За Христо Калчев - с любов и уважение

 

       За Христо Калчев - с любов и уважение

 

Той бе сред любимите пи писатели.

Четях го с интерес и удоволствие.Независимо дали ставаше дума за книги, писани преди – „Луда вода“ (1980), „Вътрешна светлина“(1981), „Нежни вълци“ (1985) или след демократичните промени, когато с вулгарните си романи диктуваше литературната мода у нас.

Но дори и в тази привидно лековата, масова литература – „Легендата Прудкин“ (1996), трилогията „Белият дявол“ (1989) или деветнадесетте му опуса, посветени на групировките и раждането на олигархическия капитализъм у  нас – от „Нерон вълкът“(1996) до „Вълчи капан II“ (200) той пак си остана  магът на словото, портретната характеристика, извайването на образите и интригата.

Постигна популярност, за каквато всеки български автор само можеше да мечтае.

Но си беше аристократ на духа, самотно – елитарен като тип мислене и поведение, с дълбоки и неизкореними демократични възгледи.

Други големи литератури биха се гордели с него, тук го иронизираха – Марио Пузо на жалкия ни ъндърграунд.

Такава е съдбата на всеки талантлив автор, подвизаващ се по нашите географски ширини.

Христо Калчев (11 август 1944 – 22 март 2006) не правеше и не можеше да прави изключение.

Но поне остана Първопроходецът, Първомайсторът на тази литература, без да изневерява на същността и качествата си като писател.

Колцина негови колеги могат да се похвалят с подобна съдба?

Борислав Гърдев