Костов

                                                                Костов

Роден е на 23 декември 1949 г. в София.Завършва ВИИ през 1974 г. и математика в СУ през 1979 г. Проф.д– р в катедра”Теория на пазарното стопанство” на Стопанския факултет към Техническия университет.

Мистър икономикс за 1993 г. Автор на книги.

Лидер на СДС от 1994 до 2001, когато променя статута на организацията от коалиция в партия – 1998 г. и на ДСБ от 2004  до 2013 г.

Народен представител от 10 юни 1990 г. до 12 май 2013 г., съпредседател на „Синята коалиция“до 13 май 2013 г.

Финансов министър в правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров – 20 декември 1990 – 30 декември1992 г., премиер 21 май 1997 – 24 юли 2001 г.

За него Жельо Желев казва, че най – добре си е изиграл картите по времето на прехода.

Това е ценно признание за бившия лидер на СДС, недолюбван от Костов и наречен от него „политическа пачавра”.

За Доган Костов е проклятието на прехода ни, както за Иван Костов Ахмед Доган е проклятието на България.

А за мен те са като скачени съдове, не могат един без друг.

Без тях политиката ни би била съвсем скучна, вяла, еднообразна.

Костов и Доган са политическите ветерани на България.

Двамата се съревновават от 1990 г.От изборите за 7 ВНС на 10 юни.

Костов се оттегли на 13 май 2013 г., Доган все още направлява ДПС „зад кадър“.

Иван Костов тръгна от полемични статии в сп.”Отечество” – „Анатомия на илюзиите” от 11 юли 1989  г. и  „Работническо дело” – „Никаква отсрочка”, 30 ноември 1989 г., Желев ползваше вестник „Култура”.

Въпрос на манталитет и предпочитание -  друго си е да те печатат в официозите.

Затова по – късно той ще ползва пълноценно трибуната на „Демокрация” и на своето списание „Разум”.

На кръглата маса -  3 януари – 14 май 1990 г. е платен консултант на КНСБ, но все пак участва в заседанията й.

Предлага си услугите и на СДС, но срещу заплащане.Не се  приемат.

Оттогава явно проявява прословутия си  прагматизъм.

А на изборите за 7 ВНС на 10 юни 1990 г. все пак става син депутат от Пловдив като пети в пропорционалната листа.Без да членува в някоя от органицзациите в СДС.

Когато влиза в кабинета на Димитър Попов Соломон Паси се изцепва, че е предложен и подкрепен от неговата Зелена партия.Спомня ли си това сега бившият ни външен министър ?

Прави добро впечатление на финансист още като шеф на Икономическата комисия във ВНС и като министър, особено след като  овладява инфлацията, постига икономическа стабилност и стартира процеса на приватизация у нас.

Но не осъществява парична реформа.Защо ли?

Осигурява си мандат за 36 ОНС като не подписва приетата на 12 юли 1991 г. конституция, а по – късно обвинява често опонентите си в нарушение на основния закон на страната...

При Филип Димитров е вече силната фигура в правителството, гуруто на премиера, до него се допитват всички.

А самият той прави два сериозни гафа – с  аферата „Сапио” от 24 март 1992 г. и с изчезналите пари от нефтения заем на Марк Рич, 4 месеца по – късно.

Опитва се да национализира и имуществото на тоталитарните партии и в частност на БКП, та карикатуристите във вестник „Дума” го изобразяваха като стенобитното оръдие на управляващите под лозунга :”Давай Ваньо, давай Костов!”Намери  си имитатори в родните шоу -  програми в лицето на  Тончо Токмакчиев.

През 1992 г. му е тежко.

Конфликти с миньорите от „Подкрепа” ,както и  с транспортните служители в столицата.Помним още воплите му, че „това било най – унижаваното правителство на България”...А 6 години по – късно ще употреби още една култова реплика  – „Всички сме братовчеди!” – спрямо шуробаджанащината в СДС...

Излиза чист след издънките си.

На 28 октомври 1992 г. убеждава Филип Димитров да иска вот на доверие за своя кабинет.

През 1993 – 1994 г. е на сянка.

СДС се самоизяжда, но него никой не го пипа.

Спомням си 18 август 1994 г.Стефан Савов – председател, а Костов зам . председател на парламентарната група на СДС.Времето на голямото разцепление преди изборите за 37 ОНС.

Пристигат за консултации при президента Желев ПООТДЕЛНО, като Костов дори притичва на излизане, за да влезе в лимузината си и да не се засече със Савов.

Каква предвидливост, какъв инстинкт за оцеляване!

По – късно като лидер на СДС великодушно ще прибере „Народния съюз” на Савов и Мозер под крилото си, а при погребението на Савов на 10 януари 2000 г. ще се разчувства и ще пророни, че го е чувствал като свой баща.

Никога демагогията му не е била по - убедителна и ефективна.

Ще стане лидер на СДС на 30 април 1995 г., без да е член на никоя партия от Съюза.Гаранти ще са му Стефан Софиянски и Едвин Сугарев, които впоследствие ще съжаляват за жеста си.

Костов разполага с цялостната информация за състоявнето на страната още на 5 октомври 1996 г.

Идва драмата на 1997 г.

10 януари!

Щурмът на парламента!

Къде е Костов,  лидерът на СДС?

Изненадан, той се е покрил в кабинета на Юнал Лютви – зам. – шефът на 37 ОНС.

А след това Доган ще бабува на коалицията ОДС и ще принуди Иван Костов да оглави протестите на хората, внушавайки му , че иначе няма да види премиерския стол.

Костов облича тужурката, слага превръзката на челото си и  тръгва по барикадите.

Докато доживее връщането на мандата от Добрев и Първанов на 4 февруари 1997 г. и разбере, че новизбраният син президент Петър Стоянов ще посочи Стефан Софиянски за служебен премиер.

Замирисва силно на власт.

На 21  май 1997 г. вече е министър - председател.С абсолютно мнозинство в парламмента, с комфортната подкрепа на ДПС и Евролевицата.

Цялата власт е в ръцете му – законодателна, изпълнителна, съдебна, партийна – след превръщането на коалицията СДС в ПАРТИЯ на 15 февруари 1997 г.

Дори президентът  е негов послушник .

Закономерно е по български да се самозабрави.

Да се провали на изпита по реална демокрация.

Коалицията ОДС е само бутафория.

От съюзниците са елиминирани елегантно хората на Александър Томов, а Доган е свит в ъгъла.

Но ДПС не е забранено, както и не тръгват никакви съдебни дела срещу виновниците за националната ни катастрофа от 1996 – 1997 г.

