четвъртък, 30 юни 2022 г.

Леа Коен на 80 години

 Леа Коен на 80 години

 

Неусетно и Леа Коен , бивш депутат, дипломат и писател с успешна кариера ,навършва 80 години.

Тя е родена в разгара на Втората световна война  - на 29 юни 1942 г. в София и само бързият развой на събитията й спестяват премеждията на жълтите звезди и концлагерите.

Детството и младостта й преминават в годините на социализма.

Тя обича да се връща в книгите си към неговия късен етап – 70 – те и 80 – те години на миналия век, въпреки че мен повече ме интересуват детско – юношеските й спомени от 50 – те години, от времето на Червенков и ранния Живков, за които засега избягва да пише.

След завършване на средното си образование учи пиано и музикознание в Българската държавна консерватория.

Защитава докторантура по история на музиката в холандския град Утрехт.

До падането на комунизма прави впечатляваща кариера, особено след 1976 г. – редактор в сп.”Българска музика”, преподавател във Висшия музикален институт, директор на Софийската филхармония, главен драматург и изпълнителен директор на фестивала „Софийски музикални седмици”.

Като музиколог издава пет книги за музикалния авангард и осъществява преводи от френски на творби на Клод Дебюси, Морис Метерлинк, Сати и Жан Кокто, както и на съвременни френски и холандски автори.

Тя е удовлетворена от постигнатото, въпреки намесата на цензурата и ширещата се посредственост и доносничество в музикалните среди.

Изследвач от класа Коен пише монографии за фигури от ранга на Паул Хиндемит и Любомир Пипков, който е сред най – крупните ни композитори, за осмисляне на чийто творчество са необходими и сетива и особен вдъхновен подход.

Естествено и неусетно Леа Коен прегръща каузата на СДС и на изборите на 10 юни 1990 г. е избрана за депутат със синята бюлетина от листата на „Екогласност”.

Въпреки че не парадира, знам със сигурност, че заедно със Соломон Паси е сред мечтаещите  за приемането ни в НАТО, инициатива, която на 23 юни 1990 г. изглеждаше не само екзотично, но и звучеше като фантастична приказка.

Леа Коен е във вихъра на събитията в онова свръхполитизирано и динамично време , което свързваме с Кръглата маса, първия брой на вестник „Демокрация”, съпротивата срещу фалшифицирането на изборите за VI ВНС, подпалването на Партийния дом, двете окупационни стачки, свалили от власт Андрей Луканов, „кабинетът на надеждата” на Димитър Попов, освобождаването на цените, първите приватизационни сделки, тричленките в общините, гладната стачка на 39 – те, разцепленията в СДС, приемането на първата демократична конституция...

Изведнъж, внезапно и неочаквано, Леа Коен е изпратена дипломат в Белгия, ЕС и Люксембург за париода 1991 – 1993 г., като част от новите назначения на президента Желев ( сещам се още за Снежана Ботушарова и Елена Кирчева).

Не й е било лесно в новото й амплоа, най – вече защото е трябвало да преодолява съпротивата и обструкциите на старите номенклатурни кадри, за което така непосредствено и убедително разказва в романа си „Сбогом, Брюксел”.

След Люксембург Коен продължава дипломатическата си кариера в НАТО и ЕС в периода 1993 – 1996 г. и в Швейцария и Лихтенщайн през 1997 – 2001 г.

Явно се справя добре с поставените й от българските правителства задачи, сработва се с често сменящите се външни министри, но краят на дипломатическата й кариера съвпада с появата на  Георги Първанов, през чийто първи мандат с посланическите си постове се разделят и други знакови фигури на демократичния ни преход като Едвин Сугарев, Стефан Тафров и Александър Йорданов.

Успоредно с писането на книги, Коен успешно ръководи и агенция „Арденте” от 2002 г.

Тя започва да издава художествено тволчество през 1996 г.

Първият нейн роман, който прочетох, е „Кратката вечност на Алма М.”(1997).

Като че ли това е най – съкровената история, която Коен е написала, в нея лично преживяното от младежките й години е много плътно и силно експонирано, а специално сцените на морето и първите любовни трепети на главната героиня така дълбоко са се врязали в съзнанието ми, че ги помня отчетливо до днес.

Краткият роман „Флориада” излиза през 1998 г. и има странна съдба – добри критически отзиви и слаба популярност.

Романът е силен като внушение, но издателството, наело се с издаването му бързо фалира, та се налага преиздаването му през 2010 г.

Леа Коен опитва сили  в  драматургията с пиесата „Горчиви череши”(1999), поставена на „Аполония” на следващата година.

Тя не отбягва и киното, съгласявайки се да екранизира за Петър Одаджиев своя популярен роман „Преследвачът на звуци” , чиято екранизация „Отвъд границата“ се появява през 2019 г.

Истинската популярност Коен постига с романа си „Консорциум „Алтернус”(2005).

Този роман за търсенето на голямо богатство постига изключителен успех, преведен е в чужбина и дава начало на успешна и охотно приета от читателите трилогия.

С „Консорциум „Алтернус” авторката успешно реализира своя модел на качествен и популарен роман, съчетаващ динамичната фабула, съвременното звучене и умелото балансиране между фикция и реалност.

От днешна гледна точка продълженията „Кандидат – президентът”(2006) и „Близка връзка”(2007) сякаш остават в сянката на „Консорциума”, но заедно с него оформаят специфичния Коенов  модел на българския преход, който лично на мен ми изглежда прекалено оптимистичен, нещо, което съм споделял и със самата авторка.

По мое мнение „Преследвачът на звуци”(2008) е най – добре структурираният и хомогенен неин роман.

В него с особена тъга и спотаена нега се разказва за неповторимата атмосфера от края на 60 – те години на миналия век.

По тази причина 1968 г. основно я свързвам пресъздадена в българската литература с „Преследвачът на звуци” и „Германия, мръсна приказка”(1993), а лятото на 1989 г. с първата част на „Сбогом, Брюксел”.

С „Пианото на блок № 31”(2009) Коен се представя като много добра новелистка, въпреки че след коректно изпълнената поръчка тя като че ли избягва кратките белетристични форми, които също й се удават безпроблемно.

Авторката определено изенандва с романа си „Сбогом, Брюксел”(2011).

В него съчетава носталгията по времето на рухването на социализма и началото на така жадуваните промени с криминално – политическа интрига, свързана с търговията с жива плът и най – вече с непознаване особеностите и тъмните страни на Изтока и Запада.

Сякаш двете части на Европа трудно се опознават и мъчително преодоляват стереотипно – клишираните представи за себе си...

През 2011 г. за бр.2 и 3  и през 2012 г.за бр.5 на сп.”Биограф” Леа Коен написа три много интересни историко – документални очерка – „Апокриф за цар Борис III”, „Любов в сянката на бесилото”( за изпепеляващанта и необикновена връзка на Александър Белев с Лиляна Паница) и „Сълзите на царицата”( за съдбата на царица Йоана Савойска).

Каквито и претенции да имаме за начина на интерпетация на историческите факти, за субективност или за избора на героите й, не можем да отречем, че това са брилянтно написани текстове, четящи се на един дъх,основа на дискутирания й сборник от същата година „Ти вярваш“, с който тя увеличи още повече числото на своите верни фенове.

Писателката продължи напред творческото си развитие с още интересни романи – „Събирачът на дневници“ (2014), горестен поглед върху жертвите на миналото – кабаретната певица Естел Бергер по времето на Холокоста,балерината Нели Колева, принудена да проституира с член на Политбюро на ЦК на БКП, колежката й Силвия Балканска, доносничеща като ченге и Лидия, изпитваща прелестите на мутренската ни демокрация,„Рафаел“ (2017) , с необходимата жертва на българския антисемитизъм – обаятелният и богат Рафаел Арие, „Жените от кино „Роялъ“ (2019),с проследяване трагичната съдба на Магда Раканова, Милка Моравска и Стефка Ангелова и  „Трето пришествие“ (2022), една очаквана  автобиографична сага, описваща събития с повече от тридесетгодишна  давност,които се коментираха, харесаха, обсъждаха, печелиха симпатии.

През 2022 г. излезе друга книга – почит за спасяването на  български евреи – „Спасение, гонения и холокост в царска България (1940 – 1944)“.

Това е поредната й полемично – публицистична творба,в която надгражда постигнатото от „Ти вярваш“.за пореден път изтъква своята версия за отговорността на българското правителство и общество за депортирането и унищожаването в лагерите на смъртта в Полша на 11 343 евреи от Македония, Беломорието и Пирот, въпреки че тезата й за холокост в рамките на царска България е дискусионна и  уязвима – най – малкото защото от старите предели на царството са спасени 48 000 евреи, от които 30 000 след това се изселват в Израел…

По тази логика има изтребление в Македония, беломорска Тракия и Пирот, но то не засяга цялата държава, защото в противен случай няма как да има преселение на оцелелите.

Остава в сила призаннието й за ролята на ПЦ и най – вече на водещите й владици Стефан и Кирил за спасяванетона евреите от старите български предели…

Особен интерес предизвикаха двете ретро саги – „Рафаел“ и „Жените от кино „Роялъ“, да които и аз написах интересни ревюта…

Леа Коен доживя солидни преводи на немски език и вече може да претендира, че е успял автор.

Тя добре знае как да напише един качествен  текст или роман, без да робува на елементарните читателски очаквания, спазвайки необходимата творческа хигиена.

Коен има доброжелателно отношение към родната критика.Това съм го усетил лично от общуването си с нея.

Тя държи на чуждото мнение, когато е поднесено компетентно и обективно.

Тогава и уважава литературния изследвач, знаейки добре, че книгите й трябва не само да се четат, но и анализират и осмислят .

Не бяга от актуалната публицистика, винаги реагира емоционално, критикувайки абсурдните критерии на наградата „Вик”, сбърканите представи за актуално значимата литература по нашите географски ширини, полемизирайки дори с проф.Светлозар Игов.

Леа Коен се изявява и като майстор на късия разказ – достатъчно е да прочетем подборката „По „Графа“, публикувана на 12 януари 2020 г. в сп.“Нова социална поезия“

Не знам дали  скоро ще посегне да пише мемоари.

Тайно в себе си се надявам, че няма да избяга и от това изкушение, тъй като отсега съм в напрегнато очакване да проследя нейната гледна точка при представяне на събитията от 90 – те години на миналия век и началото на този, срещите и разговорите й с родни и чуждестранни политически и дипломатически светила, защитата на нейните обществено – политически пристрастия.

Знам, че е щастлива в семейния си живот, че се чувства едновременно българка, европейка и гражданка на света.

Винаги се радва , когато се зъвръща в любимата й София и се натъжава от неуредиците на безкрайния ни преход.

Сигурен съм обаче  , че няма да изостави писането, че и в бъдеще ще ни изненадва с нови книги и творчески предизвикателства, които ще са все по – зрели и качествени на базата на натрупания опит, постигнатия успех и преследваните все по – амбициозни творчески задачи.

Борислав Гърдев

неделя, 19 юни 2022 г.

За сериала "Техеран" и поуките от него

 

             За сериала „Техеран“

              и поуките от него

 

„Техеран“ е перфектно направена шпионска драма, чиито два сезона, от 22 юни 2020 до 27 юли и от 6 май  до 16 юни 2022 г. я превърнаха във феномен и в може би най – гледания и обсъждан израелски тв сериал.

Това не е ведър филм или героична комедия от типа на „Арго“(2012) на Бен Афлек, в който щатски шпиони, предрешени като холивудски майстори освобождават американски заложници в Иран.

„Техеран“ прилича много повече на всепризнатия образец в жанра – „Отдел „Фалшива самоличност“ (2015 – 2020) на Ерик Рошан и има нещо символично , че именно от него поема щафетата при излизането си в  мрачни и вече забравени пандемични времена.

Създаден с вещина, ентусиазъм и много любов и вдъхновение, сериалът се гледа на един дъх, създавайки постоянни емоции и напрежение, като не може да се каже със сигурност кой сезон е по – добър, тъй като и двата са на много високо ниво.

А и отвореният финал със спасилата се по чудо Тамар предлага различни решения и тълкувания.При това не само в посока оцеляването на единака – професионалист…

Не случайно епосът получи награда на израелската филмова и тв академия за най – добра драматична роля на Нив Султан – Тамар Рабинян и най – вече бленуваната статуетка  „Еми“ за най – добър драматичен сериал за 2021 г., еквивалент на „Оскар“ за тв бизнес.

Логично е да се запитаме на какво се дължи големия и заслужен успех на „Техеран“?

На първо място на стабилната и реалистична  драматургия, дело на Моше Зондер и Омри Шенхар.

Като сценарий „Техеран“ следва прословутата акция на МОСАД от 2018 г., когато агенти на службата измъкнаха 100 000 документа от ядрения архив на Иран, доказвайки наличието на Проекта AMAD , за разработване на ядрени оръжия от ислямската държава, като във втория сезон на прицел е шефът на революционните гвардейци генерал Мохамади,но сериалът като драматургия, ако и да е с измислена история, засяга и много по – дълбоки пластове, свързани както с народопсихологията и начина на живот в двете противоборстващи държави – Израел и Иран, така и с манталитета на обикновените и най – вече младите хора от двете страни на барикадата, колкото различен, толкова  и много сходен.

Естествено, най – главният е за изборът – да живееш ли в лъжа, несвобода, ограничения и религиозен фанатизъм, бягайки от действителността в света на дрогата и технопартитата в нелегални комуни или да се бориш с насилническия режим, рискувайки съдбата и бъдещето си.

Серийният филм засяга и много чувствителния проблем за смисъла на вложените усилия, в които се използват и нечистоплътни и манипулативни средства, при което враговете се оказва, че действат по един и същи начин и най – вече, че често високо рискови и направо съдбоносни операции са поставени в плен на съмнителни и сякаш изтлели в миналото емоционални връзки, при които загиват хора, в името на  благородни каузи, оказали се обаче плод на странни конюнктурни обстоятелства.

Не забравяме и сблъсъкът на двата цивилизационни устройствени  модела, които са в неизбежен конфликт.

Най – общо  сме свидетели на провеждането на две крупномащабни инициативи на МОСАД, свързани с опита за унищожаване на ядрения арсенал на Иран и с ликвидирането чрез дистанционен взрив на шефа на революционните гвардейци Сардар Касем Мохамади – Василис Кукалани.

Интригата е заплетена, пълна с обрати и неподправен драматизъм, като основната цел и заслуга на постановчика Даниел Сиркин („Алилуя“, 2003) е да покаже схватката като двубой на равностойни противници, без натруфен героизъм и ненужно шаржиране на врага.

Не случайно в първия сезон това е сблъсъкът на Фараз Камали – Шон Тоуб, познат ни от „Железен човек“(2008),шеф на разследването на Корпуса на революционните гвардейци и ръководителят на МОСАД Меир Горев – Менахем Гой„Сбогом, Багдад“ (2013), като забележете, Горев губи битката и е сменен във втория сезон от Юлия Маген – Сара фон Шварц („Лятна история“, 2004)!

В стълкновенията участниците в конфликта са постоянно в стресово състояние, налага се да играят и версията „Свой сред чужди, чужд сред свои“, на изпитание се поставят морално – волеви качества и патриотични чувства, примесени с неочаквани интимни драми – Тамар – Нив Султан и Милад – Шервин Аленаби, когото помним  като Салим именно от „Отдел „Фалшива самоличност“ (2020) и Яел Кадош – певицата Лираз Чархи и Каис Хан – Мохамед Белучи.

Удивително е колко правдиво изглежда всичко на малкия екран при условие, че екипът не е стъпвал в иранската столица , а е снимал основно в Атина.

Явно операторът Гиора  Бежах си е свършил много добре работата, а в добавка музиката на Марк Елияху придава на епизодите специфично и неповторимо ориенталско – драматично звучене.

Отделна тема е огромната организационна  работа, свършена от продуцентите Дана Идън  и Шула Шпигел за качествената реализация на проекта на канал Кан  11.

Не е случаен факт, че сериалът е купен за световно разпространение от Cineflix и Apple TV+.

Тези гиганти в дистрибуцията на телевизионна продукция много добре са  оценили качествата му, за да вложат средства и амбиция за неговото адекватно популяризиране .

За мен бе истинско удоволствие да проследя двата сезона и да видя с какви добри актьори разполага израелското кино .

Нив Султан като Тамар е безспорно черешката на тортата, едновременно секси, уязвима на моменти и дяволски добра професионалистка, която я чака заслужена световна кариера – справка сериалът „Тази мръсна черна чанта“ (2022) на Доминик Купър.

Шон Тоуб е просто перфектен като Фараз Камали, Навид Негабан ( „18 силни“, 2018) е много убедителен като Масуд Табризи, еврейският агент, осъзнал, че е играчка на съдбата и сам загинал от ръцете на килър на МОСАД, Шила Оми обира овациите като Наахид, съпругата на Фараз, а я зная още от времето на незаслужено пренебрегнатия филм „Войната на Чарли Уилсън“ от 2007г., запомнящо се е излъчването на Араш Маранди като Али, дясната ръка на Фараз Камали и като една много приятна и неочаквана изненада отбелязвам присъствието на знаменитата Глен Клоуз, доста поостаряла от времето на „Фатално привличане“ (1987), но все така магнетична и неустоима като психоложката и агент на МОСАД Марджан Монтазери.

Възхитителна е  актьорската игра в сериала, ангажираните без проблем говорят на иврит, фарси , английски и френски, като родените в Иран изпълнители закономерно са емигрирали в Англия, Германия и САЩ, за да продължат необезпокоявано своята възходяща кариера.

Докато гледах „Техеран“ ме обзеха и  тъжни чувства.

Ще успеем ли и ние да създадем такъв конвертируем телевизионен продукт?

Ще кажете, ама нали имаме „Под прикритие“ (2016) на Димитър Митовски, излъчван по HBO?

Така е , но дали само този опит  е достатъчен, няма ли да се продължи в същата посока?

Вероятно с „Братя“ на продуцента Краси Ванков, който след  две години и в пет сезона печели овациите на феновете си…

Борислав Гърдев

Сериалът може да се гледа на филми суб и masters – tb.com.

 

 

понеделник, 13 юни 2022 г.

Памет за Франк Капра

 

Памет за Франк Капра

 

Той е след майсторите на американското кино.Напуска родното сицилианско село Бизакуино на шест години заедно с родителите си,пристига в САЩ, работи като вестникопродавач и армейски инструктор, учи в Калифорнийския технологичен институт.

След армията се насочва към  киното през 1915 г.Утвърждава се като добър гегмен и с упорит труд се налага в капризния свят на Холивуд.

Създава образцови социални комедии.Легендарни са неговите добродетелни проповеди от екрана, често повтаряният от него призив за честност, справедливост и свобода в Америка, за сътрудничество между бизнесмените и трудещите се, заради които е наричан „митологизатор на Рузвелтовата епоха“( въпреки че е консервативен републиканец и противник на Франклин Делано Рузвелт по време на мандата му като губернатор  на Ню Йорк) и „О`Хенри на екрана“.

Тръгва с разработването на триковете за комедиите на Хари Лангдън, дебелият инфантил, превърнат от него в първостепенна звезда.

