За Вела Благоева, „Царица Теодора“ и
нравите български
Признавам си, че и аз бях изненадан от находката си.
Съвсем случайно попаднах на една малка книжка – „Царица
Теодора(Скица из
българския живот от XIVвек)“
1894, изд.на печатница Иван И.Даскалов
и сие“.
Авторка на тази малка повест се оказа и позната, и непозната
– Вела Живкова – Благоева.
Нейното творчество не се изучава дори в университетите – за
нея помня бегло споменаване от Иван Богданов в неговата „Кратка история на
българската литература“, част 2, 1970.
А се оказа,че тя е писала и издавала прозаични книги в
продължение на десетилетие 1894 – 1904 г. и че е първата ни жена – писателка
след Освобождението, която толкова трайно и упорито се е занимава с проза - преди появата на Евгения Марс, Ана Карима,
Анна Каменова, Фани Попова – Мутафова, Мария Грубешлиева…
Замислих се за съдбата й – защо се е случило така с нея?
Все пак имаше един 45 годишен период, в който името на мъжа
й беше знаме, той бе провъзгласен за патриарх на социализма на Балканите, на
него му се кланяха , но за съпругата му почти нищо не се знаеше – дори тогава,
в годините на социализма Вела – Виктория оставаше в сянката на именития си
съпруг.
Когото впрочем дълго е издържала с учителската си заплата,
когато той е оставал без работа…
Скицата или малката повест на Благоева изчетох на един дъх.
И осъзнах, че Съдбата има пръст в тази ни среща – след като
се навършват 160 г. от
рождението й и 125 г. от излизането на творбата на литературния ни пазар.
През 1894 г. историческата ни проза прави своите първи
успешни стъпки у нас.
В традициите на Раковски – „Българските хайдути“ (1867), Каравелов с неговата трилогия –
„Отмъщение“, После отмъщението“ и „Тука му е краят“ (1873 – 1874) и Друмев – основно с „Нещастна фамилия“ (1860) и недовършената повест „Цар Иван
Александър“ (1892).
Но и авторите, а и произведенията им се броят на пръстите на
едната ръка – Добри Ганчев с „Борба за самостоятелност“ (1888), Захарий Стоянов с „Христо Ботйов“ (1888), чийто опит за биография считам са първия ни биографичен роман
и „Под игото“ (1889 –
1890) на Вазов, който
за мнозина тогава все още е звучал и като актуален съвременен епос.
Тепърва започват разкопки, археологически проучвания,
създават се значими исторически изследвания и да се превеждат корифеи от Запад
и Изток.
Точно в това интересно и преломно време Вела Благоева решава
да дебютира като писател със своята скромна скица из живота на българския народ
в навечерието на падането му под турско робство.
Сюжетът, който избира авторката , е завладяващ и благодатен
- не случайно нейната „Царица Теодора“
влиза в интересна и предизвикващи размисъл пресечна точка както с повестта на
Вазов „Иван Александър“ (1907), така и с поемата на Магда
Петканова „Царица Теодора“ от стихосбирката „Изгубен камък“(1933).
Миниповестта на Благоева е изцяло в руслото и традициите на
възрожденския ни опит.
Тя е написана с вдъхновение,компетентност, патос и страст, чете се без усилия, стегната е и увлекателна като дискурс.
Авторката съсредоточава вниманието си най – вече върху
основните персонажи – цар Иван Александър ,
двете му съпруги , великият логотет Самсон и децата му Мария и Инас,
както и царският тъмничар дядо Петър.
Останалите персонажи присъстват в повествованието за цвят,
изградени са с едри щрихи, но често и като сенки, с анонимно присъствие.
Благоева умее да създава атмосфера, да формулира ясно
проблемите, които я вълнуват, свързани със съдбата на България и народа й във
върхов за нея момент, да води диалог.
Тя не държи да плете хитра и усложнена интрига, да разтяга
разказа.
Напротив – стреми се по най – краткия начин да пласира
героите си и конфликтите, в които се
оплитат, да даде прилична характеристика на персонажите и да разкаже
безхитростно, но занимателно за една семейна драма, която, признавам си, и днес
звучи грабващо и завладяващо.
