Спомен за Наско Свиленов

                                           СПОМЕН ЗА НАСКО СВИЛЕНОВ

За моето поколение името му беше знаково, качествен образец как трябва да се пише за киното и литературата – умно, вдъхновено,       ерудирано, интересно.

Ако и да бе завършил славянска филология в СУ.

През 80 – те години на миналия век той бе сред призваните, щастливите  и пристрастни тълкуватели на културните процеси у нас.

Да работиш в  „Пламък“(1967), „Земеделско знаме“(1970 – 1975),„Литературен фронт“, от 1990 г. „Литературен форум“ – при това близо двайсет години – от 1976 до 1994 г., да имаш рубрика във „Всяка неделя“ – за киното – още помня отзива му за „Пилето“ на Алън Паркър, да отразяваш по БНТ „Априлските литературни дискусии“, да издаваш книги –„Събеседници“(1975), двата тома на „Съвременници“ (1978 – 1984), „Притежания на паметта“ (1983), „Знаци по пътя“ (1987) – това тогава означаваше изключителен престиж, внимание, уважение, повод за завист дори.

Аз бях студент третокурсник, когато се зачетох в „Притежания на паметта“.

Бе мрачен преди обед , октомври 1984 г., преди лекция, пиех бира в малко, но предпочитано от нас заведение, близо до университета.

Уж бях жаден, а като зачетох интервюто му с Ален Делон, забравих и за бирата, и за лекцията.

Мигновено се пренесох на парижкия булевард, в скътаната стаичка зад бармана, където двамата ми любимци сладко и съзаклятнически  разговаряха.

Как само му завиждах тогава! И колко му се възхищавах!

Откъде да знам, че след осем години ще се срещна лично с него – при това трикратно?

За днешната аудитория името на Атанас Свиленов говори малко.

Разбира се, че това е жалко, но такава е ситуацията у нас.

Колко  помнят, че на 18 ноември той щеше да навърши 80 години, ако смъртта  - от рак - не го бе връхлетяла на 3 декември 2015 г.?

Колко се сещат, че неговите коментари за филми и книги във „Всяка неделя“ се чакаха като откровение, колко са гледали неговото собствено предаване „Форум“, което вървя близо три години по БНТ – от 4 октомври 1992 до 17 юли 1995 г.?

Атанас Свиленов бе ерудиран и компетентен критик.Той бе следовник на делото на Симеон Радев и Владимир Василев, не случайно толкова се гордееше с мнението на Василев, че ако още издаваше „Златорог“, веднага би поместил неговата оценка за стихосбирката на Веселин Ханчев „Лирика“(1961)…

Смело го определям за мой учител, който се стремеше дискретно да формира вкус и усет за оценката и осмислянето на естетическите явления.

От него съм се учил да пиша есе, да създавам качествена кино и литературна критика.

А тъй като го смятам и за първомайстор на интервюто, ще посоча, че съм чел неколкократно неговите класически беседи с Ален Делон, Микеланджело Антониони, Тончо Жечев, Иво Андрич, Симеон Радев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов…

Спомням си, че финалното предаване на „Форум“ на 17 юли 1995 г.приключи с култов негов разговор с Никола Корабов, в който големият наш режисьор разказа с болка и тъга как трудно се намират пари за отдавна лелеяния негов проект  за Сашо Сладура.

И съвсем не е случаен фактът, че последната книга на Свиленов, излязла през 2007 г. се казваше именно „Премеждия с интервюта“.

Тъжното е, че Атанас Свиленов работи  и сътрудничи на издания, които вече не съществуват.

Интервютата си с големите знаменитости например печаташе в „Детонация“, кой то спря да излиза през 2010 г.

Той си бе вградил душата в „Литературен фронт“.

Нещо повече  - активно противодейства на опита на „здравите сили на партията“, около Иван Гранитски, които направиха безуспешен преврат за превземането му отвътре през февруари 1990 г.