Осъществена е бясна приватизация – собственост за 40 млрд. е раздадена за 900 млн. лева, от които бяха платени едва половината в кеш, а никой не откри парите от външнотърговските дружества за 1,6 млрд.долара

 На 4 септември 2000 г. Георги Първанов – тогава лидер на БСП, дори ще се изрепчи и ще нарече Костов „идеологът и двигателят на корупцията и клиентилизма в България”.

Защо ? И по каква причина заканата на Костов от 16 септември с.г, че ще го съди, си остана само за лична консумация?

А предколедният ремонт на кабинета от 21 декември 1999 г., когато сменя половината му състав, минава тихо, кротко и без никакви обяснения. ( Костов не отрича и слуха, че е искал от главния прокурор Филчев да разследва промишления му министър Александър Божков...)

Може би заради спорната приватизация, чийто емблеми и досега си остават БГА „Балкан”, „Кремиковци” и „Нефтохим”.Или заради опита за рекет над „Мобилтел” и Владимир Грашнов? За неуспялото купуване на „Труд” през 1999 г.?

Вероятно заради задължителните отчисления, които бизнесмените в страната  – справка  Майкъл Чорни, отпуснал му 189 000 долара за фондация „Демокрация” на 7 юни 2001 г. – бяха длъжни да правят, без да забравят и  фондацията на жена му Елена, носеща гръмкото име „Бъдеще за България”?  

Може би заради Григорий Лучански,  или заради  кръга „Олимп” на Славчо Христов?

Вероятно поради непрозрачната приватизация на Ефир 2 , глътнат от Мърдок?

Или заради сините талибани, които нахлуха в ПАРТИЯТА СДС, безропотно изпълняваха указанията му, а самите те кадрумаха и се обогатяваха по места, защото  от „Раковски № 134” мантрата бе пределно ясна –  „По – добре с Костов и  в борд, отколкото без Костов извън борд!”

Сигурно Иван Костов си е въобразявал, че така ще си изгради СВОЯ номенклатура и СВОЯ имотна класа, която винаги ще му е вярна и ще му осигурява финансово кампаниите? Това ли научи като слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва или като част от екипа, привеждащ баланса на икономиката ни от левове и рубли в долари през 1988 г.?

Може ли е да е бил такъв наивник, или просто е повтарял грешките на учителя си Андрей Луканов!

Дори Христо Бисеров и Йордан Цонев, които той лансира и търпя, въпреки че бяха пример за корупция и  „неприемливо обогатяване”, му изневериха и избягаха в ДПС, та какво остава за номенклатурчиците от по – ниско ниво.

А каква партия  само създаде – с многобройни отдели, секретари, охранители, със строго йерархизирана и централизирана структура – БСП пасти да яде!

Какво стана с тази партия на изборите на 17 юни  2001 г. всички видяха.

Не му помогна дори подкрепата на Европейската народна партия, чийто представители нарочно заседаваха в София на 15 юни 2001 г., след стартиране преговорите за приемане в ЕС на 10 декември 1999 г. и в НАТО, след предоставеното от парламента въздушно пространство на силите на алианса на 4 май 1999 г., както и изпратените с неговия скъпоценен подпис писма до симпатизанти и съмишленици на синята идея.

Поредното доказателство за това, че Костов е добър управленец и слаб партиен строител.

Всъщност ликвидацията на „Демокрация” на 1 юли  2002 г. хвърля петно и върху мениджърските му способности.

А провиденческите му качества бяха бламирани след 6 април 2001 г.

Как не прозря тогава силата на царя, защо го неглижира, предлагяйки му  място в седесарските листи и насила го вкара в коалиция с ДПС , а след това и с БСП?

Не знаеше ли, че народът, отвратен от далаверите на апаратчиците му, никога повече няма да го облече във власт?

Същият народ, на който той се обиди, след като подаде оставка като лидер на СДС  на 24 юли 2001 г. и не пожела  да  му говори 3 години.

Докато не се размърда с отвореното си писмо срещу Милен Велчев и врътката му с външния дълг  от 5 март 2002 г.и не реши да прави СВОЯ проект ДСБ, изсмуквайки  всичко по – читаво и податливо на внушение и управление от СДС?

И не забрави да си присвои дори фондация „Демокрация”, чрез която прокарваше финансирането на своите семинари ,  кампании и издания.

С какъв ентусиазъм тръгна граденето на ДСБ между 28 февруари и 30 май 2004 г.!

Той обиколи цяла България, за да създава  структури и да търси съмишленици, досущ както през 1995 г., когато изправи на крака СДС.

Сключи с избирателите Договор за силна България на 14 май 2005 г., влезе в парламента след изборите на 25 юни с.г., направи си своя парламентарна група и се почувства удовлетворен.

Забрави караниците си с Едвин Сугарев, пуснал срещу него изобличителен пасквил малко преди изборите на 19 април 2005 г., недоразуменията с вестник „Седем”, който започна да го подкрепя безрезервно след като Сугарев напусна редакцията, а след това стана философ и политолог с публикациите си в  кратко просъществувалото – между 2002 и 2008 г. списание с консервативна насоченост „Разум”.Допусна и едно мини – отцепване – на Димитър Абаджиев, създал недоносчето ЕДП, преди да премине в РЗС на Яне Янев, а след това и да го напусне.

Същевременно не спираше да гледа към СДС и постоянно  доказваше, че той е ИСТИНСКАТА, АВТЕНТИЧНА десница и опозиция в България.

След разочарованието от Петър Стоянов, който на президентските избори на 11 и 18 ноември 2001 г. се кандидатира като независим,той извади съвсем неубедителната кандидатура на Неделчо Беронов на 22 октомври  2006 г., а в София на два пъти – на 7 октомври  2005 и 28 октомври 2007 г. лансира посочения от него ОБЕДИНЕН десен кандидат за кмет, който независимо дали се казваше Светослав Гаврийски или Мартин Заимов, бе обречен срещу словесната риторика, обаянието  и очевадния популизъм на Бойко Борисов.

Бате Бойко отначало бе „мутра” за Костов, както и Костов се оказа „Гаргамел” в словесния арсенал на ген.Борисов, но през 2008 г. отново замириса на криза – не със столичния боклук, за него никой не мисли – за предсрочни избори, за свалянето на Сергей Станишев и о, чудо ГЕРБ, СДС и ДСБ тръгнаха от 6 септември 2008 г. в съвместна акция да уволняват правителството на тройната коалиция .

Заговори се дори за обща опозиция, като първообраз на обединената дясна коалиция, която под ръководството на ЕНП, отново събира своите непокорни деца, вкарвайки ги в задружното семейство на българската и европейска десница.

И Костов, независимо от полемиките в партията му, застана до Мартин Димитров и Бойко Борисов.

На 30 май 2009 г. бабува за създаването на Синята коалиция, но на 11 юни с.г. се разбра, че общи мажоритарни кандидатури с ГЕРБ на изборите на 5 юли 2009 г. няма да има.

На изборите за 41 ОНС на 5 юли 2009 г. все пак оцелява и вкарва 15 депутати в парламента, след като на 7 юни за Европейския парламент е избрана Надежда Михайлова, допълнена на 30 ноември от съпратиеца чу Светослав Малинов.

На 14 юли 2009 г. поздравява новия парламентарен шеф Цецка Цачева с любопитното заключение : „Много неща ще видите, на много приказки ще се наслушате”...

На 20 юли  се разбира, че синята коалиция няма да подпише меморандума с ГЕРБ, но ще подкрепи кабинета на Бойко Борисов.На 29 юли 2009 г. Костов оглавява на реципрочен принцип парламентарната комисия за контрол над ДАНС, два дни след

като е съставено новото правителство на ГЕРБ, успява да изкопчи примамливи назначения за кадрите си Евдокия Манева, Марин Райков и Константин Димитров, докато на 15 декември 2009 г. отново подновява атаката си срещу ДПС...

Както обясняваше Майкъл Шийн, играещ Тони Блеър и наблюдаващ  телевизионното обръщение на кралица Елизабет Втора – Хелън Мирън по повод смърта на принцеса Даяна Спенсър в „Калицата”(2006) на Стивън Фриърс – „Така се оцелява! Какъв блестящ инстинткт за самосъхранение!”

До следващия провал на президентските избори на 30 октомври 2011 г. със злополучния кандидат Румен Христов.

Преди това обаче предвидливо гласува „въздържал се” на вота на доверие към кабинета на 20 януари 2011 г. с довода – „Даваме силна подкрепа на ГЕРБ, за да се справи с конгломерата от организирана престъпност и бившата ДС, но това не означава, че имаме достатъчно аргументи да променим гласа си от „въздържали се „ на „за”!

А на 2 февруари 2012 г. изненадващо предлага да падне мораториума въху добива на шистов газ, след като на 11 януари е инициирал приемането на Декларация , осъждаща възродителния поцес!

Коментарът е излишен.

Иван Костов отдавна е доказал, че за него на първо място е политическата целесъобразност.

Идват парламентарните избори на 12 май 2013 г.

ДСБ и БДФ – каква коалиция само! – е извън борда.

Следва поредната подадена оставка – на 13 май, този път завинаги.

Костов се оттегля от политиката, но остава фактор в науката – оглавява Лабораторията за управление на рискове към НБУ и се съсредоточава върху изработването на политически анализи и прогнози  - в повечето случаи коректно направени и обективни.

Центърът прекратява съществуването си на 23 декември 2019 г.

Издава и мемоари – „Свидетелства на прехода“ (2019) и "Политиката отвътре" (2022).

Дочаква и 70 годишният си юбилей.

Ще бъде ли смятан за втори Стамболов, оставил траен отпечатък върху обществено – икономическото развитие на страната ни?

Или ще си остане очерненият демон на България?

Бъдещето ще покаже…

Борислав  Гърдев

Употребеният властник Трайчо Костов

                                        Употребеният властник

                                           Трайчо Костов

Така най – общо може да се охарактеризира съдбата на видния комунистически функционер и държавен ръководител Трайчо Костов Джунев.

Той се ражда на 17 юни 1897 г.в София, завършва гимназия , както и Школата за запасни офицери през 1916 г., след което е взводен командир до края на Първата световна война.

След демобилизацията си учи право в Софийския университет и работи като стенограф в 18 и 19 ОНС ( 10 октомври1919 – 24 юни 1921 г.).

Заради участието си в Септемврийското въстание и работата си във в. „Работнически вестник” е осъден на 8 години затвор през 1924 г.

Амнистиран е след 5 години, а от 1931 г. до смъртта си е член на ЦК на БКП.

От 1929 г. влиза и в редовете   на ВКП (б).

В България е за кратко през 1931 – 32 и 1935 – 36 г., като се завръща окончателно през 1938 г.

По време на Втората световна война е в услуга на съветското правителство, занимавайки се с терористична дейност.

След големия провал на ЦК през лятото на  1942 г. е арестуван и осъден на доживотен затвор.

Разплитането дейността на комунистите  стартира от 4 март 1942 г., а след това се подготвя и води  дело №І 585 - 1942 г.

По него са осъдени на смърт видни функционери на партията като Антон Иванов, Вапцаров, Цвятко Радойнов…

През годините ще се коментира и съдбата на 1,8 милиона във валута, пратена от Коминтерна за подривна и терористична дейност, сума , внушителна за времето, която въпреки вялите резултати просто потъва в пясъците на нелегалната борба.

Главата на Костов спасява неговият съученик и царски секретар Станислав Балан, който за благодарност след 9.9. и намесата на Костов е осъден на затвор , доживява до 1990 г. и умира близо 93 годишен.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Трайчо Костов оглавява БКП до завръщането на Георги Димитров в България на 6 ноември 1945 г.

Трайчо Костов ръководи политическите убийства в страната в страшните месеци след 9 септември 1944 г., когато изчезват близо 26 000 души и има основна заслуга за създаването и функционирането на Народния съд след 3 октомври 1944 г.

От 1945 г. е първи секретар и член на Политбюро на ЦК на БКП.

Именно като такъв настоява на заседание на ПБ на ЦК на БКП на 20 януари 1945 г. за максимален брой смъртни присъди на „народните врагове”, като дори си мисли, че може да ликвидира безпроблемно и царското семейство, начело с вдовицата Йоана Савойска.

Като виден комунистически ръководител е избран за депутат в 26 ОНС и 6 ВНС ( 15 декември 1945 – 21 октомври 1949 г.).

Вицепремиер е от 31 март 1946 до 31 март 1949 г., а министър на електрификацията, горите и природните богатства между 31 март и 22 ноември 1946 г.

Като дясната ръка на „вожда и учителя на българския народ” Трайчо Костов дейно участва в „мероприятията на народната власт”, свързани с ликвидацията на демократичната опозиция у нас, налагане на тоталитарната политическа система от болшевишки тип и полагане основите на индустриализацията на България по съветски модел.

