Кажете им, че Слай е още тук

                                  Кажете им, че Слай е още тук

 

Любимецът на милиони зрители Силвестър Сталоун се ражда на 6 юли 1946 г. в Ню Йорк и расте като хилаво дете с парализирана лява част на тялото, за чието възстановяване са му необходими цели 15 години.

Младежът е болнав, трудно усвоява учебната материя и набързо сменя цели седемнадесет училища!

В юношеска възраст все пак послушва баща си Франк, започва да спортува, на 16  вече се занимава с „лек” културизъм, завършва американски колеж в Швейцария, учи драматургия в университета в Маями, Флорида и през 1969 г. поема отново към родния си град.

Дебютира през 1970 г. с главна роля в еротичната мелодрама „Парти у Кити и Студ”(1970) на Мортън Луис.

Снима и с  големи режисьори – при Уди Алън е побойник в „Банани”(1971), а при Алън Пакула е шеф на дискотеката в „Клут”(1971), а постига  успех в увлекателната гангстерска забава „Главатарите на Флетбуш”(1974) на Стивън Верона и Мартин Дейвидсън, където се изявява като Станли Росиело.

След този филм и придобитото самочувствие пътят към популярността е открит – в безсловесната роля на наемния убиец Джони в „Сбогом, моя красавице”(1975) на Дик Ричардс,  Франк Нити в „Капоне” (1975) на Стив Карвър, както и  в прочутия сериал „Коджак” (1975) като детектива Рик Дейли на Абби Ман.

Оттук до световната слава на „Роки” има само една крачка и ...една година.

Легенди се разказват за това как с яростна упоритост Сталоун отстоява пред ръководството на „Юнайтед артистс” правото си да бъде не само сценарист, създал сюжета за четири дни, но и изпълнител на главната роля,  да посочи режисьор, с когото иска непременно да работи – Джон Авилдсън и да продаде сценария за 23 000 долара, но с процент от печалбите.

Благодарение на неговата упоритост и непреклонност шефовете отстъпват, „Роки”излиза на 3 декември 1976 г., събира световен прииход от 225 млн.долара  и печели три „Оскара” – за филм, сценарий и монтаж, като за пръв  път Сталоун е номиниран и като най – добър актьор на годината.

През 2015 г. за същата си , но вече поддържаща изява, отново е номиниран да наградата на Академията!

Ролята на италианския жребец Роки Балбоа се оказва големият шанс на живота му , с която Силвестър Сталоун се идентифицира до днес.

С нея  доказва, че е самороден талант и че той ще чупи яйцата за омлета.

Филмът връща на екран чистата емоция и е необходимата оптимистична приказка за обикновените американци на тема „В какво се превръщат мечтите, когато вярваш в тях”,  изтерзани от виетнамската авантюра и аферата „Уотъргейт”.

Слай се съобразява с традицията и реализира още седем продължения (1979, 1982, 1985, 1990, 2006, 2015, 2018) , на петото отново привлича Авилдсън за постановчик, тъй като другите поема да режисира сам, но с течение на годините магията на успеха  се загубва.

Героят остава без развитие и вътрешно обогатяване, в началото на перестройката в четвъртия филм  е използван като защитник на традиционните американски ценности  в жестока схватка с боксьора – кагебист Иван Драго – Долф Лундгрен, петата част деградира до сантиментална махленска драма и едва в шестата серия сякаш има възраждане на магията, когато 60 годишният Роки отново излиза на ринга  за последната си  достойна загуба, след което се преквалифицира в треньор…

По подобна парабола се развива съдбата и на другия му култов герой Джони Рамбо, бившата зелена барета, която, борейки се с предразсъдъците на глухото провинциално американско градче, печели безапелационно нашите симпатии  в пилотната серия на нашенеца Тед Кочеф (1982), създадена по романа на Дейвид Морел.