„Литературен фронт“ стана „форум“, превърна се в любимо четиво на демократичната ни интелигенция, а  самият Свиленов бе принуден да смени местоработата си четири години по – късно и да стане последователно зам. – главен и главен редактор на „Демокрация“, какъвто бе между 2 юни 2000 и 18 април 2002 г.

По горчива ирония на съдбата и двата вестника спряха да излизат през  юни 2002 г.

Свиленов дослужи като шеф на Българската национална филмотека и филмотечния архив на БНТ.

Негова е заслугата за спасяването  и реставрирането на „Голямата победа“( 1972) на Васил Мирчев, първият ни цветен тв игрален филм.

Предполагам колко му е било тежко да види смъртта на любимите си деца .

Но той затаи болката в себе си и не даде воля на емоциите си да обвинява някой от сините лидери…

Защо?

Защото бе благороден и идеалистично настроен застъпник на синята кауза или тъй като беше  прекалено наивен?

Можел е да наостри перото и подобно на колегата си Александър Томов да изсипе отрова по адрес на Иван Костов – ликвидатора на „Демокрация“.

Но не написа „На Командира  - сто реда от сърце“…

А бе горещ привърженик на демокрацията .

Спомням си, бе малко след 30 юни 1993 г., когато Блага Димитрова си подаде оставката като вицепрезидент.

Разгарът на протестите срещу президента Желев , инициирани и от гладната стачка на Едвин Сугарев, започнала на 7 юни 1993 г.

Свиленов имаше участие  в Народната библиотека „Петко  Рачов Славейков“ в Търново и в почивката, докато пушехме цигари на входа, възбудено заяви :

-Не знам как е при вас, но ние сме всеки ден на площада.И заради Едвин, но и заради Блага - нали са избрани в тандем?

Дали пък не се е самозалъгвал, че доктор Желев ще последва моралния акт на Блага Димитрова?

Това бе една от срещите ми с него.

Другите две станаха  в София през същата 1993 г.

Редакцията на „Литературен форум“ бе в самия център на столицата, на ул.“Александър Батенберг“ №4.

Въвеждащият ни разговор бе кратък и делови и в интерес на истината бях включен като посредник.

Издателят Иван Габеров, за когото работех в „Съвременна българска енциклопедия“ в 5 тома имаше екстравагантна идея за съвместно сътрудничество с вестника и ме накара да го придружа до София.

Той предложи на Свиленов двете издания взаимно да се рекламират на своите страници.

Идеята бе приета със задоволство, Атанас Свиленов благородно отказа да говори за пари – помощта иронично бе тълкувана като „по бедност“, но кой знае защо по – късно работата се разсъхна.

Малко след това, използвайки една служебна командировка, прескочих отново до „Литературен форум“.

Този път успях да разговарям насаме със  Свиленов.

С пресъхнала от вълнение уста му предложих рецензията си за една нашумяла книга – „Тревожните прозрения на  Сюзан Лабен“.

Знаех, че е франкофон и ще го заинтригувам.

Той  прегледа набързо текста ми.

Отбеляза  - „Ще се наложи малко да го съкратя…Ако имаш нещо друго интересно – давай, не се притеснявай“.

Няма да забравя с какво доверие се отнасяше към мен, без лицемерно притворство, без чувство на превъзходство към пишещия от провинцията,с любопитство  и  такова безхитростно откровение, че чак ми ставаше неудобно – „Знаеш ли, дробовете ми са попили този дългогодишен редакторски прах от ръкописи и бюра и понякога ми иде да захвърля всичко, но нали трябва да се работи, аз все пак нямам рента?“

Пак заради енциклопедията на Габеров се помъчих да се свържа по телефона с него, за уточняване на някои подробности за неговия портрет.

Нямах късмет – попаднах на брат му, който с дрезгав и монотонен глас предъвка познатите факти.

Когато споделих учудването си, че любимия ми критик живее с брат си,  мой близък приятел, добре запознат с клюките и интригите в столичния интелектуален елит , безапелационно отсече – „А ти не знаеш ли, че той е гей и затова няма семейство?“

Ха сега де!

Доста по – късно, през  2011 година от вестник „Над 55“, на който и досега сътруднича,в броя му от 21 ноември, щях да науча и агентурното му име Пламенов, и хватката, с която го сграбчва ДС на хомосексуална основа…

Прочетох с интерес и погнуса за делото от 1964 г., както и за прякора, с който е бил известен „Шоколадовата Зизи“, заради увлеченията му по цигани и млади негри.

Другият, „Китаецът“, му го бяха лепнали мои приятели – състуденти, оприличавайки го на съветник на китайски мандарин…

Как да коментирам  избора му и неговата съдба ?

Ще отбележа само, че независимо от всичко , аз запазих уважението си към него.

Продължих да следя все по – редките му телевизионни изяви – „ В неделя с…“, констатирах колко е остарял, побелял, отслабнал, но речта  му си оставаше все така остра и проницателна.

За последно се разминахме в градинката пред „Народния театър“  на 9 март 2011 г.

Бързах да си купя билет за вечерното представление на спектакъла на Александър Морфов „Полет над кукувиче гнездо“.

Случайно го зърнах седнал на една пейка – сам, потънал в мислите и спомените си, все така одухотворен, като библейски мъдрец.

Не посмях да му се обадя, струваше ми се, че ще е прекалено нахално от моя страна.

А исках да разбера ще напише ли книга за Невена Коканова?

Може би следващият път…

Сега си давам сметка колко много ми е дал той, колко ми е помогнал …

От него усвоих начина на водене и обработване на интервюто  и съм много горд, че някои от най- големите ми находки като разговорите , които съм провел с Людмил Тодоров (2007) и Атанас Липчев (2011), са изцяло в руслото на неговите уроци.

Препрочитал съм много от статиите в неговите книги, за да обработя  стила на писане  - знайно е колко е трудно,  съм попивал неговите портрети, помествани във „Филмови новини“  и посветени на титани като Апостол Карамитев  (1973), Методи Андонов (1974), Лукино Висконти (1976) и никак не се зачудих защо на страниците на традиционно десни издания като „Литературен форум“ и „Демокрация“ той отбеляза с респект и внимание юбилеите на Богомил Райнов през 1994 и Ружа Делчева през 1995 година.

Прочетете ги, нищо в тях не е остаряло и дори напротив – те са белег за широтата и чувствителността на неговия критически дух.

Друг е въпросът на какво акцентираше в тях – на постигнатото в „Пътища за никъде“ и „Криворазбраната цивилизация“ като най - успешните и разпознаваеми образци, с които свързваме имената на Райнов и Делчева.

На него дължа едни от най – важните си публикации в централния печат – „Романът „Тютюн“ (1991) и  „Апология за „Чифликът край границата“ в „Литературен форум“(1994), „Синдромът „На всеки километър“(1994), „Идолът, останал вечно млад“(1995) – за Джеймс Дийн, „Априлското въстание в  игралното ни  кино“(1996), „Памет за Хъмфри Богарт“( 1997), „Непомръкващото сияние на звездата“(1998), портрет на  Апостол Карамитев – в „Демокрация“.

Пак с „Демокрация“ е свързано и едно  конспиративно участие през 1996 г., когато моят другар,  тогавашен съквартирант  и кореспондент на всекидневника на СДС Стефан Ташев ми предаде молбата на Свиленов да ударим големия търновски поет Радко Радков, заради неговите гей сонети.

Аз ги бях чел вече и бях изключително афектиран от фриволността и пристрастността на Радков, затова без да се замисля натраках на машината „Скандалните превъплъщения на един придворен поет“.

Признавам си –  написах жлъчен и яростен текст – такова беше времето.

Стефан се стъписа, доста го поокастри, прибави свои наблюдения и под друго заглавие, но без подпис, го изпрати по факса.

След три дни текстът излезе, четох го, не ми хареса редакцията и затова съвсем умишлено изпратих моята версия в старозагорския „Литературен глас“, където бе отпечатан  през 1997 г.

Не искам да си спомням как се засякохме малко по – късно с Радко Радков, близо до сградата на Здравната каса, как ме изгледа наежено  и с каква болка отрони – „Здравата си ме накълцал…“

За годишнината от рождението на Свиленов съм сигурен, че ще излязат интересни мемоари, отзиви и статии.

Моята се оказа доста обемна и многословна, смесица от спомен и есе.

Трябваше да напиша нещо за Учителя си, дължа му го.

Не крия, че много ми липсва, че такива ерудити и корифеи като него са рядкост за България.

А  отсъствието им  е симптом за нещо важно и тъжно.

За незаменимостта им.

Борислав Гърдев

 

 

 

За Христо Калчев - с любов и уважение

 

       За Христо Калчев - с любов и уважение

 

Той бе сред любимите пи писатели.

Четях го с интерес и удоволствие.Независимо дали ставаше дума за книги, писани преди – „Луда вода“ (1980), „Вътрешна светлина“(1981), „Нежни вълци“ (1985) или след демократичните промени, когато с вулгарните си романи диктуваше литературната мода у нас.

Но дори и в тази привидно лековата, масова литература – „Легендата Прудкин“ (1996), трилогията „Белият дявол“ (1989) или деветнадесетте му опуса, посветени на групировките и раждането на олигархическия капитализъм у  нас – от „Нерон вълкът“(1996) до „Вълчи капан II“ (200) той пак си остана  магът на словото, портретната характеристика, извайването на образите и интригата.

Постигна популярност, за каквато всеки български автор само можеше да мечтае.

Но си беше аристократ на духа, самотно – елитарен като тип мислене и поведение, с дълбоки и неизкореними демократични възгледи.

Други големи литератури биха се гордели с него, тук го иронизираха – Марио Пузо на жалкия ни ъндърграунд.

Такава е съдбата на всеки талантлив автор, подвизаващ се по нашите географски ширини.

Христо Калчев (11 август 1944 – 22 март 2006) не правеше и не можеше да прави изключение.

Но поне остана Първопроходецът, Първомайсторът на тази литература, без да изневерява на същността и качествата си като писател.

Колцина негови колеги могат да се похвалят с подобна съдба?

Борислав Гърдев

На прицел политкоректността

 

   На прицел политкоректността

 

Харесвам Саша Барън Коен преди всичко като актьор.

Той има щедър и многопластов талант и когато попадне на добра драматургия и режисура създава силни и ярки образи, празник за зрителя.

Споменавам само „Суини Тод“ (2006) на Тим Бъртън, „Изобретението на Хюго“ (2011) на Скорсезе,“Клетниците“  (2012) на Том Хупър и сериалът „Шпионинът“ (2019) на Гидеон Раф, за който миналата година написах възторжено ревю.

Коен обаче държи да е пълен автор, да снима и продуцира филми по свои сценарии.

Като правило, базирани на негови популярни тв персонажи от успешни телевизионни шоута – „Борат“( 2006),„Бруно“ (2009) и „Диктаторът“ (2012) на Лари Чарлс.

Тези постановки предизвикаха противоречиви коментари, нееднозначни реакции, но се радваха на радушен прием.

Аз лично си спомням, че преди 14 години гледах с интерес „Борат“.

Той беше странен, шантав, псевдодокументален, политически и креативно некоректен, образец на черен и грубоват хумор, в който бившата секс икона Памела Андерсън бе направена за смях в един супермаркет.

Саша Барън Коен снима непукистко , разобличаващо, пристрастно, субективно, но все пак искрено зрелище, често разчитайки на реакциите на натуршчиците, които го заобикалят, на скритата камера, на импровизацията и раждащите се в момента, пред нас, комедийни гегове – находки.

Без да е нещо специално всеки негов  филм изисква определена нагласа и съобразяване с изразните му средства.

Така е и с продължението на „Борат“, „следващият кинофилм“, чиято световна премиера бе на 23 октомври.

На какво следва да наблегнем при възприемането  авторските филми на Коен?

Основно на липсата на прецизна рамка за вкус и мяра, при лансирането на неговите комедийни зарисовки от заобикалящия ни свят.

Това е скромното ми мнение, въпреки че в случая влияят и традициите на специфичния британски хумор, чието проявление в телевизионния ефир е съвсем отделна тема за анализ и размисъл.

Вторият „Борат“ може да се възприеме основно като подигравка с републиканците в САЩ пред очакваните с интерес и нетърпение оспорвани президентски избори.

Означава ли това, че Коен лобира за демократите?

Ни най – малко.

Просто той взема на прицел и се подиграва  - на места и извън допустимите норми , с фетишите на средния американец, които Тръмп умело използва в двете си кампании.

Логично е да е на прицел неговата  амбиция „да направи Америка отново велика“, да представи феновете му като сбирщина от малоумници ,мразещи фамилията Клинтън и да се подиграе със самия Доналд Тръмп в една стряскаща и бягаща от добрия вкус предизвикателна анимация.

В добавка екскметът на Ню Йорк и личен адвокат на Тръмп Рудолф Джулиани е сниман в неприлична хотелска сцена със скрита камера, представен като зажаднял за ласки застаряващ самец.

Но в „Борат2 “ Коен се надсмива и над други феномени, мъчещи съвременниците му.

Той  подлага на съмнение съществуването на Холокоста, въпреки че с тази взривоопасна тема борави очаквано предпазливо, като предпочита да се забавлява със страховете на обикновените американци от епидемията , като за разпространението на корона вируса е виновен естествено Китай, пуснал по света прословутия китайски грип, без да забравя и любимия си  Казахстан, представен като типична тоталитарна монархия, начело с несменяемия президент Назърбаев – Дани Попеску, разкрит като съвършен злодей и диктатор, страна на дирижирани антиамерикански истерични акции и на производството на маски срещу пандемията, за чието разпространение по света способства и самия Борат!

При неизбежните сравнения на копието и оригинала е повече от ясно, че филмът от 2006 г. е недостижим.

Това не означава, че продължението му не е забавно и свежо.

Освен това версията от 2020 г. е структурирана на драматургично ниво много по – смислено и адекватно, поради което „Борат 2“ не е механичен сбор от глуповати смешки и импровизации със скрита камера, а една добре обмислена и ефектно поднесена комедия, която съзнателно и непреднамерено търси своята публика.Въпреки предвидимата история.

За гледането на този опус на Джейсън Волинер аз бях привлечен основно от шоуто „Джими Кимел на живо“ от 19 октомври.

Защо ли ?

Естествено заради бляскавото участие на Мария Бакалова.

Нашенката е 24 годишна, играе с апломб и ентусиазъм дъщерята на Борат Тутар Сагдиева, а в предаването буквално ми скри топката като накара Кимел и Коен да си събуят панталоните.

Във филма има удивителна химия между нея и британската суперзвезда, въпреки че тя говори предимно на български, да не забравяме, че и Дани Попеску е от нашия регион, а Коен на някакъв странен иврит.

А другата примамка за аудиторията е куриозната поява на Том Ханкс като себе си от Австралия, който в рамките на минута дава автограф на великия Борат Сагдиев.

Наистина какво друго му трябва на верния кинофен, за да си прекара забавно 95 минути?

Борислав Гърдев

„Борат следващият кинофилм“, 2020, 95 мин.,сц.Саша Барън Коен, Антъни Хайнс,Дан Шуимър, Питър Бенхайм, Ерика Ривиножа,Дан Мазер, Йена Фридман, Лий Керн, реж.Джейсън Волинър,производство „Амазон студиос“