Фундамент на тази дейност се явяват Първият двугодишен народостопански план от 1 април 1947 г., Димитровската конституция от 4 декември 1947 г., национализацията на индустриалните предприятия и банките на 23 декември 1947 г.и сключването на раболепния договор със СССР за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ от 18 март 1948 г.

Именно при подготовката за неговото подписване Сталин нарича Трайчо Костов „мошеник”, заради това, че крие от отговорните съветски икономически фактори информация за цените, по които България изнася стоки за трети страни.

Това е официалното произнасяне на смъртната му присъда , въпреки че по инерция след приключване работата на 5 конгрес на БКП на 25 декември той  е избран отново за член на Политбюро на ЦК на БКП.

Не след дълго, на пленум на ЦК на БКП на 26 – 27 март 1949 г. по доклад на Васил Коларов Трайчо Костов е обвинен в националистични и антисъветски настроения, вследствие на което е изключен от Политбюро на ЦК на БКП и уволнен като вицепремиер.

От БКП е изключен и арестуван на 25 юни 1949 г.

От санаториума „Барвиха” Димитров също следи съдбата на своя бивш заместник и бърза да помогне за ликвиздацията му с прочутото си писмо, публикувано в „Работническо дело” на 10 май 1949 г., в което развенчава някогашния си заместник като „интелигентски индивидуалист и безогледен кариерист”, „лукав, рафиниран, изпечен подлец, на който не може да бъде мястото в една действително болшевишка партия”, тъй като „държи  в пазвата си камък с надежда да дочака такова трудно време за партията, когато отново ще изплува на повърхтостта със своята неподражаема злоба и коварство...”

За кратко Трайчо Костов е прехвърлен като шеф на Народната библиотека „  Кирил и Методий”, докато на 7 декември 1949 г.започва прословутият процес за неговата и на групата му антипартийна дейност.

Двигател на фарса е новият комунистически вожд Васил Коларов, който написва и книга за съдебната машинация.

Из цялата страна се провеждат митинги срещу предателя Трайчо Костов, в столицата той се ръководи от шефа на софийския градски комитет на БКП Тодор Живков, издигнат на поста именно от Трайчо Костов.

По вестниците се печатат злобни и отвратителни карикатури срещу бившия комунистически фактор  - като гъсеница или змия, рожба на американския капитал, докато на 16 декември 1949 г.  той е обесен като дар за  70 годишнината на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин, която се чества помпозно 5 дни по - късно.

Така безславно и позорно приключва обществено – политическата кариера на този виден комунистически властник, активно участвал в изграждане на тоталитарната система у нас и сам станал нейна жертва.

Партията, чиято рожба и мъченик е Трайчо Костов, все пак не забравя своя грях към него.

Името на Костов е частично изчистено след Априлския ( 2 – 6 април 1956 г.) пленум , а на 16 декември 1989 г. ЦК на БКП взема решение за пълната му политическа реабилитация в разгара на битката срещу наследството на живковизма.

Борислав Гърдев

Размисли след края на сагата

                     

                                 Размисли след края на сагата 

Покрай края на сагата „Звездни войни“ се сетих, че преди 14 години гледах с интерес  завършека на първата трилогия „Отмъщението на ситите“.

Бях удовлетворен, епизодът ми хареса, особено с финалната дилема – какво да прави? – стояща пред Анакин Скаойуокър…

Естествено диалогът бе тромав и нефункционален, а актьорската игра – дървена,  като във всеки филм на Лукас – дори при Хейдър Кристенсен, Юън Макгрегър и Натали Портман…

Осъзнах, че филмът няма да получи важен„Оскар“, защото не е шедьовър, но пък си е ценност за вселената „Звездни войни“ – имаше си сблъсъкът на Доброто със  Злото ,на светлата и тъмната страна на Силата, космически и наземни битки, двубои с лазерни мечове.Осъзнах колко е добър и Йън Макдийърмъд като Палпатин, най – яркият злодей в спектакъла.

А и „Отмъщението на ситите“ си беше страхотна забава !

Защо трябваше след това Лукас да спре да снима , да се продава на „Дисни“ за 4 милиарда долара, да чака Райън Джонсън и Дж.Дж.Ейбръмс да му довършват работата и да хленчи, че е изопачен неговият  замисъл, не ми се коментира – мога да остроумнича на принципа „Няма пълно щастие“ или „Богатите също плачат“, но не желая…

Любопитно ми е дали сега  той се чувства отново пълноценен автор на „Звездни войни“ или поне пред себе си ще си признае, че последната трилогия вече принадлежи  на друго студио…

Борислав Гърдев

             "Диви и щастливи"

„Диви и щастливи“се очертава да е зрителският фаворит за български филм на 2019г.

Това не е случайно, тъй като и предишният филм на Мартин Макариев „Привличане“ от миналата година напълни салоните.

Следя отдавна развитието на българското кино, зная какво означава в името на патриотизма да си самотен в залата на поредната шумно оповестена премиера и ценя постигнатото от Макариев.

Той знае как да снима кино, какво иска да види на екран зрителя у нас и умело му го поднася.

Не е привърженик на философските прозрения и на трудно смилаемото авторско творчество, което се гледа с усилия само от роднините на авторите им.

Макариев предлага нещо друго – добре разказано жанрово зрелище – мелодрама или трагикомичен екшън, заснето стегнато, динамично, атрактивно и поднесено като лъскав и привлекателен продукт.

Ще го обвините в провокативен комерсиализъм, въпреки че с екипа си здраво е работил и се е радвал на съвместния ползотворен труд.

 Защо?

Какво кино се гледа сега – не само у нас, а и по света -  стегнато, комерческо, динамично.

Каквото открай време ни дава Холивуд.

И ние ли трябва да вървим по този път?

Не казвам, че всички режисьори у нас ще го следват , но отбелязвам, че ми е все по трудно да се измъчвам с  негледаеми родни продукции, които имат претенциите да са някакво изкуство и парадират със своите фестивални отличия…

А като знам, че се харчат държавни пари, просто ми става лошо.

„Диви и щастливи“ го проследих в пълна зала и усетих какво означава автентична и неподправена зрителска реакция.

Такова щастие не съм изпитвал от времето на „Маргарит и Маргарита“ и „Възвишение“.

Притесненията ми, че ми се поднася някакъв побългарен римейк на „Телма и Луиз“ (1991) на Ридли Скот не се оправдаха.

Влияние от незабравимия шедьовър има, но „Диви и щастливи“ съвсем не е плагиат или компилация.

