Момичето, осмелило се да пита : "Защо?"

 

 Момичето, осмелило се 

      да пита :“Защо?“

 

През 1983 г. Барбра Страйзънд е вече суперзвезда.

На Бродуей е спечелила овациите на критици и фенове за участието си в „Смешното момиче“ (1964),на Джул Стайн и Боб Мерил, за който мюзикъл има и номинация за „Тони“, през 1965 г. участва в прочутото тв шоу „Името ми е Барбра“ на SBS, издава албуми, които се радват на голям успех, съизмерим с този на „Бийтълс“ и Елвис Пресли – „Албумът на Барбра Стрейзънд“ (1963), „Такива, каквито бяхме“ (1973), „Роди се звезда“ (1976), а в киното още с дебюта си като Фани Брайс в „Смешното момиче“ (1968) на Уйлям Уалър печели „Оскар“ за главна женска роля, поделен с великата Катрин Хепбърн, играеща Елеонора Аквитанска в „Лъвът през зимата“ на Антъни Харви.

Ще получи и още един „Оскар“ през 1976 г. като автор на оригинална песен за „Вечно зелена“ от филма на Франк Пиърсън „Роди се звезда“.Ще участва и в други знаменити постановки като „Такива, каквито бяхме“ 1973 на Сидни Полак, както и в собствените си филми „Принцът на приливите“ (1991) и „Огледало с две лица“ (1996).

Преди това обаче трябва да направи дебюта си като кинорежисьор.

Това става именно през 1983 г.

Тя избира да филмира разказа на класика Айзък Башевис Сингър „Йентъл, момчето от Йешива“.

Противно на очакванията са необходими години, докато проектът бъде реализиран.

Първоначално Стрейзанд обмисля снимането му още през 1968, но трябва да минат цели 15 години , докато мечтата стане факт.

Дали тогава тя не си е задавала въпроса, мото на бъдещия й филм – „Във времена, когато светът на учението принадлежеше само на мъжете, живяло едно момиче, което се осмелило да попита :“Защо?“

Така или иначе като упорит и амбициозен човек, тя все пак доживява да ръководи екип на снимачната площадка – при това като пълен автор – сценарист, заедно с Джак Розентал, продуцент, постановчик, изпълнител на главната роля и на песните, написани с много любов и вдъхновение от Мишел Льогран.

А и самата история, която , облягайки се на класика Сингър разказва , е показателна и актуална.

Все пак става дума за женската еманципация, за желанието на една млада девойка да се образова, пък дори и в еврейско религиозно училище, да бъде на ниво със своите връстници, да се харесва…

И именно тук е проблемът за Йентъл – за да може да учи тя се преоблича като момче, слага и очила – как да не се сети човек за току - що пожъналия шумен успех опус на Сидни Полак „Тутси“ (1982), зубри усилено, но неизбежно се сблъсква и с неприятни проблеми – трябва да спи в едно легло с човека, когото обича Авигдор – Манди Патинкин, но не може да се къпе с него в реката, налага се да е свидетел на неговите любовни похождения  с Хадас – Ейми Ървинг, която ще му бъде жена…

А Хадес е добра приятелка и на Йентъл!

В един момент маскарадът просто трябва да приключи.

Йентъл признава на Авигдор , че е момиче, дори си съблича ризата пред него…

Той е меко казано поразен.Предлага й брак, да избягат в друг град.

Йентъл го разубеждава – това противоречи на повелите на Талмуда, а изходът е един – раздяла.

Финалът е наистина сърцераздирателен – на кораба „Москва“ – действието се развива в Източна Европа, тоест Русия през 1904 г., Йентъл пее прекрасна песен, в която излива чувствата си, споделяйки с баща си, че лети, на фона на бавно отдалечаващия се от погледа ни параход…

Ако трябва да сме по – точни  - това е всъщност мюзикъл, заснет с много вкус и емпатия от Дейвид Уоткин, операторът на Дзефирели за „Исус от Назарет“ (1977) и „Хамлет“ (1990), като самата Стрейзанд , заедно с художника Рой Уолкър възстановява с много финес и желание за автентичност една отминала епоха, толкова сполучливо, че веднага отгатваме натрупания опит от работата й с Уайлър по „Смешното момиче“ (1968) и сценографката му Джийн Калахан.

Страйзънд се справя блестящо с поставената си амбициозна задача – демонстрира впечатляваща увереност в режисурата, направлявайки умело Ейми Ървинг и Манди Патинкин и драматургията, на ниво е като продуцент и актриса, а като певица демонстрира зашеметяваща класа.

Въпреки мелодраматичния си уклон, „Йентъл“ си остава емоционално подплатена драма, реализирана с много ентусиазъм и замах.