С Лангдън снима прочутите си творби „Скитай, скитай, скитай“(1926), „Най – силният човек“ (1927) и „Дългите гащи“ (1927).

Звездата се взема на сериозно и скъсва скандално със своя създател.

Капра си тръгва без да хленчи, уверено и с достойнство.

Знае, че е оскърбеният, тъй като сам  създава сюжетите .

Той дори лансира екранния му образ на малкия елф, приличащ удивително на добрия войник Швейк!

Времето доказва неговата правота – Лангдън бързо залязва, а Капра продължава да снима още четири десетилетия.В мемоарите си след години ще отбележи меланхолично : „Лангдън стигна самия връх : надминавайки славата на Чаплин.Така и не разбра защо.Лангдън стигна до самото дъно : евтин актьор, наеман от време на време.Така и не разбра защо.Нека допуснем, че светът му е виновен.“(стр.398).

Франк Капра снима добри неми филми – „Силата на пресата“ (1928) с Дъглас Феърбанкс – син и Джобайна Ралстън и „Звездата  на утринните матинета“ (1928) с Беси Лав.

Звездният му час настъпва с идването на звука.Работи вдъхновено и упорито и настоятелно преследва популярността.Не се колебае да представи дори конюнктурен филм като „Полетът“ (1929), в който Джак Холт като Панама Уйлямс преследва бунтовниците  на Аугусто Сесар Сандино в Никарагуа във впечатляващи с  драматизма си сцени с въздушни атаки и картечни обстрели!

 Успехът се задава на хоризонта през 1931 г., когато започва сътрудничеството му със сценариста Робърт Ръскин.

Атакува върха с „Жената модел“ (1930) – смело изследване на женския характер,  на Кей Арнолд ,не като предмет, а като личност, при това пресъздадено напористо в модерния дух на феминизма от Барбара Стануик и „Дъжд от светлина“ (1930) с Джо Кук, неговият отговор на Чаплиновия „Цирк“ от 1928 г., след което реализира „Дирижабъл“(1931) с Джак Холт и Фей Рей, отзвук на трагедията на Умберто Мобиле от 25 май 1928 г., романса „Платинено русата“ (1931) с Джийн Харлоу и мелодрамата  „Жената чудо“(1931) с Барбара Стaнуик.Последните два филма ознаменуват началото на сътрудничеството с Ръскин.

В разгара на депресията поставя „Американска лудост“ (1932) с Уолтър Хюстън и Пат О` Брайън, вдъхвайки увереност – поне в банковата система – за изтерзаните обикновени хора, докато в „Недопустимо“(1932) с Барбара Стaнуик и Адолф Менжу показва,че богатите също плачат, принудени да се съобразяват с обществените рамки – по тази причина проспериращият политик Боб Гроувър така и не успява да се ожени за своята любов – журналистката Лулу Смит.

Надниква в сложния китайски граждански конфликт с „Горчивият чай на генерал Йен“ (1933) с Барбара Стaнуик и Нийл Астър, за да приеме овациите от шумния успех след излизането на „Лейди за един ден“ (1933) с Уорън Уйлям и Мей Робсън.

Появява се и така очакваният голям хит – „Това се случи една нощ“ (1934) с Кларк Гейбъл и Клодет Колберт, с който печели 5 награди „Оскар“.

Кой не помни авантюрата на репортера Питър Уорън с милионерската дъщеря Ели!

В рамките на своето най – плодотворно десетилетие Капра получава  „Оскар“ за режисура през 1934, 1936, 1938 и 1942 г. и Златен глобус  през 1946 г., превръщайки се в най – титулуваният американски постановчик и в златната кокошка на „Кълъмбия“.

Заплатата му прогресивно расте и достига 25 000 долара на година!

В това студио работи до „Запознайте се с Джон Доу“,когато се прехвърля в „Уорнър брадърс“, има дълго и плодотворно сътрудничество с високомерния и взискателен продуцент Хари Кон, успява да си извоюва уникален статут на режисьор – звезда, като името му се изписва на екран първо, преди това на водещите знаменитости, ангажирани в продукцията.

Такава привилегия няма за Франк Лойд,  Хауърд Хокс, Раул Уолш,нито дори за Уйлям Уайлър и Джон Форд.

Голямото изключение е Чаплин, но той си е пълновластен господар на творбите.

Защо да се чудим тогава, че мемоарите му от 1971 г. са озаглавени „Име пред титрите“?

С „Това се случи една нощ“ започва важен и плодоносен етап в кариерата му, продължил до 1951 г.

Представя нови филми ежегодно.По правило те са касови, ефектни, ярки, занимателни.

Някои от тях са чиста забава  - „Бродуей Бил“(1935), „Цели се нависоко“ (1950), „Женихът се завръща“(1951).

Останалите обаче засягат животрептящи проблеми на САЩ – безработицата, апатията и безперспективността, тежкият живот на малките хора, манипулациите върху тях от властимащите…

Стига дотам през 1937 г. да представи слънчевата утопия „Изгубеният хоризонт“, в която Ронлад Колман като британският дипломат Робърт Конуей търси земния рай след преживяна самолетна катастрофа в съблазнителната митична долина Шангри – ла, оказала се подозрително по – привлекателна от реформиращата се Америка  на Франклин Рузвелт.

Гари Купър като Лонгфелоу Дийдс в „Мистър Дийдс отива в града“ (1936) съзнателно се разделя с богатството си от 18 милиона долара в името на общественото благо, Едуард Арнолд – Антъни Кърби в „Това няма да го вземеш със себе си“ (1938) великодушно се отказва да купи „къщата в района на дванадесети блок“, в която живеят като в комуна наемателите на Алис Мартин Вандерхоф – Лайънел Баримор, чудаците, на които не им пука за парите , представляващи добрата същност на Америка, Джеймс Стюарт – Джеферсън Смит от „Мистър Смит отива във Вашингтон“ (1939) като сенатор  - идеалист повежда битка срещу машинациите на колегата си Пейн – Клод Рейнс, обвинил го несправедливо в корупция.В 23 часова реч от парламентарната трибуна умело се защитава и накрая припада като национален герой, а Гари Купър като Джон Улоуби в „Запознайте се с Джон Доу“(1941) хитро се прави на безработния Джон Доу , готов показно да сложи край на живота си , но когато едноименното движение набира скорост, ловко направлявано от Д.Б.Нортън – Едуард Арнолд , Доу – Улоуби разбира, че се превръща в опасна маша за манипулиране на общественото мнение, явяваща се лъже алтернатива на републиканци и демократи, зад която прозира амбицията на Нортън да тласне страната към диктатура и еднолично управление.

Което и го подтиква към решителни действия в защита на истината и справедливостта.

Капра посочва открито хранителната среда на тоталитарните мегамитове – фашизъм и комунизъм -  липсата на свобода, сигурност, справедливост, перспективна насока, апатията и мързела на обикновените граждани и неуморно ги разобличава и клейми поне до 1948 г.

Пауза от актуалните проблеми  е бравурната комедия на ужасите по пиесата на Джоузеф Кесерлинг „Арсеник и стари дантели“ (1944), в която Кари Грант като Мортимър Брустър прави незабравима и уникална трагикомична роля.

Следва легендарната приказка „Животът е прекрасен (1946) с Джеймс Стюарт, Дона Рийд и Лайънел Баримор, с която в САЩ посрещат Коледа всяка година от малкия екран, една от най – тъжните – за съдбата на обаятелния Джордж Байли и неговите напъни да намери 8000 долара, с които да спаси имота и честта си  , но и най – оптимистичните, които съм гледал , тъй като Байли се спасява с помощта на съгражданите си.

Велик и незабравим филм, доказващ ефективно, че американската мечта не умира, дори и при най – безнадеждните обстоятелства.

„Състоянието на съюза“(1948) е последната му ангажирана социална комедия, която реализира като собствен производител, заедно с „Животът е прекрасен“ , чрез компанията си „Либърти филмс“.

Тя е логичният финал на сагата, започната с „Мистър Смит отива във Вашингтон“, тъй като тук кандидатът на републиканците за президент Грант Матюс – Спенсър Трейси, имащ шансове да се бори с Труман, се отказва на финалната права, осъзнавайки че предизборната борба променя същността му, че трябва да обещава невъзможни за изпълнение неща, да лъже и манипулира собствената си съпруга Мери Матюс – Катрин Хепбърн и общественото мнение на любимата си страна.

А това е тежко бреме за иначе прямия индустриалец – производител на самолети, което не желае да носи на плещите си.

Затова в не по – малко знаменита реч пред тв камери и 20 милиона зрители спира борбата за президентския пост.Но не и амбицията си да вразуми републиканци, демократи и избиратели, че от техните съвместни усилия и интегритет, зависи просперитета на САЩ.

Излишно е да казвам, че чрез устата на Спенсър Трейси говори самият Капра…

Пренастройвайки се в движение Капра се завръща от обществено – значимите теми към чистото развлечение.

Създава два филма с Бинг Кросби  - “Цели се нависоко“ (1950) и „Женихът се завръща“(1951).

Те са забавни и остроумни, с тях той дори прави концесия на сложния и комплексен свят на мюзикъла, но „Цели се нависоко“ не е нищо повече от римейк на познатия ни „Бродуей Бил“ и се помни с неочакваната поява на Оливър Харди като Сукър, докато по – стегнат и концентриран, хомогенен и целенасочен като  послание си остава „Женихът се завръща“, в който и Бинг Кросби като Питър Гарви е много по – органичен и ефективен.

Франк Капра изпада в безтегловност.Знаменитият автор на знакови комедии в средата на 50 – те години на миналия век е в творческа криза.

Досущ като неговия руски събрат Григорий Александров!

