Последният поклон  на великата звезда  

 

На 29 август се навършват 40 години от смъртта на една от най – популярните и обичани актриси  в световното кино – Ингрид Бергман.

Моето поколение я помни като разностранен талант, с бляскава кариера в родната Швеция, а след това в Холивуд и Италия,за да дойде

триумфалното й завръщане в Америка след развода й с Роберто Роселини , с когото живее между 1950 и  1957 г., късно завръщане в родината, за да гастролира при

великия Ингмар Бергман в „Есенна соната“ през 1978 г.и  стигне до финалната й и наистина блестяща изява – завещание като Голда Меир в

минисериала   на Алън Гибсън „Жена на име Голда“, излъчен на 26 април 1982 г. и оказал се нейната знаменита лебедова песен.

Имал съм шанса и късмета да гледам някои от най – добрите й филмови изяви – „Интермецо“, шведската и американската версия на Густав

Моландер и Грегъри Ратоф от 1936 и 1939 г., „Казабланка“ (1942)на Майкъл Къртис, „За кого бие камбаната?“ (1943) на Сем Ууд, „Газова светлина“

(1944) на Джордж Кюкър,“Омагьосаният“ (1945), „Небезизвестните“ (1946 )и „Под знака на Козирога“ (1949) на Алфред Хичкок, „Жана д`Арк“(1948) на

Виктор Флеминг,“Страх“ (1954) на Роберто Роселини,„Елена и мъжете“ (1956) на Жан Рьоноар, „Анастасия“ (1956)  и „Обичате ли Брамс?“ (1961)на Анатол Литвак,

„Домът на Шестото щастие“ (1958) на Марк Робсън, „Жълтият ролс – ройс“ (1964) на Антъни Аскуит, „Кактус“(1969) на Джийн Сакс и „Убийство в „Ориент експрес“(1974)

 на Сидни Лъмит.

Учила в кралското училище за драматичен театър в Стокхолм и подтиквана от баща си , Бергман прави шеметна кариера най – вече в киното, печелейки три „Оскар – „а – за

„Газова светлина“, Анастасия“ и „Убийство в“Ориент експрес“, за да се завърне по правило на сцената в популярни постановки като „Чай и съчувствие“ (1956),

„Промяната в капитан Брасбаунд“ (1971),„Постоянната съпруга“ (1973) и „Водите на луната“(1977).

От 10 до 25 май 1973 се провежда 26 кинофестивал в Кан, на който Бергман е председател на журито.

Тя също има заслуга новаторският филм на Джери Шачбърг „Плашилото“ с Джин Хекман и Ал Пачино да спечели „Златната палма“.

В началото на 80 – те години на миналия век се възобновява заболяването й от рак на гърдата, което е лекувано успешно през 1974 г.

Разбирайки, че е на финала на своя жизнен и творчески път Бергман написва мемоарите си „Моят живот“, издадени на български през 1989 г. и решава да изиграе

 последната роля в живота си, която всъщност се оказва и най – зрялата и с впечатляваща емоционална сила – тази на Голда Меир  в сериала на

Алън Гибсън („Чърчил и генералите“, 1979) по сценарий на Харолд Гаст („Оттук до вечността“, 1979) и Стив Гетърс („Живътът е хубав“, 1974) ,

операторска работа на Адам Грийнбърг ( „Терминатор“, 1984) и музика на Мишел Льогран („Тримата мускетари“, 1973,“Атлантик сити“, 1981) –

 „Жена на име Голда“.

Телевизионният  филм е реализиран с   вкус към детайлите, пресъздавайки автентично 70 години от миналия век, както и с  много любов и уважение към главната си героиня,

 проследявайки основните и най – важните моменти от живота й – от трудните детски години в Русия – в еврейското гето в Киев, където като дете на

 Моше и Блуме Мабович става свидетел на прословутите погроми срещу етноса й,през емиграцията в САЩ през 1906 г.в Милуоки, Уисконсин,

  заминаването шест години по – късно при сестра й Шейна в Денвър,сватбата с литовския емигрант Морис Майерсън на 24 декември 1917 г.,

отплаването за Палестина като ционистка активистка на 23 май 1921 г. и животът в кибуца „Мерхавия“,развитието й като профсъюзен

активист – секретар на Женския трудов съвет за еврейските  работници в Палестина „Хистадрут“ от 1928 г., след като е родила вече сина си Менахем и

дъщеря си Сара през 1924 и 1926 г. и стига до ролята й на родоначалник на държавата Израел , създадена на 14 май 1948 г.