Освен това умее с четката на вещ майстор да рисува природни
картини и да пресъздава с учудващо ярки детайли живота в българската столица
Търново в неговото многообразие и динамика.
Тя използва като
канава познатата история за развода на цар Иван Александър с царица Теодора и
повторната му скандална и съдбоносна женитба с еврейката Сара, но я дообогатява
и претворява в друг ракурс и светлина.
Царската изневяра и
повторна женитба на Иван Александър са налице, но събитията преминават през
взора на великия логотет - министър –
председател Самсон, влиятелен, вещ в държавните дела и със състрадателно сърце
евреин, който обаче е недолюбван от болярите в двора колкото заради етническия
си произход, толкова и поради качествата си, с които е заслужил високия си
пост.
Неговата дъщеря Мария първоначално е увлечена по смелия и
благороден рицар Инас, дошъл от Испания и Маджарско, който впоследствие ще се
окаже неин брат.
Мария е красавица и с ангелска душа, но точно нея пожелава
царят за своя съпруга и именно тя става онази покръстена Теодора, останала в
народното съзнание повече от шест века.
В Инас пък се влюбва Ирина, дъщерята на тъмничаря дядо Петър
и се получава класически любовен триъгълник.
Конфузната ситуация получава своето разрешение след
енергичната намеса на патриарх Теодосий, който с поредица от премерени действия
разгонва не само богомилите – а Ирина е такава и дори е „съвършена“!, но и
юдеите, които вече имат значително икономическо присъствие в столицата и
вследствие царската женитба дори почват да се мислят за избрани и призвани.
Вследствие на тези гонения Самсон си подава оставката и
заедно с влюбените Инас и Ирина напуска страната.
Мария – Теодора остава в Търново, тъй като вече е станала
майка – родила е Иван (Шишман)и трябва стръвно да се бори
за правата му като престолонаследник в едно откровено враждебно и подозрително
обкръжение…
Позволих си по – подробно да разнищя сюжета, за да може
всеки да добие представа за скицата на Вела Благоева.
Повестта , освен актуални паралели със съвременността й - най – вече по отношение народната съдба и
вечната жажда за власт пи привилегии, които тресат сънародниците ни през цялото
съществуване на България, е интересна и с деликатно, но пряко поставеният
въпрос за междуетническите взаимоотношения в средновековна България, когато най
– вероятна заради една царска прищявка се посяват семената на антисемитизма у нас…
След прочита на „Царица Теодора“неизбежно прониква в
съзнанието ми важен и тревожещ въпрос – защо тази иначе грамотно написана и необходима
за литературата ни повест – прощъпалник в историческата ни проза, не получава
полагащото й се внимание и не е приета адекватно от тогавашната ни критика.
Тръгвам от най – баналното – вероятно тъй като Вела –
Виктория е жена – а тогава на жените е позволено основно да пишат поезия – примерът е Екатерина
Ненчева.
На второ място – Вела има особен семеен и родов статус – тя
е съпруга на водача на българските социалисти Димитър Благоев, но същевременно
е сестра на Георги Живков – бивш регент и просветен министър при Стефан
Стамболов, един от стълбовете на Народно – либералната партия.
При излизането на повестта Стамболов пада от власт – 19 май
1894 г., започва изкоренявана на „стамболовщината“ у нас, създава се Народната
партия на 1 юни 1894 г., предстоят свирепи битки за властта – еманацията на които
са проведените на 11 септември 1894 г.парламентарни избори, спечелени от
народняците с терор и демагогия.
Меко казано обстановката не позволява почтено и задълбочено
осмисляне повестта на Вела Благоева.
Слава Богу, тя не се отказва от писането – издава и други
книги – „Процес“ (1898), „След бурята“(1904), „Две повести из народния живот на
българите“(1904), мисли за биография на брат
си Георги…
Но е повече от ясно, че е приела с горчивина мълчанието и
недомлъвките, които са битували около „Царица Теодора“, повест със свои
безспорни качества, която трябва да се преосмисли задълбочено и заеме своето
достойно място в българската проза.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев
