското примирие с  Антантата е в сила от 11 октомври 1922 г., за да постигне достоен мир в Лозана на 24 юли 1923 г.

Ние се сражаваме непълни три години, предаваме Южния фронт след 15 септември 1918 г., допускаме 100 000 пленени, пренебрегваме съюзническите си задължения, вкл. и спрямо Турция    , на която в бъдеще може да разчитаме, след сключени мирни договори с Русия, Украйна и Румъния и чакаме милост от Съглашението.

Каква необяснима наивност!

Къде е тогава  българският Мустафа Кемал, който да се противопостави на правителството на Малинов, упорито търсещо и подписало сепаративен мир на 29 септември 1918 г., да спре  англо - френските нашественици и при добро стечение на обстоятелствата по същото време не да хленчи за мир , а да ги натика обратно в Солун!

Единственият, способен на подобен подвиг – главнокомандващият ген.Жеков не е в България, а на лечение във Виена

Нашият елит се доказва в най – съдбоносните за нацията ни дни разединен, нерешителен и правещ компромиси, довели до национално предателство.

Затова губим всичко, спечелено с кръвта на храбрите български войни.

И какво друго да направи премиерът Стамболийски на 27 ноември 1919 г. , освен да счупи писалката, но да подпише мирния диктат!

А надеждите, че границите някога ще се коригират, се оказват напълно илюзорни.

Специално спрямо Турция, Сърбия и Гърция те са такива, каквито са установени след Първата световна война.

Единствената ни компенсация е връщането на Южна Добруджа на 7 септември 1940 г. и то защото Англия в него момент воюва ожесточено с Германия  и изобщо не мисли за решаването на висящи балкански въпроси.

Мустафа Кемал бил сатрап и диктатор, въвел култ към личността си.

Да, но създава светската турска република на 29 октомври 1923 г. , а на 20 април 1924 г. съдейства за приемането на Втората републиканска  конституция , просъществувала цели 37 години!

И най – важното – спасява националното достойнство и цялост на родината си, с кръв, насилие и героични борби, след което великите сили – съперници на умрялата Османска империя , приемат новите дадености и дават право на живот на светска Турция, която с някои модификации и протуберанси продължава да съществува и днес със стабилна икономика и силна войска.

А къде сме ние в цялата тази картинка?

Борислав Гърдев