Не случайно на нея е издаден първият израелски паспорт, за да може да контактува с йорданския крал Абдула, след което да събере помощи в САЩ в размер на 50

милиона долара, необходими за закупуване на оръжие за родината й.

Първата серия на „Жена на име Голда“ завършва със създаването на държавата Израел и настъпилата тревога в ръководителите й за запазване на нейния

суверенитет и независимост особено при атака на Арабския легион на йорданския крал Абдула, с който Голда Меир води тежки, но безрезултатни преговори,

докато втората абхваша колкото е възможно обективно и пълно следващите 30 години от живота на Голда  -

когато тя изкачва върховете на държавната пирамида – министър на труда – 10 март 1949 – 19 юни  1956, външен министър – 19 юни 1956 –  12 януари 1966 ,

лидер на „Партията на труда“  28 януари 1969 –3 юни  1974 и премиер от 17 март 1969 до 3 юни 1974 г.

Гибсън подхожда към тв сагата с нужния респект и внимание.

Някои важни факти от биографията на Меир не са засегнати – мисията й като посланик в Москва между  2 септември 1948 и 10 март 1949 г., мюнхенското клане от 5 – 6 септември 1972 г.,

други са само щрихирани със задкадров текст – началото на втората война в Близкия изток на 29 октомври 1956 г., посещението при Никсън в Белия дом на 25 септември 1969 г.

Режисьорът се стреми да бъде обективен, да не идеализира своите герои – и Голда Меир – Джуди Дейвис и Ингрид Бергман, и Бен Гурион – Дейвид де Кейзър, и крал Абдула – Найджъл Хоторн,

и Ануар Садат – Робърт Лоджиа, и ген.Моше Даян – Йоси Грабер са пълнокръвни и правдиво пресъздадени образи, със своите надежди и мечти, желания и копнежи.

Маркиран и претворен с нужното внимание, без да се изпада в куриозно затъване в жълта пикантерия е сложният личен живот на Голда Меир и Морис Майерсън –

Леонард Нимрой, обичащи се и уважаващи се, но живеещи разделено без да стигат до развод до смъртта му на 25 май 1951 г.

Като че ли най – голямо внимание постановчикът обръща именно на годините на премиерстване на Меир, за да демонстрира уверено  как властта не

изкушава тази иначе необикновена,  твърда и борбена жена, която не мечтае да бъде нито диктатор , нито обожаван водач, а държи на своята скромност и честност – да не забравяме,

че ходи на работа и се прибира в къщи с автобус,  мъкнейки сама продуктите за готвене към дома си на улица „Барон Хирш“, на просперитета на родината си, която трябва да се съобразява с последствията

на Шестдневната война -5– 10 юни 1967 г. и най – вече с драматичната война  от Йом Кипур от 6 до 25 октомври 1973 г., когато изненаданата държава с мъка удържа победа  над Египет и Сирия,

но с цената на  големи жертви и щети, свързани и с обществено недоволство както към правителството, така и към МОСАД, че не са били подготвени ефективно за арабската атака.

Голда Меир – Ингрид Бергман, неизменен депутат от 1949 до 1974 г. , осъзнавайки своята отговорност  подава оставка на 3 юни 1974 г., заменена от

Ицхак Рабин.

Гибсън разкрива със забележителна вещина драмата на Меир, която е притисната до стената и ако и да вади държавата си от най – голямата заплаха, която я е

грозяла, именно като жена осъзнава, че платената цена е прекалено висока, а здравето  й е вече разклатено и ракът напомня за себе си.

Сцените с правителствената криза и подаването на оставката са сред най- силните и драматично въздействащи, а играта на Бергман е на впечатляваща

висота.

Ако и да  завършва със смъртта на Голда Меир на 8 декември 1978 г. на осемдесет годишна възраст в Йерусалим, сериалът има оптимистично звучене.

Това е в духа на стилистиката му, в който е изграден – едновременно спомен за най – важните моменти от живота на Меир, разказани

непосредствено и увлекателно пред ученици в училището на „4 улица“ в Милуоки през 1977 г.,където и тя е учила, докато е живяла  в Америка и непринудена и поучителна

 история за подрастващи,за това как обикновения човек се превръща в Личност и Герой.