Закономерно филмът е сред фаворитите при раздаването на наградите „Оскар“, но от пет номинации печели само една – за музика на оригинална песен на Мишел Льогран.

Малшанс е , че независимо че премиерата му в САЩ е на 6 януари 1984 г.той попада в жестока конкуренция с два прекрасни филма – „Фани и Александър“ на Ингмар Бергман  и „Време за нежност“ на Джеймс Брукс, които и всъщност получават основните отличия…

Днес обаче „Йентъл“ се гледа все така с желание и наслада, припомняйки ни какъв универсален талант стои зад неговото създаване.

Борислав Гърдев

Филмът може да се гледа на kinoflux.org

Романистът Владо Даверов

 

                                                    РОМАНИСТЪТ   ВЛАДО ДАВЕРОВ

                                      

                                                       БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Няма да е пресилено, ако се каже, че киното роди романиста Владо Даверов. Той вече имаше постижения в късата проза – разказа – „Имена на жени”(1985) и новелата – „Много дни до есента”(1987), но именно феноменалният успех на баладата „Вчера”, излязла в началото на 1988 г. по негов сценарий и под режисурата на Иван Андонов и последвалата сполучлива новелизация на качествената драматургия през същата година с неизбежните промени, роди романиста Владо Даверов. Работата му като сценарист на някои от най – добрите български филми като „Живот до поискване”(1987), „Вчера”(1988) и „Суламит”(1997) оказа благотворно влияние върху формирането, развитието и експонирането на основните характерни особености на романиста Даверов. Неговата проза е четивна, атрактивна и лапидарна. Изпълнена е с тревожни прозрения и хаплив хумор, както и с градивно – критичен патос. Кондензираността й се усеща още при прочита на „Вчера”. Истинско удоволствие е да се чете този кратък изповеден роман, събрал в ограничения си обем болките, копнежите, илюзиите и надеждите на нашето поколение , на „ децата на цветята”, израсло с песните на „Бийтълс”, сблъскало се с лъжите и фалша на комунистическото общество в края на 60 – те години на миналия век в елитна езикова гимназия за призвани, оказала се микромодел на тогавашния ни социум, в който срамните тайни старателно се прикриват, а за бунтарите – нонконформисти като Иван просто няма място сред щастливите избраници на съдбата. Енергията, натрупана с „Вчера”, е успешно използвана при написването на следващия важен Даверов роман „Кенеди”(1992) – прекрасен и недооценен на времето микроепос, в който нагарча спомена за задушната атмосфера от 60 – те години на миналия век и за трагичната съдба на българския Кенеди  - Борис Митов Мандов, убит зрелищно от репресивните органи на властта, погребал идеали и мечти в един предварително пропаднал и безсмислен живот. На драматичните конвулсии на първите демократични години Владо Даверов посвети „Възторжен и див”(1996), в който чрез съдбата на главния си герой Амадеус Кръстев предпазливо лансира песимизма си относно успеха на радикалните реформи у нас, най – вече заради съмнителното реноме на лидерите, които ги провеждат. Даверов е и сред първите ни прозаици директно разкрил обвързаността на родната политическа класа с подземните босове, които в името на сенчестия си бизнес я управляват дистанционно и безскрупулно като марионетка. Много болка и тъга има и в следващия му, иначе написан с любов и увлечение, нежно – изповеден роман „Ангели небесни”(1998). В него Даверов бърка в една от болезнените и трудно лечими социални рани – наркоманията. Първото впечатление след прочита на книгата е за удивителната й прилика с култовия „Трейнспотинг”(1993) на Ървин Уелш – сходни образи и съдби, аналогични трагични колизии. В „Ангели небесни” откриваме ефектно поднесен стил, мотивирани сюжетни ходове и непосредствено разкрити като психология и житейска правда образи. Групата на Бъни, Мони, Анжелина, Радо, Роберта, Теди и Тодо, само привидно напомня хипарска комуна. Историята, макар и подобаващо закъсняла, и у нас се повтаря като трагифарс, приключвайки с окървавени трупове и емиграция. В сравнение с „Арсения” на Александър Томов, излязла през същата година, атмосферата не е толкова подтискаща и мрачна, но и в „Ангели небесни” се усеща вътрешното напрежение и стагнация, характерни за България през 1996 – 1997 г., когато държавата ни наистина не е сред най – привлекателните кътчета за живеене. Героите на Даверов, ако и да произхождат от софийския хайлайф, са неприспособенци, неудачници и аутсайдери.Те се гърчат и изтезават в наркотично опиянение на фона на връхлитащата ги обществена катастрофа и тяхната трагична съдба е поредното нагледно доказателство за границата, до която може да стигне личността в стремежа си да се забавлява и избяга от реалността. Всъщност драмата на Даверовите наркомани е свързана с изкривената им и липсваща ценностна система.