Борислав Захариев е написал интересна, вълнуваща, човешка история за две обикновени жени – Боряна и Мила, които искат да променят живота си, да бъдат други, щастливи.

Вярно е, че се забъркват в поредица от бъркотии и произшествия  - присвоени  30 000 лева в името на благородна кауза,  в добавка  с отвлечен  човек,  но на финала  изстрадват амбицията си да водят нов живот.

В който Мила ще намери личното щастие в лицето на приличен английски мъж, когото първоначално малтретира,доживявайки издаването на първия си роман, а Боряна ще продължи да търси  място под слънцето, очаквайки своя шанс.

Филмът се гледа с интерес.

В него обратите следват непрекъснато един след друг, има зашеметяващи каскади – първото измъкване от полицейската проверка, изскубването от Донев в царевичната нива  и особено преследването по алеите на варненския крайбрежен център с мотопед.

Похитителките са гонени с коли и вертолет и са спипани на варненското летище минути преди да се измъкнат от българското правосъдие на път за Мексико, но по важното е, че през всичките два часа екранно време екшънът не поглъща, а е подчинен на човешката история, на перипетиите и метаморфозите, които преживяват основните персонажи.

Спектакълът е заснет със замах от Андрей Андреев – в София, Търново – ще познаем Градската галерия, превърната в луксозен хотел, в който младоженския апартамент струва 320 лева за нощувка, площада пред Царевец, Русе и Варна – книжарница „Сиела“ във Фестивалния комплекс и булевард „Приморски“, където се вихри поредната гонка, с вкус и стил, с въображение , иновативност и достатъчно средства – бюджетът е наистина царски щедър  от 2 млн.долара, през цялото време се стеле музикален килим от популярни родни шлагери, вкл. на Емил Димитров и Васил Найденов, а това неизбежно се харесва на публиката.

В добавка са ангажирани всички актуални наши звезди , които са на завидна висота – от Луиза Григорова – Мила , Яна Маринова – Боряна и Александър Сано – инспектор Донев, до Асен Блатечки – бившият на Боряна -  Неделев, Калин Врачански – щофьорът Васил, Койна Русева – рецепционистката в хотела , Явор Бахаров – Цветан, Теодора Духовникова – съпругата на Цветан и Христо Петров – Ицо Хазарта , чиято лимузина е конфискувана от двете фурии, малко след като той произнася култовата фраза – „Абе, вие курви ли сте?“

Не е за пренебрегвне  и солидното британско присъствие – Базил Айденбенц– Мартин, без да забравяме Бен Крос, изиграл с апломб неговия баща – г – н Кейн, който в случая е представител на старата  поувяхнала гвардия западни звезди, какъвто е и Майкъл Медсън, на който се радвахме в режисьорския дебют на Блатечки отпреди две години „Бензин“.

Цялата тази аура на  „Диви и щастливи“, както и обстоятелството, че половината диалог тече на английски ,недвусмислено показва в какво се цели Макариев – солиден успех у нас и възможност за показ в чужбина.

И защо не?

Не е ли дошъл моментът след „Под прикритие“ (2016) да имаме и кинофилм, получил нормално разпространение и публика зад граница?

Нали всеки от тях се прави преди всичко за зрителя?

Ценителите на „високото изкуство“ вероятно няма да харесат и ще критикуват „Диви и щастливи“, подигравайки се на усилията на екипа да създаде един конвертируем продукт.

Това си е тяхно мнение и няма да споря с предразсъдъците им.

Само ще ги помоля да гледат – като мен – в салон добър филм като „Далеч от брега“ (2018) на Константин Бонев, който се прожектира пред един човек – като частна прожекция  , за да си зададат  простичкия въпрос – „Това ли е посоката на развитие?“ или „Кога зрителят ще ни подкрепи?“

Подсказвам – когато сме честни с него – като Мартин Макариев и Александър Сано , който тук е не само актьор и продуцент, но и композитор, предлагаме  му висококачествен зрелищен и стойностен кинопродукт, приказка с автентични емоции и забавление, от която той явно се нуждае.

Толкова е просто, нали?

Борислав Гърдев

„Диви и щастливи“, 2019, реж.Мартин Макариев, производство „Силвърстоун продъкшънс“ и „Спирит Хаус продъкшънс“, продуценти Мартин Макариев, Яна Маринова, Александър Сано

             През пустини и морета                      до далечния Китай

„Тайната на драконовия печат“ е формално продължение на“Вий“ (2014).

Вместо мистичен трилър създателите му -  режисьорът Олег Степченко и продуцентът Алексей Петрухин предлагат семейно приключенско фентъзи.

В него почти отсъства духа но Гогол, а с първия филм от сагата го свързва само присъствието на английския пътешественик и картограф Джонатан Грин, изигран с вдъхновение отново от Джейсън Флеминг.

Ако и да са ентусиасти  - Степченко и Петрухин отделят 10 години за „Вий“, а по „Тайната“ работят пет , усвоявайки 49 милиона долара, те все пак са преценили какъв тип повествование и зрелище да предложат.

Истина е, че в „Тайната на драконовия печат“ почти липсва руската атмосфера – ако изключим една малка сцена с цар Лъже Петър в Москва плюс присъствието на казаците на кораба, че на преден план са китайската митология, фолклор, песни и фактура, но целта е била пределно ясна – хвърляме всичко, за да направим световен хит.

Някога великият Сергей Бондарчук мечтаеше силите на кинематографистите от Русия, САЩ и Италия да се обединят за снимане на суперпродукции за световна употреба, визирайки „Ад“ на Данте Алигиери.

Сега Петрухин вместо италианци търси съдействието на китайци и опората на такива проверени образци като „Карибски пирати“ (2003 – 2017)  на Гор Вербински , Роб Маршал и Йоахим Рьонинг, „Игра на тронове“(2011 – 2019) на Дейвид Бениоф  и Д.Б.Уас и „Властелинът на пръстените“ (2001 – 2003) на Питър Джаксън, без да забравяме „Около света за 80 дни“ на Жул Верн (1873), за да предложи на публиката впечатляващо зрелище, което честно казано е върхът, до който може да достигне като мащаб, желание и способности в компютърната графика и специалните ефекти  руското кино.

Ясно е, че сюжетът не блести с оригиналност, но е необходимата основа за създаването на този впечатляващ продукт, който по мнението на доста зрители или ще се провали, или ще постигне знаменателен успех.
Засега финансовите резултати са повече от печални - 13 млн. долара приходи от Русия и Китай...