Втората серия приключва с посещението на Ануар Садат в Израел на 17 ноември 1977 г., когато е приет от премиера Менахем Бегин и говори пред Кнесета, разкривайки

желанието си да сключи мир с еврейската държава и последвалата официална вечеря , на която египетския президент показва колко много уважава, цени и е

респектиран от личността на Голда Меир, поканена от куртоазия на тази важна среща, наричана на нея Старата госпожа и Майката на Израел.

Тя все пак успява на финала  да зададе на Садат сакраменталния въпрос, измъчвал я дълго време – „Кое ви забави толкова?“

Ако и да е дълъг 198 минути „Жена на име Голда“ се гледа на един дъх и с непресекващ интерес.

Основната заслуга е безспорно на Ингрид Бергман, създала неподражаемо и толкова достоверно и правдиво образа на първата жена министър –

председател на държавата Израел.

Последната й работа в тв е оценена по достойнство.

Самият сериал получава три награди „Еми“ за 1982 г. – за монтаж, драма и главна женска роля на Ингрид Бергман.

Знаменитата актриса печели и „Златен глобус“ за главна женска изява в лимитиран тв сериал.

Тези отличия , за съжаление, са присъдени посмъртно и ги получава най – голямата й дъщеря Пия Линдстрьом от брака й с мозъчния хирург

Арон Петер Линдстрьом -  1937 – 1950 г.

За нас остават в наследство незабравимите роли на  Ингрид Бергман, чийто достоен завършек и венец на артистичното й творчество е образът на Голда Меир

от мини сериала на Алън Гибсън.

Борислав Гърдев

Сериалът може да се гледа  на www.vbox7.com.

 

 

 

 

 

   Мащабните проекти на Михаил       Зигар

 

Познавах Михаил Зигар (1981) като автор на „Газпром .Новото руско оръжие“ (2008) и “Владимир Путин.Неизбежните войни“ (2015) и ми бе много любопитно да прочета „Империята трябва да умре“, издадена в родината му през 2017 г.

Зигар е е подготвен и опитен разследващ журналист и изследовател, работил за руското издание на „Нюзуик“, за „Комерсантъ“ и за единствената независима руска телевизия „Дъжд“.

Той пише стегнато, аргументирано критично и завладяващо.Вероятно и затова е популярен, чете се , без да е репресиран.

Всъщност Зигар е хроникьор – на отминали времена , стълкновения и страсти, оказали се обаче съдбовни както за родината му, така и за света.

„Газпром…“ е нагледен пример за това как скъпоценното синьо гориво се оказва коз и аргумент за прокарване на определени политики от страна на Русия с цел запазване на доминиращото й положение на енергийния пазар.

Зигар осъзнава, че газът е оръжие, което може и да убива, и да защитава, важното е в чии ръце е…

В „Неизбежните войни“ проследява възхода на Путин от шеф на ФСБ до президент и премиер, както и трансформациите, които преживява – от доброжелателно настроен либерален властник, до обиден, неразбран от Запада и уязвен лидер, непримирил се, че колегите му не признават Русия за равностоен партньор и постепенно превърнал се в невярващ на обещания, затворен в себе си мнителен самодържец, решил да заложи на своята партия „Единна Русия“, църквата и патриотичните лозунги и да стигне до анексията на Крим и подпомагането на украинските сепаратисти в Донецк и Луганск.

Всъщност“Неизбежните войни“ е превъзходно проследяване метаморфозите на човек, случайно озовал сена върха на държавната пирамида и действащ инстинктивно за собственото си оцеляване, за да се окаже впоследствие вкопчен в управлението , за когото няма връщане назад, освен да ръководи държавата си като обсадена крепост в продължение на дълги години…

„Империята трябва да умре“ е също хроника  - на управлението на последния руски император Николай II, при когото вследствие на грешки и фатално стекли се обстоятелства, Руската империя рухва, а 304 годишната история на династията Романови безславно потъва в историята.

Въодушеви ме още заглавието, напомнящо прочутия призив „Каргтаген трябва да се разруши“ на  римския консул Катон Стари.

Разбрах, че авторът е отделил две години , за да напише своя труд от 1000 страници.

Обемът наистина стряска, но книгата се чете като детективен роман на един дъх.Аз например я усвоих за три дни, без никакъв проблем и смело мога да заявя, че за документалистиката – хрониката е  разположена между 1894 и 1917 г. това е съответникът на четиритомната епопея на Солженицин „Червеното колело“ (1971 – 1989).