Тяхната конфронтация с обществото достига до пароксизъм и саморазрушаване, без те да разполагат с ефективната съпротивителна сила на днешните последователи на Ницше и Шопенхауер. Резигнираща тъга изпълва и дилогията „Животът на другите”(2003), особено чрез образа на Съдията, останала малко встрани от сериозното критическо внимание, независимо от постигнатия от автора й търговски успех. Закономерно се появява и следващият му успешен роман „Господин директорът на пристанището”(2006). Той е стегнат, динамично и увлекателно написан, изпълнен е с горчив хумор и е изграден като микс от пародия на черен роман, политическа сатира и психотрилър по нашенски. Даверов демонстрира отличните си познания за нашата народопсихология, ситуирайки действието на своята псевдокримка в Белене – място, знаково и символно за всеки българин – и с легендарно – мистичния си със своите жестокости някогашен комунистически концлагер, и с вечно строящата се, замразявана и отново пускана за изграждане атомна електроцентрала, а също и с колоритната си образна система  - от католическия викарий Антонио Карпенков, през кмета, господин директора на пристанището Борис, до митичния вицепремиер, винаги минаващ през селището на път за Брюксел и ЕС и държащ връзка с корените си, тъй като се оказва втори братовчед на кмета... За прословутата Държавна сигурност писателят създава тетралогията си „Чудовището ДС”(2008). Всъщност това е художествено – документална хроника за аферата „Акрам”, разтърсила Велико Търново и цяла Северна България през 1992 – 1994 г., в която  творецът основно се занимава с трагичната съдба на бившия офицер Людмил Досев, оказал се изкупителната жертва на шайката мастити грабители и мошеници от рода на полковник Радославов, чрез които бе погребана вярата на българина в стабилността на родната ни банкова система. През 2009 г. излиза „Primetime”. Книгата разкрива битието на главния герой от „Вчера” Иван Иванов в годините на демокрацията. Преходът ни е разкрит през погледа на телевизионера Иванов, наблюдаващ от директорския си кабинет на прочутата софийска улица „Сан Стефано”№ 29 човешката комедия у нас. „Primetime” е смущаващо искрен в посланието си и е вероятно най – съкровеният роман в творчеството на Даверов. Писателят рискува да продължи с откровения тон на повествовавието си, с който ни спечели във „Вчера” и задълбава в същата насока, въпреки ясното съзнание, че навлиза в опасна територия, каквато е сградата на БНТ. Ние не сме забравили, че Даверов е работил в Националната телевизия, че е сменял генерални директори и е отговарял за тв филмопроизводство. Книгата е болезнена дисекция не само на атмосферата и интригите в БНТ. Тя е и проникновен  разрез на същността на явлението български интелектуалец. В този аспект обобщенията на Владо Даверов са най – убедителни, а знаковите образи, натоварени с необходимото сугестивно въздействие, са безспорно Хари Братинов, Даниел Минев, Мими Панова, Меци Дългия и Иван Иванов. В „Primetime” се мяркат само няколко от героите от „Вчера”, до един със смачкани съдби и нещастни биографии, проектирани на фона на нашенската демокрация – независимо дали става дума за емигрантката в Скандинавия Вера Тодорова, за гръмналия се полковник Германов или за жалкия провинциален журналист ученикът Костов. В сравнение с тях Иванов е не само тв звезда и сив медиен кардинал, той е и щастливо женен за Ана, има две обичащи го деца, работа, цел и перспектива. Да бъде хроникьор на нашето смешно – тъжно, жестоко и неповторимо време и да го отразява майсторски. Така, както постъпва през последния четвърт век неговото алтер его Владо Даверов. През 2010 г. Даверов ни изненадва с поредната си художествено-документална хроника „Групов портрет”, в която разкрива с много тъга  драмите, сполетели знаковите скандални журналисти Георги Стоев и Боби Цанков. Последният роман на  Владо Даверов се казва „Ягодовите полета”. Определя го като роман – документ, спомен за живота, своеобразна изповед, в която без сантимент разказва  за близки за него хора като Борислав Джамджиев, Георги Богданов, Христо Фотев, Калина Ковачева, Христо Калчев , Георги Трифонов и Виктор Пасков... Романистът Владо Даверов се утвърждава сред водещите прозаици у нас, чийто книги винаги се радват на неизменен успех. С всеки следващ роман авторът доказва категорично, че е сред най – талантливите ни съвременни прозаици, чието значение за националната ни литература все повече нараства.

През 2020 г. той издаде „Съвършенство“, сборник с разкази и новели, представляващ представителна извадка на най – доброто, което е създал през годините в областта на късата прозаична форма.