След това като едноличен противник на виетнамския и съветски милитаризъм ( в продълженията на Джордж Пан Косматос, 1985 и Питър Макдоналд, 1988), действащ на принципа – „Стреляй и след това мисли!” повече стъписва, докато в предпоследната част, заснета от самия Сталоун през 2008 г. , надянал плаща на борец срешу кървавата бирманска хунта , Рамбо  отново намира своето призвание.

Идва и петата част „Последна кръв“ (2019),на Ейдриън Гринбърг, в която „разказва играт“ на нагли мексиканци – търговци на женска плът.

Слай изживява три кризисни периода в кариерата си, които успява да преодолее с много настойчивост и постоянство.

Първият идва  след „Роки I”, когато опиянен от славата решава, че в киното може да прави всичко и  да бъде тотален автор .

Така, надценявайки своите възможности,  създава две анемични и полууспешни авторски мелодрами, за които днес надали някой се сеща – „Райската алея”(1977) и „Да оцелееш”(1983), който на всичкото отгоре е продължение на легендарния мюзикъл на Джон Бадъм „Треска в събота вечер”(1977) отново с Джон Траволта в ролята на Рито Манеро, чийто провал компенсира с блестящите си превъплъщения като профсъюзния ръководител Джон Ковак във „ФИСТ”(1978) на Норман Джуисън,  симпатичният вратар Робърт Хотч във футболната драма на Джон Хюстън „Бягство към победата”(1981),  суровият и безкомпромисен детектив Дик Да Силва в трилъра „Нощни ястреби”(1981) на Брус Маламуд,  напористият Ник Мартинели, станал кънтри звезда в прочутата мелодрама на Боб Кларк „Фалшивият диамант”(1984), където в партньорство с легендата Доли Партън демонстрира великолепни вокални данни ,  лейтенант Мерион Кобрети в екшъна „Кобра”(1986) на Джордж Пан Косматос и  майсторът на канадската борба Линкълн Хоук в „На върха”(1987) на Менахем Голан.

През този период Силвестър Сталоун става любимец и на президента Рейгън, който го кани в Белия дом през 1985 г.

Вторият кризисен етап настъпва в началото на 90 – те години на миналия век, когато безуспешно се опитва да се утвърди в комедията, регистрирайки слаби постижения в амбициозни проекти – „Оскар”(1991) и „Спри, или мама ще стреля!”(1992).

Независимо че е ръководен от майсторите Джон Ландис и Роджър Спотисууд , Слай допуска непростим гаф, като намира спасителен изход в света на екшъна – в „Танго и Кеш”(1989) на Андрей Кончаловски , „Зад решетките”(1989) на Джон Флин , „Катерачът”(1993) на Рени Харлин , „Разрушителят”(1993) на Марко Брамбила, „Специалистът”(1994) на Луис Лоса , „Атентатори”(1995) на Ричард Донър , „Съдията Дред”(1995) на Дани Кенън и „Дневна светлина”(1996) на Роб Коен,“Законът на Картър“ (2000), на Стивън Кей, „Куршум в главата“ (2012) на Уолтър Хил, „Обратно броене“ (2018) на Брайън Милър,“Отряд самоубийци“ (2021) на Джеймс Гън…

Този му ход се оказва смайващо далновиден, хонорарите  скачат до небесата – 15 милиона долара за „Роки IV” и 20 милиона за „Състезанието”, а филмите му носят солидни печалби – като първенецът е безспорно „Катерачът”, спечелил общо 225 милиона долара!

В края на миналото десетилетие Сталоун прави нови опити за смяна на имиджа -  в псевдодокументалния филм на Артър Хилър „Гори, Холивуд, гори”(1997) и особено с  „Копланд”(1997) на Джеймс Манголд, в който  в ролята на ченгето Фреди Хефлин доказа, че е изключителен драматичен талант.

Новото хилядолетие за Сталоун тръгва добре с екшъна „Законът на Картър”(2000) на Стивън Кей, в който  ни впечатлява в одеждите на  непоколебимия Джак Картър, след това е автомобилният състезател Джо Танто в бледата спортна драма на Рени Харлин „Състезанието”(2001) и бодигардът Франки Делано в гангстерската комедия на Мартин Бърк „ Да охраняваш Анжело”(2001).