Намира изход – първо пуска 31 минутен цветен документален филм „Историята на Фолбрук“ (1952) за битката по правата на ползване  на река Света Маргарита между гражданите на района Фолбрук, Калифорния и федералното правителство, дело , скъпо за него като собственик на ранчо и едър производител на маслини и точило се до 2017 година!, в новела, направена с апломб и страст в защита на традиционните американски ценности, представена от Сесил Б.Де Мил и оказала се всъщност автентична осъвременена реплика на класиката му „Мистър Смит отива във Вашингтон“ (1939) и в предложението на телефонната компания „Бел“ да реализира четири тв научно – популярни филма за най – важните процеси, на които се дължи живота на нашата планета – кръвта и кръвоносната система, слънцето , космическите  лъчи, топлото течение Гълфстрийм.

Това е предизвикателство и стимул за нови креативни търсения.

Капра снима в цвят, вкарва в кадър специалисти, които разказват непринудено и увлекателно, използва като пълноценно изразно средство анимацията…

В резултат през 1956 – 1958 се появяват класическите  „Нашият мистър Слънчо“, „Хемо великолепният“, „Странният случай  с космическите лъчи“ и „Освободената богиня“, които и днес се гледат с удоволствие, вдъхновявайки нашите алтруистични пориви.

Добил отново увереност в себе си,Франк Капра се заема да докаже на всички , че е в играта и може да снима качествени комедии, които да привлекат широката зрителска маса в киносалоните.

Двете му нови комедии са бляскаво заснети в цвят и за широк екран.

В тях играят големи звезди – Франк Синатра, Елеонор Паркър, Каролин Джоунс и Едуард Дж.Робинсън в „Дупка в главата“(1959) и Глен Форд, Бет Дейвис, Томас Мичъл, Ан Маргрет и Питър Фолк в „Джоб, пълен с чудеса“ (1961), който всъщност е римейк на „Лейди за един ден“(1933).

Вдига се шум, маестрото дава пространни интервюта, пускат се натрапчиви реклами, филмите излизат…

Но не са посрещнати ентусиазирано от публиката, а и критиците се мръщят, че режисьорът се е изчерпал, че творбите му не вдъхновяват неговите почитатели, тъй като са опростени и прекалено идеалистични.

Какво му остава на Капра освен да свие бойното знаме?

Преди това обаче снима ведрия и  футуристичен „Среща в космоса“ (1964) с Мерсия Макбрум и Джим Бакус, в разгара на осъществяване на програмата „Меркурий“ и като оптимистично предчувствие за предстоящия подвиг на Луната на Армстронг на 20 юли 1969 г. и се захваща с екранизацията на романа „Изоставен“(1965) на Мартин Кейдин, останала неосъществена поради ограничен бюджетен лимит.

Написва  проникновено, честно, обективно, ведро и с очаквано самочувствие своите мемоари „Име пред титрите“ (1971), неговата гледна точка за света на киното, за възгледите и постиженията му, защитното му слово за всички решения, които е вземал.

Капра си тръгва от филмовия бизнес, защото не приема цинизма на новото време.Което го и заявява директно в автобиографията си : „Ветровете на промяната взривиха мечтата, произвеждана от фабриката за сънища като разкъсана кринолинова дрипа.Хедонистите, хомосексуалистите, болните от хемофилия кървящи сърца, мразещите Бога, търсещите бърза печалба художници, които заместиха таланта за шоково въздействие , всички викаха :“Бог е мъртъв ! Да живее голото удоволствие! Да се разведем! Да освободим света от фалшивата му скромност и да еманципираме нашите филми от морално бръщолевене! Убивайте за тръпката – шок!Шок! Да върви по дяволите добродетелта на човека – изрови лошото в него – шок! Шок!“(стр.486)

А след това  се преселва в по – добрия свят на 3 септември 1991 г.

Оставям за края на  своя преглед  делото на живота му – документалната епопея „Защо воюваме?“ (1942 – 1945).

В „Дейли варайъти“ 311/11/1983 излезе информация, че Капра ще преработи сагата си като тв сериал – „Проклятието на човечеството – войната!“, след като откупи филмите, ще се включи като водещ в съвременна обстановка на близо едночасовите програми и  обновеното му дело ще бъде предназначено за студенти.

Чаках достатъчно дълго , но за този проект не открих повече никаква следа.

Затова ще се задоволя с анализа на материала, който успях лично да видя през годините.

Припомням, че по БНТ през 1995 г. показаха непълна версия на серията на Капра, която той замисля, след като на 12 декември 1941 г. предлага услугите си на военния департамент, получава звание майор и по прякото указание на Рузвелт поема ръководството на Кинослужбата към военното ведомство.Управлението за военна информация се създава на 16 юни 1942 г.

Дълго уточнявах броя на произведените от него през войната филми .Националната тв ме подведе,показвайки поредицата като незавършена, Жорж Садул в своята „История на киноизкуството“, 1959, стр.331,  твърди същото ,тъй като „частта, която е трябвало да бъде посветена на Япония, била ръководена от Йорис Ивънс,но холандският помощник отказал да продължи филма си, когато военните, които контролират филма,му забранили да обвинява Микадо“ (тоест император Хирохито – б.м.) .