С две думи познатият ни пътешественик Грин пристига в Москва, където властва Лъже Петър, докато истинският император  - Юрий Колоколников,с надяната желязна маска – ах, този Дюма!, заедно с Мастера – Джаки Чан са заключени в лондонския  затвор Тауър, а началникът на затвора е несъкрушимият Джеймс Хук – кой друг, ако не Арнолд Шварценегер.

Грин подразбира за дворцовата подмяна, но, тъй като е безсилен, е изпратен на пътешествие към Китай, чертаейки картата на границите на руското царство – по – далеко от Русия, Европа и политическите интриги.

За да се върне Грин в родината си, китайците да се освободят от властта на алчните си и самозвани диктатори, а Петър да си вземе  трона, се налага обединение на силите на основните действащи лица.

Естествено ще има хепи енд – Грин ще си признае чувствата към мис Дъдли  , а Хук ще гостува на Мастера с надеждата да види истински дракон, за да се окаже, че той  като символ на Честността  е навсякъде около нас – в планините, моретата и небето…

„Тайната на драконовия печат“ е симпатичен атракцион и блокбастър за семейно забавление, който се гледа с интерес и възхищение 120 минути.

Той не те оставя да скучаеш нито миг и това е голям комплимент за режисьора и неговите  прекрасни сътрудници -  оператор Иван Гудков и сценограф Артур Мирзоян.

Разбира се, взискателният зрител ще забележи и неволни прояви на лош вкус или липса на вдъхновение – чудовището, с което нашите герои се бият в Китай е някакъв азиатски Франкенщайн на глинени крака и повалянето му не е най – незабравимият епизод в епоса, докато драконът е направо откраднат от „Игра на тронове“, но него го яхва не демоничната Денерис Таргариен – Емилия Кларк, а някаква зла и безлична лъжепринцеса и вещица  -двойничка на Чен Лан…

В добавка ще посоча, че освен стегнатия темпоритъм „Тайната на драконовия печат“ ме впечатли и с удачно подбрания актьорски състав, започвайки от Алла Чурина – любимата на Грин и Юрий Колоколников  - император Петър I и стигайки до внушителното присъствие на плеяда световни знаменитости  като Джейсън Флеминг – Грин,  Чарлс Данс – лорд Дъдли, Рутгер Хауер – английският посланик лорд Чарлс Уитуорд, Мартин Клеб – капитанът на кораба,  Яо Синтун – Чен Лан, Джаки Чан  - Учителят и Арнолд Шварценегер - Хук.

Специално отбелязвам присъствието на последните двама – схватката помежду им в килията на лондонския Тауър , както и на Хук с тримата китайци, е шедьовър във всяко отношение и наистина си струва всеки похарчен  долар.

„Тайната на драконовия печат“ не оставя зрителя безучастен.

Мен ме впечатли и ми допадна – и като зрелище, и като послание.

Вярвам, че така ще бъде с повечето зрители, които го гледат.

Борислав Гърдев

Тайната на драконовия печат“, 2019, 120 мин., реж.Олег Степченко, прод.на „Бъфало 8 продъкшънс“,ЦТБ филм къмпани“, „Чайна филм груп корпорейшън“, „Чайна интернешънъл пикчърс“

Познавате ли Роджър Ейлс?

Това е наистина интересен и актуален въпрос.

За себе си признавам, че знаех престъпно малко за този медиен титан, та се наложи да си опреснявам знанията след като изгледах  „Решаващият глас“, излъчен по „Шоутайм“ между 30 юни и 11 август  2019г.

Какво не знаем за Роджър Ейлс?

Роден е на 15 май 1940 г. във фабричния град Уорън в щата Охайо в работническо семейство с баща насилник.

Родителите му се развеждат през 1960 г., а той завършва университета в Атина в същия щат през 1962 г. със специалност радио и телевизия.

Работи в местни тв канали в Кливлънд и Филаделфия, но  - внимание – още през 1967 и 1968 г. печели наградата „Еми“ за продуцирането на „Шоуто на Майк Дъглас“.

Именно в това шоу през 1967 г. гостува Ричард Никсън, с когото Ейлс провежда оживена дискусия за ролята на политиката в телевизията, налагайки мнението си, че телевизията е трик за печелене на зрителските симпатии.

Това допада на Никсън и стартът на политическата кариера на Ейлс като експерт и съветник по предизборни президентски кампании е даден.

Никсън става президент с прословутата Южна стратегия, формулирана от Ейлс, с която републиканците печелят гласовете на белите граждани от Юга, „притеснявани“ от расовите изблици на афро – американците, Ейлс се обвързва трайно с Републиканската партия и работи по кампаниите  на Рейгън, Джордж Буш – старши и Доналд Тръмп.

Съветва и Джордж Буш – младши за най – суровите възможни мерки относно защитата на националната сигурност , които американската общественост ще изтърпи след атентатите от 11 септември 2001 година.

След успешните избори на Рейгън и Джордж Буш старши, Роджър Ейлс се връща на работа в телевизията.

През 1993 г. става президент на CNBC, създавайки канала „Разговорите на Америка“, но възходът му е пресечен през 1995 г., когато NBC наема адвокатска кантора, която провежда вътрешно разследване по повод издънката на Ейлс спрямо президента на NBC Дейвид Заслав, наричайки го в частен разговор „малък шибан евреин“.

Тази волност му коства поста.Ейлс е изритан доста грубо и безцеремонно – с това всъщност започва сериалът „Решаващият глас“.

Всяко зло за добро – Роджър е нает от Рупърт Мърдок на 7 октомври 1995 г., за да оглави новата му кабелна телевизия „Фокс Нюз“.

С течение на годините той превръща кабеларката с ограничен обхват в национален информационен лидер, спазвайки правилото, че „зрителите харесват новините не такива, каквито са, а каквито искат да ги видят“ и залагайки твърдо на защитата на традиционните американски ценности, които, оказва се, са все така популярни и не са загубили своята привлекателност.

Пикът на неговата и на „Фокс Нюз“ популярност е отразяването в детайли на трагедията от 11 септември 2001 г., а голямото му поражение и болка е, че въпреки всички положени от него усилия през 2008 г. Барак Обама става президент на САЩ.

Малка негова утеха е, че в разгара на сексскандала срещу него през лятото на 2016 г., помага на Доналд Тръмп първо да получи номинация за президент от Националната конференция на републиканците на 21 юли 2016 г., а след това и да стане президент на държавата на 20 януари 2017 г.

Освободен от „Фоск Нюз“ и получил 40 милиона долара обезщетение, пратен в луксозна оставка и уединение, Ейлс умира на 18 май 2017 г., поради отдавна измъчващата го хемофилия.