Силната драма „Детоксикация”(2002) на Джим Гилеспи е последвана от  двата му напъна с неговите камеоизяви в „Такси - 3”(2003) на Жерар Кравчик и „Деца шпиони -  3”(2003) на Робърт Родригес, като опит за завръщане в голямата игра се явява ролята му на мага на картите  Дийн Стивънс  в „Ловки ръце”(2004) на Деймиън Нюман .

Силвестър Сталоун отново напомня за себе си като голяма звезда с трите си поредни успешни авторски проекта „Роки Балбоа”(2006), „Джон Рамбо”(2008) и „Непобедимите”(2010), в който се  подвизава като Бърни Рос, спечелвайки със своите приятели Джейсън Стейтъм - Лий и Джет Ли – Ин Янг, своята мръсна малка война в Южна Америка.

Продълженията му излязоха през 2012 и 2014 .

 Днес Сталоун е уважавана и обичана звезда на световното кино,  колекционер на картини и красиви жени ( браковете му със Саша Цак, Бриджит Нилсен и Дженифер Флауър са подробно разнищени от клюкарските издания), певец,художник , създател на линия мъжки дрехи с марката „Sly”,продуцент на популярните реалити формати – „Претендентът“ (2006  - 2009) и „Последният най – добър майстор „ (2017 – 2018) институция, с която и досега се съобразяват при реализацията на скъпи и рисковани проекти като  „Непобедимите”.

Не е за вярване, че Слай Сталоун  остарява, тъй като и досега  е запазил своя младежки дух, ентусиазъм и непосредственост, виталността си и вкуса към авантюрата ( Той е сред инициаторите, заедно с Брус Уилис и Арнолд Шварценегер, за създаването на веригата ресторанти „Планета Холивуд” през 1991 г., много популярна някога,  но за съжаление двукратно фалирала през 1999 и 2001 г.), неизтощимата си работоспособност, сериозното си отношение към професията и безпределната любов на  многобройните си  почитатели, с които контактува в Twitter.

Сталоун гостува у нас на 28 септември 2008 г.и се  срещна  се с Бойко Борисов , приел го  като свой скъп гост,  снима в България втората и третата част на „Непобедимите“, както и четвъртата и пета част на „Рамбо“ и дори похвали родината ни като райско кътче ( „Това е мястото!“)  в прочутото си видеообръщение от 11 октомври 2015 година…

Борислав Гърдев

 

Опасни типове по пътеките на славата

                            

           Опасни типове по

          по пътеките на славата

 

Киното рядко познава такава пълноценна креативна колаборация, каквато се установява между Кърк Дъглас и Винсент Минели.

Привидно двамата са толкова различни и несъвместими.

Кърк е атлетичен, самоуверен и напорист.Той играе смели, амбициозни и корави мъже, които знаят как да се справят със суровия живот.

Затова се и снима преимуществено в зрелищни и ярки продукции, в които като правило е героят и лидерът – споменавам само „Големият карнавал“ (1951),„Одисей“ (1954) „Пътеки на славата“(1957), „Спартак“(1960), “Седем дни през май“(1964), „Героите на Телемарк“ (1965)„Отрядът“(1975), „Мъжът от снежната река“ (1982),“Опасни типове“ (1986), „Алчни хора“ (1994)…

Минели е фин, изтънчен, слаб, одухотворен, живеещ изцяло в света на приказката и ослепително красиво заснетия мюзикъл или мелодрама – „Един американец в Париж“ (1951), „Моделиерката“(1957),„Жижи“(1958),“Хартиена птица“(1965), „Нина“(1976)…

Сякаш нищо не може да ги свърже за съвместна работа.

Да, ама не!

Оказва се, че Кърк Дъглас прави с Минели – както при Кубрик -  най – богатите и впечатляващи роли,тъй като актьорският му стил се вписва добре към натюрела на Минели и афинитетът му към образи на невротизирани и раздирани от противоречия творци.