Това ме озадачи – колко са всъщност заглавията – шест, седем, осем? -  и аз в една своя електронна публикация в „Литернет“ – „Защо воюваме?“ – между пропагандната конюнктура и документалната класика“, 21 юни 2006 г . , констатирах с изненада, че“ това е повече от куриозно за класическа творба,въпросите около която би трябвало да са изяснени отдавна.“

Впоследствие открих и изгледах липсващите части на епоса и разбрах, че въпреки сгъстените срокове и ограничителните изисквания на военновременните условия, Капра си е свършил работата на прилично ниво.

Вече съм наясно колко са филмите от серията – 14, реализирани между 1942 и 1945 г.,знам че „Прелюдия към войната“ получава „Оскар“ за най – добър документален филм,че не на всички творби Капра е режисьор, а на някои е само художествен ръководител, давайки възможност и на таланти като Джон Хюстън , прочул се вече с цветния си репортаж “Отчет от Алеутските острови“ (1942) , да докаже колко добър документалист  е с „Победа в Тунис“ (1944) и „Битката за Сан Пиетро“ (1945).

Разбрах, че поредицата е заснета професионално зряло, че времетраенето  й варира между 13 – „Твоята работа в Германия“ и 63 минути„Запознай се с врага си – Япония“, достатъчни за решаването на художествени и чисто прагматични – пропагандни  -  задачи и че въпреки някои пропуски се опитва да обхване войната в нейната цялост и пълнота.

Акцентът е естествено Европа – „Нацистите нападат“, „Битката за Британия“, „Битката за Русия“, но е застъпена и Азия с „Битката за Китай“, включването на САЩ във войната – „Войната идва в Америка“ – у нас представен като „Страна на свободата“ , във версията на БНТ от 1995 г. е показан последен, камерите на екипите на Капра проникват  на островите в Тихия океан – „Битката за Нова Британия“ и пясъците на Северна Африка – „Победа в Тунис“, регистрират настъпателния  ход на съюзническите войски в Италия – „Битката за Сан Пиетро“ и накрая темпераментно и назидателно  напомнят какви са задачите на американските войници и администратори в Германия – „Твоята работа в Германия“ и Япония – „Запознай се с врага си – Япония“, като режисьорът поставя и филм, с който предвкусва победата над силния противник – „Двамата да повалени, да се готви третият“(тоест Япония – б.м.).

„Защо воюваме?“ съчетава пропагандата и художественото осмисляне на материала, фиксиращ хода на най – кървавата драма, сполетяла човечеството.

Франк Капра се опитва да балансира между утилитаризма, ограниченията на военната цензура и импулсите на собствената си иновативност.

Там, където остава верен на житейската правда,  създава ярки и класически като структура и въздействаща сила творби – „Прелюдия към войната“, „Битката за Британия“, „Войната идва в Америка“.

Плъзне ли се по плоскостта на актуалната целесъобразност , допуска осъдителни грешки – днес бихме ги нарекли манипулации – речта на Сталин към съветските хора  в „Битката за Русия“  кой знае защо се оказва произнесена на 22 юни 1941 г., след като се знае, че обръщението е прозвучало по радиото на 3 юли, когато съветският лидер преодолява първоначалния шок от изненадалата го хитлеристка агресия, стигащи със своята предвзетост до фалшифициране на историята – в „Нацистите нападат“ е изопачено представен германския план за световно господство с въображаемо доминиране над Япония, когато е било ясно, че на 18 януари 1942 г. Райхът и Япония точно са си разпределили сферите на влияние в Азия и армиите им е трябвало да се срещнат в Индия, докато в „Тук е Германия“ прави превратна характеристика на германския народ,поради намесата на  Ернст Любич, акцентирайки на неговия пиетет към дисциплината и уважението спрямо държавните структури, които неизбежно прерастват в конформизъм относно установяващия се фашизъм, стигайки до крайност при приравняването на ролята на Бисмарк и Хитлер  в германската история (И двамата са завоеватели!)

Независимо от допуснатите гафове и фактът, че част от творбите така и не получават широк показ, Капра изпълнява с чест поставената му от правителството задача, доказва, че може да работи успешно и плодотворно в документалистиката, получава - заслужено – военното звание полковник и медал от генерал Джордж Маршал, след което бърза да заснеме своята безсмъртна коледна приказка „Животът е прекрасен“, представена в Ню Йорк на 21 декември 1946 г.

С него американците посрещат всяка година най – светлия християнски празник, а ние, редовите европейски зрители, си го гледаме редовно на компютъра, издайнически подсмърчайки  над вечната класика, почитайки непринудено таланта и достиженията на един от най – големите кинорежисьори на нашето време – Франк Капра .

Борислав Гърдев