Сериалът е заснет по книгата на Гейбриъл Шърман „Решаващият глас в стаята“.

Той заедно с Том Маккарти написва сценария, с режисурата се заемат Кари Скогланд, Джеръми Подесва, Скот Бърнс и Стивън Фриърс, продуценти са Джейсън Блум, Том Маккарти и Ръсел Кроу, а за излъчването на шоуто се грижи канала „Шоутайм“.

Когато гледах седемте епизода се чудех как е възможно да се направи такава интересна и значима поредица за събития, текли буквално пред очите ни и за които сме знаели толкова малко…

Роджър Ейлс е издигал нивото на „Фокс Нюз“ в момента, в който на 1 юни 2000 г.у нас Втори канал става bTV и  Мърдок е приет  за спасител на телевизионния бизнес в България, а 12 години по – късно нашенският Ейлс – Николай Бареков с парите на Цветан Василев превърна – за кратко – невзрачната tv7 в могъща медия, съперничеща на bTV и Nova , създаде партия и дори бе един мандат евродепутат!

Какво може да се каже за самия сериал от професионална гледна точка?

Поредицата е направена безупречно.Както се изразява един потребител в мрежата – „Независимо дали интерпретирате шоуто като сатира, измама, сурова истина за „Фокс“ или всичко  изброено по – горе , то работи“

Заслуга на постановчиците е , че търсят максималната автентичност при отразяване на  щекотливите събития, поради което сериалът е издържан в подчертано документална стилистика, той е прецизен и обран в изказа си и много внимава при представянето и осмислянето на житейските факти .

Не е шега да правиш тв продукт, когато срещу себе си имаш Рупърт Мърдок!

Скогланд, Фриърс и компания не пресъздават целия живот на Ейлс, те нямат намерение да снимат биографична драма.

Режисьорите съсредоточават вниманието си само върху най – възловите моменти от кариерата му във „Фокс Нюз“, започвайки от старта на канала през 1996 г., минавайки през триумфа му като зрителски лидер през 2001, стигайки до провалените усилия да се дискредитира Обама през 2008 и финиширайки със сексскандала през 2016 г., съвпаднал с президентската кампания на Тръмп.

Интересно е, че този подход сработва, тъй като и от драматургична, но и от артистична гледна точка историята е пресъздадена на завидна висота.

Тя се гледа с интерес, буквално на един дъх, а кастингът е направо зашеметяващ.

Начело е , разбира се, Ръсел Кроу, подлагал се на всекидневни мъчения по нанасяне на грима от 2,17 до 6 часа.

Усилието си е струвало.

Ръсел Кроу Е Роджър Ейлс – от плът и кръв, цялостен, монолитен, завладяващ и отблъскващ, надарен с всичките си професионални добродетели и трикове и с цялата си морална нечистоплътност.

Не знам колко часа е прекарал актьорът пред мониторите, какви документи е чел, но изпълнението му е конгениално и достойно за „Еми“.

Той е в истинския смисъл Господар на шоуто, напомняйки за най – добрите дни от кариерата си, когато блестеше и мачкаше конкуренцията си с гениални роли във „Вътрешен човек“, „Гладиатор“, „Красив ум“ и „Късметлията“.

Той е и ентусиаст, и диктатор, новатор и ловък манипулатор чрез  евтини клишета, борец за най – висок рейтинг и мегаломан, смятащ себе си за диаманта в медийната империя на Мърдок, без когото тя просто не може да съществува.

Естествено – колкото и да е добър като актьор, той има нужда от колеги, с които да си партнира.

Хубаво е, че сценаристите и постановчиците са съсредоточили усилията си върху най – главното от битието на Ейлс между 1995 и 2017 г.,

 маркирайки с нужното внимание взаимоотношенията му с Рупърт Мърдок, синът му Джеймс, с шефа на PR отдела на новините Брайън Луис, съпругата му Елизабет и , разбира се, с унизената любимка Гретхен Карлсън.

Така се изгражда необходимият грунд, върху който стъпва повествованието, но и се дава възможност на актьорите да създадат ярки, правдиви и пълнокръвни образи.

Саймън Макбърни е истински Мърдок, с лека, тигърска походка, усмивка на хиена, тих говор и категорични ,но нетърпящи възражение, решения.

Джош Хелман – Джеймс Мърдок е негова сянка и следване линията на изграждането на персонажа в най – главното.

Много органичен и ефективен е  Сет Макфарлън като Брайън Луис, а приятната изненада за мен е Сиена Милър, превъплътила с такт и вещина неблагодарния облик на вярната и унизена съпруга Елизабет, която на финала избира вместо отравяне или развод да остане до края до своя повален идол.

Много внимателно трябва да се следи изявата на Наоми Уотс.

Тя играе Гретхен Карлсън, някогашна интимна любимка на Ейлс, която се решава да вдигне завесата на тъмната му морална същност и да го разобличи като сексуален хищник и неблагодарен работодател на 6 юли 2016 г.

Първоначално  е движена от импулса на използваната, употребена и изхвърлена жена.

Страхува се от могъщия си противник, знаейки с какво се захваща, но постепенно узрява и израства до осъзнат привърженик на равноправието на половете на работното място и до простата истина, че жената,и в такъв водещ тв гигант, е преди всичко професионалист,чието достойнство трябва да се уважава и подкрепя, но не и като прави фелацио на шефа си.

Подобно унижение и то в епохата # me too се наказва жестоко – особено в САЩ.

Дори и да се казваш Роджър Ейлс.

Всъщност именно с драмата на Карлсън създателите на „Решаващият глас“ се домогват до най – важните и същностни внушения, превръщащи поредицата в образец на тв изкуство.

Изводите се открояват естествено и непринудено и до тях достига всеки зрител на сериала.

Не може такъв важен и отговорен тв медиатор като Ейлс да бъде едновременно консерватор по убеждения и защитник на либерални ценности.

Не трябва традиционните добродетели на Америка да се поднасят манипулативно и изкривено.

Не бива публично подобен фактор да се изтъква, че е пример в личен план като влюбен съпруг и баща, а същевременно в кабинета си да подлага на унижение всяка красива своя служителка, държащ задължително да я опипа по задника и да получи толкова важната за него свирка.

И най – важното – много е опасно да се изживяваш като единствен и незаменим в една корпорация, да се считаш едва ли не за Бог в бизнеса си, спечелил пожизнен имунитет и признание.