Винсент Минели смята, че никой друг актьор не се е справил така добре с поставените му задачи като него – „Здрав, атлетичен, понякога експлозивен играч,Дъглас обичаше статичната реторика и правеше всичко страстно.“

На 25 декември  1952 г. излиза „Лошият и красивите“ по сценарий на Джордж Брадшоу и Чарлз Шни.

Това не е нито слънчев мюзикъл ,нито ведра приказка за любовта на млади и амбициозни американци.

Нищо подобно!

„Лошият и красивите“ е суров, мрачен, жестоко реалистичен разказ за света на филмовия бизнес, в който чрез серия от ретроспекции на трима души – сценарист, режисьор и актриса и през погледа на продуцент се разкрива сложния, противоречив и на моменти демоничен образ на продуцента Джонатан Шийлдс, тръгнал от нищото, направил пари, съсипал живота на своите колеги, но очакващ чрез съгласието им за съвместна работа финансиране на нов и амбициозен проект.

Засегнатите от действията на Шийлдс отказват да работят с него, но финалът е много показателен – докато тримата излизат от стаята – продуцентът – партньор на Шийлдс – Хари Пебел – Уолтър Пиджеън уведомява намирашия се в Париж  Шийлдс за неуспешните си преговори,докато тримата засегнати подслушват с удължен телефон подробностите за новия проект на някогашния им враг с все заинтересован израз на лицето…

 

Зад Шийлдс познавачите на холивудските нрави веднага познават Дейвид Селзник, бащата на „Отнесени от вихъра“ (1939) и Орсън Уелс, създателят на „Гражданинът Кейн“(1941).

Ако и да е с продължителност от близо два часа „Лошият и красивите“ се гледа като откровение, а причината основно е в прекрасната и обсебваща игра на Дъглас.

Той не просто играе с вдъхновение и страст, той се вживява в образа, той Е Джонатан Шийлдс.

Номиниран е за „Оскар“ за главна мъжка роля, но губи от титана Гари Купър, създал знаменития шериф Уил Кейн в „Точно по пладне“ (1952) на Фред Зинеман.

През 1956 г.Кърк Дъглас и Минели се събират отново за още по – амбициозен проект – екранизацията на „Жажда за живот“ на Ървин Стоун с премиера на 17 септември.

Кърк поема ролята на Ван Гог, тъй като е на неговите години, когато художникът се самоубива, а и физически прилича на него и добре владее френски, докато Антъни Куин се съгласява да играе Пол Гоген.

Филмът е прекрасна и проникновено експонирана драма за края на един изключително талантлив и изтерзан от живота художник.

Заснет е в наситени и завладяващи цветове от Фредерик Йънг, а впечатляващата музика е дело на корифея Миклош Рожа.

С изключително майсторство е показан конфликтът между двамата изтъкнати творци, бурният им и често пълен с пререкания и скандали живот до раздялата им, бавното потъване на Ван Гог в света на лудостта, чийто етапи са прословутото отрязване на ухото,халюцинациите и припадъците.

Дъглас играе с невероятна и неподражаема страст.

За него ролята на прочутия художник е болезнено преживяване.

Съпругата му Ан допълва – „Когато снимаше „Жажда за живот“, той се прибираше с онази червена брада на Ван Гог, обут в онези големи ботуши, тропаше из къщата – беше страшно.“

Филмът прави фурор, но, както често се случва, победителят се оказва  Антъни Куин, спечелил „Оскар“ за поддържаща мъжка роля.

Според Минели Дъглас е заслужавал „Оскар“ за главна мъжка роля, но отново губи в тежка конкуренция с Юл Бринър, грабнал златната статуетка под носа му за ролята на екзотичния сиамски крал в мюзикъла на Уолтър Ланг „Кралят и аз“.

За Дъглас остава утешителния „Златен глобус“ – „Оскар“ той така и няма да получи, ако не броим утешителната награда от 25 март 1996 г. за цялостно творчество…

Любопитно е как реагира след прожекцията на филма Херцогът – Джон Уейн.