Зигар не се позовава на именития руски писател и добре го разбирам защо.

Той няма намерение да се съревновава с прочутия Нобелов лауреат, не иска да създава впечатляваща сага.

Неговата цел е друга – да покаже  - взимайки под внимание англосаксонската традиция в лицето на Кисинджър – „Дипломацията“ (1994), Чърчил – „История на англоезичните народи“ (1957) и Пол Джонсън – „Съвременността“ (1991), как протича историята като процес – ден по ден, седмица по седмица, година по година в един изключително важен и съдбоносен за Русия и света период и да го разкрие по такъв атрактивен начин, все едно през 1905 или 1917 г. хората са ползвали Фейсбук и Туитър, имали са и избор за тв програми – като гигантски многоцветен и ярък пъзел, ползвайки признанията и свидетелствата на повече от 3000 участници в събитията и на цялата меродавна преса, излизала в Москва, Петроград и Киев.

Получила се е забележителна панорама на епохата, в която изведнъж проумяваме, че Русия не е жертва на заговор и коварен план, на фатална предопределеност, на еврейско – масонски комплот, че е можела да се развие не непременно като комунистическа диктатура, а да приеме демократичните ценности по пътя на постепенното еволюционно преустройство на обществото.

Всъщност през лятото на 1917 г. – юли и август – страната е на кръстопът – накъде да продължи развитието си – след като е станала най – демократичната република в света – с отменено смъртно наказание, освободени политически затворници, всеобщо избирателно право, вкл. и за жените и в очакване на своята конституция.

 Керенски допуска фатална грешка с избора на Корнилов за главнокомандващ на армията.

Той започва натиск да се върне смъртното наказание на фронта, следва прословутия пуч, Троцки и болшевиките се оказват спасители на столицата, мобилизирайки верни последователи, вкл. и сред войниците, Николай Чхеидзе напуска председателския пост  на Петроградския съвет на войнишките и работническите депутати, зает от Троцки и след 28 август 1917 страната стремително върви към 25 октомври – особено при допуснатите грешки и по националния въпрос – суетене около Полша, автономия за Украйна и отнемане самостоятелността на Финландия, вследствие на което  преследваният Улянов се приютява в жилището на шефа на полицията в Хелзинки.

 Към преврата и утвърждаване на болшевишката диктатура на Ленин…

За тези процеси влияе естествено и недоволният народ, който търси някакъв завършек на кризата, без да живее в условията на постоянни сътресения,тоест обикновеният човек и тогава е имал възможност да влия на обществено – политическия процес, да се включи в  него, да бъде дори негова движеща сила с идеи …

Харесва ми обективния поглед към тази отминала епоха, през който Ленин – Улянов е политически маргинал , неудачен адвокат с четири загубени дела и слаб философ, скандализиращ обществото с максималистични утопии, Сталин е второстепенен партиен функционер, опитващ се да избяга от полицията, преоблечен в женски дрехи, но все пак пратен на заточение в Сибир,в село Курейка в Туруханския край, а прословутият Евно Азеф е едновременно шеф на Бойната организация на есерите и осведомител на тайната полиция и нейния шеф полковник Герасимов…

Всъщност Зигар обхваща в своята панорама съдбата и въжделенията на всички важни слоеве в руското общество в края на XIX и началото на XX век – монархът Николай II и неговото обкръжение от братя и чичовци велики князе, майка му Мария Фьодоровна и неговата властна съпруга Александра, членове на Държавния съвет  и министри – от Вите до Столипин и от Малюков до княз Георгий Лвов, духовенството, където звездите са петербургския митрополит Антоний, прочутият Йоан Кронщадски и самият Григорий Разпутин, едрата буржоазия в лицето на Третякови, Морозови ,Мамонтови и  Рябушински,политическите партии и водачи от целия спектър – от болшевики и меншевики, през есери, кадети и октябристи до черносотниците на Дубровин от „Съюза на руския народ“.