Дори в такъв конгломерат като „21 век Фокс“ ти си само един много скъпо платен наемник, но не и СОБСТВЕНИК, който при първата по – сериозна издънка задължително си заминава.

Ако и да е Роджър Ейлс.

В заключение ще посоча, че „Решаващият глас“е наистина незабравимо преживяване, шоу едновременно забавляващо , но и подтиквайки ни към горчиви размисли.

Спектакъл, направен с вкус, отговорност и професионализъм, готов на борба за награди.
На 5 януари 2020 г.Ръсел Кроу спечели "Златен глобус" за главна мъжка роля в категорията драматичен сериал...

Борислав Гърдев

                   Двамата Коен         

За Саша Барън Коен имах особено мнение, преди да гледам „Шпионинът“ на Гидеон Раф.

Не отричам, че е талант, че умее да привлича публиката и да бъде господар на шоуто.

Но , поне на мен, неговият хумор не ми въздействаше.

Смятах го за първичен, груб и просташки.

Измъчих се с комедийния му пърформанс „Кой е Америка?“ (2018) и благославях Господ, че е само от седем епизода.

Не се радвах на изцепките му в „Диктаторът“ (2012) на Лари Чарлс и още не мога да му простя гаврата с Памела Андерсън в „Борат“ (2006) на същия Лари Чарлс.

А същевременно не забравям каква изкусна и проникновена изява представи като гаровия инспектор в „Изобретението на Хюго“ (2011) на Скорсезе и колко беше завладяващ и ефектен като сеньор Адолфо Пирели в „Суини Тод“ (2007) на Тим Бъртън и особено в „Клетниците“ 2012 та Том Хупър, блестящ като Танардие.

Очакванията ми към мини сериала „Шпионинът“ (2019)  не бяха големи.

Вече бях гледал подобна история, поднесена ми от прочутия Парк Чун – уук през ноември  2018 г. по романа на Джон льо Каре „Малката барабанчица“(1992) и не смятах, че ще видя нещо кой знае какво по – различно и оригинално.

Не всеки ще следи с ентусиазъм  „шпионски игри“, в които агентите на „Мосад“ са винаги добрите и знаят как да обезвредят арабските терористи.

В „Малката барабанчица“ бе използвана актриса – аматьорка Чарли – Флоранс Пю, която направи и невъзможното, вкл. да спи с опасния терорист Халил – Шариф Гатас, преди да стане ням свидетел на неговото жестоко елиминиране.

От анотациите научих, че в „Шпионинът“ с подобна и още по – опасна задача е натоварен бивш счетоводител, имал лошия късмет да кандидатства за работа в тайните служби и да не бъде първоначално одобрен.

Правя този пространен увод, за да подчертая, че гледах сериала с предразсъдъци и без да очаквам нищо значимо.

Изненадата ми беше пълна след приключването на шестия последен  епизод.

„Шпионинът“  е сред най – добрите тв продукции на 2019 г.

Лично аз го поставям редом до образците – „Йелоустоун 2“ на Тейлър Шеридан, „Решаващият глас“ на Том Маккарти и Алекс Меткалф  и „Град на хълма“ на Мат Деймън и Бен Афлек.

Причината я откривам в прецизното и точно пресъздаване на епохата  - 1960 – 1965 г. от сценаристите Гидеон Раф и Макс Пери, в умелата режисура на Раф, а той е носител на „Еми“ за сериала  „Родина“ (2012) , и в наистина себеотрицателната работа на Саша Барън Коен като изпълнителен продуцент и водеща звезда в ролята на Ели Коен.

Не знаех нищо за този легендарен израелски шпионин и ми беше любопитно да проследя неговата екранна одисея.

В нея обаче няма нищо суперменско и грандоманско.

Ели Коен в интерпретацията на Саша Барън Коен не е и не иска да бъде еврейския Джеймс Бонд, нито пък е ответник на мразовития и скръбен „Шпионин, който дойде от студа“ Алек Лемас, с който през 1965 г. ни изненада Ричард Бъртън под режисурата на Мартин Рит.

Ели е обикновен чиновник, превърнал се по волята на съдбата в „боец на тихия фронт“.

Той е земен и обран, обича до полуда своята съпруга Надя – Хадар Ратсон Ротем, но същевременно е автентичен патриот, не парадиращ със своите чувства към родината си.

За своето отечество е готов да извърши чудеса.

На него му се отдава с лекота и финес да се интегрира като арабски бизнесмен  във враждебната сирийска среда в Буенос Айрес и Дамаск, тъй като , забавлявайки се, играе на въжето и демонстрира учудващи шпионски хватки, с които доставя безценна информация на своето началство.

За Бога, та той предава свръхсекретна информация за Голанските възвишения по миниатюрна радиостанция буквално под носа на сирийските управници, от апартамент, намиращ се фронтално срещу щаба на армията им!

Нещо повече, позволява си лукса по време на емисия да коментира с колегата си в „Мосад" течащият в момента футболен двубой и дори да
 предостави жилището си за пищно и отвратително парти в нощта, в която се извършва поредния държавен преврат.

Ели Коен заиграва с баасистите, разбира, че те ще са новите господари на Сирия и ще използват за свое оръжие партизаните на Арафат, който беше наш приятел и чест гост на Тодор Живков и дори поема поста на зам.министър на отбраната.

Той , в буквалния смисъл на думата, прави Сирия на посмешище, има заслуга за победоносната шестдневна война от 5 до 11 юни 1967 г., когато израелската армия превзема Голанските възвишения, и е пределно ясно, че при залавянето му няма да има прошка.

То става факт на 24 януари 1965 г., а екзекуцията – публично обесване на площад „Мардаха“ в Дамаск -  на 18 май  с.г.

Следях много внимателно реакцията на Саша Барън Коен в тези последни мигове на неговия герой .

Когато играта на котка и мишка е приключила, последната научена информация е предадена и предстои най – тежкото  изпитание – срещата със смъртта.

Бях потресен от  смирението и хладнокръвието, от печалното спокойствие, с което приема неизбежната си гибел.

Наистина в тези  толкова важни минути актьорът доказа нагледно мощта на своя талант, умението да обсебва вниманието и да печели симпатии  дори с един жест и с тъжен поглед.

Изключителна интерпретация, достойна за адмирации и престижни награди.

Триумф на необикновен артист , впрегнат за благородна кауза, защитена  на впечатляваща висота.
И се сетих за думите на Джон Фицжералд Кенеди - "Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си."

Борислав Гърдев

„Шпионинът“, 2019,Франция, 6 епизода, реж.Гидеон Раф, „Netflix“