В мемоарите си „Синът на вехтошаря“ от 1988 г.Кърк Дъглас  е лаконичен и колоритен – „Господи, Кърк!Как можеш да изиграеш такава роля? Останаха толкова малко от нас.Трябва да играем силни, корави герои.Не тези слаби треперковци.“

Дъглас се опитва да обясни – „Всичко е измислено, Джон.Не е реално.Ти всъщност не си Джон Уейн, знаеш ли?“

Уейн само го изглежда странно, сякаш колегата му го е предал.

Третата и последна съвместна работа на Дъглас и Минели се появява на 17 август 1962г.

Сценарият е дело отново на Чарлз Шни, поради което мнозина фенове го възприемат като своеобразно продължение на „Лошият и красивите“.

Но „Две седмици в друг град“ си е съвсем различен филм, сниман в „Чинечита“.

Той отново разказва за подмолните игри във филмовия бизнес, но с по – шлифован и язвителен тон, характерен за автора на романа Ъруин Шоу.

Всъщност именно Шоу е големият губещ от реализацията проекта, тъй като готовият филм има само бледа и имагинерна връзка с неговия иначе дълбоко реалистичен, обхватен и силно въздействащ роман.

Основните персонажи от романа  - Джак Андрюс, актьорът с увяхнала заради алкохолизма си слава,призван да спаси рожбата на получилия инфаркт режисьор Морис Крюгер, надзираван от властната му и свадлива съпруга Карлота, присъстват на екрана, добили облика и харизмата на Кърк Дъглас, Едуард Г.Робинсън и Сид Чарис, цветовата гама на оператора Милтън Краснър е житейски достоверна,но като цяло гледаме доста волна и силно видоизменена версия на романа на Шоу, в която като най – адекватен в интерпретацията си изпъква именно Кърк Дъглас.

Минели работи внимателно и скрупольозно, той ще направи в Рим след това и последния си филм „Нина“ (1976), в който главната роля ще изпълни дъщеря му Лайза, но лично аз  бях неприятно изненадан от начина на адаптация на романа на Шоу, в който са ампутирани всички критични и изобличителни сцени и обобщения, а е  акцентирано основно на мелодраматичната интрига.

„Две седмици в друг град“ не получава никаква престижна награда.

"Оскар" - ът за главна мъжка роля за 1962 г. печели с вдъхновената си игра на обаятелния адвокат Атикус Финч Грегъри Пек с "Да убиеш присмехулник" на Робърт Мълиган.

"Две седмици"... си остава последният общ филм, който Дъглас и Минели правят.

Дали постановчикът постъпва правилно като не кани повече за работа знаменития актьор , продуцент и режисьор ,е отделна тема за размисъл.

Аз например смятам, че Дъглас е можел по – добре да изиграе ролята на учителя Едуард Хюит от Ричард Бъртън в „Хартиена птица“ (1965), но си давам сметка, че това е невъзможна мисия, първо, защото тогава е ангажиран с три мащабни военни продукции – „В опасност“ на Ото Преминджър, „Героите на Телемарк“ на Антъни Ман и „Гори ли, Париж?“ на Рене Клеман и второ,тъй като в пика на славата на най – одумваната тогава артистична двойка именно Бъртън е трябвало да партнира на съпругата си Лиз Тейлър – художничката Лора Рейнолдс.

Това са закономерните изисквания на пазара и маркетинга.

А че Дъглас е имал потенциал да направи поне още една  конгениална изява го доказва през 1969 г., когато изненадва филмовия свят със своята интерпретация на образа на рекламния бос Еди Андерсън в партньорство с Фей Дънауей като Гуейн род режисурата на великия Елия Казан, екранизирал собствения си роман от 1967 година…

Борислав Гърдев

Текстът е посветен на 35 г. от смъртта на Винсент Минели и 105 г. от рождението на Кърк Дъглас.