Не може и без лутанията на интелигенцията – а тя е представена във възможно най – пълния си състав и многообразие – от антагонистите Константин Победоносцев, Константин Леонтиев и Лев Толстой, през Горки, Чехов, Борис Андреев  , Александър Блок и Короленко до Репин, Серов, Дягилев, Нижински, Ана Павлова, Станиславски , Шаляпин и Олга Книпер,без да забравяме бившата любима на царя  - балерината Матилда Кшесинска…

Зигар прави не само възкресение, но и критичен прочит на епохата – той смята, че самата руска история е болест, „която се обажда на всяка крачка.Ние сме болни от тази история.Аз не искам да умра от тази болест.“

А причината е ясна – участвалите в събитията не осъзнават, че грешат, че творят не само история , но и трагедия – без да поемат отговорност, смятайки че някой друг е виновен - „всеки е бил сигурен в правотата си.Почти никой не е обвинил себе си, задето историята е завършила с трагедия.Тези хора заедно са потопили своята Атлантида, но всеки смята, че не той е виновен, а всички останали…Всеки смята, че е спасявал, но, уви, не е спасил.“

Точно в същия контекст е и „Всички са равни“ от 2021 г.

Едновременно хроника, но и историческа драма, криминале и сатира, изповед на основните участници в събитията от 1996 г. и оценка на случилото се около и след 16 юни 1996 г., когато Елцин е преизбран за президент на Русия.

Книгата се чете с непресекващ интерес, държи постоянно в напрежение, кара те да размишляваш, да се смееш и ядосваш, разбирайки че е някакъв микс между „Ну, погоди!“ на Вячеслав  Котьоночкин, „Тримата мускетари“ на Ричард Лестър и „Бригада“ на Алексей Сидоров.

Олигарси, политически и интелектуален елит, артисти и журналисти дават всичко от себе си, за да спасят Русия от комунистите на Зюганов и да осигурят нов , втори мандат на Борис Елцин.

Същият, заповядал обстрела на непокорните депутати в Белия дом на 7 октомври 1993 г.

Вярно, с халосни снаряди, които обаче все пак предизвикват пожар.

За да разбере тази разнолика команда веднага, че той е много болен, че управлението му ще се превърне в една безкрайна три и половина годишна агония, докато на 31 декември 1999 г. се случва неизбежното  - на върха по предложение на Елцин застава тогавашния премиер Владимир Путин …

Михаил Зигар в този аспект осмисля по нов начин тезата на Достоевски, че „всеки за всичко пред всички е отговорен“, но деликатно не повдига другият важен въпрос, измъчващ руснаците в кризисно време – „Какво да се прави?“.

Вероятно, защото е скептик и вижда, че Путин и неговото управление няма капацитетна алтернатива, че средната класа е под натиск и пред нея постоянно стои въпросът да остане ли в страната или да емигрира, а и защото не иска да признае, че в родината му , за да се задържиш на власт и да си успешен  - за себе си – управленец – трябва да си повратлив и мобилен.

Ясно е, че Зигар не изповядва подобна философия, но и не вижда светлинка в тунела.

Как да не се сетиш за крилатата фраза на бившия премиер Виктор Черномирдин, който всъщност цитира Чехов – „Искахме  най – доброто, а  се получи както обикновено."

Затова като Волтеровия Кандид предпочита сам да си копае градината и да се занимава с все по – предизвикателни проекти като  „1917.Свободна история“ (2017) и сериалът за смартфони  „1968digital“(2019).

Първият обхваща  периода от 10 ноември 1916 до 10 януари 1918 г. и под формата на кратки  - като за пост във фейсбук цитати на участници в събитията – 1500 души на брой представя историята като процес и непрекъснат екшън.Още помня и видеото от 25 октомври 1917 г., в което водещите на тв емисия съобщават за извършения преврат и съставените две правителства – болшевишкото на Ленин и социалистическото на Абрам Гоц.

„1968 digital“ обхваща 40 десетминутни филма и се стреми да даде пълна картина за легендарната година ,„ от която започва всичко.“ – от убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, през атаката на ген.Во Диен Зяп на американското посолство в Сайгон, през пика на популярността на „Доорс“ и „Бийтълс“ и написването на „Раковото отделение“ от Солженицин, до мечтата на Лиз Тейлър да снима „Синята птица“ в Москва, за което долетява със самолет по новооткрития маршрут Ню Йорк – Москва, за да е принудена да дава автографи на Червения площад като Джина Лолобриджида до триумфа на Мао и краят на културната революция и последните месеци във властта  на де Гол и Линдън Джонсън…

Какво пък – нека работи с все същата решимост.

Пожелавам му успех в следващите  начинания, вече като емигрант в Берлин.

Борислав Гърдев